»©« Pirates of the Caribbean Trilogy

Pirates of the Caribbean: The Curse of the Black Pearl (2003) -
Карибски пирати: Проклятието на Черната перла
На фона на тържествената пиратска композиция на Клаус Баделт (ученик на големия Ханс Зимър, под ръководството на музикалния му департамент), този персонаж влиза в съзнанието на зрителя и се превръща в един от най-култовите герои от последните 20 години. Джони Деп и невероятното му изпълнение като капитан Джак Спароу. А се оказва, че той не стои на мачтата на прословутия си кораб, напротив. Отдалечаването на камерата огласява кинозалата с бурен смях. Малка лодчица, но все пак има мачта - каква сцена, а с първата му стъпка на земя и проследяването на великата залитаща походка, с леко неадектватно размахващите се ръце, Джони Деп печели силните аплодисменти на събралите се да станат част от това велико приключение, наречето Карибски пирати (Pirates of the Caribbean).

Всичко започва с легендата за един кораб и едно прокълнато ацтекско злато. Но не обикновен кораб, не, не, не! Говоря ви за Черната перла - най-бързия кораб познат из бурните морета. С най-лудия екипаж, и не на последно място - с неповторимия си капитан - Джак Спароу.
След това Гор Вербински добавя малко подправки към историята. Един ковач - Уил Търнър (Орландо Блуум), една красавица - Елизабет Суон (Кийра Найтли - точно така, г-н Шипкоффф, Кийра Найтли ЗАВИНАГИ!!!) и един прокълнат капитан - Барбоса (Джефри Ръш). Страхотен сценарий. Не се сещам за нещо така велико като приключение да е правено през последните 20 години, наистина. Не само, че историята е пълна с обрати и разностранни шеги, а красотата която изпълва лентата, с всичките тези странни персонажи те кара да се поклониш, да се изправиш и да ръкопляскаш с всичка сила, докато не те заболят ръцете.

Така през 2003 година, Гор Вербински и сценаристите Тед Елиът и Тери Росио, слагат началото на прекрасната трилогия Карибски пирати. Първата част Проклятието на черната перла се превръща в невероятен успех. Година след излизането на Предизвестена смърт, вече всички познаващи името на Вербински затаяват дъх пред новата концепция, която той е цялата компания са подготвили старателно. А имена като Джони Деп, Орландо Блуум, Кийра Найтли, Джефри Ръш, Джонатан Прайс, заедно на едно място - определено не са за изпускане.

Редом със страхотния сценарий и надъхващия саундтрак на Баделт вървят и величествените гледки и декори. Ефектите са на едно високо ниво, особено с всичките тези ghost stories и прокълнатите пирати. Само като се сетя за някои определени сцени и изтръпвам, толкова са внушителни. Лунната светлина, ще покаже какви са те всъщност. А заигравката с всички герои е ненадмината. Велик филм, много, много добър, думите бледнеят пред едно такова пищно зрелище.

Pirates of the Caribbean: Dead Man's Chest (2006) -
Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца
А след невероятния успех, през 2006-та още един път се чу името капитан Джак Спароу. Сандъка на мъртвеца, част втора от приключението Карибски пирати. Носен от славата и големия успех на първата част за върлите пирати, новият филм на Вербински и компания е посрещнат с огромен интерес. Феновете на Джак Спароу, Уил, Елизабет, Барбоса и Черната перла са повече от очакваното. Повече бюджет, повече старание - водят до създаването на нещо още по-феноменално и от първия филм. Този път с една промяна, Клаус Баделт предава щафетата на своя ментор - Ханс Зимър. Саундтракът вече е в неговите ръце на 100%. Продължава великата композиция на Баделт, като създава нови още по-масивни и страхотни звучения.
Нямам думи просто - ужасно много пъти съм слушал и предишната и тази композиция, а за последната от третата част - и дума не мога да дам за сравнение. Няма такова число. И Гугъл няма да ми помогне в търсене на отговора, хахаха!

Всъщност какво се очакваше от Сандъка на мъртвеца?! Вярно, разполагахме със същия набор от герои, обаче... какво можехме да очакваме. Започваше една напълно нова история, така разгърната че на всички беше ясно че ще има продължение - завършваща, грандиозна трета част. Имаше ключ, имаше някаква тайна, имаше някакво ковчеже със съмнително и мистериозно съдържание. Звукът от органа във всяка една от темите на новия саундтрак пронизва зрителя и го кара да се пита,
що за прокобно звучене е това? Когато се появява Дейви Джоунс (Бил Найти) и Летящия холандец. Още един път: Браво! Всъщност няколко пъти браво - за героя, за вида му, за изпълнението, за идеята, за всичко... о, Боже! Страхотен сценарий, поднесен по невероятен начин. Нови два часа и половина с Карибски пирати. Още повече герои, още няколко легенди, които обвързват персонажите. И всеки зависи от някой. Няколкото забежки към предната част, носят удоволствието от усещане за свързаност. Като се вземе предвид, че някои от нещата в Проклятието на Черната перла не бяха много ясни, а намират реално приложение и уточнение в Сандъка на мъртвеца, превръща двата филма в неделима кино симбиоза.

И когато момента настъпва, всичко се завърта. Подобно на колелото на съдбата. Тази сцена, както и нападения на Кракен, са ми любимите във филма. Освен цялото визуално удоволствие от неповторимите ефекти, Ханс Зимър и The Kraken ме разбиват всеки път. Крещящи пирати, морско чудовище, кораб който всеки момент ще бъде превърнат на трески, мачти, въжета, каскади от страна на главните герои - не мога да го опиша. Бахти якия филм! Хахаха!

Надлъгването за сандъка на мъртвеца увлича всичките герои в историята, за още един път. Както мърлявия Норингтън (Джак Дейвънпорт), целящ да върне живота си към нормалното, така и тези страшни образи на Пинтъл (Лий Арънбърг) и Рагети (Макензи Круук), които ни разсмиват още от първата част. Но този път още по-забавни. А след като Кракен погълна в себе си Спароу и натъжени, героите се върнаха при Тиа Далма (Наоми Харис) с желанието да си върнат духовития Джак... засилващата музика ни връща още един герой - Барбоса. И тогава с поклащане на главата, разбираш че най-великия финал все още предстои. Последната част от трилогията, само една година по-късно ще върне героите и зрителите в кино залата.

Pirates of the Caribbean: At World's End (2007) -
Карибски пирати: На края на света
На 25-ти май 2007 година в 0:00 след като преди това бяха прожекциите на първите две части, една след друга, беше поставено началото на края - Карибски пирати: На края на света. Отново под режисурата на Гор Вербински, сценарият дело на дуото Елиът/Росио, събират Джони Деп, Орландо Блуум, Кийра Найтли, Джефри Ръш, Бил Найти, Лий Арънбърг, Макензи Круук, Джонатан Прайс, Кевин МакНоли, Джак Дейвънпорт, Стелан Скарсгард, Наоми Харис, Том Холандър и Чоу Юн Фат за последно.

Залозите са високи. Очакванията още по-големи. Нов арсенал от приключения, епични морски битки, обрати, хумор и лудост около персонажите. А Ханс Зимър не се спира, новите му ноти са по-брутални и от предишните. Саундтракът на третата завършваща част на Карибски пирати звучи и в момента. I Don't Think Now Is The Best Time - какво звучене само! Или пък Parlay... А сцените, които са съпроводени с тези ноти? Страхотни са!

Често се получава следното при мен. Наслаждавам се толкова много на някой филм, или на определени сцени от него, че вълнението в мен напира. Огромната му сила обаче трябва да приеме някакъв израз. И тъй като толкова обичам киното, съм способен от всяка велика сцена да произведа сълзи. Освен всичко, което видях през тези години с Карибски пирати, няма да забравя усещането от най-най-най-любимата ми сцена - Parlay. Мисля си, че е само заради музиката на Ханс Зимър, но има нещо повече. Не знам какво им е било на актьорите, докато я заснемат, нито на режисьора и оператора. Но след монтажа (хората, които стоят зад най-важната част в един филм, монтирането му) - се превръща в нещо съвършено. Браво!

Визията е в своя връх. Такова чудо не сте виждали. Изяществото при реализирането им, ефектите, даже в корена си - замисъла, още по-големи аплодисменти (смятам, че това е най-успешната инвестиция на Джери Брукхаймър). Финал като такъв какъвто трябва да бъде. Повече от съвършен, повече от очакваното - невероятен завършек на една брилянтна история започнала 4 години по-рано. Поклон пред майсторлъка и всички положени усилия, този филм да стане реалност!

»©« Perfume: The Story of a Murderer

Парфюм - благоухание. Понякога докато разговарям, събеседникът ми употребява изрази от сорта на "Колко хубаво мирише", което веднага води до поправка от моя страна с безкрайните разяснения за трите вида ноздреусещания: когато е нещо приятно, че и повече - ухае, когато става въпрос за нещо гадно - мирише, а щом описваш отвратителни неща - значи вони!
Дали го приемат или не, тяхна си работа, нещо в мен обаче изисква пояснението. Като се има впредвид, че имам доста голям от обичайното обонятелен орган (справка: загледай Face/Off секцията вдясно, хахаха) се предполага, че с това човешко усещане ще съм безпогрешен, нали?! Да ама не! За съжаление имам проблеми в тази област и не мога на 100% да се кефя на изкуството да надушваш неща от километри...
Но Бен Уишоу не прилича на мен, а героят му още по-малко. Жан-Батист Грьонуил се ражда в мизерия. Майка му буквално го изпикава на улицата, в калта. Благодарение на първия си плач вижда белия свят. Отлъчването от безотговорната му майка води до обесването на последната. Но това малко бебенце има някаква дарба. С финия си нос и невероятното си обоняние, Грьонуил от малък се вманиачава на тема мириси и ухания. Способен е да различи нагорещена стомана от километри, влажен камък от мили, суха трева през девет планини в десета. Но това съвсем не е весела приказка. И няма да видите просякът, който се изкачва до царското място благодарение на кармата си.
Предстоят ви 150 минути в напрежение и разнищване на една от най-мистериозните и тежки истории явявали се на кино екран. След Мъдростта на крокодилите не вярвах, че ще срещна друг такъв отрицателен симпатичен герой. Сещате се... това е главният герой, чиято история проследяваме с интерес. Но в един момент се оказва, че странността му минава всякакви граници и по-лошо - минава допустимите и общо приети граници, закони и морални норми... дори за мизерен средновековен Париж.

Въпреки това вътрешно зрителят подтиска правдата и лакомо гледа в очакване. Всъщност не мога да не спомена и Суини Тод, особено след като го срещаме и Алан Рикман в една от важните роли. Парфюм: Историята на един убиец е филмова адаптация по книгата на немския писател Патрик Зюскинд. Режисьор е Том Тикуър, а сценарият е дело на Андрю Бъркин и Бернд Айшингер.
От сиропиталището към тъкаческия къртовски труд. Все така в мизерия. Но тогава, светъл лъч и благоуханен аромат. Право към лапите на задрямващия в занаята Дъстин Хофман и неговите парфюми. Точно когато нашият герой трябваше да достигне върха в своят талант и обоняние, невъзможността му да консервира каквато и да е мизирма го подлудява до неузнаваемост. Още един преломен момент и нова жертва. Изглежда всеки път, когато Грьонуил напусне стопанина си следва гибелта на последния - по фрапиращ начин. Беше интересно.
Но най-добрата част от историята е след Париж. Когато калфата парфюмерист събира съставките за най-съвършения аромат приготвян някога. А композицията на Том Тикуър и Рейнхолд Хайл не спира. Всяка сцена по-напрегната от предишната, а Грьонуил е на гребена на смъртоносната вълна. Неуловим. Без собствена миризма. Непознат дори за най-върлото обоняние на света - това на кучетата. Той е като сянка, като фантом, а жертвите му всяка следваща от предишната по-безпомощни.
Такава брилянтна история в никакъв случай не може да има прост или скучен финал, така че се гответе за кулминацията (много е як финала, нали г-н Шипкоффф).
Доста време мина откакто за първи път се готвех да гледам този филм. Минаха две години, но пък преди време Ники написа нещо по въпроса и нямаше как да пропусна опознавателния процес с творението на Тикуър. Не съм чел книгата, но се допитах до хора, които са го правели (мда, познавам такива). Хубавото беше, че познаваха и филма и... не бяха разочаровани. Радват се че обаянието и великото присъствие на героите е пресъздадено на ниво. Какво повече мога да кажа. Знаете ги какви са книгоманите - като почнат да обясняват как един филм се е представил зле в сравнение с книжния си предшественик и ми иде да... но тук няма такова нещо. Че даже са доволни - остава ви просто да видите какво толкова специално има в парфюмите, които Грьонуил създава. Тогава ще останете приятно изненадани и ще се влюбите в героя. Това иска той... любов...

»©« Half Nelson

Факт е, че когато често едно нещо се повтаря, накрая то става истина. Пълня ви главите тука, с предпочитанията си и симпатиите към новоизгряващите звезди на Холивуд, а вие или ще ме изтърпите за пореден път, или просто ще затворите браузъра. Надявам се да не постъпите по втория начин, тъй като рискувате да пропуснете един ценен филмов съвет.
Райън Гослинг е роден през 1980 година. По-голям е от мен, супер, винаги съм склонен да уважавам по-възрастните от мен. Кариерата му на актьор започва с повече участия в разни детски сериали, предимно от програмата на Fox Kids. Тогава и за първи път го срещнах като телевизионна изява. Колкото и да не ме кефеше сериала Брейкър Хай, глуповатия герой на Гослинг радваше по някакъв начин. Години по-късно, когато телевизия от мен вече не се гледаше, най-малкото Fox Kids... по любимата на много фенове на кабеларките Диема+ въртят филма The Believer (на български го водят Твърда вяра). Казах си, брей, страхотна роля и много добро изпълнение. Филмът е доста непопулярен. Сигурен съм, че и други освен мен го знаят, но като го съпоставим с повечето неща, които напоследък рушат бокс офис класациите, Твърда вяра спада в категорията неизвестен (за съжаление). Въпреки това, вече свързвах името на Гослинг с едно друго ниво - кино екрана и по-стойностните театрални изяви.

През 2005 година видях усмивката, с която даряваше Рейчъл МакАдамс във филма The Notebook. Казах си: "Това е Райън Гослинг - много е добър". На всичко отгоре филмът изглеждаше интересен, заради облеклото на актьорите. Накрая се оказах в женска компания, сами вкъщи и двамата желаещи романтично продължение - което направи филма задължителен за гледане. Още един глас ЗА младия актьор.
По този начин тръгна цялото следване на кариерата му. Попълних каталога си с изгледани филми с други негови заглавия през годините. Докато накрая не стигнах до Half Nelson. Ролята, която му донесе номинация за Оскар в категорията най-добър актьор в главна роля. Мереше се с големци като Питър О'Тул, Леонардо ДиКаприо, Уил Смит и победителя в крайна сметка Форест Уитакър. Въпреки, че не спечели наградата, вярвах че филма ще е много добър.
Млад учител в едно от многото начални училища в пропадналите квартали на Бруклин. Често сме гледали подобен род филми. Един път ни говорят за смисъла на образованието. Друг път за човешките взаимоотношения: учител-ученик, ученик-ученик, родители-училище, родители-деца. Тук обаче имаме друг случай. Гослинг е в ролята на учителя. Предполага се, че той е положителния герой и зрителя ще черпи силата на идеалите от образа му. Но какво е решението на сценариста? Героят е нарко зависим. Въпреки това, когато излиза сутрин от дупката си, в която преживява нощите си на наркоман, той отива в училището и бива учител. Педагог, на първо място това трябва да бъде един учител, от един друг тип. Самите уроци, които води, и начинът по който го прави са интересни. Честно казано, в такива филми всеки актьор получава шанса (ако играе в такъв, разбира се) да създаде герой. Комплексен характер, да го дари с необикновени черти и да го направи много добър или просто да провали идеята и замисъла на сценариста.

За Гослинг ролята пасва като ръкавица. Защото с предните си изяви (особено в The Believer както и The United States of Leland) актьора е показал, че може да създава драматичен типаж. На всичко отгоре, начинът по който го прави е страхотен. Изгледал съм всички негови кино изяви и смея да твърдя, че нито един път не си прилича с предния герой, пресъздаден от него. Създаден, той не пресъздава, съжалявам за тази словесна грешка.
Искате да е наркоман, загубен във времето на живота. Борещ се със себе си и опитващ се да даде нещо добро на пропадналия и заобикалящ го свят - имате го. Искате да е романтичен герой и да съзрете драмата в очите му - имате я. Трябва ви едно объркано хлапе, извършило смъртоносен грях, с мисълта че прави добро - отново го имате.
Усещате на къде бия. В Half Nelson объркването и трагедията на реалността е страшно осезаема. Визията на филма те подтиска. Идеята му е състрадателна. Играта на актьорите, начинът по който те гледат (най-малкото), те бута в посоката на отчаянието. Сериозен филм - великолепна реализация. Спомням си, че като свърши филма и ми беше гадно. Не знаех какво да кажа или напиша, просто знаех че ми е стегнато сърцето.
Някои поставят филма в категорията: "Той ще промени живота ви" (мисъл, която се роди и стана невероятно популярна след излизането на Боен клуб) и смятам, че са прави. Зависи що за човек сте вие, драги ми зрителю. Винаги може да загърбите драмата и да не я мислите след като финалните надписи увенчаят завършека на филма. Но човекът е съзнателно същество. Капка трагедия от миналото или някаква задна мисъл за човешкото щастие и конфликта с депресията, могат да поставят Half Nelson в личната ви класация за стойностни филми.

»©« Breaking and Entering

Сложен филм. Интересна социална драма, поднесена ни от Антъни Мингеля (тази година светът се раздели и с него :( след прекрасното филмово и театрално наследство което ни остави, трябваше да му кажем "Сбогом"). Ако искаш да поднесеш чувствено един филм, с много погледи, дълбоки мисли и невъзможни решения, викаш Джъд Лоу. Към него добавяш изкусителната непозната - Жулиет Бинош, която да е достатъчно простовата като роля, но с много страст в приключение с нея, че да преобърне иначе подредения живот на един напорист архитект. Трябва и стабилност в цялата тази история - това ще бъде Робин Райт Пен, която въпреки цялата глупост, ще бъде достатъчно зряла, или може би изморена от света, че да прости всичко, на всеки.
Миналата година, 2007, в CINEPLEX отидохме на Взлом (Breaking and Entering). Заради Джъд Лоу беше целия шум, и защото ако го гледахме, щяха после да ми изпълнят всяко желание. Аз разбира се обожавам киното, кефи ме Джъд Лоу (като актьор, не като мъж... хехе), а и секса обичам - как иначе. В киното, на голям екран, на голяма драма - питаха ме след това защо съм го гледал, при положение че такива филми не били за кино. Що не?! Преди само такива неща са пускали, още от времето на автокиното. И без това си падам олд фешън, що се отнася за киното. И да ми пуснат Танцувам под дъжда, ще се вредя сред първите, които да го видят.

Уил Франсис (Джъд Лоу) е архитект, живеещ с Лив (Робин Райт Пен) и дъщеря й. Погълнат от работата си, Уил не е много отдаден на своята връзка с потенциалното си бъдещо семейство. Когато една вечер група младежи, ultra-skilled във фрий рън-а проникват в "офиса" на Уил и неговият екип, и открадват маса техника, сред които и лаптопа му с безценна информация, положението в живота на главния герой се обтяга още повече. В този лаптоп е не само последния им проект, плод на години работа, важен не само за него, а и цял Лондон, но и личния му живот, както самия той се изрази. Тъй като полицията не можа да им помогне в откриването на тези хора-паяци, влезли през покрива и извършили обира за броени минути, Уил и неговия съдружник сами се наемат да циклят пред халето (ами там им беше офиса, едно огромно постройка, приличаща на склад) и да чакат крадците за втора вълна. Успех. След време те се връщат и Уил успява да проследи един от тях до дома му.
Когато по светло отива до тях с настроение да му съсипе живота и да си възстанови лаптопа, Уил се запознава с майката на младежа - Амира (Жулиет Бинош). Въпросното семейство е от сръбски произход, живеещо (по скоро свързващо двата края) в Лондон, с проблеми. Младокът е престъпник, ползван от група негови съратници.

Планът на Уил обаче поема в съвсем друга посока. Въпреки че знае за вината на Миро (младежът), нещо в него се преобръща, забравя проблемът, забравя Лив и абсолютно и безвъзвратно е пленен от Амира. Оттам почва и аферата. Която афера постепенно до толкова се заплита, че се намесват снимки, изнудване и... откажи се или ще ги покажем на жена ти.
Общо взето историята се завъртя около едно чукане в 6 без 10, което излезе на Уил изключително скъпо. Всичко това можеше да завърши доста брутално и драматично, ала френски филм, ала Антъни Мингеля... уви обаче, не знам чия е била идеята за развръзката - нищо такова не се случи. Нещата толкова добре се подредиха и всички така хубаво заживяха щастливо, че ми идеше да изкрещя накрая на филма. Не може един така завъртян филм, толкова лесно да излезе на прав път. Прекалено хепи завършва, като се има предвид колко проблемно стояха нещата в средата на филма. Колкото и чаровен да е Джъд Лоу и играта му да пленява, колкото и драматично да реве Жулиет Бинош, или Робин Райт Пен да гледа предадено, с леко притворени устни... филмът можеше да е далеч по-добре завършен. Оттам и спада в оценката. Английският пациент беше велик! Взлом не особено. И все пак, доволно филмче, за да задоволиш кино нуждите си... поне за около 2 часа, после си отново гладен и искаш нещо качествено. Тогава се обръщаш към класиките и доказалите се вече в киното филми.

»©« Just My Luck

Отдавна не бях гледал нещо с участието на Линдзи Лоън. Казвам "нещо", защото като изключим яката пародия на Хари Потър (5-6 минутно клипче, изпълнено пред жива публика и много добре осмиващо малкия магьосник и приятелите му), последното нещо с тази (хм) красавица беше съревнованието й с Рейчъл МакАдамс - Лоши момичета (Mean Girls). От няколко дена обаче ми се мяркаше заглавието на познатото ми място, накрая взех че прочетох коментарите относно филма, видях и американската оценка (да бъдем реалисти, 90 на 100 в IMDB гласуващите са от САЩ произход). Първите звучеха обнадеждаващо, второто - хич даже. Уви какво пък, да я видим напръщялата Линдзи какво е сътворила този път. Все пак зад гърба си има едни от най-добрите тийн-бози, и въпреки че Аманда Байнс я конкурира, все си мисля че юлското цвете Лоън ме кефи повече. Казва се Just My Luck. Честно казано на български хич не ми се ще да ви го пиша, но трябва да съм обективен и да признавам грешките на великите ни филмови адаптатори - и техните гръмки преводи на западните заглавия. Лош късмет, това са дали като заглавие на Just My Luck. "Просто късмет" би звучало по-добре, или "Късметът ми"... нещо подобно, както и да е.
С няколко думи за невероятно сложния и увличащ сюжет, който спира дъхът ти още с появата на червенокосата девойка. Както споменах, напиращата за славата на Мерилин Монро - Лоън, изглежда все по-зряла и порастнала във филмите си. Колкото и да я хапят таблоидите, мацката ги умее тия неща. Да изглежда върха и да играе надменно (то за това едва ли ти трябват някакви невероятни умения - достатъчно е истински да познаваш противоположната страна, и ще си тип-топ) или пък да размазва грима си с водопад от сълзи поради лошия си късмет, всичките несгоди които се изсипват на главата й, или когато бленува по невероятно готиния тип във филма. Мда, стандарти, клишета, не може да избягаме от тях. Ако някой се опита да го направи и даже успее, трупа слава в съвсем друга насока (в километри далече от този така интересен, забавен и плосък жанр - тийн романтичните комедии). Но да не съдим никого. В това са добри, правят го, плаща им се, а аз стоя гледам и после ви пълня главите с впечатленията си.
Обратно на сюжета, който не успях да започна дори. Ашли (Лоън) е младо момиче със зашеметяващ късмет. Няма нещо, което да не върви в такт с нея и да не огрява ежедневието й. И когато в първите 5 минути ви писне от нежната и забавна мелодийка и всичките успешни крачки на Ашли, като гръм от ясно небе, дъждът започва да вали и се появява неудачника - Джейк (Крис Пайн). Прекалиха с несгодите по пътя на този младеж, но какво да се прави. Някои с това целят да пречупят суровите критици и в крайна сметка да погледна с насмешка над цялата тази илюзия, fairy tale. Момичето с късмет и момчето с липса на такъв. До вечерта на маскарада, когато двамата случайно се срещат и... случайно се целуват. Тогава съдбата решава да си поиграе. Разменя късмета им. Ашли започва стремглавото си падение на секундата, докато Джейк получава шанс след шанс - във всяка една насока.
Не ни трябва много време, за да дойде "разбирането". Това е моментът, в който ощетения герой (в случая Ашли) разбира какво я е сполетяло и планува мисията си за "връщане на нещата по старому". С целувка е станало, с целувка трябва да се развали. Ами, ако филма беше по-груб, с повече черен хумор, можеше да е френска целувка. Аман значи с тая целувка. От едно време приказките са все такива. [Критичност?!] {Не ме затваряй в квадратни скоби!}
Без задни мисли продължавам нататък. Остава да проследим драмата в живота на тези двама души и това как ще се влюбят, как ще се преследват накрая, за да се целунат и да споделят чувствата си. Уау!
Аз пък останах впечатлен и искрено се смях на един друг герой. Деймън Филипс (Фейзън Лав) - един крупен, не много популярен актьор, който направи доста... солидна роля. Играеше голямата клечка, към която всички се стремяха, за да направят пробив в кариерата си. Та въпросния колос рулираше с поведението си, изказванията, и дори с присъствието и бегла усмивка от време на време. Тип със суров външен вид, все си мисля че го познавам от Аматьорите (The Replacements). [проверка...] Прав съм, участва и там.
И така. Късметлийския филм, приятната бозичка за събота сутрин си заслужава вниманието. А за побърканите фенове на червенокоска и нейните прелести - гледайте го ВЕДНАГА! Вече звуча като изпаднал агитатор на остарели продукти. За да спрем с величаенето на филмчето, просто спирам да тайпя. [точка]

»©« All the King's Men

Много често по FOX Life наблюдавах запис на Оскар-ите от началото на 2007 година. Сещате се, когато Апокалипто беше засенчен от пиянството на Мел Гибсън, Форест Уитакър беше незабележим претендент за титлата най-добър актьор, Скорсезе потъркваше доволно ръце, че най-сетне тая година ще го огрее... и когато Лео за малко да помете публиката с фантастичната си роля в Кървав диамант. И на въпросният запис често споменаваха за Шон Пен, и как след изпълнението си в Цялото кралско войнство (All the King's Men) ще се готви за кандидат-губернатор. Разбира се, нямаше такова нещо, просто червено-килимската клюка обича да раздува нещата или да ги извърта така, че нищо да не разбирате.
Превъплъщението на Шон Пен в ролята на Уили Старк наистина заслужава адмирации. Във филма на Стивън Зайлиън, по класическата политическа новела на Робърт Пен Уорън, се разказва за политическият живот на един обикновен жител на щата Луизиана. Обикновен, с малко по-добър поглед в бъдещето и правилна оценка на събитията в САЩ, както като политика, така и като социално развитие. Такива хора или просперират сами, или някой с по-набито око като "импресарио" съумява да ги лансира, като по този начин си държи кукла на конци на високо постче в голямата правителствена машина. В нашият случай Уили Старк беше от вторите. Но не за дълго. Не толкова ранното му познанство с особената персона на Джак Бърдън (Джъд Лоу), репортер за местния "Кроникъл" води до едно сериозно... приятелство, ако може така да се нарече, изградено на семпла истина и първично усещане към същността на нещата. Независимо дали се касае за политиката в частност, или изобщо за манипулацията на хората. Манипулиране звучи престъпно, нашият герой не беше такъв (поне в началото си пазеше ръцете чисти), затова нека го нарека... усет за правилен допир на човешката душа.

Силната личност на Уили Старк и ентусиазмът му да промени нещо в заобикалящият го свят, като натрупаните блага се ползват от съжителите му, успя да му донесе превъзходство над опонентите в надпреварата за изборите. Разбира се, нямаше как без мръсотии. Едните пращат шпиони при другите, вторите си ги пазят, за да им напомнят как мошеничеството ги заобикаля нон-стоп... трети, просперират на гърба на дребния човек. И когато с пламенните си речи, без да са предварително написани от Бърдън, Старк успява да грабне сърцата и ума на хората, и те наистина да го подкрепят... се стига до фактора снобизъм, или грацията на народа - водещата аристокрация. Големите и важни постове, тези дето се изказват последни по решаването на политически въпрос са тези хора, срещу които Старк насъсква народа. Точно тези, които биват оплювани се предполагат да правят живота на по-ниските от тях, по-лесен. Този абсурд завръзва нещата толкова силно, че принципите вече не са това, което са. Време е за цапане на ръце. Било то и с думи, стрес и... изнудване (макар че Уили Старк така и не харесваше тази дума), бъдещият губернатор и репортера вършееха наред. В интерес на истината и двамата си бяха отнеси като характер. Имаха кратки разговори в паузите, когато останалите актьори ги нямаше, от които се лееше толкова мъдрост и логика относно това, как два напълно различни характера като качества, могат перфектно да си сътрудничестват правителствено и да завъртят шапките на всички.

Всичко това беше перфектно, докато не се намесиха личните отношения. Една жена (Кейт Уинслет), позната на Джак Бърдън от деството му, неговата първа и единствена истинска любов, един мъж (Марк Ръфало), братът на въпросната жена, наследници на най-паметната личност в щата Луизиана до този момент, аристократи... както и един съдия (сър Антъни Хопкинс), бил повече от баща за героя на Джън Лоу, познат му от детство... и определено нещо повече от познат.
Ясно е че в тази игра, правилата са много тънки и най-вероятно постоянно се променят, в зависимост от обстоятелствата и как ще паснат на извършителите на въпросното деяние.
С интерес изгледах филма, искаше ми да послушам малко разпенилият се Шон Пен или магичният потаен глас на Джъд Лоу, както и Антъни Хопкинс с неостаряващото си присъствие пълнещо паузите, дори когато притяга тетивата на балиста-макет. Оказа се даже, че музиката е на един от любимите ми филмови композитори - Джеймс Хорнър. Не беше толкова силна като други любими филми с негов принос, но пък беше опияняваща, като хомогенна смес със силните речи на Старк.
Финалът на филма... също беше много добър. Сцената с асансьора на края, преминаването от цветна към черно бяла лента... и двата трупа, кървящи до смърт върху безценния герб на щата Луизиана, и двете малки рекички от кръв, които вървяха една към друга... до момента на сливането. Много надъхващ филм и разбира се потвърждаващ правилото, че в политиката няма никакви правила. Може би е липса на логика, или просто пригаждане на положението според ситуацията и интересите на въпросните силни на деня. Това така и няма да ми се изясни, а и не бих искал да се обременявам. Но пък определено като интрига и начин на реализация на романа, филмчето се е получило доста добро. Е не успя да се класира в борбата за най-добра мъжка роля навремето, но пък все някой ден ще го огрее и него. Шон Пен е сила, остава само да го оценят и силните разбирачи на тема кино.

»©« The Good Shepherd

Около излизането на Добрият пастир (The Good Shepherd) не се шумеше толкова, колкото един добър филм със звездно участие предполага да има. Защо се получи така ли?! Ами може би подобно на Източни обещания, базирано на тематиката на филма, оставиха точната дата на излизането в неизвестност, дори 3 дена преди премиерата. Из интернет обикаляше един тийзър, който беше впечатляващ. Сещате се гласът, който анонсира филмите, си имаше няколко реплики (цитиращи известни критици или списания) относно играта на Мат Деймън, Анджелина Джоли и режисурата на Робърт Де Ниро. Опитах се да го намеря, уви не успях - улучвах само трейлъра, който преди това го нямаше (но сега е на всеки ъгъл в нета, след запитване за Добрият пастир).
Една нормална работна утрин, може би малко към обяд, разглеждах датски сайт с трейлъри и видях рекламата на пастирчето. Заинтригува ме, изказваха го като най-добрия шпионски филм за последните 10-на години. А и режисиран от Де Ниро (който взима и роля във филма) вещаеше добра история. Мат Деймън, някои го харесват, други не - но честно казано за тази роля няма по-подходящ от него (може би Ръсел Кроу, да повтори ролята си на Джон Наш от Красив ум, но това вече сме го гледали). Винаги е добре да имаш Анджелина Джоли, някъде из сцените, а ако се появява по-често - по-добре. За какво става въпрос и къде са овцете ли?!

Историята е за Едуард Уилсън и началото на най-тайната американска организация, а именно ЦРУ (Централно Разузнавателно Управление). След края на Втората Световна война, точно пропълзяващата червена заплаха от изток (а и запад, с размерите на Русия е трудно да се каже точно откъде ще дойдат). Всичко се въртеше до това как един човек (Уилсън) дотолкова вярващ в патриотизма, обичащ страната си, че буквално ще си жертва живота за тайните, които ще му паднат върху плещите. Междувременно, за да не бие на очи, трябва да си намери жена, да се устрои като нормален човек, задомяване това онова, да си ходи на работа всеки ден, по един и същи маршрут взимащ автобуса. Да мъкне куфарчето със сандвич и ябълка, както и чадър в ясен и слънчев ден - затова направих връзка с ролята на Ръсел Кроу. Много ми напомняше на него. А Мат Деймън много добре може да направи една такава затворена личност, каквато е била тази на Уилсън.
На всичко отгоре, за да е реалистично всички се обличаха като в онези години, и най вече наблягаха на очилата, с големите стъкла, и още по-големите горни рамки. С близките кадри към очите на героите, онзи пропаднал и дълбок поглед и тези рамки - като че виждах Чикатило през 5 минути. Беше много втрещяващо, но това на мен така ми действа, заради очилата е.
Въпреки това, действието ми вървеше доста бавно. Вярно, по-бързо от Сириана, но като цяло... много се точеше. Филма не е кратък, но определено не е направен като стандартните шпионски филми, които сме свикнали да гледаме. Това може би е плюс за него, макар че критиците не го оцениха (The Departed ги смаза окончателно в почти всички категории).

Мисля че Добрият пастир показа доста добре какво може би е представлявала една такава организация в началото си, и как едни идеи в които силно вярваш, могат да те накарат да им се отдадеш напълно и да ги защитаваш на всяка цена. Било то да жертваш и щастието на сина си, твоята кръв, жена си - всичко. Защото в крайна сметка, като ти чукне средната възраст, за какво имаш отговорност освен за семейството, което си създал. "Всички имат тайни, само че нашите са по-големи" - това беше основната нишка в един от разговорите на Едуард Уилсън и Бил Съливан (Робърт Де Ниро).
За да бъда честен няма да ви главозамайвам с: "Беше феноменален, уау! Невероятно!", а с обикновеното - беше 2 часа и половина, бавно вървеше действието, нямаше много динамика, шпионско беше но го нямаше Джеймс Бонд да придаде класа, може би това е реализъм, тъмен и мрачен, за да придаде сериозност, изтърпях го един път, но за още един... не съм сигурен. Моите уважения към всички, които са взели участие във филма, но овчиците ще се разбягат при повторно гледане. Така че, докато още го имам за добър филм, го препоръчвам на хората, които не са го гледали.

»©« This Is England

Напоследък доста ми зачестиха английските филмчета, както и вечерните ми занимания с приятели от Англия. Все повече и повече се прехласвам по уникалното звучене на езика им, както и сленга, който употребяват... а и смехът им, който е просто незаменим. И във връзка с това, и многото празни приказки, чух за един добър филм, уви не му запомних името. В търсене из IMDB попаднах на добър английски филм, с висока оценка, много положителни отзиви, казващ се Това е Англия (This Is England). За миг помислих че може би това е филма, който търся. Прегледах участващите - никой познат (след това обаче разпознах един от тях - Стивън Греъм, от Гепи.), на всичко отгоре в главната роля някакво хлапе. Поставен в пълно неведение и лишен от възможността да се допитам до човека, който спомена филма трябваше да го гледам.
Историята започна с телевизионен флууд на празни приказки, обичайните канални програми както и много Маргарет Тачър. Желязната лейди и всички нейни изяви в медиите по времето на войната за Фолклендските острови. Преди падането на Берлинската стена, обвити в онази студена обстановка, във филма се показват размириците и голямата обърквация обхванала малко и голямо. Било то от липса на информация или погрешното разбиране на пропагандните материали, бълвани всеки ден, е трудно да знаеш какво да правиш, така че да е правилно, и да не настъпиш в дълбоките л****.

Младият Шон (Томас Търгуус) е загубил баща си във войната. Живее с майка си. Той е само на 13 има проблеми в училище и като цяло е едно объркано и уплашено дете. На всичко отгоре е прекалено непукист, за да забележи това, и като защитна реакция предпочита да "воюва" без много да мисли. Така с ежедневните си разходки на размисъл, той се запознава с група по-големи от него хлапаци, пропълзяващи нагоре по стълбицата на падението. Бъдещи скинари. С черен кръст на челото, или на кокалчетата на юмрука си. Учудващо как техния "водач" харесва Шон, въпреки годините му и той почва да се мотае с тях. В началото е забавно, правят нормални хлапашки глупости. Пакостят си докато един ден нещата не загрубяват. Появява се Комбо (Стивън Греъм). Стар приятел на младежите, току що излял от затвора и с високи идеи за промяна на текущото безизходно положение в Англия. Започвайки да набира "воини" за своята малка скин армия, той също среща Шон и с времето силно оценява неговата детска жестокост и заблуда. Като пластелин в рецете му, лесно го манимулира и въвежда в нещата и бъдещите си планове. Разбира се няма такова нещо като чиста раса, налагане на баланс с насилие. Има ярост, глупост и много замъглени умове, объркани, уплашени... отчаяни, на ръба - с един единствен избор. Това е да наранят този от който се боят, като го плашат, тормозят, пребиват... убият. Нормална защитна реакция. И точно това се наблюдава в отношението Шон-Комбо. На вид с огромна годишна разлика, но разбиранията на по-възрастния са по-глупави и обречени на провал, отколкото на малкия. Проблема е, че податлив на убеждение, с липсващ баща, намиращ топли чувства у другия, хлапакът осъзнава много късно погрешния път, по който се развиват нещата в битието му.

Поредния филм за нравствените идеали и заблуди. За омразата, расизма и крайните мерки за излизане от трудните за всички времена. Времената на правителствен хаос, човешко недоволство и параноя за доминиране на чуждите народности. Гледал съм и други подобни. Райън Гослинг в Твърда вяра, прави силна роля в образа на тийнейджъра евреин, който се превръща в нео-нацист. Много добър филм, но безспорно най-добре показани нещата са в Американска история Х с Едуард Нортън и Едуард Фърлонг. Тежка история, майсторски направена и силно драматична. Колкото и пъти да го гледам, чувствата в мен напират. Толкова много човешки грешки, без възможност да бъдат поправени. И привидно когато всичко е наред - БУМ! ново двайсет и продължение на черната серия. Сееш ли смърт, причинител ли си на тази лавина - няма да има край. Подобно на него и Това е Англия завършва с отворен край.
Филмът е посветен на майката на младия Томас Търгуус - Шарън. Тя умира преди филма да види бял свят. Шейн Мийдоус прави този жест към младия актьор.
След като го изгледах потърсих малко инфо за този хулиган. Оказа се че в истинския живот, историята му е близка до тази във филма. Преди да започнат снимките, Шон е бил наказан от училище за непристойно поведение. Шанс за него и бива поканен да се пробва в ролята на Шон. Избран е и не само това, след излизане на филма, печели награда за ролята си. Добро начало за една кино надежда, но кой знае как ще се развие живота му отсега нататък?! Това е Англия, така че всичко е възможно, подобно на всяко едно място в днешния размирен свят.

»©« Love and Other Disasters

гей
геят, гея, мн. гейове, м. Хомосексуалист. Гейклуб.

любов
ж., само ед.
1. Чувство на самоотвержена и силна привързаност към някого, основано на кръвно родство, приятелство, разбирателство. Майчина любов. Синовна любов. Любов към родината. Любовта между хората. Съпружеска любов. Умирам от любов. Гореща любов. Взаимна любов.
2. Склонност, пристрастие, предпочитание, привързаност към нещо. Любов към работата. Любов към музиката. Любов към природата. • Обяснявам се/обясня се в любов (на някого). Разкривам чувствата си (обикн. между мъж и жена). • Женя се по любов. Женя се заради любов към партньора си.

Нали се сещате, че напоследък като правят романтични комедии (онези филми, за най-хубавата възраст при хората, младостта в средата на 20-те им години) главната героиня, дето открива любовта живее с (или най-малкото си има) най-добър приятел, който е гей. С него се събуждат сутрин (в секси квартирата си), с него си лягат вечер след обсъждане на изминалия ден и предложенията кой какво да прави с живота си... и как любовта е първо, второ, трето... и как всички ние, бла бла бла.
Е стига вече! Ясно е че не е така. Както и че не всички 20-30 годишни, търсещи любовта, живеят в Ню Йорк, работят някаква лесна, обаче добре платена работа (я пишат за известно списание, я са най-добрите уеб дизайнери, или пък помагат на някой вещ фотограф-гей (гей - за да не се е налагало да спят с него)) и винаги... всичко друго им е на ниво, само щастието го няма.
Стига вече, ама Холивуд не спира! А защо?! Ми защото явно имаме нужда от разни такива прозаични бози. А аз стига съм плювал, защото не само че изгледах филма - Любов и други катастрофи (Love and Other Disasters), ами даже ми хареса (хахаха, искаше ви се да кажа че съм се влюбил в най-добрия приятел на героинята на Британи Мърфи?).

Британи Мърфи, Матю Райс, Сантяго Кабрера и Катрин Тейт са главните действащи лица в увлекателната романтика на режисьора Алек Кешишиян, с много неловки моменти, с много гейове, с много разсъбличания на главната героиня... и с подобаващ хепи-енд, където всеки познава всеки, спал с всеки, простил на всеки - радостен за щастието на всички!
Ами да, това е обобщаващ plot-line за филма. А кое го прави струващ си за гледане. Ами забавните моменти. Сега, обикновено в такъв тип филми, някой някъде е напипал нишката на истинския живот, има правдоподобност, даже и нещата които се коментират вътре, звучат реални или пък намираме съвпадения в собствения си живот. Е да, ама тука... няма да намерите :)
Но за сметка на това, пак повтарям - забавно е!
Героинята на Британи е "Търсещата", която се чука с нейния бивш, само защото... я кефи, но не иска сериозна връзка с него (да, тя е във фазата на Обърканата). Междувременно споделя най-прекрасните си мигове, сутрини, вечери, вани, със съквартиранта си... героя на Матю Райс. Да, той е гей, най-добре я познава (а и тя го слуша с всичките си очи) и винаги и дава правилни съвети. Тя се пробва да го забие с някой друг от лявата лента, на него обаче друго му в главата. И т.н. и т.н. До момента, в който... Джакс (Мърфи) не среща своя нов колега, пич (Паоло - героя на Кабрера) с аржентиски произход, много готин, личен асистент на шефа й (фотограф гей), заради което... тя го заклеймява като такъв и тръпне в очакване да го сватоса с Питър (Райс). Джакс си има и най-добра приятелка (Катрин Тейт), една издухана "поетеса" (О, Боже! какви неща пишеше тая...), която също споделяше проблемите си с нея... и й беше емоционален отдушник. Нищо ново дотук нали. Остава само да видите какви нови сконфузни ситуации могат да се получат... и как героите ще се гонят накрая на филма, за да кажат: "Обичам те!", след като са го осъзнали. Интересно е, струва си... 90-те минути.

А, да не забравя. Питър, амбиция да стане писател, най-накрая завършва своята "пиеса", която всъщност пресъздава филма, който гледате. И накрая даже го филмират. И за миг ще видим Гуинет Полтроу и Орландо Блуум, пресъздаващи героите Джакс и Паоло... любоф! Любоф! И пак любоф!
Не забравяйте: "Love is all around!" Както и... абе обичайте се (щото ние ви обичаме, нали се сещате, онова бозаво предаване по bTV). Enjoy!

»©« Running Scared

Мигът няма точно определена стойност. Няма определена продължителност, няма сигурност в мига... но след него идват последствията. Ето по такъв начин мога да опиша филма на Уейн Крамър - Бягащ от страх (Running Scared). С познатият ни "Бърз и Яростен" Пол Уокър в главната роля и с още няколко познати имена в поддържащите роли - Вера Фармига, Камерън Брайт, Чаз Палминтери и др.
Спомени от първия път, когато гледах Running Scared: началото бурно, динамично с толкова много движение на камерата, толкова много fuck, fucking... shit от устата на Пол Уокър, че помислих... край! Какво ще бъде това или може би, е какво става тука. Каращ като полудял, облян в кръв, детето до него също... налапало лекарството против астма... и всичко това се прелива в надпис на стената - Running Scared.
18 часа по-рано, да на път сме да разберем какво по-дяволите се е объркало за толкова... кратко време. Гонитбата започва. Очевидно италианци и група афро-американци правят нарко сделка, докато в един красив момент през вратата с шут не влизат група маскирани и тежко въоръжени трети лица. С много разменени псувни (някои от които доста ме впечатлиха, и наистина не знаех че има такива... Чаз Палминтери е велик просто :)) с много надървени мъжаги, кой по-печен ще бъде... стана мазало. Точно за миг се разля толкова много кръв, по такъв брутален начин, с такъв поглед на камерата, че аз останах с отворена уста и с нагласата: О! Да! Филмът ще го бъде!

На всичко отгоре, самите цветове, лентата беше пипната. Имаше обработка, все си мисля че е като сепия... но не ми преличаше на Две димящи дула. По-различно беше, определно цветове липсваха, но това пък беше добре за филма, придаваше му една уникална визия и подчертаваше психозата от гонитбата, неизбежното и... как всичко може да се строши в миг, без да очакваш.
От въпросната престрелка, нашите (тези с които Джоуи Газел дружеше - героя на Пол Уокър) се измъкнаха. Уви обаче, въпросните типове с маски... се оказаха мръсни ченгета. Така е, бяха убили група корумпирани ченгета, ама айде иди обяснявай какво е станало. На всичко отгоре един от въпросните корумпирани се измъкна (както ще се разбере напред във филма, това беше Чаз Палминтери).
Джоуи трябваше да се отърве от пистолетите, за да не се прецака Фамилията. На вид проста задача, обаче... ако беше проста, нямаше да го има филма, нямаше и аз да творя тука ревю за него.
Въпросния пистолет се озова в лицето на съседско момче, приятел на сина на Джоуи. Момче от руски произход, син на проститутка... под опеката на един абсолютен хахо (особено на тема Джон Уейн). Подложен на ежедневен тормоз и побой, с нова лъскава придобивка хлапето се изправя срещу въпросния големец. Отпрашва го един път с куршум в рамото, уви с един от следващите изстрели, едва не отнася главата на Джоуи, докато той мирно и тихо си вечеря със семейството.
Тук беше повратната точка, и старт за дългата гонитба и все на косъм успешния край за нашия човек. Много зор видя и много късмет имаше. А тичащото от страх момче... беше още по-кораво. Уплашено, но не се предаде за миг. На какви ли хора не попадна, как ли не се измъкваше.
Наистина историята е много добра. Просто през цялото време от екрана се случват неща, които изобщо не си очаквал. Нищо по-хубаво от един нестандартен, непредсказуем филм.

Подчертавам музиката - беше заредена със същата доза адреналин, с каквато разполагаше и визията на филма. Но определено от всичко, най-голямо впечатление ми направи последното, изгледа на филма, играта с камерата, нестандартните похвати - удоволствие за всички възприятия на зрителя. Не случайно го държах на компа си в продължение на няколко месеца. Препоръчвах го на всеки, който ме питаше: Абе, кажи филм за гледане... и не случайно пак си направих кефа, като предната вечер си го пуснах, за да си припомня: Защо с толкова добри чувства съм настроен към Running Scared.
И така, останаха около 20 минути до началото на прожекцията на We Own the Night. Пожелайте ми приятно гледане...

»©« Apocalypto

Миналата година (вече мога да го нарека така, 2007 е минало, а на Вас да Ви е честита новата 2008 година), на 1ви януари не коледувах, не сурваках, а отидох в любимия ми CINEPLEX, за да гледам премиерата на Апокалипто. Това беше новият филм на Мел Гибсън (също мой голям любимец, създателя на най-големия шедьовър за мен... Смело сърце, филм за който... чакам момента, за да ви разкажа).
От тогавашното очакване, гледане на трейлъри, впечатления от предишни постижения на Гибсън, всичко звучеше и се предполагаше да е обещаващо. И няма как! Държащ на реализъма, с невероятен нюх да не си поплюва, и да показва нещата такива каквито биха били, са били, или ще бъдат, гаранцията беше: Страхотен филм.
Историята е за цивизацията на Маите. Племена, съвършени за времето си, с висока култура, интелигентни, не толкова помпозни като тогавашните европейци, но като култура и висота на акъл, много над тях. Уви обаче... както си ги знаем, били са си туземци. Примитивен начин на живот, но съвсем не значи това глупав или пък не щастлив. Напротив, с началото на филма се запознаваме с главните герои, с начина им на живот, с ежедневието, как си изкарват прехраната, как се уфлянкват, за да правят секс... такива неща, човешки :) Също така с чувство за хумор, мъдри, шеговити, коварни и подли.

Та като една велика цивилизация... тя започва да има проблеми и да се саморазрушава от вътре. Делейки се на племена, всеки с приоритетите си, водещи се от старейшините си започват да воюват по между си. Взимат се един други за заложници, за нужните им жертвоприношения, с цел - омиротворяване на боговете.
Главният ни герой е младият Ягуарова Лапа (Руди Янгблъд). Запознаваме се със селото му, неговите приближени, баща му, жена му, приятелите. Сближаваме се един вид, преди да започне... голямото гонене! Един ден, въпросните "лоши" нападат селото и правят мазало. Избиват сума си народ, по много брутален начин (баталните сцени са неповторими естествено, това се и очакваше от Мел Гибсън). С непрестанните тъпани, барабани, динамиката на филма се засилва, и усещането за нецивилизованост и първичност при тези, "високо цивилизовани" племена нараства. Нали!? Взети са в плен оцелелите, които след дни ще бъдат пренесени в жертва. И така започва историята.

До момента, в който главния ни герой е на път да загуби главата си, както много други преди него. В миг обаче, слънчево затъмнение му спасява живота. Пленени от мисълта, че най накрая са кротнали своите богове, временно пощадяват живота на Ягуарова Лапа. Вместо това, главатаря на ударната група на лошите (голям изрод беше, направи ми впечатление като разряза веждата на сина си, който имаше огромен оток на лицето, след като получи здрав тупаник от нашия герой), реши да си поиграе с избегналите жертвоприношението. И точно там сбърка. Лапа успя да се измъкне умело, уби синът му (много точно хвърляне на копието) и започна своето бягство. Оттам нататък всичко беше гонитба. Не пракалено дълга, но пък добре направена.
И така, финалът беше изненадващ. Няма да ви го разкривам, тъй като вече ви запознах с 90% от историята. Но това не значи, че сте го видели, нали?! Така е, а трябва да се види, в случай че сте пропуснали преди 1 година.
Много силно впечатление за филма беше... диалогът, изобщо всичко което се говореше в Апокалипто, беше на някакъв почти изгубен Майски диалект. Напълно добро като идея, и напълно нормално. Стига всички са говорили на английски, дори и преди официалното му обявяване за световен, или... най-популярен език.
Силен филм, динамичен, добър! Апокалипто, сценарист и режисьор - Мел Гибсън, с 3 номинации за Оскар... приятно гледане!

»©« Click

Преди година и половина (2006-та лятото), реших да си пусна едно ново филмче. Казваше се Щрак (Click). Бях му гледал трейлърчето, няколко месеца преди това и предполагаше да е забавно филмче. Там видях Адам Сандлър, Кейт Бекинсейл, Кристофър Уокън, Хенри Уинклър, знам ги всичките - добри като актьори, смешни и странни по своему във всяка своя роля. Но се оказа, че този филм далеч не е това което предполагах - а именно, обикновена комедия, с полу-стандартни шегички и никакъв запомнящ се момент.
Дотогава Адам Сандлър си го знаех само като комик, голяма кънка, шантав особняк, с вълшебен смях, с луди и детски шеги (като в Били Мадисън, много добър филм). Уви обаче, тук беше на по-високо ниво, невиждано до момента, и ми направи страшно добро впечатление.
Героят му, работяга, женен за страхотно момиче (Кейт Бекинсейл), с две страхотни, чаровни и сладки деца, с желание да осигури семейството си, да им даде по-добър живот. Заради това, той се счупва от работа, няма мира, няма време за жена си, децата, камо ли за него. На всичко отгоре съседите му (О'Дойл руууллз, хахаха) не му дават мира с нафуканите си придобивки ;) И един ден, на ръба на нервна криза, с невъзможност да разбере с кое дистанционно се пуска телевизора, с кое вентилатора, играчката или вратата на гаража... бесен, той тръгва да си купи универсално дистанционно управление. И както сам поиска, нещо в живота му най-сетне да бъде както трябва.

Той попада в един магазин (с много яко име Bed, Bath & Beyond), където се запознава с героя на Кристофър Уокън. Жестока игра на Уокън. Толкова забавен, с една такава елементарна същност и обяснения ("You wanted universal remote control... and you got... a remote that controls... the universe", и с един особено спокоен глас! жесток е просто)... много ме радва. Та при въпросната среща, Сандлър се сдобива с универсалното дистанционно и оттам започва "улесненият" му живот.
С възможност да слага пауза на живота си, да го превърта, да му спира звука, да се връща назад и да си припомня миналото, Сандлър яко задълбава и свиква с тази нова придобивка, която обаче се оказва нож с две остриета... И когато вече всичко става толкова необратимо, хващаме посланието на филма.
За втори път гледах филма, и въздействието му беше още по-силно, отколкото първия път. Плаках като дете на финалната сцена, много емоционален и силен момент. Прекрасно превъплъщение на Сандлър... дори като се замисля, как лежеше в дъжда, и отчаяно с пресипнал глас крещеше името на сина си... пак се натъжавам, невероятна сцена.

И не само тя. Много са. Филмът е изпълнен с толкова много тънки моменти. Постоянно каращи ни да затаим дъх, и да си помислим, а ние дали не правим така?! Дали не си бързаме по линията на живота, запленени от една цел, която се оказва не най-важната в живота ни. Влизайки в ролята на героя на Сандлър, напълно разбираме болката му, и грешките които допуска.
Музиката... филмът има великолепен саундтрак. Тогава се влюбих в една песничка... The Cranberries - Linger... и романтичния момент на запознаството на героите на Сандлър и Бекинсейл... когато си разменят салфетки със съобщения, седящи в един бар, слушащи точно тази песен... тя: "Will you still love me in the morning ?"... той: "Forever and ever, babe"...
И в героите ще се влюбите. Във всички до един. И в децата, много са забавни, и в Адам и Кейт, и в Кристофър Уокън с лудият му герой и присъствие... жестоко филмче. А да, даже и спасителят, Дейвид Хаселхоф го има... като шеф на Сандлър, ей голяма кънка е и той.
Великолепно филмче. Препоръчвам го горещо, за хората които са го пропуснали. И все пак, щом е в моята колекция, явно има защо. А аз... си пожелавам, следващия път като го пусна, отново да мога да изживея приятните емоции. Дори ако може да бъдат по-силни.
И не забравяйте... осмислете живота си, кое е най-важното, не пропускайте моменти, независимо какви са те. Защото може да нямате втори шанс, да поправите станалото... а после... после оставаме сами, в дъжда... викащи с пресипнал глас... името на сина си...

» back to top

A year and a half ago (the summer of 2006) I decided to play one new movie. It was called Click. I had seen the trailer several months before that and it promised to be a funny movie. I saw there Adam Sandler, Kate Beckinsale, Christopher Walken, Henry Winkler, I know them all – good actors, funny and strange in their own way in every role. But it turned out that this movie is not what I thought it would be – namely, just an ordinary comedy, with half-standard jokes and no unforgettable moments.
Until then I thought of Adam Sandler just as a comedian, big buffoon, a crazy eccentric with magical laughter, with crazy childish jokes (like in Billy Madison, e very good movie). Alas he was on much higher lever here, unseen until now and made a very good impression on me.
His character, hard-working, marries for a wonderful girl (Kate Beckinsale), with two wonderful, charming and cute children, willing to ensure his family, to give them a better life. That's why he busts his ass from work, he doesn't rest, he doesn't have time for his wife, children, what's left for himself. On top of that his neighbours (O'Doyle rulzzzzz, hahaha) don't leave him in peace with their perky gains ;) And one day, on the edge of the nervous break, unable to find which remote is for the TV, which s for the vent, the toy or the garage door... he goes angry to buy a universal remote control. And as he wished, to finally have something in his life that is right.

He comes across a store (with the very cool name Bed, Bath & Beyond), whre he meets Christopher Walken's character. Awesome acting by Walken. So funny, with such an elementary essence and explanations ("You wanted universal remote control... and you got... a remote that controls... the universe", and with a very calm voice! he's just incredible)... I really enjoy him. So at that meeting, Sandler receives with a universal remote control and this is where his life of "easiness" begins.
With the chance to put his life on pause, to rewind it, to mute it, to go back and remind himself of the past, Sandler dips deep and gets used to this new gain which turns out to be ... And just when everything become irreversible, we get the movie message.
I watched the movie for second time, and the influence was stronger than the first time. I cried like a child on the last scene, very emotional and strong moment. A wonderful transformation of Sandler... even when I think about it, how he sat under the rain, and desperately screaming his son's name with think voice... I get sad again, amazing scene.

And not just it. They are a lot. The movie is filled with many fine moments. Constantly making us to hold our breath and think: are we doing this too?! If we hurry down the path of our lives, staring at only one aim, which doesn't turns out to be the most important in our lives. Going into Sandler's role, we can understand his in completely and the mistakes he makes.
The music... the movie has an amazing soundtrack. I fell in love in a song then... The Cranberries – Linger... and the romantic moment when Sandler and Beckinsale's characters meet each other... when they exchange napkins with messages, sitting in a bar, listening to this song... she: "Will you still love me in the morning?"... he: "Forever and ever, babe"...
You'll fall in love with the character too. In ever one of them. In the children, they are really funny, and in Adam and Kate, and in Christopher Walken with his crazy character and presence... amazing movie. And yes, even the Baywatch David Hasselhoff is there... as Sandler's boss, he's a big buffoon too.
Wonderful movie. I recommend it warmly to the people who missed it. After all if it's in my collection there's a reason why. And I... wish the next time I play it, to be able to feel the nice moments again. Or even to be stronger.
And don't forget... give sense to your lives, what is important, don't miss moments, no matter what are they. Because you may not have a second chance to fix the past... and then... you are left alone, in the rain... screaming with a thick voice... the name of your son...

» translated by Ilienna