»©« Artificial Intelligence: AI

Когато се спомене името на Стивън Спилбърг в контекста представящ нова кино лента, това е просто анонс за предстоящо филмово събитие. И макар далечната 2001-ва година да е една доста променлива в моето мислето култивиране, добре си спомням шумът около филма Изкуствен интелект (Artificial Intelligence: AI). Тогава, преди 7 години, все още ходех на училище, бях си ценител на качественото кино, но поради невъзможността ми да споделям новото кино бях пропуснал сериозни заглавия през изминалите 3 години. Много добре знаех името на Стивън Спилбърг, но пък... едни от най-силните му филми все още бяха непознати за мен. Говоря за Списъкът на Шиндлер (въпреки че имах книгата, не знаех повече за него, от това че авторът на новелата е Томас Кинийли) и Спасяването на редник Райън (заблуден бях и смятах, че тематиката на филма е за войната във Виетнам - смешно нали?!), слава богу Извънземното и Индиана Джоунс бяха в кръвта ми, толкова добре смесени и с такива спомени, че няма как да не заговоря за майсторлъка на режисьора. Един от любимите ми безспорно, и винаги затаявам дъх в очакване да разбера какво ще предложи нова негова лента.
Обратно на 2001-ва година. Спомням си рекламите на филма: Хейли Джоел Озмънт, който няколко години преди това направи страшният (наистина страшният) психо-трилър Шесто чувство (I see dead people...), а също така и Джъд Лоу (дотогава познат ми от Мъдростта на крокодилите и Гатака), бяха главните действащи лица. Както се разбира от заглавието на филма, ще се очаква една научно-фантастична история, но разбира се в добрия стил на режисьора допълнена от куп други морални, политически и обикновено социални въпроси.
Всичко изглежда много хубаво, да можеш да създадеш робот, който на 100% да прилича на истински човек и да разсъждава, малко повече от нормално зададените му алгоритми. Въпреки това опасността от прекомерно засилване на интелекта на една машина може да доведе до сериозни проблеми. Геометричната прогресия и начина на анализиране на постъпващите данни пак се влият от логиката зададена на машината, и това как би следвало да ги обработва. Но ни е напълно ясно, че дори в най-сигурната наука и логика, където всичко се изчислява точно, може да възникнат грешки. А една грешка, по същия начин в прогресия може да доведе до куп следващи, които да са добре дошли за интелекта на неодушевеният предмет (но напълно приличащ на човек) и да създадат проблеми на натурално родените.
Тези въпроси за генетиката, за роботиката, за изкуствения интелект са много интересни като четиво и като сфера на технологично и нео-биологично развитие. Но играейки си на Господ, трябва да си готов за последствията.

С Изкуствен интелект, Стивън Спилбърг ни праща малко по напред във времето, наближаващото бъдеще (където хем се надявам да има подобни успехи в науката, но в същото време се моля, да не сгафим така както Терминатор 2 ни е предупреждавал... август 1997 отдавна мина, живи сме, така че AI също не бива да ни плаши). Семейство страда по болният си син и дори най-добрите доктори, които се грижат за него предвещават негативно развитие на нещата, в повече от 99.9% от възможните изходи от болестта. Щастието им е обречено, а те самите получават възможност да го запазят непокътнато като станат част от експериментната програма на професор Хоби (Уилям Хърт). Моника и Хенри Суинтън (Франсис О'Конър и Сам Робардс) си "купуват" дете. Робот, изкуствен интелект, досущ като истински, но никога не е бил в утроба, никога не е бил раждан, никога не е пораствал, няма и за вбъдеще това да се промени. Началото е лесно за машината, но за семейството не толкова. И как иначе, трудно е да свикнеш с нещо такова. Истинско чудо, а играта на Озмънт може да те психира. Знаете как му се удават едни такива вперени погледи, мистериозен фейс и коварно присъствие, дори когато е с усмивка на уста. Нарочено е хлапето да може да ти избелва косата, и тук се справя доста добре.
Един ден обаче, истинският син на семейството стъпва на крака, излиза от клиничната смърт и се връща вкъщи. Като че ли на него му е по-лесно да свикне с придобивката, но пък тук вече идват по-съществените въпроси и именно това каква ще е съдбата на една такава машина, която не носи сърце в себе си, няма човешко съзнание, няма душа. Морално правилно ли ще е просто да го изключиш, дръпнеш шалтера, ликвидираш?! Има ли права като всички нас?! Тъй както прилича на нас... защо да няма право на избор или свобода. Ето такива въпроси разисква филма. Да не говорим и за емоциите. Когато Моника пуска в гората, на свобода малкият Дейвид, вместо да го предаде на компанията, която ще се погрижи за терминирането му, започва житейския опит на едно същество, което никога не е било моделирано за такъв род преживявания. Оттук нататък логиката и алгоритмите и... изкуствения интелект започват да се променят, развиват, учат.
Дейвид, заедно с лудото си мече (една играчка, която... уау, ако има някъде такава с удоволствие бих си взел, много беше забавен) една вечер се среща с дроида любовник Жиголо Джо (Джъд Лоу). С негова помощ хлапето продължава своето търсене на истината или може би простичко обяснение за това какво е и как точно ще се научи да живее в един свят, където не е желан или е смятан за... просто домашен прибор.
Като цяло филмчето ми се хареса. Гледах го преди няколко месеца, но все пак не си падам по фантастиките, харесват ми някои теми, интересни са ми да видя идеи и гледни точки за това как би се развила науката, но пък нещо свръх специално, което да ме впечатли във филма - няма. Най-малко заради имената, които досега споменах може да вместите Изкуствен интелект в програмата си за деня, или късно вечер преди лягане. Само не го правете прекалено късно, за да не се унесете. На места филма леко доскучава. Всъщност съвпаденията са голяма работа. Видях в програмата на bTV, че тази вечер ще излъчват филма. Приятно гледане тогава, ако имате пригответе си пуканки, ако ли не... просто се отпуснете в креслото си, докато гледате изявите на Хейли Джоел Озмънт и Джъд Лоу, режисирани от великия Стивън Спилбърг.

»©« S1m0ne

Удивително е как докато търсиш едно нещо в световната мрежа, можеш да се натъкнеш на съвсем друго - което да се окаже по-добро, и да ти донесе повече удоволствие от първото. Резюмирам: разглеждах си обикновени снимки в Чичко Гугъл, и случайно мярнах една на Ал Пачино, на фона съдържаща постер на филма Симон (S1m0ne). При първоначално прехвърляне на файловете в паметта ми, се оказа че филма не е гледан, нито трейлър, нито нещо рецензия да съм чел. Абе нищо, само се присетих че е на режисьора, създал един от моите любими филми - Гатака, Андрю Никъл.
Е повече и не ми трябваше, да не говорим че следваше събота и неделя, в които редовно при наличие на свободно време, се възползвам от него, и попълвам колекцията си от гледани филми. Хоби, страст, както искате го наричайте, но на мене ми е голям кеф! Разбира се филма предвещаваше да е добър, като се има предвид предното творение на режисьора, а и актьорите които са вътре и изпълняват ролите на не толкова заплетения, но оригинален сюжет. А за какво се отнася ли?!

Виктор Тарански (Ал Пачино) е режисьор. Създател на филми... в Холивуд. Но в онова не толкова далечно бъдеще, за което Андрю Никъл много обича да разказва, в което нещата са малко по-консервирани, много по-високотехнологични, и хората са... си същите! Притежава уникални похвати за пресъздаване на идеите, които му се въртят в главата, но пък трудно приемливи от закостенелите мозъци на критиците, които решават ще го бъде ли филма или не. Та от мнението на няколко постредствени персони, зависи дали едно нестандартно и филосовски извисено творение ще види бял свят.
Всичко още повече се прецаква, когато главната героиня (ролята на Уинона Райдър) на новия филм на Тарански, решава че вече е прекалено голяма, за да играе в такива шантави (нискобюджетни или филми без бъдеще, както тя смяташе) филми, и че трябва да се "спаси" час по скоро, като напусне продукцията, режисьора...
Добре поне че бившата му съпруга (героинята на Катрин Кийнър), е директор на студиото, та неразбрания режисьор съвсем не е в безизходица.
Почти със сринати мечти, на прага на пълното разочарование и неизбежния крах на надеждите му филмът да се появи пред публика, една вечер Тарански среща своя ангел-спасител. Един много странен ангел (и не няма нищо духовно-фантастично, няма паднали ангели, просто... нещото което този човек направи, си е ангелска постъпка, дар от небето) се появи в живота му. Ханк Алано (Елиъс Котеас) е луд компютърен специалист, който за 8 години плътно себеотрицание, отдаване на компютърната наука, загубил лявото си око заради тази идея и реализирането на проекта, успял да създаде компютърна симулация, която да замени реалните актьори. Виртуално кино - или може би по-правилно да се опише е, компютърна симулация, напълно неразличима от истински човек, с емоции, с възможност за движения, говор, както казах фантастичното виждане на Никъл за недалечното бъдеще малко надминават границите на нашето въобръжение, но защо пък скоро това да не се превърне в реалност. Като се има на предвид колко пари и средства отиват за разработката на какви ли не технологии.

И така, един хард-диск, оставен като наследство на Тарански, от неговия ангел - Ханк, е решението което дава възможността на режисьора да завърши филма. Simulation One - Sim(ulation)One = Simone, или както е работното заглавие - S1m0ne, знаете на ниско ниво всичко в компютрите е поредица от единици 1 и нули 0.
Модерна работа, научна фантастика, и образа на Симон се появява (ролята е изиграна от красавицата Рейчъл Робъртс). Но това не е всичко. Виктор получава цялото онова признание, което е очаквал че даже и повече. Нещо за което не е предполагал, но за което ще съжалява. В един момент Симон придобива такава популярност, всички умират да я видят, докоснат, да знаят че съществува. Съответно на главния ни герой това му се отдава, ама много трудно.
Все пак се справя със ситуацията до един момент, в който той се оказва... в сянката на своето произведение. Въпреки трудностите в убежденията, масата е достатъчно заблудена. Вярваща в съществуването на Симон до толкова, че в деня в който тя "умира", всички обвиняват Тарански. На косъм от смъртната присъда за убийство, което не е извършил, на човек който дори не съществува, всичко се развива страшно сериозно.
Разбира се филма не е толкова разбиващ сърцата ни, за да постъпи така с героя. А просто се промениха вижданията на няколко човека, както и техните ежедневия. Щом публиката желае Симон, ще я имат - това беше доживотната присъда на Виктор. Неговата победа...
Хубаво филмче, беше интересно да се види. И все пак Гатака си остава по-добрият от двата филма, които познавам от творчеството на Андрю Никъл. Приятно гледане!