»©« K2

Processing...

Processing...

Processing...

»©« Vertigo

Ще си покажа картите, преди последното раздаване. Предната седмица, в интересен разговор с Натали, се стигна до обзървър метода: "Покажи ми, за да те насоча". Това от своя страна доведе, до не толкова сложния фактор - обърквация. Малко се оплетохме, взаимно, но когато в един глас пожелахме разбирането - получихме просветление. Като капак на всичко, аз добавих ново заглавие към неспирно попълващия ми се списък със стари филми, които не съм гледал (част от които чувам за първи път).
Подобен е случая и с Vertigo - Шемет, на Алфред Хичкок. Драматичната мистерия с трилър елементи, която излиза 2 години преди световноизвестния хит Психо.
Тъй като досега не съм гледал филм с участието на Джеймс Стюарт и Ким Новак, ще ми бъде безкрайно интересно какво ли е подготвил този интересен режисьор. Човекът с най-готината усмивка (като изключим Бъстър Кийтън).

Затова подхождам по необичаен до момента начин. Действам го 50 на 50, защото Шемет все още не е в листата ми с гледани филми, но започнах да пиша неща, които имат отношение с идеята как се е стигнало до това въпросно гледане.
След като приключа с Шемет, ще споделя мнението си (става ли, не става ли, готин ли е, хитов ли е) тук, като продължение на тази статия (пост, ревю, вие си изберете). Само да знаете, че при Хичкок няма скрито покрито! Или беше точно обратното?! Но как да си сигурен, когато умело те манипулират от екрана, а накрая ти забиват нож в гърба, когато най-малко очакваш. Хубавото е, че се чувстваш страхотно! Харесало ти е и искаш още малко...

Processing...

Processing...

»©« Not Another Teen Movie

Пригответе се за една по-особена дисекция на един не толкова комплексен филм, поне не на първо време. На всичко отгоре съм си избрал страшен саундтрак за бекграунд, докато творя... Hans Zimmer & James Newton Howard - The Dark Knight OST. Спуууки, нали?! Много добър саунд, про от всякъде!
Така, обръщам внимание на една комедия, която през 2001 година срази всички романтични и полу бозави тийнейджърски филмчета. Всяка година излизат поне по 2 такива ленти, а Холивуд не се и усеща явно, че предлага едно и също. Много подло от тяхна страна. Затова пък и не се сещам, кога за последно гледах такъв тип филм на голям екран. Отдавна, май само веднъж. Но тук не става въпрос за поредния тийн филм - това е Един не тъп американски филм (Not Another Teen Movie).

Бях първи курс, когато една вечер съквартиранта реши да го пусне. Супер много ми го хвалеше, а аз навремето го бях пропуснал (измежду многото ангажименти). Спомням си тогава, че Дермата нон стоп редеше реплики от филма. Може пък и това да е била причината да не съм го гледал. Целия тоя шум около лентата и нейната успешност, често ми играят лоша шега. Отдръпват ме от потенциалния фън. Мразя такива положения. Но за всичко си има време. И онази въпросна вечер беше Точната.

Винаги съм харесвал пародиите. Класните - ги увековечавам и наизустявам. Другите, които се оказват пошъл документален филм с други (и то бездарни) актьори, просто ги разкъсвам. Определено не пестя думи да ги оплювам. Тук обаче, положението е друго. Имаме достатъчно идея и добре сплетени сценки, перфектно подбрани от хубави филмчета, които те карат да ръкопляскаш силно, както и да разпуснеш здравата. Обилен смях, това на първо място.

Един не тъп американски филм, в основата си следва романтичния тийн She's All That. Но заедно към това крехко стебло, с майсторлък са прибавени култови моменти, добре вплетени в сценария, от филмите: Грозна като смъртта (Coyote Ugly), Запази последния танц (Save the Last Dance), Американски прелести (American Beauty), Американски пай (American Pie), Факултетът (The Faculty), Секс игри (Cruel Intentions), 10 неща, които мразя у теб (10 Things I Hate About You), Целуни ме (Never Been Kissed) и други.

Освен това има разни дребни закачки, които радват наблюдателните. Името на стола в гимназията - Anthony Michael Dining Hall, на актьора... сестрите Фратели, на режисьорите, репликите от репертоара на Ранди Куейд, трибют към Взвод и Апокалипсис сега. Сериозна работа. Щом съм го гледал 5-6 пъти и все има за какво да се смея силно, значи си заслужава. Всъщност не малко са сцените, пред които затаявам дъх, събирам целия идиотизъм струящ от екрана и като приключи действието се развиквам от кеф. Вълнувам се и на такива простички филми от време на време. Тук не е сълзи, друг вид емоция.

Освен да поздравя Джоел Галън за добрата режисура, и целия му отбор сценаристи (петима!), които добре са подбрали моментите, мога да ви пусна и кастчето. Крис Еванс - готиния тип, Чайлър Лий - грозната неосъзната хубавица, Джейми Пресли - кралицата на бала, Ерик Кристиан Олсън - блондинът съперник, Миа Киршнър - мръсницата, Дион Ричмънд - чернокожият статист ("Damn!" - "Shit!" - "Oh, that is wack!"), Ерик Юнгман - прецаканият най-добър приятел, както и много други. Вдигнали са мерника на маса филми и добре са ги осмяли. Забавен филм. Ако сте любители на подобни творения - този ще ви хареса безспорно (а и с порно). Ако пък не се кефите на пародии, още повече на такива дето разчесват крастата на тийн романтиките, изобщо... защо четохте тази публикация?! Марш оттук!

»©« The Sting

Точно в началото на месеца, преди няколко дена, ви представих Буч Касиди и Сънденс Кид, на Джордж Рой Хил. Сега, тандема Нюман/Редфорд се завръща, четири години по-късно, отново под режисурата на Рой Хил, сътворявайки един от най-великите филми на всички времена. Суперлативи, а? Какво да ви кажа, със седемте статуетки на Акамедията или без тях, Ужилването (The Sting) е яка изработка откъдето и да го погледнеш.
Сценарий - няма по-добър скрийнплей за филм, разкриващ брилянтно надцакване. Съвременните Бандата на Оушън или пък Прецакването (с Де Ниро, Нортън и Брандо), нито Обирът (със Скерит и Броснан, от края на 80-те) не могат да се мерят с класата на Ужилването. Най-хубаво е да гледаш как мошеници се надлъгват един другиго и да се надяваш любимия ти герой да изкяри накрая. Кой обаче е по-големия професионалист в тази игра на високи залози, не ти е ясно до самия край. При всячески, че актьорите не се издават до последно. Все си мислиш, че са ги прецакали... държат един такъв влажен поглед, на прецакана сърничка, а в следващия момент държат не само ситуацията под контрол, ами целия филм като че е бил направен специално за тях. Кога друг път ще се възхищаваш на мошеници? В реалния живот едва ли. Но Робърт Редфорд и Пол Нюман са такива симпатяги, че всички задръжки откъм морал и правота падат, а зрителя жадно поглъща всеки кадър от пиесата в седем действия, която Рой Хил е сътворил.

Не може да не обърнете внимание на кинематографията. Подобно на Буч Касиди и Сънденс Кид, Ужилването също се отличава като монтаж от обикновените филми, дори и тези от неговата си епоха, началото на 70-те. Умишлено пресъздаващ пиеса, наподобяващ на нея с всичките тези интерлюдии и графики преди началото на всяка "част" от действието, нещата изглеждат много интригуващо. Такива дребни заигравки се запомнят. Стават символични и превръщат лентата в класически модел за подражание. Частите: The Players, The Set-Up, The Hook, The Tale, The Wire, The Shut-Out и накрая... финалът - The Sting.
А музиката, нотите през всички тези подготвителни паузи и в някои сцени от дейтвието?! Дело е на Скот Джоплин, в оригинал, но адаптирана за филма от Марвин Хамлиш. Приятно и неангажиращо звучене. Супер прост и елементарен на първо слушане... саундтрак, ако може да ползвам тая модерна дума, но пък перфектно пасваща на замисъла и режисьорските решения при интерпретирането на историята. Гот, гот, гот! И много Оскари! Плюс филм на годината - намърда се точно между двата Кръстника. Браво на Ужилването. Мал шанс за Редфорд, че не гушна първата си статуетка с тази си роля - беше доста добър. Колоритния образ на Нюман обаче не отстъпваше по нищо откъм игра. С тия сини очи и тоз загадъчен мустак, прошарена побеляваща коса - най-големия мошеник. Всъщност мошеник звучи пошло, като че е джебчия. Той е про- истински гуру в измамите и скалъпените трикове. Да не споменавам, че е марка картоиграч! Все хубави работи за него, ако си в отбора му разбира се. Тръгне ли да те жили... аман от търтеи и оси, голям зор ще видиш. Ако се съмнявате в думите ми, попитайте героя на Робърт Шоу. Ако ви спогледа лошо и ви попита: "Ya follow?" - по-добре кимнете и веднага напуснете града, щото... лоши работи ще ви се случат! Само не разбрах, защо накуцваше, енигма... пълна!

Освен всички тези неща, голямата завръзка и главното финално действие, в мен остават разни малки спомени, които правят филма уникален. Я гледна точка на камерата, я нещо по комично като реплики разменени между героите, било то костюмите, прическите, отново погледите, всичко! Но най-вече... походката на Редфорд и почукването с токовете на обувките си. Еее, а като тичаше от време на време (докато го гонеха, не за здраве... да не си помислите нещо), вървеше като ритъм и засилваше приятното усещане. Абе класика, какво да ви баламосвам повече. Преди мен сигурно са изписали маса материал за филма. Сега аз си давам мнението, като явно ви зарибявам и подканям да се запознаете с един герой от киното. Олд скуул творба, която и до днес си тежи на мястото.

»©« You Don't Mess with the Zohan

Някъде из блоговете (мисля, че при Дейзи) за първи път видях трейлъра на новия филм с Адам Сандлър. Поредната луда продукция на Happy Madison. Стилист от запаса (You Don't Mess with the Zohan) - всъщност трябваше да е "Не се ебавай със Зоан", ама както и да е. Не за първи път се случва окепазяване на някое филмово заглавие. През цялото време си го произнасях на глас по един идиотски начин и с такава интонация, щото ми правеше весело: "Ю донт мес вит Зохаааан". Оказа се, че е Зоан, не Зохан. Х... ххххх... хъ! Все тая.
Но миналата седмица, колегата го гледа преди мен и нещо не беше много щастлив от видяното. Пък аз очаквах нещо свежарско. След като разбрах, че израелския контра терорист, който мечтае да подстригва и прави прически, се чукал с бабичките в задната стаичка... ми призля. Казах си тогава, че няма да го гледам. Но какво се случи, тоя уикенд на поредното кино с Жорката, в компанията на едни приятни момичета, пуснаха рекламата на Зоан. Жоро се хилеше, вече го беше гледал и усърдно ми го препоръчваше. Каза ми, че това на трейлъра е супер малка част от смешните моменти. Накрая какво стана, неделя сутрин, пресипнал (знаете защо), реших да се събуждам с извращенията на новия Сандлър мууви.
В крайна сметка от всичките отрицателни и положителни коментари, които получих от обкръжението си... стигнах до следния извод. Става! Бива! Не е чак толкова зле. Със сигурност има достатъчно неща, които да избутат филма до последните минути, когато с облекчение ще прочетете финалните надписи.

Все пак, във филмите на Happy Madison се забелязва една тенденция. Винаги участва Роб Шнайдер (както и във филмите на последния, се намира място за Сандлър). Освен това от време на време се появяват популярни актьори или личности в малки и забавни ролички. Мерна се Крис Рок, Кевин Джеймс, големия тенисист (и голям шоумен на корта) Джон МакЕнроу, Хенри Уинклър, че даже и Марая Кери. Всеки с един солиден арсенал от шантави и полу глупави реплики, които на фона на акцента, с който Сандлър краси целия филм, изглеждат повече от забавни.
Обръщам внимание на други две фигури: мацката - Еманюел Чрики. Много готина! Секси отгоре до долу. Лиги не съм точил, мога да се контролирам (все още), но ще е срамота да не споделя приятните впечатления, които това знойно момиче оставя у мъжката част от аудиторията. Спомням си един друг филм с нейно участие - 100 момичета, приятно филмче. Тя беше момичето с топчетата. Какви точно, оставям да си пофантазирате, хахаха!

Лошият - Джон Туртуро, който така и не ги свали тия слънчеви очила. Спеше даже с тях. Но със сигурност, най-смешната (за мен) сцена във филма, беше с неговото участие. Стана сутринта, за да тренира, отиде до хладилника, за да си чукне две сурови яйца. Спирам до тук, защото сами трябва да го видите - ръкоплясках и се смях на глас! Но мен такива дреболии ме радват. Имаше и други моменти, разбира се. За разказване не стават, първо че ще стане спойлър зона, второ че... няма да са толкова забавни. Да гледаш Адам Сандлър пресичащ улицата под саунда на разни стари диско парчета - весело е!
Общо взето, на кръстопът ви оставих. Или ще го гледате или не. При последния избор - няма да пропуснете нищо сериозно. При първия... няма да ви умрат достатъчно мозъчни клетки, че да затъпеете. Приемете го като техническа профилактика на обремененото ви съзнание. От време на време си трябват такива мозъчни пръдни, за прочистване. Иначе от много замисляне и натрупвания от мисловни проблеми, ще си докарате нещо лошо на главата. Не си струва. А да се избазикаш със Зоан, си е приключение. Плюс това няма да го отнесете. И все пак, не дърпайте прекалено много лъва за опашката. Зоан е израелски контра терорист! Най-добрия, който сте виждали... и когото филмовото изкуство някога е показвало!

»©« Made of Honor

Събудих се пресипнал и с още по-голяма мускулна треска от вече изминалия петък. Да знам, че е неделя сутрин, но петък/събота излизането ми донесе болки в задника през целия съботен ден. Не питайте как! И не, не е по онзи начин, хахаха! Та, вчера, събота разцъквайки и релаксирайки от предната вечер ме офертираха за кино. Нещо обаче се двоумех. 10 минути по-късно, ситуацията беше повече от различна - ходеше ми се. Исках да вмъкна и Деси в цялата работа, затова прерових програмата. Като всички жени и тя си пада по Патрик Демпси - какво пък, ще го гледам - Шаферът (Made of Honor). Много не му се кефех на филма, каквото бях видял от трейлъра, но това от своя страна крие приятната възможност да ме остави удовлетворен от изненадата на успеха.
Ранна прожекция, 14:00 CINEPLEX, там сме. Един сладолед набързо, за да махне жегата и вкуса от устата ми, хоп 3 минути след началото сме в залата. Разбира се, когато ще закъснеем няма да има тъпи реклами. Не пропуснахме кой знае колко, той филма не пледира за някакъв феноменален сценарий, но все пак ми е тъпо да ходя в тъмното, за да открия местата ни. Както и да е...

Някакъв полугол, с маска на Бил Клинтън преследваше Мишел Монахан из полу здрачната стая. Оказа се, че е Патрик Демпси - успокоение - значи все пак няма да гледаме някакъв трилър. Тъпа прическа, обеца - разказват запознанството на главните герои, когато са били в колежа. Мда, много ме кефят като се опитат да превърнат един дабъл пубер в пубер (уточнение: 18 си пубер, колежанче... на 36 си дабъл такъв, ясно?!).
Том, героя на Демпси, е сваляч. Като инструктора Яким от "Дани канят". На всичко отгоре всички му се лепят. Той им дава една ми ти чаровна усмивка и те са готови да му изпълняват желания като златни рибки. Само дето тия златни рибки са супер секси, страстни и... сингъл. Не можех да повярвам, че има толкова свободни жени в тоя Ню Йорк. Кино, много мразя такива нереалистични сценарии.
Само 10 години след тяхното запознанство в колежа, когато Хана (героинята на Мишел) отряза жестоко сваляча и се превърна в Номер 7, единствената която не му пусна, нашия пич продължи хойкането си с презумцията, че е открил жената на живота си. Сещате се, когато правите нещо, в което сте много добър - не обръщате особено внимание. И един ден като се появи спънката, тази която ви дава различие - край, преоткрихте себе си и вече сте маниакално влюбен в този обект-спънка. Същото и при тези двамата.

Том продължаваше да спи с различна всяка вечер, а Хана - си остана най-добрата му приятелка. Миговете и заедно бяха много задушевни и романтични.
Всичко беше прекрасно, преди тя да замине за шест седмици за Шотландия, и той да осъзнае че му липсва прекалено много. В комплект с приятелите си по време на баскетбол, се достига до голямото откритие. Стандартното осъзнаване в един такъв романтичен филм.
Обаче, когато Том отива с букет цветя, да посрещне любимата Хана и да й признае какво чувства... бам, Кевин МакКид, голям, рус, шотландец, на име Колин! Абе масивен човек - този, в който Хана се е влюбила. Рицарят на бял кон се беше появил. Не само, че му се убива всякакво желание за живот, ами като гръм от ясно небе идва молбата от страна на Хана - Том да й стане шафер.
Така, ако все още четете значи може и да изгледате филма, въпреки това решение. Комично или не, факт е че не е толкова зле колкото си представях. Процеса на осъзнаване на любовта беше добър. Пост процеса с хватките и цялата увертюра около признаването в най-сюблимния момент също беше добро. Както се и очакваше, сериозна доза груб хумор, който ако не сте в настроение няма да приемете с лекота и който застрашава цялостния вкус, който ще остане в устата ви след като филма приключи.
Общо взето - нищо ново. Освен, че ми се прищя да отида в Шотландия да паса онези ми ти хубави овчици, и да си имам едно хубаво овчарско куче... страхотни пейзажи показаха от "Scotland... my land", че останах без думи. И това бяха 10 секундни кадри. Зеленото в тях бе по-хубаво и енджойабъл от пейзажите в Смело сърце, жестоко!

Обърнах внимание на едно друго нещо. Сидни Полак, последния му филм като актьор. Тук изпълняваше ролята на бащата на Том. Много голям образ. Доста забавен като цяло. Но през май тази година, големия режисьор и актьор ни напусна. Радвам се, че Шаферът ми хареса, а и част от заслугите за това се падат именно на Полак. Един хубав последен спомен, наистина.
А какво се случи след романтичното хапче, което взех в ранния следобед на слънчевия съботен ден?! Разходки, паркове, закъсняла среща - която беше продиктувана от ново двоумене. В крайна сметка: НДК, моста на влюбените, още едно кино (като гледаш Wanted за втори път, на няколко бири, изглежда по-добре), пак разходки, увеличаване на женския фактор в групичката... накрая, суши и коктейли в Laguna. Прохладна разходка по широката пешеходна алея, наречена бул. Витоша, хахаха. А след това... се прибрах и заспах. Простичко нали?! Беше хубава събота.

»©« Speed

Жегата отново е обхванала Ел Ей. Рано сутринта, в 8:05 автобус от градски транспорт избухва в бясни пламъци. Телефонен звън, Джак Трейвън вдига слушалката и чува познат глас. Бомбаджията психопат, когото мислеше за мъртъв... е причината за експлозията. Лошото обаче е, че има по-малко от 3 часа, за да спаси друг един автобус. Бомбата се активира, когато скоростомера отчете за първи път скорост над 50 мили в час. След това падне ли дори за част от секундата под този лимит - БУМ! Ако някой се опита да слезе - БУМ! Но как се стигна до всичко това?! До това надиграване на котка и мишка със свръх високи и скоростни залози?!

Киану Рийвс, Джеф Даниълс, Джо Мортън, Сандра Бълок и Денис Хопър в напрегнатия, спиращ дъха екшън трилър, на режисьора Ян де Бонт - Скорост. Филмът беше екстремно популярен за времето си. Това не беше обикновен хит - разбиваше публиката във всички страни. Нямаше човек, който да не говори за Speed. Дори така изречено Спийд, пак звучи яко. А и да си призная, филмчето е пипнато доста добре. В такива ситуатични ленти, където има заложници, напрежение че всички може да се гътнат в секундата има само едно нещо дразнещо. Паническите физиономии и всичките изплашени персони, които бълват глупави реплики от време на време. Ако може да загърбите този фактор и да не се заслужвате в мрънкането на потенциалните жертви, всичко останало е супер приятно. Удовлетворяващ!

Никога няма да забравя началото на филма, асансьорната шахта, говоря за самите встъпителни кадри. Тези 3 минути и половина, докато звучи ето тази музика. Отново Марк Манчина - страхотен саундтрак. Година преди да направи хитовата музика за Лоши момчета, този човек сътворява една от най-надървящите и интенс филмови музики. От начало до край, мелодията извезана от композитора е от хубава по-хубава. На всичко отгоре ти се набива така в главата, че след няколко дена продължаваш като пост ефект да я тананикаш. И още нещо, докато си припомнях филма онзи ден, какво установих... че музиката от ето този трейлър (започва от 0:39, до края му) на Смело сърце, всъщност е част от саундтрака на Скорост. Направо се напиках от кеф. Щях да ревна. Пак онези емоционални кино сълзи. Ще се побъркам. А освен тази гениална композиция, която винаги ме кара да изтръпвам от кеф, филмчето завършва с Били Айдъл и пословичната Спийд - яу! Яхууууу! Страхотия!
За малко да забравя две интересни фигури във филма. Героя на Алан Рък (познат ми като Камерън Фрай от Почивния ден на Ферис Бюлър - класика), както и този на Глен Плъмър - описан в каста като Jaguar Owner - хахахаха! Жестока сцена: "Hey man, this is MY car, I OWN this car, it's NOT stolen".

Но от всички герои, колкото и як да беше Киану, колкото и забавно досадни да бяха Джеф Даниелс и Джо Мортън (с този грозен мустак), както и да го въртеше геврека тази Сандра... най-свиреп и качествен герой беше този на злодея. Денис Хопър - човекът, който може да изиграе всякаква роля, и винаги да я създаде толкова убедително, че да си мислиш: "Уау! Нима е възможно всеки път да е толкова добър?"
Може и още как. Този път го раздаваше психопат и се справи много добре. А любимата ми негова реплика беше от края на филма, от сцената чийто кадър виждате по-горе: "NO! Poor people are crazy, Jack. I'm eccentric" - и беше прав!
Та колкото и продухан да е филма на места, тръпката все още я има. Преди година и половина или две гледах Скорост, онзи ден пак. А в годините назад, колко ли още пъти се е случвало да се сблъскат моите интереси с тази класическа екшън лента. Гарантиран, Скорост все още го има. Онова разковниче, което прави филма силен. Вярно че изхабиха втора част, но как иначе... без Киану. Сега Уилям Дефо беше там, но някак си главният спасител не кефеше изобщо. Но да не си разваляме настроението с глупави продължения. Затова се придържайте към оригинала и внимавайте с кого се забърквате: "Pop quiz, hotshot. There's a bomb on a bus. Once the bus goes 50 miles an hour, the bomb is armed. If it drops below 50, it blows up. What do you do? What do you do?"

»©« Butch Cassidy and the Sundance Kid

В един не особено натоварен морнинг, в началото на седмицата, с Милла водим интересен (и особено продължителен) разговор на тема сексапил у холивудските звезди. И по-конкретно, коментираме старата школа... мъже, жени... всички под ножа. И след като нарочихме за най-най- в категорията "Актриса - Тежка артилерия", талантливата Шърли МакЛейн, останахме на вълна погледи и внушителни фотоси при мъжките характери.
То не беше Грегъри Пек, Марлон Брандо, Ален Делон (мда, въпреки че не го харесва особено, имаше една влажна снимка), Джеймс Дийн... докато накрая не стигнахме до този внушителен фотос: Робърт Редфорд и Пол Нюман в кадър от класическия уестърн на Джордж Рой Хил - Буч Касиди и Сънденс Кид, където им партнира достолепната брюнетка Катарина Рос. През 1970 година, на награждаването за най-престижните трофеи, този филм забърсва с лекота четири статуетки. Уви, Среднощния каубой на Джон Войт и Дъстин Хофман отмъква приза Филм на годината.

Въпреки този "неуспех" или да го нарека, полъх на малшанса, дуото Нюман/Редфорд остават като едни от най-зашеметяващите кино двойки за дълго време след излизането на филма. Самия факт, че и в момента им отделям време, пиша за тях, а и младите девойки си падат по тях (въпреки, че одъртяха), миналото не е забравено. Наистина, вижте ги. В кой нов филм, актьори имат такова внушително присъствие. Толкова силно стоят в кадър, че не ти е нужно да говорят или да се случва нещо. Е вярно, сега си имаме Джъд Лоу и Никълъс Кейдж, но те не са достатъчни (простете, сигурно има и други, просто не желая да минавам 100% оффтопик със заобикалките и поясненията).
В края на 60-те на миналия век, най-големите секс символи тогава, под режисурата на Джордж Рой Хил претворяват историята на двама от най-коварните обирджии на Дивия запад - Буч Касиди и Сънденс Кид. В ролята на Буч е синеокия Нюман, а в тази на мълчаливия и невероятно бърз и точен Сънденс е блондинът Редфорд. С това шантаво начало, ала филм на Чарли Чаплин от началото на XX век, ти се приповдига настроението. Всъщност не очакваш някаква касапска драма с документални елементи, а усещаш че историята ще е поднесена по някакъв по-удовлетворителен начин. Като се има предвид, че Бони и Клайд пое и износи кръста на престъпните двойки от миналото успешно 2 години по-рано. Именно с тази си набивна лекота, с която отнемаха човешките животни. В следващия момент, хоп... целувки, милувки и сълзи. А какво стана с жертвите?! Луда работа, но накрая си го отнесоха де.

Относно Буч и Сънденс, се започва с едни дълги паузи между репликите, много разменени погледи, загорели лица и решителност в скулите. Нервни показалци, но увереност при дърпането на спусъка. Изобщо - няма слабо, дето се вика. Не е класически уестърн в стила на Серджо Леоне и Клинт Истууд, но пък защо всичко трябва да се лее в този си шаблон. Напротив, различното в случая носи огромен успех както за филма, така и за популярността на двамата актьори в така или иначе засилващите им се кариери. Във върха на развитието си през 1969 година Нюман и Редфорд сразяват публиката с изпълненията си в Буч Касиди и Сънденс Кид. Въпреки че им се размина най-големия приз, както вече споменах по-горе, същото трио - Нюман/Редфорд/Рой Хил след няколко години превръщат мечтата в реалност и разбиват критиката с още по-великия Ужилването (The Sting). Приготвил съм го, скоро и на него ще му дойде реда. Така че спокойно може да си отбележите в календара: "Да внимавам за новата статия по повод Ужилването"... или нещо подобно, откъде да знам, хахаха.

Колкото до сюжета на филма и феноменалния завършек, за познаващите историята на двамата обирджии и жестоки стрелци, ще има много съвпадения, пропуски, разочарования. Но от гледна точка на моушън пикчър и това как е барната финалната сцена, филма събира 8.1 от общо 10 звезди. Всъщност сами виждате оценката. Приятно гледане ви пожелавам, а да... честит ви нов месец: Август, началото!

»©« Stargate

Преди няколко дни, Диана заговори за любими филми, в които искаме да влезем... така, подобно на хлапето от Последният екшън герой. Това беше поредната блог игра, в която аз (не) взех косвено участие. Но все пак ми направи впечатление, кои филми посочи тя. Един от тях особено. Точно този, може би първи убер култов дело на Роланд Емерих. И познайте какво, въпреки мащабната история, този път не е предвиден краят на света. Слава Богу!
Старгейт (Stargate) - Звездната порта, класика в жанра. Една супер успешна научна фантастика, която съм гледал повече от необходимото. Подобно на предния си пост, за Дони Браско, това филмче е гледано неприличен брой пъти благодарение на свежарската Диема+, телевизията която има определен брой филмчета, които върти като за световно. Но това пък от своя страна си има и плюсове (плюс, плюс, Диема плюс). Маса филми, любими, съм ги гледал десетки пъти именно поради факта, че кабеларката ги пуска често. След като са добри филмчета, що да не ги науча наизуст.

Кърт Ръсел, Джеймс Спейдър, Алексис Круз и Джимон Хонсу (все още непопулярен на масите) в едно приключение отвъд представите ни за нормалното и обективно съществуващото. За тези, които обичат звездните теории и са готови да се впуснат в приключение с неизвестен край - това е вашият филм. Всичко започва с едни разкопки, в размирните година на XX век. Африка, пирамидите, Гиза... Години по-късно, блестящия учен, уви... игнориран от всеки, получава поле за изява в една секретна лаборатория. Тъй като умът му е ненадминат и той може да мисли извън границите на нормалното, се стига до едно ефектно преминаване през Старгейт и достигане до един паралелен свят.
Сблъсък с нейтивите, друга цивилизация, различна от нашата, което от своя страна води хем до желание за научен труд, хем и борба за оцеляване. Приятна роля на Спейдър, много ми е симпатичен. Сериозната военна подстрижка на Кърт Ръсел и свръх строгата му физиономия, за миг дори не ни позволява да се усмихнем, когато той е в кадър. Опиянителния поглед на неизвестния Алексис Круз, в ролята на Скаара - лошият, накратко.

Духът е приключенски, историята е интересна, а ефектите са също доста добри, като за 1994-та. Знам, че след успеха на филмчето излиза сериал, който е доста разточен. Винаги съм бил привърженик на пълнометражните ленти, по една или друга причина. Основно, защото краят се очаква, било то след час, два или три. Има една изпипаност на историята, без разводняване. Затова и сериала не ми е фаворит, но нямам нищо против. Не е точно провал. За сметка на това пък, Старгейт филмът е една класическа реализация на добър фантастичен сценарий. Браво на Дийн Девлин за списването му, както и за режисурата и помощта на Роланд Емерих върху този скрипт. Пак ми се догледа. Мисля, че минаха 4 или 5 години от последното гледане на Старгейт. Сладък филм, някой път ще се приспя с него, така ми се струва.

»©« Donnie Brasco

Поне веднъж в живота си, човек трябва да прояви саможертва. Говоря за тотално себеотрицание в името на някаква кауза. И когато казвам "кауза" не се ограничавам само с течение в идеологията на някой човек. Каузата като такава, може сама по себе си да олицетворява обект. Идея, мисъл, човек, живот, лайфстайл, мисия... такива неща. В случая на специалния агент от ФБР, Джоузеф Пистоне, тръпката се явява в това, самият той да загърби семейството и нормалния си начин на живот, за да разцепи мрака с един замах. За съжаление тези секунди на засилка, след които идва сюблимния момент са най-накрая. Преди това, увертюрата е толкова заплетена и комплексна, че се искат не само здрави топки, а и страшна упоритост. Воля, хъс, самоубеждение и вяра с цел - продължение.
Обожавам филми, правени по действителен случай. А ситуацията на Джоуи Пистоне е доста сериозна. Агента на ФБР минава под прикритие, с цел да се намърда между големите риби на подземния свят. Не обикновена групировка от организираната престъпност, а самата мафия. Това е един от любимите ми мафиозо филмчета, който (за разлика от предишните представяни) съм гледал ужасно много пъти. Да не споменавам и документалните 30-минутни филмчета за това, как е правен филма.

Майк Нюъл избира две важни фигури за главните роли за своя, адаптиран по книгата на Пистоне, филм Дони Браско. Джони Деп и Ал Пачино. Годината е 1997, а историята ни предлага следното. Агент Пистоне, под името Дони Браско се вмъква под кожата на олд скуул мафиота Бенджамин Руджеро "Левака". Предтавяйки се за бижутер, с малко наглост, сериозен поглед и добър дар слово, Дони Браско успешно се внедрява в ситуацията.
Оттам насетне идва по-трудната част. Прикритието, събирането на доказателствата и всичко останало, което една истинска история би ни предложила. Колкото до романа, не съм го чел, не ми е и попадал. Не знам дали някой го е чел, от приятелите ми имам предвид. Освен това разлика винаги ще има: истинската история, книгата или филмовата адаптация. Знам обаче, че ролята на Джони Деп, тук в Дони Браско е една от най-добрите му. Винаги съм го свързвал с Гилбърт Грейп или Едуард Ножиците. Но когато за първи път гледах Дони Браско... то не бяха цитати на реплики от диалозите на Пистоне и Левака, то не бяха погледи, маниери, походка. Голяма работа е - но не мисля, че ви казвам нещо ново.

А рамо до рамо с актьор от класата на Пачино, се получава един доста добър филм. За шедьовър, не мога да кажа. По скоро е интересен и привлекателен заради достоверността, която носи в себе си. Плюс малко актьорска игра, добавяйки още няколко познати лица като Майкъл Мадсън, Бруно Кърби, Джеймс Русо, Пол Джамати и Ан Хечи, се получава едно завършено творение, напълно различно от режисьорските лордове на мафиотски филми в Холивуд, което се нарежда достойно сред останалите в жанра. Носи специфичния стил на своя създател - Нюъл, както и на играещите в него - Деп и Пачино.
Ако не се лъжа, Джоузеф Пистоне е още жив. Вече със сигурност не е под прикритие, не се занимава с мафията, а е заровен надълбоко. Не в буквалния смисъл, слава богу. Популярната програма за защита на свидетелите. Само дето, не се знае какво крие в сърцето си този човек... По погледа на Джони Деп в една от последните сцени на филма, съзерцавайки медала, който току що е получил за невероятно добрата свършена работа, разбираме че е направил сериозна грешка. И как да не се влюбиш в такъв гениален образ като Левака. Сериозна връзка, която намира проява в разнородните интереси. На върха на всичко е обезценяването на човешкия живот. Обаче намесят ли се чувствата и това да се чувстваш грешен, когато всъщност вършиш правилните неща... е нещо по-трудно дори и от 6 годишен период под прикритие сред най-коравата мафиотска организация. "Forget about it... just forget about it!"

»©« La fille sur le pont

Играйкаме си ний с Нат... и след като ме измъчи яко с J'aimerais pas crever un dimanche, а аз и пуснах няколко по-леки... се стигна до новата загадка, отново описвана от нея. Една красива, изпълнена със страст, полъх и много възбуда сцена на новото френско кино. Ех, ново, ново... преди девет години. Но неповторимо както винаги, а с черно бялата си визия - вече гледам с широко отворени очи, без да мигам, попивайки всичко де що героите изричат, и това което сценаристите на филма са им приготвили. Преди няколко месеца размишлявах по повод Анжел-А на Люк Бесон. Страхотно филмче, брилянтно поднесено, но La fille sur le pont (Girl on the Bridge / Момичето на моста) се оказа нещо по-добро. В интерес на истината ми е трудно да степенувам френското кино. Въпреки, че темите са толкова прости и близкочовечни ми е трудно. Явно е заради семплотата им. Но пък са страшно привлекателни. Кратки са, в сравнение с някой убийствен блокбастър, пред който задника ти се схваща от седене, но носят голяма удовлетворение и най-важното - завъртат ти безгрижната главица до такава степен, че не можеш да спиш в 3 през нощта, стоиш и си пишеш постове в блога.

Радвам се, когато киното ме въвлича в такива нездравословни просъници. Някои го наричат вдъхновение. Аз смятам, че само големите писатели могат да се ползват с такова чувство "вдъхновеност". Тъй като съм просто драскач, опитващ се да разпръсне семето на киноманиашката си култура, не смятам че съм се вдъхновил, но определено не ми се спи. Уморените очи ме връщат към всяка една сцена от току що припомнения за мен Момичето на моста.
Патрис Льоконт събира на едно място чаровния Де Ниро на френското кино Даниел Отьой и още по-привлекателната Ванеса Паради. Като заговорих за последната, си спомням една сценка от миналото. Стоим си вкъщи с баща ми и гледаме някаква френска екшън комедийка. Пенсиониращите се Делон и Белмондо си играят на татковци с младичката Паради. Тя една такава русокоска, страхотно тяло, а някой иска да й стори лоши неща. Ангелите хранители се грижат за нея - стана забавлението. Но си спомням думите на баща ми: "Бе... толкова французойки, та не можаха ли да намерят някоя по-хубава от тая... кьорбандьос и плюе между зъбите", на което аз реагирах бурно, щото Joe Le Taxi си ми е в сърцето още от малък, а жената на Джак Спароу си е красавица (въпреки така брутално изопачената истина). Иначе се разбрахме де... беше забавно!

Но по отношение на Отьой - фенове сме му. Влюбени в тоз човек, още когато гледахме превъплъщението му в ролята на дяволския наместник. А след това и с римейк версията на Гърбушкото. Много готин! Явно щото прилича на нас, с този си специфичен нос. Така е, не просто мъжка солидарност, по-особено отношение.
След като изяснихме предпочитанията относно актьорския състав, как се е стигнало до нощното завъртане на лентата Момичето на моста, няма да е зле да спомена едно две инспирирани от филмчето неща.
Обожавам черно белите филми, особено тези които ги правят сега и с умисъл отмиват цветовете им. И преди съм го казвал, като че се грижат шаренията да не те разсейва. Определено ми действа по-добре, по-силно, по-концентрирано проследявам случващото се на екрана. Да не говорим, че френския език ми е просто... не го разбирам, не съм го учил, да знам 2-3 думички най-много, но е наслада да го слушаш. Поглъщаш встъпителните минути, наслаждавайки се на историята на Адел (Ванеса Паради).

Миг по-късно, тя е на ръба на моста, а до нея се появява черноокия Габор (Даниел Отьой). Оттам започва тайнствената история на двама непознати. Отчаяна от живота и непознат ножохвъргач. Всичките сцени със свистящите остриета и задъхващата се от вълнение Паради бяха много яки. И определено онази сцена, която Нат използваше за загадката е най-възбуждаща. Не си падам по остриета по време на секс или нещо такова, но не може да не изпитате вълнение от начина по който е режисирана тази сцена. Френското кино е шедьовър, в 97% от случаите. Другите три ги оставям на случайността, че някой си прави дипломната работа и допуска грешки. Които неизбежно след няколко години се превръщат в европейски хит, приемащ се с въздишка и почитание навсякъде по света.
Що се отнася до сродните души, неизменното откриване на половинката в живота ви и наличието на късмет... по-показателен филм от този, за изгубени и безцелно лутащи се съдби, скоро не бях гледал. Но съдбата ни отрежда интересни случки. Някои ги наричат съвпадения, други просто предписани факти - за Серж Фридман и гениално списания сценарий, фокусирам се върху диалозите между Адел и Габор, имаме себестойност, както и липса на такава ако банкнотата е разкъсана на две и частите са далеч една от друга. Красив филм...

»©« 18 Again !

На вашето внимание представям едно много приятно за всякакво настроение филмче. Създаден преди 20 години, 1988, гледан поне 10-на пъти от мен, все още ме кара широко да се усмихвам независимо от настроението ми, нито от това в каква часова зона го гледам. Ето например, снощи до към 3 и половина (всъщност рано тази сутрин) си споделих за пореден път час и половина от времето ми за сън, за да гледам Отново на 18! (18 Again!).
Джордж Бърнс, Чарли Шлатър, Тони Робъртс, Ред Бътънс, Анита Морис, Поли Шор, Дженифър Руниън и Антъни Старк във филма на Пол Флеърти. Ориентирано е за онази възрастова група, която си пада по героите в тийн годините им. Момчето със способностите, което живее в сянката на своята доброта, самотност и талант. Безумно влюбено в най-красивото момиче (което тук обаче не е арогантно, за разлика от новите интерпретации на познатия сюжет) и получаващ златната възможност да дръпне пред всички за кратко време. Мда, сигурно звучи познато, може да сте гледали подобни вариации, но все пак - не става въпрос за A Zero Will Rise :)

А и Чарли Шлатър е симпатичен, особено с тази си роля. Цялото това напрягане да прилича на старата филмова икона Джак Бърнс, радва супер много. Като го видиш захапал пурата, припалващ или докато си налива коняк. Но най-вече с ухилената физиономия. Ей, брей, сладур! Хахаха...
Фамилия Уотсън - сериозни бизнесмени. Най-големия от тях, т.е. най-стария, най-мъдрия - дядото Джак Уотсън прави 81 години. Събрал е каквото му е останало като приятели, семейството и една червенокоса търсачка на съкровища (тая радва от първия миг, в който застава в кадър). В присъствието на сина си - Арни и внука си Дейвид, споделя сакровената си мечта. За човек постигнал всичко, не остава много което да си пожелае на рождения ден. Иска му се отново да е на 18.

С малко повече фантазия и пипнат сценарий, една катастрофа и хоп - смяна на местата. За жалост истинския Дейвид губи доста. Поне в началото е така. Но за сметка на това дядото си поживява за няколко дни. Определено му е било фън, а и даже се пробвах да си представя какво е. И без другото постоянно хленчим как искаме да сме отново безгрижни деца. И аз да съм на 81, да съм минал през толкова много събития в живота си, ще искам (на каквато и да е цена) егоистично да бъда поне за 1 ден отново на 18.

Хубаво филмче. Приятно и доста свежарско. Слага усмивка на лицето ми и държи позитивното настроение дълго време. Жалко наистина, че в IMDB така пошло са го осакатили с тая ниска оценка. Но като се замисля, виждал съм и други добри комедии, които споделят тази лоу рейтинг карма. Тъпо, ама факт. Нищо де, малко ала фурнаджийска лопата ще го карам по: "Няма да се водя от мнението на група тъпи американци", на един бивш колега от университета. Но чат пат, тази група оценява достойно добрите филми. То когато всички говорят как нещо е добро, лесно е да се слееш с тълпата. Какво говоря, няма да ги защитавам. Отново на 18! заслужава всяка минутка гледане. Забавен и тонизиращ. Намерете време или си го пуснете преди лягане (ако нямате възможност за първото). Приятно ви гледане, на мен ми беше снощи...

»©« Blade Runner

Филмите за бъдещето, създадени във все по отдалечаващото се минало. Блейд Рънър (Blade Runner) е на режисьора Ридли Скот, сценария на Хемптън Финчер и Дейвид Пийпълс е базиран на романа Сънуват ли андроидите електроовце? от Филип К. Дик. Блейд Рънър се превръща в основополагащ за жанра кибер пънк, не просто фантастика със стандартните елементи на прозападен екшън трилър.
Лентата излиза през 1982 година, това е хитът в жанра който последва големия пробив на Ридли Скот 3 години по-рано с Пришълец. Отново обширни пейзажи, показващи ни наближаващото бъдеще. Лос Анджелис, 2019 година. Вероятно и ние бихме си представяли високо технологичното бъдеще по този начин, ако трябваше да пишем фантастика през 80-те на миналия век. Явно упорито са вярвали, че смяната на хилядолетието и допринасящата двойка в началото на числото отговарящо за годината, ще внесе някаква феноменална промяна в човешкото съществуване. Вече сме 2008-ма, а такива неща мисля че няма да се случат в близките 10. По-скоро обстановката. Не мисля, че всичко ще стане толкова дарк, изпълнено с неонови светлини, така отблъскващи и неприветливи, както и грандиозен хаос. Хм, последното е потенциално възможно. Все пак, на фона на цялата тази социална тъга, музиката на Вангелис звучи инспириращо и много ме развълнува. Отпускащ, замечтаващ саунд, създаден от един невероятен творец. Даже в момента си въртя няколко негови произведения, едно от които е композицията от края на Блейд рънър.

А какво се случва в тази научна фантастика?! Какво е блейд рънър и има ли почва в бъдещото ни съществуване?! Както вече споменах, действието се развива през 2019 година, в Ел Ей (щатите... отново). Човечеството със своя недостижим гений, продължава да се меша в божата работа и там, където неписаните закони забраняват мешането. Генетика, био инженерство, създаването на роботи, по човечни от човека, със същата интелигентност, дори със способността да надминат създателите си. Идеалът за безплатен роб, така близък до човека, че дори да създаде минало, да има настояще и в бъдеще никога да не си задава въпроса: Що за човек е?!
Но когато изискваш от един изкуствен интелект да бъде прекомерно умен и мислещ, това в един момент води до прогресивна интелигентност. Нещо което наистина не желаем да се случва, и което със сигурност ще се случи, ако човека не си намери място и не преустанови опитите и изследванията в тази насока.
Андроидите вече живеят сред хората. Създадените колонии ползват услугите им. Те са онзи човешки фактор, който е идеален за всяко едно предназначение, има висока стойност, но не и морална такава. Загубен живот на андроид, всъщност не е мъка за никого, бива заменим. Такава цена, хората са готови да платят, егоистично висока при това.

Когато обаче въпросните андроиди (наричани "репликанти" в оригиналния сценарий), започват да си задават човешки въпроси и търсещи отговори на най-дълбоките въпроси, които едно живо разумно същество може да си зададе, се налага намеса от страна на създателите. Назначават се т.нар. "блейд рънър"-и, които накратко могат да бъдат наричани "ловци". Имат за задача да откриват андроиди, и да ги... пенсионират, така да се каже. Не е убийство, а отстраняване. Да, ама не.
Когато се намесят чувствата и един андроид, който да направи разлика - човека е склонен на прошка и преосмисляне. А започнем ли да мислим, бягаме от същността на машините - пряко изпълнение на заповеди. Иронично... андроидите търсят човешкото в себе си, но са прекалено машини, за да преосмислят нещата. В същото това време, на хората им се поставят задачи, чиито изпълнения трябва да са безкомпромисни и директни, а какво се оказва - не може да устоим на природата си и търсим начин да спрем тези действия.
Отново филм за морала и стойността на човешкия живот. И за тази на всяко едно живо същество. Живо, защото диша... живо, защото има сърце и то бие силно. Живо, защото има мозък - мислещо съзнание. Но не е роден, както всички нас? Тогава какъв е? Има ли душа... и т.н.
Напомня ми за Изкствен интелект на Спилбърг. Но така като загледах, а и хронологично смятам, че последния е имал малко взимане даване с творбата на Ридли Скот. Не казвам, че е копие, освен че засягат общата тема, имаше едно симпатично мече, хай тек кукла, която ми направи връзката между двата филма. Със сигурност има вдъхновение от Блейд Рънър.

Харисън Форд, Рутгер Хауър, Шон Йънг, Дарил Хана, Брайън Джеймс, Джоана Касиди са избраните да станат част от това интересно приключение. Поредната силна роля за Форд, успешно появяване в голям филм за Хауър (особено с тази биеща в бяло русолява прическа, си остава незаменима част от Блейд Рънър), неустоимо привлекателната Йънг (в ролята на андроида Рейчъл, разковничето, което отприщва чувствата у главния ни герой, страхотни близки кадри... тези дълбоки черни очи, страстните червени устни), пробивна роля и за високата мацка Хана, психиращо излъчване отстрана на Джеймс (с една глава на Харисън Форд, няма как да не изглежда маниакално) и малко нюуд сценки на Касиди, все още секси през 1982 година.
Хубав филм, много футуристичен и много замечтаващ. В добрия смисъл на думата. Тая музика на Вангелис, велика както и всички негови произведения, стои толкова добре, докато слушате периодичните разкази от страна на Декърд. Филми с разказвач, обожавам ги. Стойностен филм, класика бих казал. С още по-запомнящи се и незабравими персонажи. Един от най-добрите правени от Ридли Скот, а той има много такива. Само за едно ми е мъчно... добър режисьор, а три пъти се разминава с най-голямото отличие. Вярно е че феновете са неизменно зад гърба му, но мисля че е време тая (шибана) Академия да оцени труда му. Дал е много на киното и мисля, че е време вече да притежава (поне) един чичо Оскар.

На Наталия...

»©« Pirates of the Caribbean Trilogy

Pirates of the Caribbean: The Curse of the Black Pearl (2003) -
Карибски пирати: Проклятието на Черната перла
На фона на тържествената пиратска композиция на Клаус Баделт (ученик на големия Ханс Зимър, под ръководството на музикалния му департамент), този персонаж влиза в съзнанието на зрителя и се превръща в един от най-култовите герои от последните 20 години. Джони Деп и невероятното му изпълнение като капитан Джак Спароу. А се оказва, че той не стои на мачтата на прословутия си кораб, напротив. Отдалечаването на камерата огласява кинозалата с бурен смях. Малка лодчица, но все пак има мачта - каква сцена, а с първата му стъпка на земя и проследяването на великата залитаща походка, с леко неадектватно размахващите се ръце, Джони Деп печели силните аплодисменти на събралите се да станат част от това велико приключение, наречето Карибски пирати (Pirates of the Caribbean).

Всичко започва с легендата за един кораб и едно прокълнато ацтекско злато. Но не обикновен кораб, не, не, не! Говоря ви за Черната перла - най-бързия кораб познат из бурните морета. С най-лудия екипаж, и не на последно място - с неповторимия си капитан - Джак Спароу.
След това Гор Вербински добавя малко подправки към историята. Един ковач - Уил Търнър (Орландо Блуум), една красавица - Елизабет Суон (Кийра Найтли - точно така, г-н Шипкоффф, Кийра Найтли ЗАВИНАГИ!!!) и един прокълнат капитан - Барбоса (Джефри Ръш). Страхотен сценарий. Не се сещам за нещо така велико като приключение да е правено през последните 20 години, наистина. Не само, че историята е пълна с обрати и разностранни шеги, а красотата която изпълва лентата, с всичките тези странни персонажи те кара да се поклониш, да се изправиш и да ръкопляскаш с всичка сила, докато не те заболят ръцете.

Така през 2003 година, Гор Вербински и сценаристите Тед Елиът и Тери Росио, слагат началото на прекрасната трилогия Карибски пирати. Първата част Проклятието на черната перла се превръща в невероятен успех. Година след излизането на Предизвестена смърт, вече всички познаващи името на Вербински затаяват дъх пред новата концепция, която той е цялата компания са подготвили старателно. А имена като Джони Деп, Орландо Блуум, Кийра Найтли, Джефри Ръш, Джонатан Прайс, заедно на едно място - определено не са за изпускане.

Редом със страхотния сценарий и надъхващия саундтрак на Баделт вървят и величествените гледки и декори. Ефектите са на едно високо ниво, особено с всичките тези ghost stories и прокълнатите пирати. Само като се сетя за някои определени сцени и изтръпвам, толкова са внушителни. Лунната светлина, ще покаже какви са те всъщност. А заигравката с всички герои е ненадмината. Велик филм, много, много добър, думите бледнеят пред едно такова пищно зрелище.

Pirates of the Caribbean: Dead Man's Chest (2006) -
Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца
А след невероятния успех, през 2006-та още един път се чу името капитан Джак Спароу. Сандъка на мъртвеца, част втора от приключението Карибски пирати. Носен от славата и големия успех на първата част за върлите пирати, новият филм на Вербински и компания е посрещнат с огромен интерес. Феновете на Джак Спароу, Уил, Елизабет, Барбоса и Черната перла са повече от очакваното. Повече бюджет, повече старание - водят до създаването на нещо още по-феноменално и от първия филм. Този път с една промяна, Клаус Баделт предава щафетата на своя ментор - Ханс Зимър. Саундтракът вече е в неговите ръце на 100%. Продължава великата композиция на Баделт, като създава нови още по-масивни и страхотни звучения.
Нямам думи просто - ужасно много пъти съм слушал и предишната и тази композиция, а за последната от третата част - и дума не мога да дам за сравнение. Няма такова число. И Гугъл няма да ми помогне в търсене на отговора, хахаха!

Всъщност какво се очакваше от Сандъка на мъртвеца?! Вярно, разполагахме със същия набор от герои, обаче... какво можехме да очакваме. Започваше една напълно нова история, така разгърната че на всички беше ясно че ще има продължение - завършваща, грандиозна трета част. Имаше ключ, имаше някаква тайна, имаше някакво ковчеже със съмнително и мистериозно съдържание. Звукът от органа във всяка една от темите на новия саундтрак пронизва зрителя и го кара да се пита,
що за прокобно звучене е това? Когато се появява Дейви Джоунс (Бил Найти) и Летящия холандец. Още един път: Браво! Всъщност няколко пъти браво - за героя, за вида му, за изпълнението, за идеята, за всичко... о, Боже! Страхотен сценарий, поднесен по невероятен начин. Нови два часа и половина с Карибски пирати. Още повече герои, още няколко легенди, които обвързват персонажите. И всеки зависи от някой. Няколкото забежки към предната част, носят удоволствието от усещане за свързаност. Като се вземе предвид, че някои от нещата в Проклятието на Черната перла не бяха много ясни, а намират реално приложение и уточнение в Сандъка на мъртвеца, превръща двата филма в неделима кино симбиоза.

И когато момента настъпва, всичко се завърта. Подобно на колелото на съдбата. Тази сцена, както и нападения на Кракен, са ми любимите във филма. Освен цялото визуално удоволствие от неповторимите ефекти, Ханс Зимър и The Kraken ме разбиват всеки път. Крещящи пирати, морско чудовище, кораб който всеки момент ще бъде превърнат на трески, мачти, въжета, каскади от страна на главните герои - не мога да го опиша. Бахти якия филм! Хахаха!

Надлъгването за сандъка на мъртвеца увлича всичките герои в историята, за още един път. Както мърлявия Норингтън (Джак Дейвънпорт), целящ да върне живота си към нормалното, така и тези страшни образи на Пинтъл (Лий Арънбърг) и Рагети (Макензи Круук), които ни разсмиват още от първата част. Но този път още по-забавни. А след като Кракен погълна в себе си Спароу и натъжени, героите се върнаха при Тиа Далма (Наоми Харис) с желанието да си върнат духовития Джак... засилващата музика ни връща още един герой - Барбоса. И тогава с поклащане на главата, разбираш че най-великия финал все още предстои. Последната част от трилогията, само една година по-късно ще върне героите и зрителите в кино залата.

Pirates of the Caribbean: At World's End (2007) -
Карибски пирати: На края на света
На 25-ти май 2007 година в 0:00 след като преди това бяха прожекциите на първите две части, една след друга, беше поставено началото на края - Карибски пирати: На края на света. Отново под режисурата на Гор Вербински, сценарият дело на дуото Елиът/Росио, събират Джони Деп, Орландо Блуум, Кийра Найтли, Джефри Ръш, Бил Найти, Лий Арънбърг, Макензи Круук, Джонатан Прайс, Кевин МакНоли, Джак Дейвънпорт, Стелан Скарсгард, Наоми Харис, Том Холандър и Чоу Юн Фат за последно.

Залозите са високи. Очакванията още по-големи. Нов арсенал от приключения, епични морски битки, обрати, хумор и лудост около персонажите. А Ханс Зимър не се спира, новите му ноти са по-брутални и от предишните. Саундтракът на третата завършваща част на Карибски пирати звучи и в момента. I Don't Think Now Is The Best Time - какво звучене само! Или пък Parlay... А сцените, които са съпроводени с тези ноти? Страхотни са!

Често се получава следното при мен. Наслаждавам се толкова много на някой филм, или на определени сцени от него, че вълнението в мен напира. Огромната му сила обаче трябва да приеме някакъв израз. И тъй като толкова обичам киното, съм способен от всяка велика сцена да произведа сълзи. Освен всичко, което видях през тези години с Карибски пирати, няма да забравя усещането от най-най-най-любимата ми сцена - Parlay. Мисля си, че е само заради музиката на Ханс Зимър, но има нещо повече. Не знам какво им е било на актьорите, докато я заснемат, нито на режисьора и оператора. Но след монтажа (хората, които стоят зад най-важната част в един филм, монтирането му) - се превръща в нещо съвършено. Браво!

Визията е в своя връх. Такова чудо не сте виждали. Изяществото при реализирането им, ефектите, даже в корена си - замисъла, още по-големи аплодисменти (смятам, че това е най-успешната инвестиция на Джери Брукхаймър). Финал като такъв какъвто трябва да бъде. Повече от съвършен, повече от очакваното - невероятен завършек на една брилянтна история започнала 4 години по-рано. Поклон пред майсторлъка и всички положени усилия, този филм да стане реалност!