»©« My Blueberry Nights

Кравайчета, пайчета, Каравай-чета... Тази боровинка от първия постер на филма, ми стои в съзнанието още от миналата година. Подобно на многото пъти ровене в мрежата, попадаш на нещо интересно (клипче с трейлъра на някоя нова лента). След като вниманието ти е привлечено от пищния постер, а после съзреш имената на Джъд Лоу, Натали Портман, Рейчъл Уайз и Дейвид Стратърн, се замисляш по въпроса дали да не намериш време за това ново творение на поредния филмов публицист. Уонг Карвай, в опитите си за свободно представяне на сериозни човешки взаимоотношения, набутва в историята си едно музикално лице - Нора Джоунс. Последната е популярна певица, че даже и сама си пише песните (от време на време). Евала й, но никога не съм й бил фен. Което ме прави доста скептичен относно участието във филма. Не съм фен и на господин Карвай, но пък щом има нещо да каже и е избрал Джъд Лоу за главното си изразно средство, значи че трябва да му дам шанс.

Моите боровинкови нощи (My Blueberry Nights) започва бързо и разхвърляно. Също толкова безнадеждно объркано, колкото мислите в главата на Елизабет. Загубила емоцията на живота си в миг, озовола се пред кафене Ключ, с толкова много въпроси в главата, а единствено Джереми насреща й. Непознатият собственик, който се оказва достатъчно готин и изслушващ, че една нова особа в живота му да си разлее чувствата пред него без дори да го попита за името.
Не знам, много набързо. Като че някой ги гонеше. Действието бързаше. Не динамика, просто бързаше. А порядъка време за нищо го нямаше. Свикнал съм винаги да е фиктивен този параметър, но не чак толкова. Но синематичния вид на голяма част от сцените ми хареса. Умишленото прескачане на част от тази 24 фреймова поредица и покадровото насичане е стилът на боровинковите нощи. Мигом всичко се променя, а накрая ти остава да съзерцаваш празната улица, по която няма автомобили, няма хора, нито кучета, или каквото и да е бездомно животно. Има светофари. Цветовете - също много важна роля във филма. Целувките - още по-голяма. Няма как да не ми хареса този кадър - велик е, трябва да си призная, един от най-романтичните. Малко перверзно, когато Джъд Лоу целуна Нора Джоунс за първи път, но какво пък - може просто да е бил гладен.

На фона на всички тези пъстри цветове и притчата за боровинковия пай, се разстлаха няколко социални истории. Най-неприветлива беше тази за Арни и Сю Лин, които се докоснаха за няколко седмици до живота на Търсещата Елизабет. Много ми хареса двойния живот на Дейвид Стратърн (Арни) и курвенската роля на Рейчъл Уайз. Бях удивен във фрийки прическата на Натали Портман и за изпълненото й с недоверие сърце.
Но пак казвам, много ми беше разхвърляна историята. Не че задължително си падам по стриктно подредени такива - харесвам всякакви режисьорски решения. Но явно не питая достатъчно симпатии по адрес на певицата, или пък Карвай не ми е любимец. А може би защото нямах много настроение снощи, като гледах филма?
В крайна сметка вярвах, че Джъд Лоу ще си е Джъд Лоу - за пореден път. За разлика от жените, които в повечето случаи припадат само при вида му, аз си го харесвам още от Гатака и Мъдростта на крокодилите. Млади момичета, страхотен е - да, секс символ - още повече. Ама настъпете малко и заровете нос във филмографията му от миналото. Ще се влюбите още повече в него, когато го видите в разнообразието му от създадени герои.
Филма не успя да ме депресира, но не можа и да ме жегне много много. Имаше хубави моменти, даже добри изказвания. Няколко стари лафа и бая изтъркани кино-съвети (сещате се, фрази които научавате от филмите, звучащи готино при употребата им в реалността).
А цялата шарения във филма, постоянно ми напомняше за едно място в мрежата, където цветовете придобиват значение, а историите описани с тях са доста провокативни и интересни - за вас, господин Шипкоффф :)