» © « Cinemaniac™

»©« K2

2008-08-07T09:29:00.006+03:00

Processing...

Processing...

Processing...

»©« Vertigo

2008-08-07T09:21:00.004+03:00

Ще си покажа картите, преди последното раздаване. Предната седмица, в интересен разговор с Натали, се стигна до обзървър метода: "Покажи ми, за да те насоча". Това от своя страна доведе, до не толкова сложния фактор - обърквация. Малко се оплетохме, взаимно, но когато в един глас пожелахме разбирането - получихме просветление. Като капак на всичко, аз добавих ново заглавие към неспирно попълващия ми се списък със стари филми, които не съм гледал (част от които чувам за първи път).
Подобен е случая и с Vertigo - Шемет, на Алфред Хичкок. Драматичната мистерия с трилър елементи, която излиза 2 години преди световноизвестния хит Психо.
Тъй като досега не съм гледал филм с участието на Джеймс Стюарт и Ким Новак, ще ми бъде безкрайно интересно какво ли е подготвил този интересен режисьор. Човекът с най-готината усмивка (като изключим Бъстър Кийтън).

Затова подхождам по необичаен до момента начин. Действам го 50 на 50, защото Шемет все още не е в листата ми с гледани филми, но започнах да пиша неща, които имат отношение с идеята как се е стигнало до това въпросно гледане.
След като приключа с Шемет, ще споделя мнението си (става ли, не става ли, готин ли е, хитов ли е) тук, като продължение на тази статия (пост, ревю, вие си изберете). Само да знаете, че при Хичкок няма скрито покрито! Или беше точно обратното?! Но как да си сигурен, когато умело те манипулират от екрана, а накрая ти забиват нож в гърба, когато най-малко очакваш. Хубавото е, че се чувстваш страхотно! Харесало ти е и искаш още малко...

Processing...

Processing...

»©« Not Another Teen Movie

2008-08-06T00:00:00.004+03:00

Пригответе се за една по-особена дисекция на един не толкова комплексен филм, поне не на първо време. На всичко отгоре съм си избрал страшен саундтрак за бекграунд, докато творя... Hans Zimmer & James Newton Howard - The Dark Knight OST. Спуууки, нали?! Много добър саунд, про от всякъде!
Така, обръщам внимание на една комедия, която през 2001 година срази всички романтични и полу бозави тийнейджърски филмчета. Всяка година излизат поне по 2 такива ленти, а Холивуд не се и усеща явно, че предлага едно и също. Много подло от тяхна страна. Затова пък и не се сещам, кога за последно гледах такъв тип филм на голям екран. Отдавна, май само веднъж. Но тук не става въпрос за поредния тийн филм - това е Един не тъп американски филм (Not Another Teen Movie).

Бях първи курс, когато една вечер съквартиранта реши да го пусне. Супер много ми го хвалеше, а аз навремето го бях пропуснал (измежду многото ангажименти). Спомням си тогава, че Дермата нон стоп редеше реплики от филма. Може пък и това да е била причината да не съм го гледал. Целия тоя шум около лентата и нейната успешност, често ми играят лоша шега. Отдръпват ме от потенциалния фън. Мразя такива положения. Но за всичко си има време. И онази въпросна вечер беше Точната.

Винаги съм харесвал пародиите. Класните - ги увековечавам и наизустявам. Другите, които се оказват пошъл документален филм с други (и то бездарни) актьори, просто ги разкъсвам. Определено не пестя думи да ги оплювам. Тук обаче, положението е друго. Имаме достатъчно идея и добре сплетени сценки, перфектно подбрани от хубави филмчета, които те карат да ръкопляскаш силно, както и да разпуснеш здравата. Обилен смях, това на първо място.

Един не тъп американски филм, в основата си следва романтичния тийн She's All That. Но заедно към това крехко стебло, с майсторлък са прибавени култови моменти, добре вплетени в сценария, от филмите: Грозна като смъртта (Coyote Ugly), Запази последния танц (Save the Last Dance), Американски прелести (American Beauty), Американски пай (American Pie), Факултетът (The Faculty), Секс игри (Cruel Intentions), 10 неща, които мразя у теб (10 Things I Hate About You), Целуни ме (Never Been Kissed) и други.

Освен това има разни дребни закачки, които радват наблюдателните. Името на стола в гимназията - Anthony Michael Dining Hall, на актьора... сестрите Фратели, на режисьорите, репликите от репертоара на Ранди Куейд, трибют към Взвод и Апокалипсис сега. Сериозна работа. Щом съм го гледал 5-6 пъти и все има за какво да се смея силно, значи си заслужава. Всъщност не малко са сцените, пред които затаявам дъх, събирам целия идиотизъм струящ от екрана и като приключи действието се развиквам от кеф. Вълнувам се и на такива простички филми от време на време. Тук не е сълзи, друг вид емоция.

Освен да поздравя Джоел Галън за добрата режисура, и целия му отбор сценаристи (петима!), които добре са подбрали моментите, мога да ви пусна и кастчето. Крис Еванс - готиния тип, Чайлър Лий - грозната неосъзната хубавица, Джейми Пресли - кралицата на бала, Ерик Кристиан Олсън - блондинът съперник, Миа Киршнър - мръсницата, Дион Ричмънд - чернокожият статист ("Damn!" - "Shit!" - "Oh, that is wack!"), Ерик Юнгман - прецаканият най-добър приятел, както и много други. Вдигнали са мерника на маса филми и добре са ги осмяли. Забавен филм. Ако сте любители на подобни творения - този ще ви хареса безспорно (а и с порно). Ако пък не се кефите на пародии, още повече на такива дето разчесват крастата на тийн романтиките, изобщо... защо четохте тази публикация?! Марш оттук!

»©« The Sting

2008-08-05T00:05:00.006+03:00

Точно в началото на месеца, преди няколко дена, ви представих Буч Касиди и Сънденс Кид, на Джордж Рой Хил. Сега, тандема Нюман/Редфорд се завръща, четири години по-късно, отново под режисурата на Рой Хил, сътворявайки един от най-великите филми на всички времена. Суперлативи, а? Какво да ви кажа, със седемте статуетки на Акамедията или без тях, Ужилването (The Sting) е яка изработка откъдето и да го погледнеш.
Сценарий - няма по-добър скрийнплей за филм, разкриващ брилянтно надцакване. Съвременните Бандата на Оушън или пък Прецакването (с Де Ниро, Нортън и Брандо), нито Обирът (със Скерит и Броснан, от края на 80-те) не могат да се мерят с класата на Ужилването. Най-хубаво е да гледаш как мошеници се надлъгват един другиго и да се надяваш любимия ти герой да изкяри накрая. Кой обаче е по-големия професионалист в тази игра на високи залози, не ти е ясно до самия край. При всячески, че актьорите не се издават до последно. Все си мислиш, че са ги прецакали... държат един такъв влажен поглед, на прецакана сърничка, а в следващия момент държат не само ситуацията под контрол, ами целия филм като че е бил направен специално за тях. Кога друг път ще се възхищаваш на мошеници? В реалния живот едва ли. Но Робърт Редфорд и Пол Нюман са такива симпатяги, че всички задръжки откъм морал и правота падат, а зрителя жадно поглъща всеки кадър от пиесата в седем действия, която Рой Хил е сътворил.

Не може да не обърнете внимание на кинематографията. Подобно на Буч Касиди и Сънденс Кид, Ужилването също се отличава като монтаж от обикновените филми, дори и тези от неговата си епоха, началото на 70-те. Умишлено пресъздаващ пиеса, наподобяващ на нея с всичките тези интерлюдии и графики преди началото на всяка "част" от действието, нещата изглеждат много интригуващо. Такива дребни заигравки се запомнят. Стават символични и превръщат лентата в класически модел за подражание. Частите: The Players, The Set-Up, The Hook, The Tale, The Wire, The Shut-Out и накрая... финалът - The Sting.
А музиката, нотите през всички тези подготвителни паузи и в някои сцени от дейтвието?! Дело е на Скот Джоплин, в оригинал, но адаптирана за филма от Марвин Хамлиш. Приятно и неангажиращо звучене. Супер прост и елементарен на първо слушане... саундтрак, ако може да ползвам тая модерна дума, но пък перфектно пасваща на замисъла и режисьорските решения при интерпретирането на историята. Гот, гот, гот! И много Оскари! Плюс филм на годината - намърда се точно между двата Кръстника. Браво на Ужилването. Мал шанс за Редфорд, че не гушна първата си статуетка с тази си роля - беше доста добър. Колоритния образ на Нюман обаче не отстъпваше по нищо откъм игра. С тия сини очи и тоз загадъчен мустак, прошарена побеляваща коса - най-големия мошеник. Всъщност мошеник звучи пошло, като че е джебчия. Той е про- истински гуру в измамите и скалъпените трикове. Да не споменавам, че е марка картоиграч! Все хубави работи за него, ако си в отбора му разбира се. Тръгне ли да те жили... аман от търтеи и оси, голям зор ще видиш. Ако се съмнявате в думите ми, попитайте героя на Робърт Шоу. Ако ви спогледа лошо и ви попита: "Ya follow?" - по-добре кимнете и веднага напуснете града, щото... лоши работи ще ви се случат! Само не разбрах, защо накуцваше, енигма... пълна!

Освен всички тези неща, голямата завръзка и главното финално действие, в мен остават разни малки спомени, които правят филма уникален. Я гледна точка на камерата, я нещо по комично като реплики разменени между героите, било то костюмите, прическите, отново погледите, всичко! Но най-вече... походката на Редфорд и почукването с токовете на обувките си. Еее, а като тичаше от време на време (докато го гонеха, не за здраве... да не си помислите нещо), вървеше като ритъм и засилваше приятното усещане. Абе класика, какво да ви баламосвам повече. Преди мен сигурно са изписали маса материал за филма. Сега аз си давам мнението, като явно ви зарибявам и подканям да се запознаете с един герой от киното. Олд скуул творба, която и до днес си тежи на мястото.

»©« You Don't Mess with the Zohan

2008-08-04T23:50:00.005+03:00

Някъде из блоговете (мисля, че при Дейзи) за първи път видях трейлъра на новия филм с Адам Сандлър. Поредната луда продукция на Happy Madison. Стилист от запаса (You Don't Mess with the Zohan) - всъщност трябваше да е "Не се ебавай със Зоан", ама както и да е. Не за първи път се случва окепазяване на някое филмово заглавие. През цялото време си го произнасях на глас по един идиотски начин и с такава интонация, щото ми правеше весело: "Ю донт мес вит Зохаааан". Оказа се, че е Зоан, не Зохан. Х... ххххх... хъ! Все тая.
Но миналата седмица, колегата го гледа преди мен и нещо не беше много щастлив от видяното. Пък аз очаквах нещо свежарско. След като разбрах, че израелския контра терорист, който мечтае да подстригва и прави прически, се чукал с бабичките в задната стаичка... ми призля. Казах си тогава, че няма да го гледам. Но какво се случи, тоя уикенд на поредното кино с Жорката, в компанията на едни приятни момичета, пуснаха рекламата на Зоан. Жоро се хилеше, вече го беше гледал и усърдно ми го препоръчваше. Каза ми, че това на трейлъра е супер малка част от смешните моменти. Накрая какво стана, неделя сутрин, пресипнал (знаете защо), реших да се събуждам с извращенията на новия Сандлър мууви.
В крайна сметка от всичките отрицателни и положителни коментари, които получих от обкръжението си... стигнах до следния извод. Става! Бива! Не е чак толкова зле. Със сигурност има достатъчно неща, които да избутат филма до последните минути, когато с облекчение ще прочетете финалните надписи.

Все пак, във филмите на Happy Madison се забелязва една тенденция. Винаги участва Роб Шнайдер (както и във филмите на последния, се намира място за Сандлър). Освен това от време на време се появяват популярни актьори или личности в малки и забавни ролички. Мерна се Крис Рок, Кевин Джеймс, големия тенисист (и голям шоумен на корта) Джон МакЕнроу, Хенри Уинклър, че даже и Марая Кери. Всеки с един солиден арсенал от шантави и полу глупави реплики, които на фона на акцента, с който Сандлър краси целия филм, изглеждат повече от забавни.
Обръщам внимание на други две фигури: мацката - Еманюел Чрики. Много готина! Секси отгоре до долу. Лиги не съм точил, мога да се контролирам (все още), но ще е срамота да не споделя приятните впечатления, които това знойно момиче оставя у мъжката част от аудиторията. Спомням си един друг филм с нейно участие - 100 момичета, приятно филмче. Тя беше момичето с топчетата. Какви точно, оставям да си пофантазирате, хахаха!

Лошият - Джон Туртуро, който така и не ги свали тия слънчеви очила. Спеше даже с тях. Но със сигурност, най-смешната (за мен) сцена във филма, беше с неговото участие. Стана сутринта, за да тренира, отиде до хладилника, за да си чукне две сурови яйца. Спирам до тук, защото сами трябва да го видите - ръкоплясках и се смях на глас! Но мен такива дреболии ме радват. Имаше и други моменти, разбира се. За разказване не стават, първо че ще стане спойлър зона, второ че... няма да са толкова забавни. Да гледаш Адам Сандлър пресичащ улицата под саунда на разни стари диско парчета - весело е!
Общо взето, на кръстопът ви оставих. Или ще го гледате или не. При последния избор - няма да пропуснете нищо сериозно. При първия... няма да ви умрат достатъчно мозъчни клетки, че да затъпеете. Приемете го като техническа профилактика на обремененото ви съзнание. От време на време си трябват такива мозъчни пръдни, за прочистване. Иначе от много замисляне и натрупвания от мисловни проблеми, ще си докарате нещо лошо на главата. Не си струва. А да се избазикаш със Зоан, си е приключение. Плюс това няма да го отнесете. И все пак, не дърпайте прекалено много лъва за опашката. Зоан е израелски контра терорист! Най-добрия, който сте виждали... и когото филмовото изкуство някога е показвало!

»©« Made of Honor

2008-08-03T10:08:00.006+03:00

Събудих се пресипнал и с още по-голяма мускулна треска от вече изминалия петък. Да знам, че е неделя сутрин, но петък/събота излизането ми донесе болки в задника през целия съботен ден. Не питайте как! И не, не е по онзи начин, хахаха! Та, вчера, събота разцъквайки и релаксирайки от предната вечер ме офертираха за кино. Нещо обаче се двоумех. 10 минути по-късно, ситуацията беше повече от различна - ходеше ми се. Исках да вмъкна и Деси в цялата работа, затова прерових програмата. Като всички жени и тя си пада по Патрик Демпси - какво пък, ще го гледам - Шаферът (Made of Honor). Много не му се кефех на филма, каквото бях видял от трейлъра, но това от своя страна крие приятната възможност да ме остави удовлетворен от изненадата на успеха.
Ранна прожекция, 14:00 CINEPLEX, там сме. Един сладолед набързо, за да махне жегата и вкуса от устата ми, хоп 3 минути след началото сме в залата. Разбира се, когато ще закъснеем няма да има тъпи реклами. Не пропуснахме кой знае колко, той филма не пледира за някакъв феноменален сценарий, но все пак ми е тъпо да ходя в тъмното, за да открия местата ни. Както и да е...

Някакъв полугол, с маска на Бил Клинтън преследваше Мишел Монахан из полу здрачната стая. Оказа се, че е Патрик Демпси - успокоение - значи все пак няма да гледаме някакъв трилър. Тъпа прическа, обеца - разказват запознанството на главните герои, когато са били в колежа. Мда, много ме кефят като се опитат да превърнат един дабъл пубер в пубер (уточнение: 18 си пубер, колежанче... на 36 си дабъл такъв, ясно?!).
Том, героя на Демпси, е сваляч. Като инструктора Яким от "Дани канят". На всичко отгоре всички му се лепят. Той им дава една ми ти чаровна усмивка и те са готови да му изпълняват желания като златни рибки. Само дето тия златни рибки са супер секси, страстни и... сингъл. Не можех да повярвам, че има толкова свободни жени в тоя Ню Йорк. Кино, много мразя такива нереалистични сценарии.
Само 10 години след тяхното запознанство в колежа, когато Хана (героинята на Мишел) отряза жестоко сваляча и се превърна в Номер 7, единствената която не му пусна, нашия пич продължи хойкането си с презумцията, че е открил жената на живота си. Сещате се, когато правите нещо, в което сте много добър - не обръщате особено внимание. И един ден като се появи спънката, тази която ви дава различие - край, преоткрихте себе си и вече сте маниакално влюбен в този обект-спънка. Същото и при тези двамата.

Том продължаваше да спи с различна всяка вечер, а Хана - си остана най-добрата му приятелка. Миговете и заедно бяха много задушевни и романтични.
Всичко беше прекрасно, преди тя да замине за шест седмици за Шотландия, и той да осъзнае че му липсва прекалено много. В комплект с приятелите си по време на баскетбол, се достига до голямото откритие. Стандартното осъзнаване в един такъв романтичен филм.
Обаче, когато Том отива с букет цветя, да посрещне любимата Хана и да й признае какво чувства... бам, Кевин МакКид, голям, рус, шотландец, на име Колин! Абе масивен човек - този, в който Хана се е влюбила. Рицарят на бял кон се беше появил. Не само, че му се убива всякакво желание за живот, ами като гръм от ясно небе идва молбата от страна на Хана - Том да й стане шафер.
Така, ако все още четете значи може и да изгледате филма, въпреки това решение. Комично или не, факт е че не е толкова зле колкото си представях. Процеса на осъзнаване на любовта беше добър. Пост процеса с хватките и цялата увертюра около признаването в най-сюблимния момент също беше добро. Както се и очакваше, сериозна доза груб хумор, който ако не сте в настроение няма да приемете с лекота и който застрашава цялостния вкус, който ще остане в устата ви след като филма приключи.
Общо взето - нищо ново. Освен, че ми се прищя да отида в Шотландия да паса онези ми ти хубави овчици, и да си имам едно хубаво овчарско куче... страхотни пейзажи показаха от "Scotland... my land", че останах без думи. И това бяха 10 секундни кадри. Зеленото в тях бе по-хубаво и енджойабъл от пейзажите в Смело сърце, жестоко!

Обърнах внимание на едно друго нещо. Сидни Полак, последния му филм като актьор. Тук изпълняваше ролята на бащата на Том. Много голям образ. Доста забавен като цяло. Но през май тази година, големия режисьор и актьор ни напусна. Радвам се, че Шаферът ми хареса, а и част от заслугите за това се падат именно на Полак. Един хубав последен спомен, наистина.
А какво се случи след романтичното хапче, което взех в ранния следобед на слънчевия съботен ден?! Разходки, паркове, закъсняла среща - която беше продиктувана от ново двоумене. В крайна сметка: НДК, моста на влюбените, още едно кино (като гледаш Wanted за втори път, на няколко бири, изглежда по-добре), пак разходки, увеличаване на женския фактор в групичката... накрая, суши и коктейли в Laguna. Прохладна разходка по широката пешеходна алея, наречена бул. Витоша, хахаха. А след това... се прибрах и заспах. Простичко нали?! Беше хубава събота.

»©« Speed

2008-08-02T10:02:00.006+03:00

Жегата отново е обхванала Ел Ей. Рано сутринта, в 8:05 автобус от градски транспорт избухва в бясни пламъци. Телефонен звън, Джак Трейвън вдига слушалката и чува познат глас. Бомбаджията психопат, когото мислеше за мъртъв... е причината за експлозията. Лошото обаче е, че има по-малко от 3 часа, за да спаси друг един автобус. Бомбата се активира, когато скоростомера отчете за първи път скорост над 50 мили в час. След това падне ли дори за част от секундата под този лимит - БУМ! Ако някой се опита да слезе - БУМ! Но как се стигна до всичко това?! До това надиграване на котка и мишка със свръх високи и скоростни залози?!

Киану Рийвс, Джеф Даниълс, Джо Мортън, Сандра Бълок и Денис Хопър в напрегнатия, спиращ дъха екшън трилър, на режисьора Ян де Бонт - Скорост. Филмът беше екстремно популярен за времето си. Това не беше обикновен хит - разбиваше публиката във всички страни. Нямаше човек, който да не говори за Speed. Дори така изречено Спийд, пак звучи яко. А и да си призная, филмчето е пипнато доста добре. В такива ситуатични ленти, където има заложници, напрежение че всички може да се гътнат в секундата има само едно нещо дразнещо. Паническите физиономии и всичките изплашени персони, които бълват глупави реплики от време на време. Ако може да загърбите този фактор и да не се заслужвате в мрънкането на потенциалните жертви, всичко останало е супер приятно. Удовлетворяващ!

Никога няма да забравя началото на филма, асансьорната шахта, говоря за самите встъпителни кадри. Тези 3 минути и половина, докато звучи ето тази музика. Отново Марк Манчина - страхотен саундтрак. Година преди да направи хитовата музика за Лоши момчета, този човек сътворява една от най-надървящите и интенс филмови музики. От начало до край, мелодията извезана от композитора е от хубава по-хубава. На всичко отгоре ти се набива така в главата, че след няколко дена продължаваш като пост ефект да я тананикаш. И още нещо, докато си припомнях филма онзи ден, какво установих... че музиката от ето този трейлър (започва от 0:39, до края му) на Смело сърце, всъщност е част от саундтрака на Скорост. Направо се напиках от кеф. Щях да ревна. Пак онези емоционални кино сълзи. Ще се побъркам. А освен тази гениална композиция, която винаги ме кара да изтръпвам от кеф, филмчето завършва с Били Айдъл и пословичната Спийд - яу! Яхууууу! Страхотия!
За малко да забравя две интересни фигури във филма. Героя на Алан Рък (познат ми като Камерън Фрай от Почивния ден на Ферис Бюлър - класика), както и този на Глен Плъмър - описан в каста като Jaguar Owner - хахахаха! Жестока сцена: "Hey man, this is MY car, I OWN this car, it's NOT stolen".

Но от всички герои, колкото и як да беше Киану, колкото и забавно досадни да бяха Джеф Даниелс и Джо Мортън (с този грозен мустак), както и да го въртеше геврека тази Сандра... най-свиреп и качествен герой беше този на злодея. Денис Хопър - човекът, който може да изиграе всякаква роля, и винаги да я създаде толкова убедително, че да си мислиш: "Уау! Нима е възможно всеки път да е толкова добър?"
Може и още как. Този път го раздаваше психопат и се справи много добре. А любимата ми негова реплика беше от края на филма, от сцената чийто кадър виждате по-горе: "NO! Poor people are crazy, Jack. I'm eccentric" - и беше прав!
Та колкото и продухан да е филма на места, тръпката все още я има. Преди година и половина или две гледах Скорост, онзи ден пак. А в годините назад, колко ли още пъти се е случвало да се сблъскат моите интереси с тази класическа екшън лента. Гарантиран, Скорост все още го има. Онова разковниче, което прави филма силен. Вярно че изхабиха втора част, но как иначе... без Киану. Сега Уилям Дефо беше там, но някак си главният спасител не кефеше изобщо. Но да не си разваляме настроението с глупави продължения. Затова се придържайте към оригинала и внимавайте с кого се забърквате: "Pop quiz, hotshot. There's a bomb on a bus. Once the bus goes 50 miles an hour, the bomb is armed. If it drops below 50, it blows up. What do you do? What do you do?"

»©« Butch Cassidy and the Sundance Kid

2008-08-01T00:05:00.004+03:00

В един не особено натоварен морнинг, в началото на седмицата, с Милла водим интересен (и особено продължителен) разговор на тема сексапил у холивудските звезди. И по-конкретно, коментираме старата школа... мъже, жени... всички под ножа. И след като нарочихме за най-най- в категорията "Актриса - Тежка артилерия", талантливата Шърли МакЛейн, останахме на вълна погледи и внушителни фотоси при мъжките характери.
То не беше Грегъри Пек, Марлон Брандо, Ален Делон (мда, въпреки че не го харесва особено, имаше една влажна снимка), Джеймс Дийн... докато накрая не стигнахме до този внушителен фотос: Робърт Редфорд и Пол Нюман в кадър от класическия уестърн на Джордж Рой Хил - Буч Касиди и Сънденс Кид, където им партнира достолепната брюнетка Катарина Рос. През 1970 година, на награждаването за най-престижните трофеи, този филм забърсва с лекота четири статуетки. Уви, Среднощния каубой на Джон Войт и Дъстин Хофман отмъква приза Филм на годината.

Въпреки този "неуспех" или да го нарека, полъх на малшанса, дуото Нюман/Редфорд остават като едни от най-зашеметяващите кино двойки за дълго време след излизането на филма. Самия факт, че и в момента им отделям време, пиша за тях, а и младите девойки си падат по тях (въпреки, че одъртяха), миналото не е забравено. Наистина, вижте ги. В кой нов филм, актьори имат такова внушително присъствие. Толкова силно стоят в кадър, че не ти е нужно да говорят или да се случва нещо. Е вярно, сега си имаме Джъд Лоу и Никълъс Кейдж, но те не са достатъчни (простете, сигурно има и други, просто не желая да минавам 100% оффтопик със заобикалките и поясненията).
В края на 60-те на миналия век, най-големите секс символи тогава, под режисурата на Джордж Рой Хил претворяват историята на двама от най-коварните обирджии на Дивия запад - Буч Касиди и Сънденс Кид. В ролята на Буч е синеокия Нюман, а в тази на мълчаливия и невероятно бърз и точен Сънденс е блондинът Редфорд. С това шантаво начало, ала филм на Чарли Чаплин от началото на XX век, ти се приповдига настроението. Всъщност не очакваш някаква касапска драма с документални елементи, а усещаш че историята ще е поднесена по някакъв по-удовлетворителен начин. Като се има предвид, че Бони и Клайд пое и износи кръста на престъпните двойки от миналото успешно 2 години по-рано. Именно с тази си набивна лекота, с която отнемаха човешките животни. В следващия момент, хоп... целувки, милувки и сълзи. А какво стана с жертвите?! Луда работа, но накрая си го отнесоха де.

Относно Буч и Сънденс, се започва с едни дълги паузи между репликите, много разменени погледи, загорели лица и решителност в скулите. Нервни показалци, но увереност при дърпането на спусъка. Изобщо - няма слабо, дето се вика. Не е класически уестърн в стила на Серджо Леоне и Клинт Истууд, но пък защо всичко трябва да се лее в този си шаблон. Напротив, различното в случая носи огромен успех както за филма, така и за популярността на двамата актьори в така или иначе засилващите им се кариери. Във върха на развитието си през 1969 година Нюман и Редфорд сразяват публиката с изпълненията си в Буч Касиди и Сънденс Кид. Въпреки че им се размина най-големия приз, както вече споменах по-горе, същото трио - Нюман/Редфорд/Рой Хил след няколко години превръщат мечтата в реалност и разбиват критиката с още по-великия Ужилването (The Sting). Приготвил съм го, скоро и на него ще му дойде реда. Така че спокойно може да си отбележите в календара: "Да внимавам за новата статия по повод Ужилването"... или нещо подобно, откъде да знам, хахаха.

Колкото до сюжета на филма и феноменалния завършек, за познаващите историята на двамата обирджии и жестоки стрелци, ще има много съвпадения, пропуски, разочарования. Но от гледна точка на моушън пикчър и това как е барната финалната сцена, филма събира 8.1 от общо 10 звезди. Всъщност сами виждате оценката. Приятно гледане ви пожелавам, а да... честит ви нов месец: Август, началото!

»©« Stargate

2008-07-31T23:57:00.002+03:00

Преди няколко дни, Диана заговори за любими филми, в които искаме да влезем... така, подобно на хлапето от Последният екшън герой. Това беше поредната блог игра, в която аз (не) взех косвено участие. Но все пак ми направи впечатление, кои филми посочи тя. Един от тях особено. Точно този, може би първи убер култов дело на Роланд Емерих. И познайте какво, въпреки мащабната история, този път не е предвиден краят на света. Слава Богу!
Старгейт (Stargate) - Звездната порта, класика в жанра. Една супер успешна научна фантастика, която съм гледал повече от необходимото. Подобно на предния си пост, за Дони Браско, това филмче е гледано неприличен брой пъти благодарение на свежарската Диема+, телевизията която има определен брой филмчета, които върти като за световно. Но това пък от своя страна си има и плюсове (плюс, плюс, Диема плюс). Маса филми, любими, съм ги гледал десетки пъти именно поради факта, че кабеларката ги пуска често. След като са добри филмчета, що да не ги науча наизуст.

Кърт Ръсел, Джеймс Спейдър, Алексис Круз и Джимон Хонсу (все още непопулярен на масите) в едно приключение отвъд представите ни за нормалното и обективно съществуващото. За тези, които обичат звездните теории и са готови да се впуснат в приключение с неизвестен край - това е вашият филм. Всичко започва с едни разкопки, в размирните година на XX век. Африка, пирамидите, Гиза... Години по-късно, блестящия учен, уви... игнориран от всеки, получава поле за изява в една секретна лаборатория. Тъй като умът му е ненадминат и той може да мисли извън границите на нормалното, се стига до едно ефектно преминаване през Старгейт и достигане до един паралелен свят.
Сблъсък с нейтивите, друга цивилизация, различна от нашата, което от своя страна води хем до желание за научен труд, хем и борба за оцеляване. Приятна роля на Спейдър, много ми е симпатичен. Сериозната военна подстрижка на Кърт Ръсел и свръх строгата му физиономия, за миг дори не ни позволява да се усмихнем, когато той е в кадър. Опиянителния поглед на неизвестния Алексис Круз, в ролята на Скаара - лошият, накратко.

Духът е приключенски, историята е интересна, а ефектите са също доста добри, като за 1994-та. Знам, че след успеха на филмчето излиза сериал, който е доста разточен. Винаги съм бил привърженик на пълнометражните ленти, по една или друга причина. Основно, защото краят се очаква, било то след час, два или три. Има една изпипаност на историята, без разводняване. Затова и сериала не ми е фаворит, но нямам нищо против. Не е точно провал. За сметка на това пък, Старгейт филмът е една класическа реализация на добър фантастичен сценарий. Браво на Дийн Девлин за списването му, както и за режисурата и помощта на Роланд Емерих върху този скрипт. Пак ми се догледа. Мисля, че минаха 4 или 5 години от последното гледане на Старгейт. Сладък филм, някой път ще се приспя с него, така ми се струва.

»©« Donnie Brasco

2008-07-31T23:50:00.002+03:00

Поне веднъж в живота си, човек трябва да прояви саможертва. Говоря за тотално себеотрицание в името на някаква кауза. И когато казвам "кауза" не се ограничавам само с течение в идеологията на някой човек. Каузата като такава, може сама по себе си да олицетворява обект. Идея, мисъл, човек, живот, лайфстайл, мисия... такива неща. В случая на специалния агент от ФБР, Джоузеф Пистоне, тръпката се явява в това, самият той да загърби семейството и нормалния си начин на живот, за да разцепи мрака с един замах. За съжаление тези секунди на засилка, след които идва сюблимния момент са най-накрая. Преди това, увертюрата е толкова заплетена и комплексна, че се искат не само здрави топки, а и страшна упоритост. Воля, хъс, самоубеждение и вяра с цел - продължение.
Обожавам филми, правени по действителен случай. А ситуацията на Джоуи Пистоне е доста сериозна. Агента на ФБР минава под прикритие, с цел да се намърда между големите риби на подземния свят. Не обикновена групировка от организираната престъпност, а самата мафия. Това е един от любимите ми мафиозо филмчета, който (за разлика от предишните представяни) съм гледал ужасно много пъти. Да не споменавам и документалните 30-минутни филмчета за това, как е правен филма.

Майк Нюъл избира две важни фигури за главните роли за своя, адаптиран по книгата на Пистоне, филм Дони Браско. Джони Деп и Ал Пачино. Годината е 1997, а историята ни предлага следното. Агент Пистоне, под името Дони Браско се вмъква под кожата на олд скуул мафиота Бенджамин Руджеро "Левака". Предтавяйки се за бижутер, с малко наглост, сериозен поглед и добър дар слово, Дони Браско успешно се внедрява в ситуацията.
Оттам насетне идва по-трудната част. Прикритието, събирането на доказателствата и всичко останало, което една истинска история би ни предложила. Колкото до романа, не съм го чел, не ми е и попадал. Не знам дали някой го е чел, от приятелите ми имам предвид. Освен това разлика винаги ще има: истинската история, книгата или филмовата адаптация. Знам обаче, че ролята на Джони Деп, тук в Дони Браско е една от най-добрите му. Винаги съм го свързвал с Гилбърт Грейп или Едуард Ножиците. Но когато за първи път гледах Дони Браско... то не бяха цитати на реплики от диалозите на Пистоне и Левака, то не бяха погледи, маниери, походка. Голяма работа е - но не мисля, че ви казвам нещо ново.

А рамо до рамо с актьор от класата на Пачино, се получава един доста добър филм. За шедьовър, не мога да кажа. По скоро е интересен и привлекателен заради достоверността, която носи в себе си. Плюс малко актьорска игра, добавяйки още няколко познати лица като Майкъл Мадсън, Бруно Кърби, Джеймс Русо, Пол Джамати и Ан Хечи, се получава едно завършено творение, напълно различно от режисьорските лордове на мафиотски филми в Холивуд, което се нарежда достойно сред останалите в жанра. Носи специфичния стил на своя създател - Нюъл, както и на играещите в него - Деп и Пачино.
Ако не се лъжа, Джоузеф Пистоне е още жив. Вече със сигурност не е под прикритие, не се занимава с мафията, а е заровен надълбоко. Не в буквалния смисъл, слава богу. Популярната програма за защита на свидетелите. Само дето, не се знае какво крие в сърцето си този човек... По погледа на Джони Деп в една от последните сцени на филма, съзерцавайки медала, който току що е получил за невероятно добрата свършена работа, разбираме че е направил сериозна грешка. И как да не се влюбиш в такъв гениален образ като Левака. Сериозна връзка, която намира проява в разнородните интереси. На върха на всичко е обезценяването на човешкия живот. Обаче намесят ли се чувствата и това да се чувстваш грешен, когато всъщност вършиш правилните неща... е нещо по-трудно дори и от 6 годишен период под прикритие сред най-коравата мафиотска организация. "Forget about it... just forget about it!"

»©« La fille sur le pont

2008-07-29T01:10:00.006+03:00

Играйкаме си ний с Нат... и след като ме измъчи яко с J'aimerais pas crever un dimanche, а аз и пуснах няколко по-леки... се стигна до новата загадка, отново описвана от нея. Една красива, изпълнена със страст, полъх и много възбуда сцена на новото френско кино. Ех, ново, ново... преди девет години. Но неповторимо както винаги, а с черно бялата си визия - вече гледам с широко отворени очи, без да мигам, попивайки всичко де що героите изричат, и това което сценаристите на филма са им приготвили. Преди няколко месеца размишлявах по повод Анжел-А на Люк Бесон. Страхотно филмче, брилянтно поднесено, но La fille sur le pont (Girl on the Bridge / Момичето на моста) се оказа нещо по-добро. В интерес на истината ми е трудно да степенувам френското кино. Въпреки, че темите са толкова прости и близкочовечни ми е трудно. Явно е заради семплотата им. Но пък са страшно привлекателни. Кратки са, в сравнение с някой убийствен блокбастър, пред който задника ти се схваща от седене, но носят голяма удовлетворение и най-важното - завъртат ти безгрижната главица до такава степен, че не можеш да спиш в 3 през нощта, стоиш и си пишеш постове в блога.

Радвам се, когато киното ме въвлича в такива нездравословни просъници. Някои го наричат вдъхновение. Аз смятам, че само големите писатели могат да се ползват с такова чувство "вдъхновеност". Тъй като съм просто драскач, опитващ се да разпръсне семето на киноманиашката си култура, не смятам че съм се вдъхновил, но определено не ми се спи. Уморените очи ме връщат към всяка една сцена от току що припомнения за мен Момичето на моста.
Патрис Льоконт събира на едно място чаровния Де Ниро на френското кино Даниел Отьой и още по-привлекателната Ванеса Паради. Като заговорих за последната, си спомням една сценка от миналото. Стоим си вкъщи с баща ми и гледаме някаква френска екшън комедийка. Пенсиониращите се Делон и Белмондо си играят на татковци с младичката Паради. Тя една такава русокоска, страхотно тяло, а някой иска да й стори лоши неща. Ангелите хранители се грижат за нея - стана забавлението. Но си спомням думите на баща ми: "Бе... толкова французойки, та не можаха ли да намерят някоя по-хубава от тая... кьорбандьос и плюе между зъбите", на което аз реагирах бурно, щото Joe Le Taxi си ми е в сърцето още от малък, а жената на Джак Спароу си е красавица (въпреки така брутално изопачената истина). Иначе се разбрахме де... беше забавно!

Но по отношение на Отьой - фенове сме му. Влюбени в тоз човек, още когато гледахме превъплъщението му в ролята на дяволския наместник. А след това и с римейк версията на Гърбушкото. Много готин! Явно щото прилича на нас, с този си специфичен нос. Така е, не просто мъжка солидарност, по-особено отношение.
След като изяснихме предпочитанията относно актьорския състав, как се е стигнало до нощното завъртане на лентата Момичето на моста, няма да е зле да спомена едно две инспирирани от филмчето неща.
Обожавам черно белите филми, особено тези които ги правят сега и с умисъл отмиват цветовете им. И преди съм го казвал, като че се грижат шаренията да не те разсейва. Определено ми действа по-добре, по-силно, по-концентрирано проследявам случващото се на екрана. Да не говорим, че френския език ми е просто... не го разбирам, не съм го учил, да знам 2-3 думички най-много, но е наслада да го слушаш. Поглъщаш встъпителните минути, наслаждавайки се на историята на Адел (Ванеса Паради).

Миг по-късно, тя е на ръба на моста, а до нея се появява черноокия Габор (Даниел Отьой). Оттам започва тайнствената история на двама непознати. Отчаяна от живота и непознат ножохвъргач. Всичките сцени със свистящите остриета и задъхващата се от вълнение Паради бяха много яки. И определено онази сцена, която Нат използваше за загадката е най-възбуждаща. Не си падам по остриета по време на секс или нещо такова, но не може да не изпитате вълнение от начина по който е режисирана тази сцена. Френското кино е шедьовър, в 97% от случаите. Другите три ги оставям на случайността, че някой си прави дипломната работа и допуска грешки. Които неизбежно след няколко години се превръщат в европейски хит, приемащ се с въздишка и почитание навсякъде по света.
Що се отнася до сродните души, неизменното откриване на половинката в живота ви и наличието на късмет... по-показателен филм от този, за изгубени и безцелно лутащи се съдби, скоро не бях гледал. Но съдбата ни отрежда интересни случки. Някои ги наричат съвпадения, други просто предписани факти - за Серж Фридман и гениално списания сценарий, фокусирам се върху диалозите между Адел и Габор, имаме себестойност, както и липса на такава ако банкнотата е разкъсана на две и частите са далеч една от друга. Красив филм...

»©« 18 Again !

2008-07-28T01:22:00.004+03:00

На вашето внимание представям едно много приятно за всякакво настроение филмче. Създаден преди 20 години, 1988, гледан поне 10-на пъти от мен, все още ме кара широко да се усмихвам независимо от настроението ми, нито от това в каква часова зона го гледам. Ето например, снощи до към 3 и половина (всъщност рано тази сутрин) си споделих за пореден път час и половина от времето ми за сън, за да гледам Отново на 18! (18 Again!).
Джордж Бърнс, Чарли Шлатър, Тони Робъртс, Ред Бътънс, Анита Морис, Поли Шор, Дженифър Руниън и Антъни Старк във филма на Пол Флеърти. Ориентирано е за онази възрастова група, която си пада по героите в тийн годините им. Момчето със способностите, което живее в сянката на своята доброта, самотност и талант. Безумно влюбено в най-красивото момиче (което тук обаче не е арогантно, за разлика от новите интерпретации на познатия сюжет) и получаващ златната възможност да дръпне пред всички за кратко време. Мда, сигурно звучи познато, може да сте гледали подобни вариации, но все пак - не става въпрос за A Zero Will Rise :)

А и Чарли Шлатър е симпатичен, особено с тази си роля. Цялото това напрягане да прилича на старата филмова икона Джак Бърнс, радва супер много. Като го видиш захапал пурата, припалващ или докато си налива коняк. Но най-вече с ухилената физиономия. Ей, брей, сладур! Хахаха...
Фамилия Уотсън - сериозни бизнесмени. Най-големия от тях, т.е. най-стария, най-мъдрия - дядото Джак Уотсън прави 81 години. Събрал е каквото му е останало като приятели, семейството и една червенокоса търсачка на съкровища (тая радва от първия миг, в който застава в кадър). В присъствието на сина си - Арни и внука си Дейвид, споделя сакровената си мечта. За човек постигнал всичко, не остава много което да си пожелае на рождения ден. Иска му се отново да е на 18.

С малко повече фантазия и пипнат сценарий, една катастрофа и хоп - смяна на местата. За жалост истинския Дейвид губи доста. Поне в началото е така. Но за сметка на това дядото си поживява за няколко дни. Определено му е било фън, а и даже се пробвах да си представя какво е. И без другото постоянно хленчим как искаме да сме отново безгрижни деца. И аз да съм на 81, да съм минал през толкова много събития в живота си, ще искам (на каквато и да е цена) егоистично да бъда поне за 1 ден отново на 18.

Хубаво филмче. Приятно и доста свежарско. Слага усмивка на лицето ми и държи позитивното настроение дълго време. Жалко наистина, че в IMDB така пошло са го осакатили с тая ниска оценка. Но като се замисля, виждал съм и други добри комедии, които споделят тази лоу рейтинг карма. Тъпо, ама факт. Нищо де, малко ала фурнаджийска лопата ще го карам по: "Няма да се водя от мнението на група тъпи американци", на един бивш колега от университета. Но чат пат, тази група оценява достойно добрите филми. То когато всички говорят как нещо е добро, лесно е да се слееш с тълпата. Какво говоря, няма да ги защитавам. Отново на 18! заслужава всяка минутка гледане. Забавен и тонизиращ. Намерете време или си го пуснете преди лягане (ако нямате възможност за първото). Приятно ви гледане, на мен ми беше снощи...

»©« Blade Runner

2008-07-27T00:00:00.004+03:00

Филмите за бъдещето, създадени във все по отдалечаващото се минало. Блейд Рънър (Blade Runner) е на режисьора Ридли Скот, сценария на Хемптън Финчер и Дейвид Пийпълс е базиран на романа Сънуват ли андроидите електроовце? от Филип К. Дик. Блейд Рънър се превръща в основополагащ за жанра кибер пънк, не просто фантастика със стандартните елементи на прозападен екшън трилър.
Лентата излиза през 1982 година, това е хитът в жанра който последва големия пробив на Ридли Скот 3 години по-рано с Пришълец. Отново обширни пейзажи, показващи ни наближаващото бъдеще. Лос Анджелис, 2019 година. Вероятно и ние бихме си представяли високо технологичното бъдеще по този начин, ако трябваше да пишем фантастика през 80-те на миналия век. Явно упорито са вярвали, че смяната на хилядолетието и допринасящата двойка в началото на числото отговарящо за годината, ще внесе някаква феноменална промяна в човешкото съществуване. Вече сме 2008-ма, а такива неща мисля че няма да се случат в близките 10. По-скоро обстановката. Не мисля, че всичко ще стане толкова дарк, изпълнено с неонови светлини, така отблъскващи и неприветливи, както и грандиозен хаос. Хм, последното е потенциално възможно. Все пак, на фона на цялата тази социална тъга, музиката на Вангелис звучи инспириращо и много ме развълнува. Отпускащ, замечтаващ саунд, създаден от един невероятен творец. Даже в момента си въртя няколко негови произведения, едно от които е композицията от края на Блейд рънър.

А какво се случва в тази научна фантастика?! Какво е блейд рънър и има ли почва в бъдещото ни съществуване?! Както вече споменах, действието се развива през 2019 година, в Ел Ей (щатите... отново). Човечеството със своя недостижим гений, продължава да се меша в божата работа и там, където неписаните закони забраняват мешането. Генетика, био инженерство, създаването на роботи, по човечни от човека, със същата интелигентност, дори със способността да надминат създателите си. Идеалът за безплатен роб, така близък до човека, че дори да създаде минало, да има настояще и в бъдеще никога да не си задава въпроса: Що за човек е?!
Но когато изискваш от един изкуствен интелект да бъде прекомерно умен и мислещ, това в един момент води до прогресивна интелигентност. Нещо което наистина не желаем да се случва, и което със сигурност ще се случи, ако човека не си намери място и не преустанови опитите и изследванията в тази насока.
Андроидите вече живеят сред хората. Създадените колонии ползват услугите им. Те са онзи човешки фактор, който е идеален за всяко едно предназначение, има висока стойност, но не и морална такава. Загубен живот на андроид, всъщност не е мъка за никого, бива заменим. Такава цена, хората са готови да платят, егоистично висока при това.

Когато обаче въпросните андроиди (наричани "репликанти" в оригиналния сценарий), започват да си задават човешки въпроси и търсещи отговори на най-дълбоките въпроси, които едно живо разумно същество може да си зададе, се налага намеса от страна на създателите. Назначават се т.нар. "блейд рънър"-и, които накратко могат да бъдат наричани "ловци". Имат за задача да откриват андроиди, и да ги... пенсионират, така да се каже. Не е убийство, а отстраняване. Да, ама не.
Когато се намесят чувствата и един андроид, който да направи разлика - човека е склонен на прошка и преосмисляне. А започнем ли да мислим, бягаме от същността на машините - пряко изпълнение на заповеди. Иронично... андроидите търсят човешкото в себе си, но са прекалено машини, за да преосмислят нещата. В същото това време, на хората им се поставят задачи, чиито изпълнения трябва да са безкомпромисни и директни, а какво се оказва - не може да устоим на природата си и търсим начин да спрем тези действия.
Отново филм за морала и стойността на човешкия живот. И за тази на всяко едно живо същество. Живо, защото диша... живо, защото има сърце и то бие силно. Живо, защото има мозък - мислещо съзнание. Но не е роден, както всички нас? Тогава какъв е? Има ли душа... и т.н.
Напомня ми за Изкствен интелект на Спилбърг. Но така като загледах, а и хронологично смятам, че последния е имал малко взимане даване с творбата на Ридли Скот. Не казвам, че е копие, освен че засягат общата тема, имаше едно симпатично мече, хай тек кукла, която ми направи връзката между двата филма. Със сигурност има вдъхновение от Блейд Рънър.

Харисън Форд, Рутгер Хауър, Шон Йънг, Дарил Хана, Брайън Джеймс, Джоана Касиди са избраните да станат част от това интересно приключение. Поредната силна роля за Форд, успешно появяване в голям филм за Хауър (особено с тази биеща в бяло русолява прическа, си остава незаменима част от Блейд Рънър), неустоимо привлекателната Йънг (в ролята на андроида Рейчъл, разковничето, което отприщва чувствата у главния ни герой, страхотни близки кадри... тези дълбоки черни очи, страстните червени устни), пробивна роля и за високата мацка Хана, психиращо излъчване отстрана на Джеймс (с една глава на Харисън Форд, няма как да не изглежда маниакално) и малко нюуд сценки на Касиди, все още секси през 1982 година.
Хубав филм, много футуристичен и много замечтаващ. В добрия смисъл на думата. Тая музика на Вангелис, велика както и всички негови произведения, стои толкова добре, докато слушате периодичните разкази от страна на Декърд. Филми с разказвач, обожавам ги. Стойностен филм, класика бих казал. С още по-запомнящи се и незабравими персонажи. Един от най-добрите правени от Ридли Скот, а той има много такива. Само за едно ми е мъчно... добър режисьор, а три пъти се разминава с най-голямото отличие. Вярно е че феновете са неизменно зад гърба му, но мисля че е време тая (шибана) Академия да оцени труда му. Дал е много на киното и мисля, че е време вече да притежава (поне) един чичо Оскар.

На Наталия...

»©« Pirates of the Caribbean Trilogy

2008-07-26T00:00:00.007+03:00

Pirates of the Caribbean: The Curse of the Black Pearl (2003) -
Карибски пирати: Проклятието на Черната перла
На фона на тържествената пиратска композиция на Клаус Баделт (ученик на големия Ханс Зимър, под ръководството на музикалния му департамент), този персонаж влиза в съзнанието на зрителя и се превръща в един от най-култовите герои от последните 20 години. Джони Деп и невероятното му изпълнение като капитан Джак Спароу. А се оказва, че той не стои на мачтата на прословутия си кораб, напротив. Отдалечаването на камерата огласява кинозалата с бурен смях. Малка лодчица, но все пак има мачта - каква сцена, а с първата му стъпка на земя и проследяването на великата залитаща походка, с леко неадектватно размахващите се ръце, Джони Деп печели силните аплодисменти на събралите се да станат част от това велико приключение, наречето Карибски пирати (Pirates of the Caribbean).

Всичко започва с легендата за един кораб и едно прокълнато ацтекско злато. Но не обикновен кораб, не, не, не! Говоря ви за Черната перла - най-бързия кораб познат из бурните морета. С най-лудия екипаж, и не на последно място - с неповторимия си капитан - Джак Спароу.
След това Гор Вербински добавя малко подправки към историята. Един ковач - Уил Търнър (Орландо Блуум), една красавица - Елизабет Суон (Кийра Найтли - точно така, г-н Шипкоффф, Кийра Найтли ЗАВИНАГИ!!!) и един прокълнат капитан - Барбоса (Джефри Ръш). Страхотен сценарий. Не се сещам за нещо така велико като приключение да е правено през последните 20 години, наистина. Не само, че историята е пълна с обрати и разностранни шеги, а красотата която изпълва лентата, с всичките тези странни персонажи те кара да се поклониш, да се изправиш и да ръкопляскаш с всичка сила, докато не те заболят ръцете.

Така през 2003 година, Гор Вербински и сценаристите Тед Елиът и Тери Росио, слагат началото на прекрасната трилогия Карибски пирати. Първата част Проклятието на черната перла се превръща в невероятен успех. Година след излизането на Предизвестена смърт, вече всички познаващи името на Вербински затаяват дъх пред новата концепция, която той е цялата компания са подготвили старателно. А имена като Джони Деп, Орландо Блуум, Кийра Найтли, Джефри Ръш, Джонатан Прайс, заедно на едно място - определено не са за изпускане.

Редом със страхотния сценарий и надъхващия саундтрак на Баделт вървят и величествените гледки и декори. Ефектите са на едно високо ниво, особено с всичките тези ghost stories и прокълнатите пирати. Само като се сетя за някои определени сцени и изтръпвам, толкова са внушителни. Лунната светлина, ще покаже какви са те всъщност. А заигравката с всички герои е ненадмината. Велик филм, много, много добър, думите бледнеят пред едно такова пищно зрелище.

Pirates of the Caribbean: Dead Man's Chest (2006) -
Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца
А след невероятния успех, през 2006-та още един път се чу името капитан Джак Спароу. Сандъка на мъртвеца, част втора от приключението Карибски пирати. Носен от славата и големия успех на първата част за върлите пирати, новият филм на Вербински и компания е посрещнат с огромен интерес. Феновете на Джак Спароу, Уил, Елизабет, Барбоса и Черната перла са повече от очакваното. Повече бюджет, повече старание - водят до създаването на нещо още по-феноменално и от първия филм. Този път с една промяна, Клаус Баделт предава щафетата на своя ментор - Ханс Зимър. Саундтракът вече е в неговите ръце на 100%. Продължава великата композиция на Баделт, като създава нови още по-масивни и страхотни звучения.
Нямам думи просто - ужасно много пъти съм слушал и предишната и тази композиция, а за последната от третата част - и дума не мога да дам за сравнение. Няма такова число. И Гугъл няма да ми помогне в търсене на отговора, хахаха!

Всъщност какво се очакваше от Сандъка на мъртвеца?! Вярно, разполагахме със същия набор от герои, обаче... какво можехме да очакваме. Започваше една напълно нова история, така разгърната че на всички беше ясно че ще има продължение - завършваща, грандиозна трета част. Имаше ключ, имаше някаква тайна, имаше някакво ковчеже със съмнително и мистериозно съдържание. Звукът от органа във всяка една от темите на новия саундтрак пронизва зрителя и го кара да се пита,
що за прокобно звучене е това? Когато се появява Дейви Джоунс (Бил Найти) и Летящия холандец. Още един път: Браво! Всъщност няколко пъти браво - за героя, за вида му, за изпълнението, за идеята, за всичко... о, Боже! Страхотен сценарий, поднесен по невероятен начин. Нови два часа и половина с Карибски пирати. Още повече герои, още няколко легенди, които обвързват персонажите. И всеки зависи от някой. Няколкото забежки към предната част, носят удоволствието от усещане за свързаност. Като се вземе предвид, че някои от нещата в Проклятието на Черната перла не бяха много ясни, а намират реално приложение и уточнение в Сандъка на мъртвеца, превръща двата филма в неделима кино симбиоза.

И когато момента настъпва, всичко се завърта. Подобно на колелото на съдбата. Тази сцена, както и нападения на Кракен, са ми любимите във филма. Освен цялото визуално удоволствие от неповторимите ефекти, Ханс Зимър и The Kraken ме разбиват всеки път. Крещящи пирати, морско чудовище, кораб който всеки момент ще бъде превърнат на трески, мачти, въжета, каскади от страна на главните герои - не мога да го опиша. Бахти якия филм! Хахаха!

Надлъгването за сандъка на мъртвеца увлича всичките герои в историята, за още един път. Както мърлявия Норингтън (Джак Дейвънпорт), целящ да върне живота си към нормалното, така и тези страшни образи на Пинтъл (Лий Арънбърг) и Рагети (Макензи Круук), които ни разсмиват още от първата част. Но този път още по-забавни. А след като Кракен погълна в себе си Спароу и натъжени, героите се върнаха при Тиа Далма (Наоми Харис) с желанието да си върнат духовития Джак... засилващата музика ни връща още един герой - Барбоса. И тогава с поклащане на главата, разбираш че най-великия финал все още предстои. Последната част от трилогията, само една година по-късно ще върне героите и зрителите в кино залата.

Pirates of the Caribbean: At World's End (2007) -
Карибски пирати: На края на света
На 25-ти май 2007 година в 0:00 след като преди това бяха прожекциите на първите две части, една след друга, беше поставено началото на края - Карибски пирати: На края на света. Отново под режисурата на Гор Вербински, сценарият дело на дуото Елиът/Росио, събират Джони Деп, Орландо Блуум, Кийра Найтли, Джефри Ръш, Бил Найти, Лий Арънбърг, Макензи Круук, Джонатан Прайс, Кевин МакНоли, Джак Дейвънпорт, Стелан Скарсгард, Наоми Харис, Том Холандър и Чоу Юн Фат за последно.

Залозите са високи. Очакванията още по-големи. Нов арсенал от приключения, епични морски битки, обрати, хумор и лудост около персонажите. А Ханс Зимър не се спира, новите му ноти са по-брутални и от предишните. Саундтракът на третата завършваща част на Карибски пирати звучи и в момента. I Don't Think Now Is The Best Time - какво звучене само! Или пък Parlay... А сцените, които са съпроводени с тези ноти? Страхотни са!

Често се получава следното при мен. Наслаждавам се толкова много на някой филм, или на определени сцени от него, че вълнението в мен напира. Огромната му сила обаче трябва да приеме някакъв израз. И тъй като толкова обичам киното, съм способен от всяка велика сцена да произведа сълзи. Освен всичко, което видях през тези години с Карибски пирати, няма да забравя усещането от най-най-най-любимата ми сцена - Parlay. Мисля си, че е само заради музиката на Ханс Зимър, но има нещо повече. Не знам какво им е било на актьорите, докато я заснемат, нито на режисьора и оператора. Но след монтажа (хората, които стоят зад най-важната част в един филм, монтирането му) - се превръща в нещо съвършено. Браво!

Визията е в своя връх. Такова чудо не сте виждали. Изяществото при реализирането им, ефектите, даже в корена си - замисъла, още по-големи аплодисменти (смятам, че това е най-успешната инвестиция на Джери Брукхаймър). Финал като такъв какъвто трябва да бъде. Повече от съвършен, повече от очакваното - невероятен завършек на една брилянтна история започнала 4 години по-рано. Поклон пред майсторлъка и всички положени усилия, този филм да стане реалност!

»©« Gladiator

2008-07-24T21:18:00.004+03:00

Носител на 5 награди Оскар, включително най-добър филм за 2000-та година. Епичното произведение на изкуството, дело на режисьора Ридли Скот. Историята за генерала, който се превърна в роб. За роба, който се превърна в гладиатор. За гладиатора, който покори една империя. Гладиатор (Gladiator) с участието на Ръсел Кроу, Хоакин Финикс, Кони Нилсен, Джимон Хонсу, Ричард Харис, Оливър Рийд, Томас Арана и други.
От какво имат нужда хората, тази трудно контролируема маса в една империя, в Римската империя? От хляб и зрелище. А арената, на която всеки път загиват по уникален начин десетки гладиатори е идеалното зрелище, от което всеки има нужда. Грандиозен филм, започващ с още по-силната показност на една мощ. Римския легион смазващ варварската орда. Генерал Максимус и редиците от доблестни воини, със здраво опънати тетиви, заредени катапулти, блестящи доспехи, остри като бръснат мечове, копнеещи да напоят пръстта в тези неприветливи мрачни гори с човешка кръв, за да докажат силата и мощта на империята. Strength and Honor!

Ханс Зимър и неговия феноменален саундтрак ви дават съвсем малко време да разберете, че това не е просто филм, а един съвършен епичен такъв. Нежните ноти, които проследяват замечтаната мисъл на генерала и бавно плъзгащите се пръсти по изгарящата в златни багри пшеница в миг преминават в строга композиция. Летящите катапулти, огъня падащ върху жертвите, конницата галопираща през мрачната гора, виковете на умиращите, тези на побеждаващите: Roma Victor! Велика сцена, наистина. И след едно такова начало, уважително изтръпнал, зрителя е с отворена уста и се е отдал 101% на филма. Гладиатор започна, поздравления!
Тази неконтролируема сила, доверието което се е създало около силната личност е причината за завистта и отцеубийството. Предателство, което превръща Максимус в мъченик и роб. Баща на убит син... съпруг на убита жена, името му е Гладиатор!

Страхотен филм, съмнявам се да сте го пропуснали. А ако е така, мисля че е време да спрете с новите филми (защото качеството им напоследък намалява с всяка нова лента) и да се върнете 8 години назад. Заедно с Ръсел Кроу да усетите величието на една империя. Да споделите мъката му, слушайки To Zucchabar (в изпълнение на Дживан Гаспарян) или да се изпълните с енергия и адреналин, когато от екрана се лее кръв на гладиаторската арена и звучат другите композиции на Ханс Зимър подкрепени от изящния глас на Лиса Джерард.
Пипнат от гледна точка на сценарий, режисура, музика, костюми, грим, декори - всичко е голямо и направено с класа. Грандиозен филм, оставящ ви без дъх от началото до самия завършек. Има толкова много култови сцени, пред които си заслужава да свалите шапка. А Ръсел Кроу определено е роден за ролята на Максимус, за тази на гладиатора.

Любима сцена ми е точно тази, със свалянето на шлема и представянето си пред Комод. Много внушително, с тези близки кадри и израженията им. Голяма роля за Кроу, но нека не оставяме и изпълнението на Финикс на заден план. Физиономията му си е такава, идеално може да се впише в ролята на предател. В ролята на отцеубиец, в коварен и мръсен властващ. Типичен доминант, но с не достатъчно качества, воля и сила, за да бъде доблестен император. А когато славата и мощта на един роб е по-голяма и достатъчна, че да покори империя, нещата стават повече от сериозни.
Страхотен филм, мисля че разбрахте - харесва ми! А саундтракът е един от първите, които съм имал през живота си. Толкова въртене съм му направил, че сигурно оборотите могат да се обърнат в километри. Няма как, страхотна композиция, една от най-добрите правени някога от Ханс Зимър и като цяло за филмова музика. Надъхващ, величествен, достоен да проследи историята на една велика империя като Римската. Както и историята за славния генерал превърнал се в гладиатор. Максимус... Максимус... Максимус...

»©« City of Angels

2008-07-24T21:13:00.004+03:00

Ангели - крилатите създания, в които вярваме. Обитаващите небесата, пространството в което мечтаем да се озовем след смъртта си. Дали има ангели бдящи над нас? Има ли такива, които се грижат за нас или просто наблюдатели? Вярвате ли, че за всеки един от нас има по един ангел, готов да съпроводи душата ни до онези привлекателни и мистични поля?
Добре дошли на Град на ангели (City of Angels). Ел Ей - където животът е толкова забързан, че обикновения ежедневец не би забелязал стоящия до него ангел, дори и да пърха с крила. Лос Анджелис - това е мястото, което през 1998 година Брад Силбърлинг избира за свой град на ангели. Една пленяваща и ужасно романтична история за един ангел затворен в човешко тяло и такъв, който копнее за усещането да бъде един от нас. Мег Райън и Никълъс Кейдж. Двама от най-драматичните актьори в Холивуд последните години. Имат способността да те разплачат само с един поглед. Или безпомощно отворени устни, една сълза от дълбоките им бистри очи.

Отдавна гледах Град на ангели за първи път, но си спомням че остави сериозна следа в съзнанието ми. Изключително нежен и мил филм. Не просто тъжен, заради съдбите на героите, а и радостен, фурор пред успеха на волята. Една борба за изкушението. Желанието на един ангел да чувства. Желанието на една изгубена душа да полети в търсене и усещане на истината. Тези две граници се срещат в една операционна зала. Погледите им се пресичат и това дава началото на Град на ангели.
Филмът върви леко, но е изпълнен с емоция. Очите ви се навлажняват при всеки споделен миг между героите, както и онези сцени, при които всичко е толкова трогателно, че единствения начин да поемете тази чувственост е да отделите няколко сълзи. А когато няма диалог, когато няма размисли в тъмното или на плажа, в очакване на изгрева, имаме погледи. Близък план, очите на Кейдж или Райън.

Но това, което най-много ме изпълва, всеки път, е саундтракът. Тук може да видите що за изпълнители са събрани и с кои песни от репертоарите им. Особена музика, не за всяко настроение. А в допълнение имаме и оригиналната композиция на Гейбриъл Яред, чиито теми City of Angels, The Unfeeling Kiss, An Angel Falls или Spreading Wings всеки път ме връщат към филма и ми се ще още един път да преживея историята на Сет и Маги.
Няма същество на тази планета, която да издържи на емоцията струяща от Град на ангели. А обстановките, които са най-прекрасни за гледане на филма са следните (както сигурно се досещате): сам, пред екрана, в тъмното поглъщащ всяка сцена и хлипащ като малко момиченце или... сгушен в леглото с половинката си, в споделяне на всичко това, което ще видите - два пъти по-силно и по-приятно. Хубаво е че има филми като този, подсказват ни какво е да си жив. Разбуждат мисълта ни за това какво може да има около нас. И дали когато замислено вперим поглед в далечината, всъщност не пресичаме нечий друг. Ангели... красив мит, който все още е толкова силен, че сме склонни с вярата си да го оживим. Би било хубаво да съществуват, стига да не е прекалено егоистично от наша страна да ги лишим от чувства, само и само да бдят над самотните ни души. Град на ангели...

»©« Todo sobre mi madre

2008-07-23T02:50:00.003+03:00

Усилващия се лъч светлина през процепа на леко отворената врата на стаята ми ме събужда. Забелязвам силуета на баща ми, а още преди да съм отворил напълно очите си той ме вика с думите: "Ставай... хайде ставай, че майка ти си отива..."
Спомням си, че станах веднага и търкайки очи тръгнах по коридора. Всичко светеше, но знам че беше нощ. Нощта на 23-ти юли 2003 година. Десен завой и пред мен е часовника на стената... 2:50 след полунощ. Ляв завой, обръщам поглед на дясно и влизам в стаята й. Баща ми отиде на балкона, за да изпуши (още) една цигара... Стоях и я гледах, а не знаех дали трябва да направя нещо и ако да - какво?! Дишането й определено беше по-тежко от преди. Някак пресипнало, въпреки това очите й бяха отворени. Все си мисля, че ме гледаше. Не отделях очи освен за няколко секунди, когато се зачудих къде ли отиде баща ми. Обърнах се отново към нея, когато забелязах че тя вече не дишаше. Приближих се до леглото, коленичих до нея - не дишаше. Извъртях се и тръгнах към съседната стая, за да извикам баща ми. Срещнах го на входа на стаята и му казах. Той ме бутна влезе в стаята и заплака. Стоеше до нея и я милваше. Чувах че плаче, а той рядко го правеше. Продължавах да стоя прав и да ги гледам. Не продумвах нищичко. Не успях да й кажа нищо. Последният й дъх беше в двете секунди, в които извъртях погледа си от нея...
Минаха 5 години оттогава. Колкото и да съм си спомнял за нея, колкото и да не съм мислил в продължение на дни... споменът си стои. Няколко седмици след смъртта й отидох до Петьофи, за да сканирам една снимка. На нея сме аз (като 6 месечно бебе) и майка ми, на центъра в Панагюрище. Много хубава снимка, в продължение на... 3 години стоеше на десктопа ми на стария компютър. За съжаление я нямам в наличност на този. Не знам защо я държах. Може би, за да виждат другите каква беше майка ми преди болестта да я срази напълно. Може би, за да не си мислят че съм се затворил в себе си и не мога да говоря за това. Все още не знам, но лалетата и тази снимка бяха непрестанно там. На мястото, пред което и без друго прекарвах 90% от времето си (освен, когато не сънувам).
Минаваха хора и изразяваха съболезнованията си. Аз ги приемах, отново безмълвен. Спомням си че плаках на следващия ден, след погребението. Докато роднините и познатите са в другата стая, се направих че ми се додрямва. Всъщност наистина отидох, за да облегна глава назад, а то какво стана - закъснял израз на емоции.

Майка ми беше рентгенов лаборант в продължение на почти 30 години. Всеотдайна в работата си, всеотдайна и в ежедневието си. Носела ме е в утробата си 9 месеца и геройски в онази студена и мразовита нощ през март ме е дарила с живот. Спомням си много неща от детството. Мисля, че първите чисти спомени (чисти в смисъла на случка, която мога да разкажа) са от 3-та ми година. Майка ми, баща ми, брат ми и сестра ми. Мда, най-малкият съм - затова пък споделях любовта на четиримата други в живота ми. И ако трябва да направя равносметка, с кого от тези четиримата имам най-много прекарано време заедно, най-много разговори, най-много спомени във всичките тези 18 години, ще се окаже че е именно с нея.
Сега се сещам от какво се породиха сълзите ми в онзи следобед, след погребението. Гледах тавана на стаята и върнах няколко години назад. Години на семейни проблеми, години на израстване и глуповато детство. До 2000-та година, тя все още работеше. Подлагаше се на онези облъчвания, които засилваха болестта й. Докато накрая нямаше сили и не се отказа. Остана си вкъщи, а баща ми се грижеше за нея. За тези две години и половина тя се промени. Болестта й я съсипа. Жестоко, чудех се каква е причината да бъде така наказана?! Кога беше сторила зло на някого? Кога не беше отзивчива към нуждаещия се? Нима е върнала някой? Нима е проявявала капризи? Не го разбирах.
През тези две години и половина се промени и баща ми. Изстрада болестта редом с нея. Тя гаснеше физически, а той психически. След смъртта й, баща ми от време на време ми споделяше как са си говорили нощем, след като съм заспивал. През 1996 година докторите за първи път са й поставили диагнозата за заболяването. Въпреки това тя го беше скрила от нас. Не показа в нито един ден упадък в морала и поведението си. Продължаваше да бъде съпругата и майката, която бяхме свикнали да виждаме. Изтърпя много болка до последния си миг.
Дали още я усещам? Дали си мисля за нея? Дали като затворя очи и я виждам? Дали говоря за нея? Дали плача като съм сам и видя нейна снимка? Въпроси... въпроси... отговорите на които ще запазя за себе си...
Всичко за майка ми (Todo sobre mi madre / All About My Mother), на Педро Алмодовар...

»©« Money Talks

2008-07-23T02:45:00.000+03:00

Пускам си леко усиленко Barry White и неостаряващата You're My First, My Last, My Everything... и подобно на Крис Тъкър (но не толкова смешно де) започвам в такт да творя! My first... my last... my everything - о, какво начало. Още си спомням онзи път, далечната 1998-ма, Шум на пари (Money Talks) излезе на видеокасета и по семейно му на домашно кино. Да ама, освен Чарли Шийн, нещо ми се губеха останалите актьори и актриси. Инцидентно да имам някакви спомени за тях, ама на! Виж Крис Тъкър със сигурност ми беше непознат. Случи се да гледам Петият елемент една година след Шум на пари.
Непознат или не, лудата моторна уста не се спря от началото на края. То беше едно пищене, викане, бързо скриване на топката със словесни нападки - голяма работа. Това беше новото чернокожо лице, което щеше да сее смях по киноекраните в следващите 10 години. Сравняваха го с Еди Мърфи и определено имаше защо. Не слагам Еди в багажника, нито ще го увъргалям в нафталин и хайде в скрина - нищо такова. Имаме нов персонаж, който много добре си служи с приказките. Честно казано едва му се смогва. Гледах филма вечерта, смях се, на сутринта обаче пак си пуснах касетата, усещах че има разни лафчета които съм пропуснал, или най-малкото исках да си припомня стомашните болки от диафрагмените напъвания предната вечер.

Нашия човек - Франклин Хачет, е дребен тарикат, работещ на автомивка и продаващ билети на черно. Да обаче натокания и ентусиазиран, гонещ кариера журналист - Джеймс Ръсел (Чарли Шийн) му прави нещо като репортаж скрита камера и праща ченгетата по петите му. Отворкото се озовава в ареста и в следващия момент го връзват с белезници до един не случаен тип. Франсето, което се оказва голяма акула в подземния свят. Както споменах - много пищене, викане, бягане, взривове и стрелби покрай главния ни герой.
Засуканата история обаче пази добрата карма над Хачет. Тарикатлъка му, въпреки всичко, го е научил как да оцелее в тази непрестанно надлъгваща се джунгла. Минаха през една мафиотска каса (ето го отново Пол Сорвино), сприятелиха се (да живее Вик Демоун Младши), накрая даже и яйчица му сготвиха за закуска... с малко качамак, лично от майката на мафиозо боса - лудо!

Един такъв забързан филм с простичък сюжет, разчита именно на актьор, който да закрепи действието. Чарли Шийн не беше в центъра на вниманието, това се усеща още в първите минути. Оттам нататък проследяваме таланта на Крис Тъкър да те държи с ухилена уста в продължение на 90 минути. И успява. Вчера като си го пусках за закуска филмчето не се хилих колкото първите пъти, но... определено имаше моменти, в които крещях от кеф. Добро е, няма спор.
А и режисьора Брет Ратнър си заслужава гледането. Ако навремето сте минали покрай Шум на пари с: "Пф! К'во е това?!", то сега е необходимо само да спомена, че същия този режисьор в компанията на Крис имат зад гърба си трилогията Час пик. Айде пак си помислете дали няма да си струва отделеното време. Забавно е, а в компания с приятели - както всяка комедия, ще е още по-яко.
Всъщност след филма си припомних малко от филмографията на Брет Ратнър. Няколко години след Шум на пари (освен Час пик) се появяват достойните заглавия The Family Man (с Никълъс Кейдж) и Red Dragon (сър Антъни Хопкинс vs Едуард Нортън). Така че, да не се учудите ако скоро пак драсна нещо по адрес на същия режисьор. Че хубаво това кино бееее... толкова хубаво!

»©« Goodfellas

2008-07-21T17:25:00.006+03:00

Минах през всички Кръстници, видях как Франсис Форд Копола прави мафиозо сага, но... Мартин Скорсезе захлупва трилогията, в същата година в която излиза последната част за Корлеоне, със своя неповторим гангстерски Добри момчета (Goodfellas). Сценария е на същия човек, създал и новелата: Никълъс Пиледжи (их, каква палава фамилия има, нищо чудно че всичко е разказано толкова добре и със стил). Джими, Томи, Поли - най-разпространените имена сред чедата на мафиотските фамилии. Имаме си Робърт Де Ниро, Джо Пеши, Пол Сорвино. Но ни трябва добър разказвач, който емоционално да отрази история, като че е част от нея. А защо не наистина да е част от нея? Хенри Хил (Рей Лиота), доброто момче от ирландски произход, но носещ в себе си и сицилианска жилка.
Всъщност филма започва доста бурно. Хлапетии, които израстват по улиците и се набутват между шамарите на големите. Всеки с късмета си, рано или късно докопва някаква солидна награда или контролира бизнес, достатъчен че да има влияние. Чели сте, чували сте как тези недосегаеми си уреждат сметките. За тях няма невъзможни неща или по скоро, няма недостижими такива. На едно телефонно обаждане са от всяко нещо, което им трябва. А сметките си уреждат по грубия начин. Нещо си ме погледнал накриво? Присмял си ми се, а или просто съм се заблудил - изложил си ме пред приятелите, останалите добри момчета - БАМ! БАМ! БАМ!

После е лесно, с малко повече викане и организация има отворен багажник на някоя крадена кола, имаш лопати, ножовки и чували. Накратко оправяш си сметката с всеки подразнил те. Докога? Всичко има лимит. Това че живееш "спокойно" и вършиш мизерии, не значи че никой не съблюдава. Или ще те гепят ченгетата, а оттам право в затвора, или по-лошо - няма да усетиш или чуеш нещо. Мафията са безпогрешни, ако ще те убиват. И на всичко отгоре викат трой приятел, за да го уреди.
Една от най-добрите мафиотски роли за Де Ниро (а той е изиграл доста). Джо Пеши е награден с Оскар за изпълнението си във филма. Рей Лиота пък се утвърждава като зъл герой в следващите 10 години от кариерата му. Затова и повечето от последвалите роли, които приема актьора са все едни такива... не особено весели, но за сметка на това все така култови.

Но майсторлъка на Скорсезе е голяма работа. Срамота е, че този филм не е удостоен с най-големия приз за една лента. А именно филм на годината. Преди 2 години От другата страна най-сетне донесе голямото отличие за Скорсезе. Не смятам, че той трябваше да е. Хубав филм, наистина, но Добри момчета е далеч по-напред. По-класен е, безспорно. Една огромна по обем лента, с много диалог, с много случки, въпреки това върви леко и радва зрителя. Ту се кефиш на героите и си се привързал към някой от тях, ту жалееш и се чудиш кога ли ще го свитнят този образ.
Стандартно за стила на Скорсезе, кървавите и показни убийства не са скрити. А причините за тях, често се оказват доста по-пошли и от един накриво погледнат господинчо.
Заговорих за Добри момчета, тъй като от доста време си мислех за него, а и след този уикенд, като го засякох цели два пъти в рамките на 24 часа по Диема+ не остана много за мислене.

В историята са намесени още няколко популярни имена (извън мафиотския каст, който съпровожда всеки подобен тематичен филм). Лорейн Брако и Самюъл Л. Джаксън. Ако ролята на втория е незначителна, все пак в началото на 90-те участията му не са кой знае колко силни, то мадамата прави една страстна роля като съпругата на Хенри Хил. В интерес на истината, цялото това надцакване беше успешно, благодарение на извратената и странна връзка между двамката. Имаше разбити носове, револвери в устите, нарко погледи, потни чела, сълзи като из ведро, викове, но над всичко - любовта... хахахаха, нали! Тя не особено литературна любов, но все пак - достатъчно силна, че да надхитри една камара мафиозо.
Поне в този филм на Скорсезе има оцелели накрая. Вярно, че доста от главните герои го отнасят и то по различен начин, но разказвача (да ви успокоя) ще си завърши историйката подобаващо. А последните кадри са ми любимите, засилващата се музика (един много странно звучащ кавър на My Way) и Джо Пеши със студено изражение и насочен револвер към камерата: БАМ! БАМ! БАМ! БАМ! БАМ! БАМ! Класика...

»©« Top Gun

2008-07-21T17:22:00.004+03:00

Вдигам тост, за времето когато Том Круз беше млад и влизаше във всички класации за обещаващ актьор. Когато продуцентите се тълпяха пред офиса на импресариото му, и когато Тони Скот създаваше филми като Топ Гън (Top Gun). Как говоря, като че съм бил на 30 тогава. Факт е, че съм бил на годинка, когато на екраните се появява тази класическа скоростна история. За пилотите, за каузата и за елита. "You're best of the best! We'll make you better!" - много правилно. Даваш газ до максимума, подложен си на няколко пъти G и на всичко отгоре трябва да имаш рефлески по-бързи от тези на звука. Казват, че човешката мисъл е най-бързото нещо, може и така да е. Заедно с Том Круз и останалите пилоти в Топ Гън ще усетите едно екстра-динамично ускорение на границата на възможностите и риска.

Освен, че на Круз заешките зъбки все още му личат, има достатъчно интересни неща, заради което филма си заслужава плюс едно максумално релаксиране от страна на зрителя. На първо време, че филма започва скоростно и едни такива жестоки кадри, с тези изтребители. А после и превъртането със средния пръст. Маверик и Гуус - най-добрия тандем познат в историята на пилотските филми. Всъщност те не са много, но все пак. Най-малкото, че кадрите от Топ Гън са ползвани в редица други филмчета или сериали години след това. Но оригинала си е оригинал, не можеш да се мериш с него. Споменах Гъсока (Гуус), героят на Антъни Едуардс. Тука е много готин, не че д-р Грийн не беше култов, но с тоя мустак направо кърти.

Я го вижте пък този! От млад по-млад, заеби! Вал Килмър в ролята на Айсмен. Тая усмивка и прическата ми отнеха всичко детско. Пак се смях с глас, въпреки че знаех на какво прилича актьора. Не, не - това не е подигравка, супер си беше. Като казах Айсмен, се присетих за позивните. От тоя филм, това беше непознатата ми думичка. Много ми беше интересно какво е, след това разбрах разбира се. Но в началото си мислех, че са просто прякори за да си покрият брутално тъпите имена. Как го виждате Том Круз да го наричат Пийт... Пийт Мичъл, много ми е смешно. Виж Маверик - много е яко! Том Казански (за Вал Килмър), няма да коментирам. Айсмен определено му приляга. За другите нямаше кой знае колко фатализми, но пък главните герои ако ще са наказани така злобно, какво ми дреме за останалите.

Няма филм на Том Круз, в който той да не е наперен или най-малкото доказващ се и да няма мацка, пред която да се перчи. Тук честта се пада на актрисата с едни от най-красивите, големи и прекрасни очи, които съм виждал. Не съм влюбен, просто я обсипвам с комплименти. Кели МакГилис. Мацката заради, която всички харесаха Маверик е песничката Berlin - Take My Breath Away. Много романтично, няма що. Но пък винаги потръпвам като я чуя. Но не само тези ноти се помнят от Топ Гън. Харолд Фолтърмайър и цялостната му композиция - резултата, великия саундтрак на Топ Гън. Това е един от първите, които си намерих, преди години още. И един от тези, които съм въртял най-много. Като започнеш от встъпителните ноти, темата на Топ Гън, през Danger Zone, Mighty Wings, Goose's Death и Memories. Жестоки са и много... трогателни, особено последната. Първите две са си чиста проба надъхване. Точно когато трябва да дадеш газ или да изстреляш ракетата срещу прихванатия вражески "Миг".

Щом има нахакан младеж, трябва да има и учител. Ментора в случая е Том Скерит, Вайпър. Той и Джестър, героя на Майкъл Айрънсайд, са стожерите на най-елитната пилотска академия в САЩ. И двамата ще се вайката пред майсторлъка и инстинкта на Маверик. Въпреки всичко, те ще са тези които ще го уловят, когато самолета му се разбие и крилцата му ще бъдат подрязани. Така е, всичко е въпрос на отношения учител-ученик. Колкото и да е добър и маневрен, намира си майстора. Гъсока - може би най-положителния герой в цялата история и трагичната му кончина. Много плаках само като я видях Мег Райън насълзена. Драматично.
За малко да пропусна. Малката, но важна поява на Тим Робинс в ролята на Мерлин. Wingman на Маверик в решителния и най-натръпнал момент във филма. Готино!
Топ Гън е класика, един от най-любимите филми за всички времена. И много сценки и много лафчета продължават да си се разменят между феновете. Има за какво да се върнеш 20+ години назад и да видиш какви ги е вършил Том Круз тогава. Благодарение на Тони Скот и продуцентското дуо Симпсън/Брукхаймър, в историята на киното винаги ще си имаме една велика история - Топ Гън.

»©« Never Been Kissed

2008-07-21T17:16:00.005+03:00

Отново малко по родното, пред телевизията, с TV1000. Върти се логото на 20 вековната лисица и с интерес проследявам началните надписи. Някакви шарени квадрати подскачат по екрана, хм, някаква бозичка ще да е това. Мда, близко бях - романтична комедийка. Всъщност трябва да добавим и гимназиалната нотка. Целуни ме (Never Been Kissed) с Дрю Баримор (и още много други). Навремето имаше една песен с части от филма, кой я пееше обаче не си спомням. Но мога да кажа че подбраните песнички в тази лековата бозичка бяха много приятни. Редом с ново промотираните сингли дето ти разтапят сърцето, имаше и олд скуул такива, класни нотички.
Целия този умален тон, с който описвам гледаното е повлияно от сладостта на филма. Разпускаща комедия с елементи на пропаднала сантименталност. Не съм фен на Дрю Баримор и мисля, че най-добрата й роля е в E.T. Извънземното, когато е била на 5 години. След това нещо не ми се класира, факт. Затова пък Джон С. Райли и Дейвид Аркет заедно с една камара тийнейджъри внесоха малко свежест във филма. Изявите им са кратки, но доста забавни. Особено Аркет, той има повечко сцени и определено става за духа на компанията. Не мога да не спомена и младоликата Джесика Алба, играеща тъпа красавица. Също така и секундното появяване на Джеймс Франко. Все от някъде трябва да се започне. Не всички имат възможността и късмета с първата си роля да срутят класациите с майсторлъка и великото си изпълнение.
А в тази лековита история става въпрос за една не-щастлива (колкото и да отричаше факта) мома, успяла в живота, но в определени области. Няма щастие - няма смисъл от живота, нали така? Все за това пусто щастие се борим... а да, и любов. Та, героинята на Дрю, трябва да се впише сред подрастващите пубери в последния срок в една гимназия. Да стане популярна, да прави някакви тайни проучвания, това онова и да отиде на бала с най-готиното момче. Като имаш пари експериментираш с какви ли не глупости, точно такъв образ беше и собственика на вестника. Един луд крещяш пенсионер, който обаче кефеше с дързостта си. Как иначе е станал толкова неприлично богат и влиятелен? С твърда ръка разбира се. А не като нас сега, едни такива емоционални, прекалено интелигенти, търсещи смисъла на живота, надбилюрващи се с другите във всеки един момент, а накрая ревем че сме сами и нямаме отношения... камо ли приятели.
Филмчето не е нещо, което е задължително за гледане, но със сигурност става след като сте хапнали една хубава диня, лежи ви се, и искате да си отмаряте с някакви цветове движещи се по екрана на телевизора. Не е филм за приспиване, защото ще искате да видите финалните сцени със сантименталните преследвания на двойката влюбени, които през целия филм не можаха да се харесат и да се получат нещата помежду им, а... чакаха последните секунди. Стандарти, рядко излизат от тях, рядко и аз не ги наричам романтични бози.

»©« The Dark Knight

2008-07-18T11:19:00.014+03:00

"A little fighting here... I like that!"
Може би най-чаканият филм от мен за тази година. Не си спомням толкова да съм се вълнувал по излизането на някоя лента. Не преигравам, не се вживявам, цялото това увлечение, всъщност страстна любов по киното води до такива емоции. Повечето зрители налазиха продължението на Батман в началото, само заради скръбната вест от началото на тази година. Спомням си, че като научих... бях сломен. Не стига че утринта беше мразовита и неприветлива, а и Хийт Леджър беше мъртъв. Точно тогава ококорих очи и си казах: "Не! Жокера!" - чудех се какво ще се случи с Черният рицар (The Dark Knight) и дали някой ще довърши ролята на австралийския актьор. На фона на тъжната новина имаше проблясък. Филмът беше на ниво монтаж, снимките били приключили няколко месеца преди това. Мда, лъч надежда че последната роля в кариерата му ще бъде паметна и незабравима.
Оттам насетне започнаха както спекулации около смъртта на актьора, така и изкривени вариации на фактите по повод излизането на филма и качеството му. Ясно е че Кристофър Нолан не пресъздава (не се и опитвал, не му и трябва) тъмния и неповторим стил на Тим Бъртън. Писал съм за Батман и Батман се завръща през май. Споделих че съм фен на двете части, наистина са страхотни. Но след като в началото на тази година отново си припомних Батман в началото и закачката с Жокера в края на филма, очакването на Черния рицар се превърна във фикс идея. Не, не съм си драскал с чертички на стената колко дни остават, но определено се побърках последните 3 дена, след като узнах че ще има предпремиера в България... т.е. на 18-ти юли, Крисчън Бейл, Хийт Леджър, Майкъл Кейн, Гари Олдман, Аарън Ийкарт, Маги Гиленхал и Морган Фриймън ще покажат новото творение на братята Кристофър и Джонатан Нолан.

"Evening, commissioner... Why so serious?!"
То не бяха постери, снимки, клипчета с извадки от филма, трейлъри, тийзъри - абе голяма работа. Наистина голямо очакване и големи надежди. Колегата даже ме предупреждаваше да не се надявам много, за да не си поставя прекалено високи изисквания и накрая да духам супата, че съм останал недоволен. Радвам се че го послушах (50 на 50). Това беше до момента, в който не влязохе в зала 2 на CINEPLEX и ритъма на Готъм Сити майсторски дирижиран от Ханс Зимър и Джеймс Нютън Хауърд не даде началото на Черният рицар.
150 минути по-късно всичко това вече беше история. Неизвестното мина, остана оценката от преживяното. Не казах нищо. Жоро ме погледна и очакваше да кажа нещо. Аз обаче мълчах. Ама наистина мълчах, нищо бе... една дума не ми излезе от устата, а да... освен "Хареса ли ви киното? Сега трябва да тръгвам, че имам друга среща".
Прец целия път от CCS до фонтана пред президенството не спрях да мисля. Имаше толкова много неща в главата ми, че не ми даваха мира. Даже като пристигнах на въпросната среща помислиха, че съм друсан. Явно много се вживявам, наистина. Но когато говорим за едно такова кино творение, а вие сте на моето, вманиачено място, ще ме разберете. Беше бурна вечер, въпреки това, рано сутринта когато посрещах зората на новия ден успях да финализирам мнението си, за това което ми се случи в кинозалата.

"It's all... part of the plan."
Филмът не е просто добър. Това е нещо, за което никога не сте очаквали че ще се случи. Лентата е брилянтна. В нея се случват толкова много неща, че на първо време ако опитате да поемете всичко, ще се претоварите. Това се случи с мен. О, да, желая да го гледам отново и отново. Замислям се дали пак да не бъде на кино, разбира се като мине предпремиерата. Но там не беше само Жокера, нито Батман. Имахме Харви Дент и по-късното му превъплъщение (да живее компютърната графика) в ролята на Двуликия. Знаех за това, както знаех че филма ще е два часа и половина. Но не знаех какво точно ще гледам. Не очаквах да е римейк на Тим Бъртън и неговия Батман с Джак Никълсън. Тогава?! Явно братя Нолан са имали перфектен поглед над историята с този гениален злодей от комиксите. Още с изпълнението на Никълсън, Жокера се превърна в мой фаворит сред злодеите на Батман. Даже с Пеперудката си спомням, че коментирахме кой е най-силния от тях. Като игра, не като... подлост и нанесени щети над мирното население на Готъм.

"Let's put a smile on that face..."
Черният рицар разполага със забележителен сценарий. За всичко имаше време, случиха се страшно много неща. И както Жоро обобщи (това в спора ни, защо съм дал оценка 9.6, а не 10 от 10): "Имаше баланс". Знам че имаше баланс, но аз поглъщах всяка сцена с Жокера твърде лакомо. И някак си не исках филма да свършва. Може би това беше основната причина след като се появиха финалните надписи, да си мълчех. А и след това да гледах като надрусан. Няма как. Това не беше просто изпълнение, това не беше просто различна роля от тази на Никълсън. Това беше Хийт Леджър и неговото последно превъплъщение. Жокера създаден от актьора е най-добрия и лудо-гениален злодей познат на киното. Гледал съм много филми и смея да твърдя, че това е така.
А и съм сигурен, че не само аз разсъждавам така. Вярно че докато излизах от киното дочух различни коментари на съзрителите ми. Някои го сравняваха с Марлон Брандо и неговия актьорски гений, други дискутираха въпроса коя по ред е тази част и т.н. Ами да, всеки по различен начин приема видяното и го оценява индивидуално.

"See to them... you're just a freak... Like me!"
Моето такова е: Черният рицар е невероятен филм. Беше повече от очакваното, макар и да не успях да го осъзная в момента в който филма свърши. Причините за това - описани са по-горе. Но самия факт, че като си затворя очите и виждам поредицата от велики сцени във филма, ентусиазма у актьорите, ловкостта на заснемане, дирижирането на този обемен и балансиран сценарий, класира Черния рицар на първо място във филмите гледани от мен през последните 2 години. Дали бих го поставил на най-високото място, хехе... не знам, защо не. Но не смятам пък и че той е филмът на филмите. Имаме различни жанрове, предпочитания и други такива класификации. Сред всички тия ленти за човека прилеп тази част е супер стойностна. Опеделено бих го класирал сред филмите на годината. Мое мнение е (много се изтърках напоследък да говоря затова), че Хийт Леджър би трябвало да получи посмъртна номинация за Оскар за изпълнението си. А защо не и да спечели. Разбирате ли... видяното на трейлъра е нищо в сравнение с това, което се случва на екрана в продължение на тези 150 минути. Велико е! Искам пак да го гледам. Превръща се в болестно състояние цялото това увлечение по филма, но когато говоря за нещо класно - значи не ви лъжа и си струва гледането!
Поклон пред паметта на актьора. Остави ни един прекрасен спомен с тази си роля. Не вярвам да бъде забравен. Сега се сещам, че това е и първият филм с негово участие, което коментирам тук. Започвайки от края, един вид го съживявам. Но ефекта на Черният рицар не е преминал още. Усещам как ме влече отново и отново към кино залата. Не исках този филм да свършва, просто не исках...

»©« Se7en

2008-07-17T01:07:00.006+03:00

"Сос за спагети. Още сос за спагети. Не предполагах, че човешката кожа е толкова еластична. Всъщност вените така прозират, че всеки момент може да се пръснат. Налягането на артериите ще предизвика масивен кръвоизлив, а той трябва да поживее още малко. Трябва да сменя кофата с повърнята, но... миризмите се смесват, ах не - отново е свършил в гащите. Дали идеята с бодливата тел около глезените и китките беше добра?! Тлъстак, прекалява, а може да погълне още. Грешка, не мисля че трябва да живее повече, стомахът му се е уголемил до толкова че един силен удар в него би го пръснал..."

Със сътворението на човека идват заниманията. Заедно с тях се взимат решения, които рано или късно са в противовес с природната хармония. Тогава мисълта, колкото и предпазлива, колкото и убедена да е в правотата си извършва грях. А мисловният такъв, скоро след това е последван и от физическата си форма. Смъртните грехове са седем на брой. 7едем (Se7en / Seven) е името на феноменалния трилър на режисьора Дейвид Финчър. Брилянтния сценарий е дело на Андрю Кевин Уокър. А често операторското око е било това на самия Финчър (не пропусна да отбележи верния фен на неговото творчество - Жорката). Прав е. Този филм е една грандиозна симбиоза между величие на история, напрегнат трил ефект и перфекционизъм при заснемането. Последван от малка цветова обработка на лентата в добавка към нестандартното звучене за гениалния композитор на филмова музика Хауърд Шор.

"Може би ще ми трябват още 200 броя. 'Ароматизатори с гаранция - ще променят усещането ви за природа', защо ли не вярвам на този евтин маркетингов трик. Нещо не е наред. Антибиотика май отказва, раните заздравяват все по-трудно. Поне съм избегнал гангрената. О, за малко да се разсея. Нямам право да изпитвам жал към един наркодилър и... педераст! Малки момченца, сигурно на това легло сте си прекарвали добре. Прекалено е - смрадта е ужасна. Но търпението ми, въпреки желание да повърна на секундата е по-силното чувство. Последна снимка за албума - о, да, каква разлика за изминалите 365 дни. Дано ченгетата не те довършат с всичкия този шум и причинен шок, когато нахлуят при теб..."

Детектив Съмърсет е на път да завърши кариерата си в полицията, отдел "Убийства". Толкова години отдаден на службата, лишил се от личен живот. Нищо чудно че в почти всички сцени с героя на Морган Фриймън обстановката се изразяваше в зловещ, прокобен мрак или непрекъснато се лееше дъжд. Не търся символика, просто упоменавам липсата на топли цветове. Дори привидното наличие на такива моментално беше похлупено от някоя фрапираща сцена. Свикнали сме в трилърите и заплетените кримки, яко да ни държат в напрежение. Буквално да си играят с мозъка ни, да го мяткат насам натам. Докато накрая или сами не стигнем до извода кой е големия престъпен ум, или по най-баналния начин не ни го покажат.

"Палеца и показалецът на дясната ми ръка кървят отново. Знаех си, че отрязах от епидермиса повече отколкото трябваше. Няма да зарастнат своевременно, но това всъщност не ме притеснява. Кървавата пихтия, която оставям след себе си, вместо нормален пръстов отпечатък съвсем ще ги обезкуражи да ме търсят във великата си база данни. Технологии. Да видим как ще реагират на тази прекрасна везна. Една унция плът, без кости, без хрущяли. Ах, защо ли му отне толкова време за да реши коя част от себе си да среже... човешка наивност..."

Детектив Милс е амбицията. Въпреки лудия свят, в който той и неофициалният му партньор се опитват да разрешават бруталните случаи, идеализмът му се губи някъде между сиво-черните фонове на престъпния и болен ум, разхождащ се на свобода и сеещ смърт по ужасяващ начин. Брад Пит е готин. Сега го смятаме за голяма работа като актьор и казваме че няма слаб филм. Така е, но за 1995 година, когато Седем се появява за първи пред публиката, Брад Пит е новакът. Точно пасващ на мястото си, реализиращ буен нрав, опитвайки се ревностно да докаже че е корав тип. Малко тупаник обаче никак не му е излишен и определено го вкарва в играта, по-здравомислещ с променени възгледи, но все така яростен в желанието си да се домогне до убиеца. На всичко отгоре и жена му е проблемна - не й понася тегобата на този неприветлив град. Гуинет Полтроу умее да плаче пред камера.

"Красива е, толкова е красива. Но гордостта й я заслепява. Сувенирът ми, нейният нос, ще стои доста добре на рафта вкъщи. Точно до ръката на наркодилъра. Колекция от греховни сувенири. Почти убеден съм, че не може да извика полиция, ще се самоубие преди да е изминала и една секунда. Загубата на достойнство, ако някой я види в този й вид докато все още разсъждава трезво..."

Гледах го и миналата година. Пак по това време. И преди това няколко пъти. От филмите, които са класика и които винаги могат да се впишат в "Какво да гледам тази вечер". Не е обикновен филм. Както се вижда, хората се влюбват в него, нищо че е толкова коварен, жесток и изпълнен с лудост и насилие. Човешката мисъл е невероятна. Изумява ме с всеки изминал ден. А начинът по който реализира идеите си - още един феномен. Още малко и ще заговоря, че проблема е в природата. Тъй като и човека е част от нея, съзнанието му не може да е напълно предсказуемо. Щом бягаме дори с 1% от пълната увереност, всичко е възможно. А точно тогава си мислиш, че няма какво да те учуди... влизаш в една жилищна сграда, почукваш на вратата, няма отговор, в този момент в дъното на коридора се появява някой, споглежда те, продължава към теб, вади пистолет и отчаяно открива огън.

"Какво беше това по-дяволите?! Нима планът ми ще остане недовършен?! Радвам се че поне приключих с онази курва. Похотливи човешки същества. Не го понасям вече. Само мисълта за съвършения чукаш инструмент и неговата фина изработка ме опияняват. Режеща похот - на ви сега, вкусете го. Дали мозъкът ви ще го проумее най сетне?! Това е грях и вие го консумирате. Защо са ви болести, като можеше да умрете от собствения си ужас и невъзприемчимост.
Но все пак, как ме откриха?! Възхитен съм. Налага се малка промяна в плана, но този надъхан детектив, как му беше името... дали ще успея да се домогна до малко повече информация за него?! Даа... Милс, детектив Милс, М-И-Л-С..."

Дейвид Финчър знае как да те срази. Гледаш го филма, държиш си ръката на устата. Присвиваш очи, изпитваш преклонение към гениалността на този съвършен трилър. Междувременно искаш да продължиш напред в историята и да разобличиш виновника. До момента не си видял нищо обичайно. Не те въртят на шиш по шаблона на крими трилъра. Ти гледаш Седем, преживяваш Седем и това ще ти държи влага доста пъти по седем след това. И усещането е винаги така силно. Защото величието на филма, това което си усещал през всичките 110 минути се крие в последните 10. Най-хубаво е когато посрещнеш финала с очакване и неразбиране. Засилват те с кадри, засилват те с потискаща музика, играят си с нервите, докато не настъпи час 7:01 и стане време за финала.
Някои просто го харесват. Други го помнят като велик и тежък филм. Аз обаче всеки път съм в напрежение, въпреки че знам какво ще се случи. Достатъчно ми е да гледам близките кадри с израженията на героите и цялата тази енергия, която е на път да се излее от екрана. Тежък е наистина. Велик е - потвърждавам. За мен обаче, това е просто шедьовърът на Дейвид Финчър - 7едем...

»©« Lethal Weapons

2008-07-16T01:27:00.009+03:00

Lethal Weapon (1987) - Смъртоносно оръжие:
Това не е обикновена полицейска комедия. Не е нова история за доброто ченге-лошото ченге. Мел Гибсън и Дани Гловър в безсмъртната екшън-комедия на режисьора Ричард Донър - Смъртоносно оръжие. За първи път сержантите Мартин Ригс и Роджър Мъртоу се срещат през 1987 година. По следите на г-н Джошуа (Гари Бъзи) и генерал МакАлистър (Мич Райън) двамата създават един от най-добрите кино тандеми. Забавни, диви и много смъртоносни. Всъщност колкото по-спокоен и предпазлив се опитва да бъде Мъртоу, Ригс разцепва мрака и прави от всичко екшън. Не оставя никой виновен да се измъкне ненаказан. Подушва от далече, когато нещо не е вред и веднага започва яростна гонитба или вади пищова от гащите. Мда, много луд - особено луд, но пък жестоко ченге.

Първата част дава много добро начало на поредицата. Неостаряващите лафове и добре познатите каскади са копирани не малко пъти в голяма част от следващите филми на подобна тематика. Но никой от тях не може да бие оригинала. Все пак филмът си носи и стандартните заигравки с лошите, типични за 80-те години. Сещате се. Представяне на лошия герой по много интересен начин - колко корав е. След това специалните предсмъртни реплики, точно преди обрата. А накрая една недомислена пет минутна сцена с бой на полянката пред къщата на Мъртоу. Е колкото и да му се кефя на филма, тая сцена винаги я превъртам. Всичко останало обаче винаги го следя с интерес. Не че е минала и година, в която да не съм гледал ако не всичките четири, то поне един от смъртоносните оръжия.

Lethal Weapon 2 (1989) - Смъртоносно оръжие 2:
Две години по-късно, рунтавата прическа на Мел Гибсън и неостаряващото (въпреки годините) лице на Дани Гловър отново под режисурата на Ричард Донър заснемат втора част на Смъртоносно оръжие. Току що сте видяли началните надписи, а Ригс вече крещи опитвайки се да заглуши полицейската сирена. Кеф, преследване. Луди минути още в началото. Този път лошите са повече, на всичко отгоре говорят холандски (или нещо подобно на езика). Замесени са крюгеранди, ЮАР, апартейда и политическия имунитет. В ролята на гаднярите този път са Джос Окланд и Дерик О'Конър.

Но с новите отрицателни лица, сценарият на Шейн Блак допълва тандема с един голям образ - Лио Гец (Джо Пеши). На вид случайно вмъкнат в историята, но с голям принос към нея и с още повече забавни моменти. Междувременно Ригс не се оставя динамиката на филма да утихне и подхваща преследване след преследване. Гърмене, много шум, взривове и летящи кенефи. Как им ги ражда главата на тия сценаристи... А филмът върви на един дъх, изобщо не го усещаш. Моето мнение е, че нивото на втория филм е по-добро от това на първия. Което още повече ме радва, тъй като обичам положителния прогрес в една поредица. Трудно е да запазиш магията на един филм, ако продължението не струва. Но пък справиш ли се, те чака двоен успех сред феновете.

Lethal Weapon 3 (1992) - Смъртоносно оръжие 3:
През 1993 година главните действащи лица се събират за пореден път - слушайки Sting - It's Probably Me се наслаждавате на едно много хубаво, спокойно и тихо начало. Проследявате с интерес бавно горящия пламък на черния фон, който изписва една страхотно засукана тройка. И тогава - БУМ! Присъщо за Ригс и Мъртоу, нещо в една простичка ситуация се обърква. Преди да са се усетили вече са понижени на пътен патрул, а униформите как им отиват, хахаха! Но неприятностите и престъпниците просто се лепят за Ригс, а оттам и Мъртоу решил да се пенсионира е въвлечен във всяка една критична ситуация. Заедно с тях обаче е и Лио Гец, явно и в тази част ще има подобаващи коментари и фън с марка Джо Пеши. Новото лице - Лорна Коул, мацката от Вътрешни афери, която има за цел да спре точно определени мръсни ченгета. Но това не е просто жена, не е просто полицай - това е героинята на Рене Русо. Тази която най-сетне овладя примката на Ригс и се показа по-дива и от него. Просто двамката са си един за друг, а сцената в която си "мерят" белезите - велика!

Лошата роля се пада на Стюарт Уилсън - корумпираното ченге Джак Травис, продължаващ да върши мръсните си сделки, дори когато вече е извън полицейския участък. Но годините служба са му дали безценен опит и трафика на оръжия и специални бойни припаси не спира. По улиците са пръснати "убийци на ченгета" - бронебойни патрони в употреба на автоматични оръжия. За да се включите в ешкъна този път предпазните жилетки са задължителни.

Lethal Weapon 4 (1998) - Смъртоносно оръжие 4:
Всичко хубаво рано или късно завършва. Това се случва и със Смъртоносно оръжие. Годината е 1998, а Мел Гибсън, Дани Гловър, Ричард Донър, Джо Пеши, Рене Русо, Стив Каан, Дарлийн Лав, Трейси Улф, Деймън Хайнс и Ебъни Смит за заедно за последно. Въпреки цялата тая меланхолия около приключване на четирилогията, споделянето на едно грандиозно шоу е удоволствие за зрителя. На практика 70% от героите са порастнали с 11 години пред вас, докато сте следили отделните части на екшън комедията. Духът на първите части се е запазил, макар тук много от нещата да не ми харесват особено. Пример - Мел Гибсън определено е поостарял или най-малкото застрахователите му вече не го пускат току така да си прави каскадите. Даже при едните надбягвания с лошите, не му стига въздуха... та все на дубльора се фокусираше камерата. Но както и да е. Свежата кръв е внесена от Крис Рок и неговия по-фън дори от Лио Гец герой - детектив Бътърс (Бисквит, Бигълс, Бътс и всички онези имена, с които го наричаха Ригс и Мъртоу).

А този от снимката познахте ли го?! Джет Ли - колкото и спец ефекти да е представянето му, човекът е доста бърз. Има луди рефлекси и направо сритва задника на смъртоносното оръжие Ригс. Джет Ли и Ким Чан ("It's fry rice, you plick!") формират лошата групировка в Смъртоносно оръжие 4. Този път са намесени Триадите, безмилостни китайски мафиоти и много фалшиви пари.
Стари или не, Гибсън и Гловър се държат достойно до последно. Даже дружно успяват да се справят с малчугана с плитка, който избягва дори куршуми. Както вече споменах не съм очарован от някои сцени, включая и финалната. Всичките тия общи снимки и раждания никога не са ме кефели като ги правят изкуствено, но... преглъщаш и си спомняш за това как започна всичко... преди 11 години. Тогава настроението ти се оправя и в паметта ти четирилогията Смъртоносно оръжие запазва велик спомен!

"I'm too old for this shit...", "Hey... Go spit, Rigs!" или пък изваденото рамо на сержанта, след което следва "Oh... I'm pissed, Roger! Now I'm really pissed off..." са неделима част от поредицата. Да не говорим за музиката на Майкъл Кеймън и великолепното звучене от китарата на Ерик Клептън. Сцените на премисляне, оценяване на ситуацията и взимането на решенията от героите, във всеки един от четирите филма, винаги са били под нотите на Клептън и неговата китара. И в добавка малко саксофон. Определено - голям филм.
От доста време се канех да направя едно такова голямо представяне на Смъртоносно оръжие. Мислех да е по отделно за всеки, но накрая стана така че филмите ги погълнах (отново) в рамките на два дена. Вървяха толкова леко и носеха същия дух на забавление и тръпка като всеки предишен. Неостаряваща класика. Затова и сега ви ги поднасям - заедно. Подобно на героите в поредицата, не бива да разделяме нищо свързано със Смъртоносно оръжие. Не знам какво ще правя през 2009-та, но съм сигурен че един ден измежду всичките 365, ще си пусна някой от тези филм... отново!

»©« Savior

2008-07-16T01:23:00.004+03:00

Навън е хладно. Слънцето се е скрило зад гъстата облачност. Кани се да вали, но е възможно просто да се задържи потискащото време. А да слушам Dead Can Dance - The Host of Seraphim е повече от подходящо за случая. Освен това гласът на Лиса Джерард в комбинация от тегобната музика на тази композиция пасват за фон на този филм - Спасителя (Savior). Звучи ми доста балканско, определено е меланхолично и много емоционално що се отнася до някаква такава безумица като войната.
Историята познава много примери за човешката жестокост. Ненадминати сме по коварност и фантазия в причиняването на болка. А защо го правим ли? Някои лесно оправдават действията си защото е военно положението, защото някой им е дал заповед, защото не са могли да направят нищо друго... най-малкото техния живот е зависил от постъпката им. В крайна сметка останалото зависи от нагласата? Дали ще можеш да живееш със съвестта на убиец или не ти пука особено? Дали може да разцепиш главата на човек, когото не познаваш или стоейки сред развалините на някогашна къща да прострелваш всяко живо същество, което се опита да прекоси безценния мост. Някъде там логиката се губи. Всъщност логиката е изгубена още с първия изстрел, когато войната става факт. Окървавени тела по улиците, същите такива които преди време са се радвали на детския глъч и смях. Няма нация, която да заслужава смъртта на популацията си. А когато говорим за геноцид, става въпрос за една особено крайна пропаднала мисъл, която с едно махване на ръката е способна да отнеме стотици човешки животи. Дали е от омраза, от алчност или просто болни амбиции, колкото и войни да са водени по света, никой не е заключил точно каква е причината това нещо да се случва. И в наши дни продължава, просто мени географското си положение и... държавата, чието население ще оплаква жертвите си всеки ден.

Филмът на Предраг Антониевич разказва за съдбата на един наемник по време на войната в Босна, през 1993 година. Гай (Денис Куейд) е снайперист от чуждестранния легион, биещ се на страната на Сърбия. Заедно с неговия приятел Питър (Стелан Скарсгард) постъпват в легиона и са изпратени в Босна. Без имена, без минало, биещи се за идеалите и вярата на чужд за тях народ.
Фокусираме се върху главния герой - загубил жена си и синът си при един бомбен атентат. Пропит с омраза и желание за "справедливост", със зареден пистолет връхлита в първата джамия... докато не изпразва пълнителя, погледът му не трепва. Постъпката го води към себеотрицанието и пълната липса на насока. Желае да се бие във война, в чиято кауза вярва. Т.е. да мрази копелетата?! по които гърми... тъжно, но факт.
Но ако омразата не ти е заложена в сърцето, способен ли си на прекомерна жестокост. В един момент човечността над теб надделява и показваш, че можеш да спасиш човешки живот. Оказва се, че последното е много трудно в сравнение с това да го отнемеш.

Спасителя преминава бързо през зрителя. Някак си ми се щеше филмът да е малко по-дълъг. С повече развитие около героя, но може и това да са просто капризните ми представи за съвършен филм. Все пак историята е доста добре изпълнена. Балканския режисьор нагърбил се със задачата придава нужния стил. Филмът е лишен от глупави американизми, не е покварен от фантазьорско геройство, изобщо - съществува баланс. Първичността в някои от сцените, карат зрителите след това ревностно да коментират и да препоръчват филма на приятелите си. Предай нататък, това е целта. Съобщението да достигне повече сърца и да промени нещо в мисленето на всеки.
Наистина, Денис Куейд може да ви разплаче. Тези близки кадри, показващи тъгата и безпомощността на героите, изписана на лицата им подкрепени с натоварващото звучене на балкански песни са точната формула за изблика на сълзите ви. Не ги сдържайте, усетете филма - винаги е по-добро усещането със споделената емоция.
Във филма взимат участие също и Настася Кински (макар и твърде малка роля), Сергей Трифунович (беше ми познат, гледах го, гледах го, докато накрая не се сетих - Браца) и Наташа Нинкович (ангелът, който дари загубената душа с устрем и нужната глътка живот).
Надеждата е единственото нещо, за което си струва да воюваш...

»©« WALL·E

2008-07-12T13:54:00.012+03:00

Ах, PIXAR пак са тук, с дългоочакваният им нов, механичен герой УОЛ·И (WALL·E). Правилно чухте WALL-E (Waste Allocation Load Lifter Earth-Class). Един много симпатичен робот, чиято цел е да комплектова огромното количество боклук натрупал се на планетата Земя. Причината, поради която цялото население се е пренесло в космоса, уж за малко докато роботите тип WALL-E си свършат работата. Факт е обаче, че консуматорщината е достигнала такива върхови стойности в това не далечно бъдеще, че на WALL-E му трябват повече от 5 години, за да приключи своята мисия. Пейзажът е колкото забавен, толкова и болезнено тъжен. Безкрайните купчини от боклук бавно и упорито се трансформират в огромни сгради от отпадъци, същински небостъргачи. WALL-E "живее" сам. PIXAR съумяват да придадат душевност дори на един робот. На какво ли не се нагледахме последните години, тия хора нямат спирачка. И всеки път стават все по-добри и по-добри. А летвата, която са си поставили е доста високо.

Героят е симпатичен - с движенията си, със самотното си ежедневие, с разнообразната си колекция от "интересни" неща, с музиката която слуша, абе всичко. Да не говорим за малкият му приятел - една хлебарка. Интересно ми беше защо точно хлебарка са избрали. Ясно е че ако настъпят някакви катаклизми, винаги буболечките оцеляват, но както и ще видим хлебарките са едни от най-неубиваемите такива. Отново има някаква заигравка с този герой, малката буба, която е неизбежна част от скучното ежедневие на WALL-E.
Но един ден в "живота" му се появява Тя - Eve. По-стилен робот, с повече функционалности, доста лъскава изработка. Както Деси се изрази: "Той е PC, тя е MAC" - близко е до истината. Оттам започна задълбочаването в емоцията между героите. Феноменално е, не знам как да го опиша. Стоях и гледах два робота как си играят, или произнасят имената, или просто "присвиват" очи и ми идеше да ревна. Странно е... Трогателни сцени.

Това не е анимация за деца. Вярно, може да заведеш челядта да гледа, има достатъчно гууфи сценки и изтърсвания плюс сладките гласове на героите, които ще ги разсмеят. Но цялата история (о, да, има такава - не са просто ефекти за зяпане) е за нас, порастналите деца. Няма какво повече да ни учудят в анимацията си. На всеки е ясно, че PIXAR са велики в компютърната анимация, доказаха го с Рататуи (отново го гледах, нямаше как, липсваше ми тоя плъх). От велики по-велики не могат да станат, докато накрая може би не направят истински хора с реални движения, кой знае.
Затова пък постоянно могат да измислят едни такива сценарии, които да ти спират дъха, да те замислят и да те разчувстват. Изпълнени с малки трогателни моменти, превръщат филма в нещо повече от добре изглеждаща анимация. Не си падам много по роботика, космос, бъдещи гъзарийки, но благодарение на емоциите в WALL-E филмът спечели любовта ми. Хареса ми доста, дори смятам да го гледам отново, когато го завъртят на голям екран. Там, да гледам страхотната анимация и още един път да споделя преживяванията на WALL-E и Eve. Да се посмея като малко дете, но с разбиранията на порастнало такова. Накрая, да изляза от кинозалата с широка усмивка и онова хубаво чувство в себе си, че съм останал доволен от видяното, което ще ми държи влага чак до края на вечерта, когато унесен в мечти ще задремя вкъщи.

Режисьор и сценарист: Андрю Стантън
С гласовете на: Бен Бърт (WALL-E), Елайза Найт (Eve), Джеф Гарлин (Капитана), Джон Ратценбъргър (Джон), Кати Наджими (Мери), Сигърни Уивър (AXIOM бордови компютър)

2008-07-12T13:48:00.006+03:00

Парфюм - благоухание. Понякога докато разговарям, събеседникът ми употребява изрази от сорта на "Колко хубаво мирише", което веднага води до поправка от моя страна с безкрайните разяснения за трите вида ноздреусещания: когато е нещо приятно, че и повече - ухае, когато става въпрос за нещо гадно - мирише, а щом описваш отвратителни неща - значи вони!
Дали го приемат или не, тяхна си работа, нещо в мен обаче изисква пояснението. Като се има впредвид, че имам доста голям от обичайното обонятелен орган (справка: загледай Face/Off секцията вдясно, хахаха) се предполага, че с това човешко усещане ще съм безпогрешен, нали?! Да ама не! За съжаление имам проблеми в тази област и не мога на 100% да се кефя на изкуството да надушваш неща от километри...
Но Бен Уишоу не прилича на мен, а героят му още по-малко. Жан-Батист Грьонуил се ражда в мизерия. Майка му буквално го изпикава на улицата, в калта. Благодарение на първия си плач вижда белия свят. Отлъчването от безотговорната му майка води до обесването на последната. Но това малко бебенце има някаква дарба. С финия си нос и невероятното си обоняние, Грьонуил от малък се вманиачава на тема мириси и ухания. Способен е да различи нагорещена стомана от километри, влажен камък от мили, суха трева през девет планини в десета. Но това съвсем не е весела приказка. И няма да видите просякът, който се изкачва до царското място благодарение на кармата си.
Предстоят ви 150 минути в напрежение и разнищване на една от най-мистериозните и тежки истории явявали се на кино екран. След Мъдростта на крокодилите не вярвах, че ще срещна друг такъв отрицателен симпатичен герой. Сещате се... това е главният герой, чиято история проследяваме с интерес. Но в един момент се оказва, че странността му минава всякакви граници и по-лошо - минава допустимите и общо приети граници, закони и морални норми... дори за мизерен средновековен Париж.

Въпреки това вътрешно зрителят подтиска правдата и лакомо гледа в очакване. Всъщност не мога да не спомена и Суини Тод, особено след като го срещаме и Алан Рикман в една от важните роли. Парфюм: Историята на един убиец е филмова адаптация по книгата на немския писател Патрик Зюскинд. Режисьор е Том Тикуър, а сценарият е дело на Андрю Бъркин и Бернд Айшингер.
От сиропиталището към тъкаческия къртовски труд. Все така в мизерия. Но тогава, светъл лъч и благоуханен аромат. Право към лапите на задрямващия в занаята Дъстин Хофман и неговите парфюми. Точно когато нашият герой трябваше да достигне върха в своят талант и обоняние, невъзможността му да консервира каквато и да е мизирма го подлудява до неузнаваемост. Още един преломен момент и нова жертва. Изглежда всеки път, когато Грьонуил напусне стопанина си следва гибелта на последния - по фрапиращ начин. Беше интересно.
Но най-добрата част от историята е след Париж. Когато калфата парфюмерист събира съставките за най-съвършения аромат приготвян някога. А композицията на Том Тикуър и Рейнхолд Хайл не спира. Всяка сцена по-напрегната от предишната, а Грьонуил е на гребена на смъртоносната вълна. Неуловим. Без собствена миризма. Непознат дори за най-върлото обоняние на света - това на кучетата. Той е като сянка, като фантом, а жертвите му всяка следваща от предишната по-безпомощни.
Такава брилянтна история в никакъв случай не може да има прост или скучен финал, така че се гответе за кулминацията (много е як финала, нали г-н Шипкоффф).
Доста време мина откакто за първи път се готвех да гледам този филм. Минаха две години, но пък преди време Ники написа нещо по въпроса и нямаше как да пропусна опознавателния процес с творението на Тикуър. Не съм чел книгата, но се допитах до хора, които са го правели (мда, познавам такива). Хубавото беше, че познаваха и филма и... не бяха разочаровани. Радват се че обаянието и великото присъствие на героите е пресъздадено на ниво. Какво повече мога да кажа. Знаете ги какви са книгоманите - като почнат да обясняват как един филм се е представил зле в сравнение с книжния си предшественик и ми иде да... но тук няма такова нещо. Че даже са доволни - остава ви просто да видите какво толкова специално има в парфюмите, които Грьонуил създава. Тогава ще останете приятно изненадани и ще се влюбите в героя. Това иска той... любов...

2008-07-09T22:17:00.005+03:00

Беше петък. Беше миналия петък. Оги ни събираше по повод дипломирането си (браво на момичето!) в тях, на "малко" парти. Това че бяхме малко като състав, не значи че не злоупотребихме като за голяма група партохолици. В едно междунаргилие Дани пусна една песничка. Всички замлъкнаха, или по скоро релаксираха, отпуснати на канапето, слушащи музиката. Брус Спрингстийн и Улиците на Филаделфия...
Стана така че мелодията ми се стори позната, но не се сещах откъде. Тананиках я през ден, докато накрая не стана нетърпимо и се поинтересувах от името й. Помнех мелодията, но името ми се губеше. Улиците на Филаделфия. Ясно... ето откъде. И оттам в рамките на два дена почти постоянно я въртях. То не бяха клипчета, то не беше мъръзъ-то, а с всяка следваща нота силата все повече и повече ми осветяваше пътеката - гледай Филаделфия (отново).
Мина много време от първия път, в който Том Ханкс застана пред зрителите в драматична роля и им показа как се играе. Това беше първият драматичен филм с негово участие, което гледах. Много отдавна, говоря за години. Но конкретни кадри се бяха запечатили в ума ми. Не бях забравил и мустака на Дензъл Уошингтън, докато му обясняваха като на 6-годишен. Спомнях си също и димящата пура на Джейсън Робардс. Там някъде се таеше и споменът ми за Антонио Бандерас и чувствените му устни, които така тревожно издаваха чувствата му към героя на Том Ханкс. Не искахте да знаете толкова детайли относно филмовите ми спомени след първата Филаделфия?! Съжалявам, част от историята са...
Филаделфия, филмът на Джонатан Деми, който през 1993-та година вкарва в кината страховитата история за СПИН дискриминацията, хомосексуализма и общественото мнение/отношение по двата така болни въпроса.
Анди Бекет е великолепен адвокат, млад и амбициозен, издигащ се във фирмата, ползващ се с цялото доверие на колегите и шефовете си. Бъдещето щеше да е ненадминато успешно ако не беше болен от СПИН. И точно когато животът му влиза в сериозна криза от личен аспект, Анди е уволнен от адвокатската фирма. Тяхното мнение - той е некомпетентен... неговото - уволнен е заради факта, че е болен от СПИН!
Оттам историята ни праща при него, Джо Милър, жесток борец за правата на хората, винаги гонещ възмездието и възтържествуването на закона, хомофоб. Оказва се че единственият шанс на Анди е точно този ненавиждащ хомосексуалистите адвокат.

Когато за първи път гледах Филаделфия не познавах една част от нещата, за които героите на филма говореха. Всичко ми изглеждаше толкова възвишено, дето се вика - бях малък. Но оттам последваха и въпросите. Какво е струпей? Какво е СПИН? Какво е хомофоб? Нещо не намирах събеседник, който да обясни на един 9-годишен тези думички. Но с времето човек расте, намира хора които знаят разни неща и с удоволствие ги споделят. Тогава оценяваш видяното, тогава разбираш какво всъщност е преживявал героят, защо всички са се дърпали от него, защо върху лицето му е било изписано "отчаяние", "болка", "безизходица".
И отново гледаш филма. Приемаш го доста по-различно. Усещаш емоцията и се доверяваш на чувствата ти. Не просто какво би сторил в подобна ситуация. Дали ще си дръпнеш ръката след ръкостискането и пост факта, че срещу теб стои болен от СПИН? Ще избягаш ли ако хомосексуалист те заговори? Как трябва да се отнасяш с гейовете? Да ги мразиш или да се опиташ да ги разбереш? Да следваш установеното мнение и като повечето просто да ги ненавиждаш сляпо? Ще останеш ли с висок морал и ще запазиш ли етиката в професията си, независимо от личните си убеждения? Все въпроси, изскачащи един след друг в минутите на Филаделфия.
А докато сценарият на Рон Найсуонър прокарва идеите и тормози зрителя с разсъждения, музиката на Хауърд Шор не дава мира на емоциите. Зрителят е разкъсван между убеждения, правота, човещина и първична толерантност и съчувствие към страдащият и нуждаещият се. И след това се появява Том Ханкс.
Филаделфия е филм с един от най-трогателните и тъжни завършеци. В същата тази година е създаден още един от любимите ми силно емоционално финализирани филми - Списъкът на Шиндлер. След като не остана сухо от последните кадри на Филаделфия, разрових в нета за инфо относно първият Оскар на Том Ханкс. Бях приятно изненадан като намерих четирите минути от награждаването през 1994 година. Въпреки силната конкуренция и несломимото присъствие на Списъкът на Шиндлер, филмът на Джонатан Деми печели две статуетки - за най-добра оригинална песен към филм - "Улиците на Филаделфия" и най-добра главна мъжка роля - Том Ханкс. Тук може да видите въпросното клипче, аз нямах какво да кажа след като го гледах. После го пуснах още няколко пъти.
По такъв начин премина поредното гледане на силен филм от близкото минало. Понякога наистина ми се струва, че няма да издържа дълго така... но пък ми харесва, тези мигове на... откровено разпускане... в един разговор с Джим, преди време, той ми казваше колко много му се искало и той да може така да си излива чувствата на филми. А може това да е дарба, кой знае?!
Съвпадението ми донесе радост в края на вечерта - 9-ти юли: Честит рожден ден, Том!

»©« Darkman

2008-07-09T22:08:00.004+03:00

Ровичкането из Уики беше причината за пореден път случайността да ме насочи към филмчето преди лягане. Този път с особено голяма радост и вълнение приех призива на съдбата, когато установих че една от любимите ми телевизионни игри (за 16 битовите конзоли "Нинтендо") е направена по филм. Става въпрос за Darkman (Даркмен, т'ва е - няма превод, хехе). Непорастналите деца, аз и Ванко, я играехе докато бяхме ученици в гимназията. Кефехме се на такива игри, които са играни преди 10-на години, тогава им е била модата. Разбира се това беше преди ерата на компютрите и нашето проникване в нея.
Та намерих си аз информация за Darkman и не се забавих да видя чий е този филм, кой участва и т.н. Пълното инфо дойде съвсем скоро с двусекундно забавяне (отваряне на IMDB, писане на Darkman в сърч полето, удряне на ентер-а и зареждане на резултатите).
Режисьорът, който последните години се занимава с филмирането на един от най-популярните Марвъл герои - Спайдърмен, се оказа човекът който през 1990 година е филмирал историята за Darkman. Сам Рейми - ако не се лъжа Даркмен е комикс, така че увлечението на режисьора по разказите в картинки и тяхното преобразуване във вълнуваща кинолента датира от началото на последното десетилетие на миналия век.
А кой е Даркмен? Кой се крие зад всичките тези бинтове? Чие лице е така умело гримирано, че да прилича на най-ужасяващия изрод в историята на киното (по-зловещ от Франкенщайн)? Името е Лиъм Нийсън - точно така, високият ирландец е в ролята на доктор Пейтън Уестлейк, който след инцидент в лабораторията си получава масивни изгаряния по ръцете и лицето си, преживява голяма експлозия, оцелява по невероятен начин и се превръща в злощастно съществуващия мъченик отмъстител Даркмен.
До него има и момиче. Всеки герой, независимо колко тъмно минало или бъдеще има, независимо колко тежка или неясна е съдбата му, си има момиче. Женската роля е поверена на Франсис МакДорманд. Мда, в интервю на Сам Рейми по повод предстоящата премиера на Даркмен, режисьорът засипва с хвалби актрисата. Явно си е падал по нея. Не казвам, че Франсис не ме кефи, но ентусиазмът с който Рейми говореше за нея ме хвърляше в съвсем други мисли по повод отношенията им. Но да не засягаме такива теми, Франсис се справи добре с ролята на Джули Хейстингс.

Независимо обаче от голямата любов между Джули и Пейтън, първата се явява причината за гибелта на доктора. Нахакана, с решение да разкрие някаква дебела корупция, попада между шамарите на големите клечки. Пипалата на мръсниците достигат лабораторията на нейния любящ приятел Пейтън. Който нищо неподозиращ отнася цялата мощ на престъпния лорд Дюрант (Лари Дрейк). Така се ражда Даркмен.
Оттук насетне филмчето е едно бързо осъзнаване на нашия герой и неспирното му желание да си отмъсти. В типичен стил за 1990 година, ще намерите голяма част от сцените за банални и даже смешни. Но пък имаше и неща, за които лентата заслужи уважително кимване с глава от моя страна. Гримът - така важен за този филм беше доста впечатляващ. Тук там се намесваха и някакви компютърни интерфейси и ефекти, не беше лошо. Какво друго съм гледал от тази година - има, но пак казвам като ефектно изпълнение, филма беше на ниво.
Сюжетът не беше много задълбочен и имаше доста неясноти около героя, но... смятам че в следващите две части (мда, има продължения на филма) са разбулили мистерията. Но не смятам да ги гледам. Първо - Сам Рейми не е режисьор. Второ - Лиъм Нийсън не участва, нито пък Франсис МакДорманд. Сега, заради един Дюрант не си струва, благодаря!
Още едно име, което е свързано с Даркмен - Дани Елфман. Ха така! Играта имаше много приятен саундтрак, вярно че изпълнен с прекалено кухи семпли, пак имаше значима мелодичност. За съжаление композицията на Елфман не беше с това звучене, т.е. темите бяха напълно различни, но това не значи че не беше прияно за слушане. Знаете - няма филм, който да не е добър, ако музиката му е дело на Дани Елфман.
Даркмен беше интересен за гледане. Но това е вероятно защото имам хубави спомени с играта. Каквато и да е причината, въпреки оценката която съм му дал, не е зле да му се хвърли едно око. А ако навремето сте имали удоволствието да си губите време пред телевизора с джойстик в ръка, то Даркмен може да ви се хареса толкова, колкото и на мен.

2008-07-08T17:10:00.007+03:00

Пиесата "Пигмалион" е една от най-добрите и противоречиви творби на ирландския драматург Бърнард Шоу. Зачетох се доста надълбоко по повод писанията на автора, докато накрая не стигнах до една разкъсваща мислите ми теория за метаморфозите на мита от Теодора Цанкова. Всъщност, когато приключих с четенето всичко си дойде на мястото и останах приятно просветен. Най-малкото всичката тая символика и тези допири с митологията, както и всестранното им възприятие и модернизирането им, промениха нещо в мен. Не критично, просто помъдрях, така да го наречем.
А откъде започна всичко? Преди седмица две прочетох новината, че Кийра Найтли ще влезе под кожата на Елайза Дулитъл. За момента това са просто слухове, но в момента в който IMDB анонсира пост продукцията смятам да го добавя в раздела Големите очаквания. А защо толкова находчиво към едно обикновено име? Защото ако за вас то е просто обикновено име, то за мен Елайза Дулитъл (както и за други кино ценители) се свързва с една от най-прекрасните роли на Одри Хепбърн. Белгийското цвете в градината на Холивуд през 1964 година заедно с Рекс Харисън, Стенли Холоуей и Уилфрид Хайд-Уайт превръщат кинореализацията на великата пиеса "Пигмалион" във филм на годината. Режисьор е Джордж Кюкор, а адаптирания сценарий е дело на Алан Джей Лърнър.

Професор Хигинс и Елайза Дулитъл. Пигмалион и Галатея. За който обича митологията и иска да прозре всичко онова, което и аз съзрях преди час може спокойно да посети горе поместения линк с връзката към анализа на Теодора Цанкова. Междувременно може мислено да превъртите това музикално чудо на 60-те.
Представете си грамофона на професор Хигинс, въртящ нов запис със симфонията на 130-те гласни, някъде там блажено разположил се, пушейки пурата си изумено се озърта полковник Пикъринг, докато младата и изящна Елайза се бори с дъждовното време над Испания. С умисъл ви хвърлих в спомени и конкретизиране на определената сцена, защото тя е преломния момент във филма.
Всеки път, когато се изправям срещу голям филм от класата на Моята прекрасна лейди се подготвям добре психически и най-вече превключвам на вълна минало/класика. Когато добавим елемента на мюзикъла и интерпретация на книга или пиеса, качеството на очакваното представление е завишено. След което добавяме фактора време и неоспоримото доказателство, че това е може би най-продължителния мюзикъл, който съм гледал (мисля че дори Уестсайдска история не беше толкова дълъг).

Но отглеждането на едно красиво и фино цвете изисква определени усилия и търпение. А Елайза Дулитъл не беше лесна. Борех се със себе си в първите 60 минути, когато ми идеше да си отхапя ръката или да си забия нещо във врата, само и само да спра да чувам това коварно звучене. Одри Хепбърн ме смая - не подозирах, че човешко същество може да бъде толкова дразнещо с гласа си. Но точно в онзи момент, когато дъждовна Испания блажено зазвуча от устните на Елайза се преродих и Моята прекрасна лейди се разкри пред мен. Бях по-очарован и от професор Хигинс. Търпението ми беше възнаградено. А след това ти идва само да се наслаждаваш на творението си. На тази съвършена краска, която от улиците на Лондон се издигна чак до приказните палати на херцогинята на Трансилвания.
А когато Одри Хепбърн пее - зрителят мълчи. Когато прекрасната лейди пее - зрителят не просто мълчи, той се прехласва по благозвучната мелодия. Да не споменавам и закачливо комедийните включвания на професор Хигинс, полковник Пикъринг или бащата на Елайза - Алфред П. Дулитъл.
Поредния мюзикъл, който успя по някакъв начин да сломи тежката ми и упорита натура що се отнася до скептизма по адрес на музикално ориентирани филми. Наслада за зрителя и определено two thumbs up за филма на годината Моята прекрасна лейди. Класиран като най-значимата роля в кариерата на Одри Хепбърн ще си призная, че прогреса на героинята й беше значителен и успя да донесе онзи липсващ ми ентъртеймънт, за съществуването на който не подозирах в първите минути на филма. Нещо което си струва да видите, точно когато имате нужда да разнообразите вечерта си.

2008-07-06T21:09:00.008+03:00

Бях изправен пред сериозна дилема вчера следобяд, в този така топъл афтърнуун на отминаващата си неделя. Трябваше да изляза навън, за да хапна - в противен случай щях да приключи съществуването си по доста нелеп начин. И така докато се озъртах нервно на спирката, дясния ми крак хлопаше по асфалта в посока Щутгарт и "незаменимата" Флора, а левия неистово следеше такта на нервите ми в посока НДК, CCS и Кунг-Фу панда. След като вече куцо и сакато го гледа тоя филм, реших и аз да го пробвам. Неизбежно вдетиняване в неделя, късен следобед. Не можех да устоя след като гледах един от трейлърите, в който ми представиха всички тези герои. Самото им присъствие на екрана щеше да е култово и определено щеше да ми донесе огромна наслада. На всичко отгоре харесвам анимациите.
Започваме с Джак Блак и неговата панда Поу. Разликите между тях са незначителни. И двамата са прилично закръглени, умеят да бъдат глуповати в повечето ситуации, което си е дарба. Понякога помага да преживееш по-емоционални моменти. А друг път, си просто себе си, за да те подцени някой и след това да му направиш Ключа на Шифу.
Пандата Поу е Избраният, който трябва да защити Долината на мира от завръщащия се, набрал непоносима злоба Тай Лунг (най-якия воин, владеещ кунг-фу на 1000-та свитъка). Но с встъпителните кадри и най-малкия зрител в залата разбра, че тоя дебеличък черно бял приятел не е онзи герой, който предсказанието търсеше. Поне на пръв поглед... аман от съспенси в детските филми!

Дъстин Хофман и учителят Шифу. Това животно не го знам какво е, но беше също толкова забавно колкото и огромната панда. Казвам огромна, защото спрямо този мъник, Поу е с феноменални размери. Шифу заедно с учениците си трябваше да избере Драконовия воин, който да получи специалния свитък и да победи в битка Тай Лунг.

Анджелина Джоли и Тигрицата. Затаете дъх, очите на Тигрицата бяха страхотни. След като си избиете мръсните фантазии с Анджи и продължите напред, ще видите една много умела тигрица, достойна да бъде Драконовия воин и да скъса гъзеца на опасния Тай Лунг.

Дейвид Крос и Жеравът. Много пасивен герой, но не без значение. Както и да го гледате Дейвид си е много спокоен актьор. От него семплотата и стеснението прииждат на талази. Подобно на него и героят му беше повече мълчалив и опасен, отколкото приказлив и лазещ от немощ по земята. Незаменима част от Петорката на долината със своите крила и ловките си прелитания.

Джаки Чан и Маймуната. Филм за кунг-фу без Джаки Чан?! Няма как, съжалявам но това е невъзможно. Избрал си е много ловък герой. Няма да се учудя ако Джаки е бил наставник на групата художници отговорни за този космат приятел, който можеше с лекота да се покатери и на най-невъзможното място... за отрицателно време.

Луси Лиу и Вайпър. О, тази прекрасна змия, с тези красиви очи и малките сладки панделки (или бяха цветчета, лотуси). Без значение, скоро не бях гледал Луси Лиу, само мисълта за нея и тези фини движения, грациозни като извиваща се змия ме плениха. Въпреки че на екрана виждах само добре нарисувана змия (влечугоооо), мислено си представях коварната Луси Лиу, но този път на страната на добрите. А очите й, така прекрасни!

Сет Роджън и Богомолката. Това е може би най-култовия герой от всички. Не че ги поставям на някаква измислена стълбица, но Богомолката заслужи цялото ми уважение. Само като й видите размера и начинът, по който удържа моста над една огромна пропаст - да се смее ли човек, да плаче ли. Велико беше!
Мисля че хванах всички герои (които ви трябва да знаете, преди да гледате филма разбира се). Има и още, но те остават в тайна. Стига спойлъри. Ще загатна само участието на Майкъл Кларк Дънкан, в ролята на един много корав носорог, със счупен рог, главния пазач на най-строго охраняваната крепост в Китай. Като заговорих за въпросната крепост, направо изтръпнах през минутите в които Тай Лунг бягаше от там. Наистина много тръпка, а аранжимента на бойните сцени също заслужи адмирации.
Много хубаво филмче и като анимация, и като комедия и като кунг-фу филм. Все пак по първите два параметъра няма как да надмине моят любим Рататуи, но пък заема достойно място рамо до рамо с Феноменалните. Няма как, Силви беше права - трябва да дадеш свобода на детското в себе си и да се потопиш в тази историйка от далечен и мистичен Китай, заедно с Поу и неговите приятели в Кунг-Фу панда.

2008-07-06T21:06:00.004+03:00

Проклятието на продължението споходи любимите ми Лоши момчета. Както се вижда от оценката (като направите сравнение с предното ревю) се вижда, коя от двете е титуляр в класацията ми. Съжалявам уважаеми кино любители, но Майкъл Бей попрекали с това си творение. Всъщност не бих го класирал и чак като творение. Жалко, като се има предвид колко класни неща има човекът-блокбастър.
За да не бъда просто словесно халостно оръдие ще подкрепя думите си с основните неща, заради което Лоши момчета 2 се класира така зле в личната ми класация. Въпреки че съм фен на Брукхаймър/Симпсън/Бей този път това не беше достатъчно, че да харесам направеното. Нека започна със самото начало - тъмните начални кадри, ККК и двама чернокожи, които раздавам правосъдие не ми допаднаха. Опитаха да разведрят с лафчетата си, но не се получи. А и уж ККК бяха лошите, но детективите Майк Лаури и Маркъс Бърнет се оказаха по-големи расисти от тях. Та оттам почна всичко, до края на филма имаше какви ли не националистични преплитания, измежду които нашите герои винаги наказваха по най-бруталния начин всичко де що не е чернокож (а понякога и тях, ако са нагазили здраво в лайната).
След това идва музиката... ах, какво ли не съм слушал през годините, ама да повериш подбора на саундтрака на Шон (Пъф Деди, Пи Диди, все тая) и той да е изпълнителния продуцент и оформител - не, не и НЕ! Мернах името на Тревър Ребин - е да, но от всички тия хип хоп насторения не останаха свободни секунди, където мастъра на Армагедон да сътвори нещо сносно за динамичен екшън, какъвто беше Лоши момчета през 1995 година. Един Марк Манчина още един път, щеше да е прекрасно според мен. Но това не е всичко...
Специалната обработка на лентата. Ами, падам си по нестандартни визии, но това нещо имах чувството че ми разкатава очите. Този контраст не кефи, мислиш си че нещо в твоя телевизор не е в ред. Разваля ми настроението. Отвлича ми вниманието от действието. Натоварва ме излишно. Даже сега като се присетя - и ме заболяват очите. Капризна работа, какво да ме правиш, хахаха.
Не отстъпват и разните му там екшън сцени, които в един момент прекаляват и въпреки това не се усещат. За реализъм, няма и да търся, но поне малко да ни имат за хора, а не за шаранчета. Признавам, част от въпросните сцени са хитови, много грандиозни и пълнят окото, но ако искам визуално удоволствие, от което главата да ми се пръсне ще си избера Трансформърс.
Все пак поздравления за Уил Смит и Мартин Лоурънс, които въпреки всичко направиха тази втора част. Абсурдните "Уусаа" между тях и любимият им капитан (отново нервния Джо Пантолиано) за пореден път донесоха малко свежест във филмчето. Връзка с предната част има и жената на Маркъс (г-жа Quality Time) - Тереза Рандъл. А с ново филмче, се очакват и нови лица - небезизвестния Питър Стормеър (отново играеше руснак, с още по-лош акцент) и абаносовото съкровище Габриеле Юниън (сестрата на Маркъс, настоящо гадже на Майк).
След като разнищих цялата авантюра, няма да ви се стори неуместно ако ви предупредя да се оглеждате за Майкъл Бей. Не знаете как изглежда ли?! Хехехе, много е готин. В една таратайка, с една тъпа шапка. Голям образ и много му се смях. Също така за забавно може да намерите и разни гафчета по лентата. Най-лесно забележим е този с "маркучлетата". Към финала на филма, когато правят голямото бум-бум насред двора на Джони Тапиа, внимавайте какво държат в ръцете си лошите в униформи. Само миг след като от тях бликне кръв и те се олюлеят тържествено, се размахва едно маркучле, което се вижда че в единия си край отива право към ръката на статиста, а в другия - някъде заровен под униформата. Схванахте ли? Опитайте да се насладите на Лоши момчета 2 по своему, в противен случай съвсем ще ви се отгледа...

»©« Bad Boys

2008-07-05T21:52:00.006+03:00

Класиката си е класика! Не беше минал и ден откакто гледах Ханкок и физиономията на Уил Смит ми се появи редом до тази на Мартин Лоурънс. А за фон, съзнанието ми тананикаше небезизвестното "Bad boys, bad boys, what you gonna do... what you gonna do when they come for you?" - в следствие на което изпитах неистова нужда да гледам и двете части на Лоши момчета. Не че не ги гледах миналата година. Не че и преди това не се е случвало да съгреша с тях. Луда работа. Ненадминатия полицейски дует детектив Майк Лаури и детектив Маркъс Бърнет още един път пред очите ми с Лоши момчета от 1995 година.

Филмът беше невероятен хит. Спомням си когато излезе, феновете полудяха. Всички видеотеки го имаха като топ ъф дъ топс филм. Навсякъде ползваха кадри от лентата, не даваха и секунда мира на Уил Смит и Мартин Лоурънс. Под опеката на класния блокбастър режисьор Майкъл Бей, финансирани от гръмотевиците Дон Симпсън и Джери Брукхаймър, двамата чернокожи актьори превърнаха две корави ченгета в символ на полицията от Маями. Лошите момчета, които трябва да оцелеят изпод дъжд от куршуми, взривове и да докопат липсваща партида наркотик. Щом е Маями, няма как да не са замесени наркотици. А щом Майкъл Бей има за целта да създаде касов екшън, следват много преследвания в типичен негов стил, много шум и прелитащи куршуми, а за фон - музиката на Марк Манчина. Има няколко теми от филма, които са ми любими и действат много надъхващо, докато го гледаш. Музиката винаги е важна.
Освен лудите гонитби и каскади, екшънът е разведряван от солидно количество лафове. Било то караници между партньорите, начинът по който се справяха с всички ситуации, лудият им шеф (Джо Пантолиано) - просто малка част от сценария на Лоши момчета. А снощи се замислих дали изобщо има някой, който да не харесва тандема. Не казвам, че трябва да са луди фенове и да имат плакати по стените си. Просто да се радват на филмчето всеки път, когато лентата се завърти и гумите на Порше 911 изпилят бясно.

Лошият в сюжета е Чеки Карио и неговата група главорези, които ловко успяха да изнесат сносно количество дрога под носовете на ченгетата. Междувременно Теа Леони стана свидетелка на убийството на най-добрата й приятелка. От същия този лош Чеки Карио. А Мардж Хелдженбъргър дишаше във врата на Пантолиано, заради липсващата дрога и беше готова да опандизи всяко подозрително ченге. Вътрешни афери, това им е работата.
Накратко - на нашите лоши момчета хич не им беше лесно да се оправят със ситуацията. Да не говорим за десетките непредвидени случки, в които попадаха и трябваше да намират изход по бързата процедура.

Класно, класно - иде ми да се разплача, хехе. Но няма, сдържам си сълзите защото екшънът продължава с втора част. По-подробно ще ви разкажа следващия път, тази статия си я оставят само за първенците от 1995-та година. Тъкмо след това ще ви стане ясно коя от двете предпочитам повече, ако изобщо имам отявлен водещ в класацията на филмите с продължения.
Но Майкъл Бей си знае работата. Имаш време най-много за 2-3 глътки въздух, след това отново нещо избухва или куршум се забива в стената на 5 сантиметра от главата ти. На косъм, а? Трудна работа е да си лошо момче. Като се има впредвид суровия занаят и всичко онези лоши момчета наоколо, които обаче са срещу теб. Майк Лаури и Маркъс Бърнет в хитовият Лоши момчета!

»©« Shutter

2008-07-05T21:49:00.003+03:00

Откъде да започна... може би от онази прожекция в CINEPLEX, когато на рекламите видях трейлъра на Призрачна бленда. Тогава си спомням, че Жоро много се смя, заради превода. Shutter си е Бленда, ама нали трябва да звучи по-страшно - хайде, на ви едно "Призрачна" в името. Тогава се сетих за онзи тайландски хорър от 2004-та година, чието заглавие не знаех, но определено дерзаех да го видя. Оказа се че името е абсолютно същото - Shutter и за редовните читатели, предния месец го разисквах: добро ли е или не. Спомнящите си знаят, че на мен ми хареса, а и оригинални азиатски хоръри е добре да си ги гледаш с тяхните неизвестни актьори, липсващи красавици, които умират бавно, както и по-големия ужас, който лицата им пресъздават.
Защо съм толкова убеден ли? Примерите са няколко - като се започне с Ярост (The Grudge) и Сара Мишел Гелър и стигнем до The Ring (Предизвестена смърт) с Наоми Уотс. Първия беше хубав, но след като гледах оригинала Ju-On: The Grudge нещата се промениха. Той беше по-дарк, по-скери, всичко по-хубаво от предния. Въпреки, че знаех с какво ще ме стреснат. За другия филм - The Ring, хитът беше голям и със сигурност останах с приятно чувство, макар и леко посран. Но това беше преди да избълват безмислената втора част и преди да гледам Ringu. Отново точка за Азия!

А какво стана след като гледах Shutter от 2004-та? Реших вчера да пробвам новия, американския вариант, макар че не се сещах какво точно щеше да ми предложи филма. Имаше един фотограф (Джошуа Джаксън) и една русокоска, не лоша мацка (Рейчъл Тейлър), които трябваше да направят Призрачната бленда под режисурата на Масаюки Очиаи. Като минаха първите пет минути, след като на два пъти правиха секс, накрая всичко влезе под кожата на Shutter 2004. О, момент! Нима ще гледам същия филм, но с американски актьори? Стига бе!
Реших да продължа, но същите въпроси изскочиха отново и отново на няколко пъти в следващите... 20 минути. Сещате се, че няма смисъл да гледаш гледан филм, ако разбира се не е същия и не си заслужава гледането. Ако исках отново да гледам Бленда, щях да си пусна оригинала, а не този кавър. Да не говорим, че в доста от случаите сцените просто бяха еднакви. Че даже и последователността на монтажа. Направо абсурд - трябваше малко да мръднат от оригиналния вариант. Да не говорим, че в Бленда това е интересното - тръпката и финалния завършек. Аз като знам защо главния герой го боли вратът, няма как да ми е кеф до края на филма.
Накратко ако сте гледали Бленда, не ви трябва да гледате Призрачна бленда. И да, продължавам да подкрепям становището, че азиатските хоръри, най-добре се получават, когато си ги правят азиатците с азиатски каст.
А за онези, които не познават първия филм, но отчаяно желаят да се изплашат от новия - бива, гледайте го. Ще ви изплаши или най-малкото ще го харесате как завършва. Но Shutter 2004 е лишен от мелодрами и глупави любовни истории. Фокусиран е точно над призрачното и мистериозното в историята и много по-добре е реализиран като дарк хорър. Изборът е ваш, достатъчно ви манипулирах. Сега мисля да ида в парка да си поснимам малко...

»©« Hancock

2008-07-03T20:45:00.005+03:00

Преди два дни Ханкок излетя от светата гора на Калифорния. Днес посрещнах кацането му на покрива на CINEPLEX (София, България). Не се бавих много, зареден с две бутилки Туборг се настаних удобно, за да се насладя на това, което нестандартния супер герой има да покаже и каже на публиката. Масите бяха заинтригувани, възрастовата таргет група варира в рязки граници: 12 - 45, залата е повече от наполовина пълна, всички са в очакване.
Плочата се завърта, сирените пищят, по радиостанциите диспечерите предават код 10-4. Малко хлапе побутва похъркващ пияница на една пейка в центъра на града. Търкалящите се празни бутилки от алкохол звънтят в ушите на дремещия. Събужда се. Представям ви героят от ново поколение - Ханкок. Едноименния филм е поредната режисьорска проява на Питър Бърг и компания. Ако не се лъжа в продуцентските надписи, по време на финалните надписи, забелязах името на Майкъл Ман. Не отдавна (всъщност доста отдавна, миналата година) двамката сътвориха едно друго добро филмче - Кралството. Този път, настрана от военните конфликти и патриотичните възгледи, Питър Бърг ни представя Уил Смит в ролята на Джон Ханкок. Проблемен супер герой, който не се радва на голяма положителна популярност в градчето, което "пази" от престъпността. Всички го мразят. За тях той е задник!

Но един обикновен ден, въпреки махмурлука, Ханкок спасява ценен човешки живот - Рей (Джейсън Бейтман - друго име, с което свързваме творчеството на Питър Бърг). Последният се оказва единствения благодарен в цялата околия, на когото му запуква за Ханкок. С план и нюх към въдворяване на реда и изчистване опетненото име на Ханкок, Рей измисля набързо какво да направи героят, за да... започнат да го уважават.
И така започва приключението. Една наситена с тънък хумор и вулгарни закачки драма. Мда, точно така. В очите на Уил Смит последно време ни е лесно да откриваме драмата. Ролите, в които се превъплъщава носят уникален заряд, и лошото момче отдавна доказа, че го бива за всякакви роли. Леко дъвчещ устните си, лъхащ на алкохол от десетки метри, непукист, пред вас е Ханкок - героят, който ще спаси деня! Три пъти ура за Ханкок, да ви видя ръцете горе.
Още преди няколко месеца, когато Дермата ми метна трейлъра за гледане и двамата бяхме сигурни, че Ханкок ще си струва гледането. А на голям екран - усещането винаги е по-силно. Ханкок не прави изключение - удоволствие за зрителите. И въпреки, че предната вечер Ричард се опита да ми развали кефа, като набързо се опита да ми рецензира филмчето, аз го спрях навреме. Беше прав, че филма е добър, готин за кино прожекция и... малко тъжен. Но все пак духът на Ханкок е по-силен, от която и да е мелодрама така че не се притеснявайте. Щом аз не пуснах сълзи и вие няма да го направите. Но доволно ще се хилите и радвате и от дребните сцени, има защо.

За пореден път Питър Бърг прави успешна стъпка в режисурата си, а Уил Смит се утвърждава като водещ актьор. Ама че съм, за малко да пропусна - голямата изненада във филма - Чарлийз Терон. Секси блондинката е в ролята на тихата и смирена, влюбена в съпруга си Рей мацка. Но погледът й ме осъмни още при първата й среща с Ханкок. Защо ли? Защото премиерата е в разгара си и чака такива любопитковци като вас. Така че веднага щурмувайте кино залите, няма да ви е трудно въртят филма през половин час. Ханкок ще е тук още дълго време, но не допускайте да отегчите супер героя с пасивността си. Приятно филмче за разпускане в ранния петъчен следобед, през събота вечер с приятели или просто последна глътка почивка в неделя преди новия работен понеделник.