»©« All the King's Men

Много често по FOX Life наблюдавах запис на Оскар-ите от началото на 2007 година. Сещате се, когато Апокалипто беше засенчен от пиянството на Мел Гибсън, Форест Уитакър беше незабележим претендент за титлата най-добър актьор, Скорсезе потъркваше доволно ръце, че най-сетне тая година ще го огрее... и когато Лео за малко да помете публиката с фантастичната си роля в Кървав диамант. И на въпросният запис често споменаваха за Шон Пен, и как след изпълнението си в Цялото кралско войнство (All the King's Men) ще се готви за кандидат-губернатор. Разбира се, нямаше такова нещо, просто червено-килимската клюка обича да раздува нещата или да ги извърта така, че нищо да не разбирате.
Превъплъщението на Шон Пен в ролята на Уили Старк наистина заслужава адмирации. Във филма на Стивън Зайлиън, по класическата политическа новела на Робърт Пен Уорън, се разказва за политическият живот на един обикновен жител на щата Луизиана. Обикновен, с малко по-добър поглед в бъдещето и правилна оценка на събитията в САЩ, както като политика, така и като социално развитие. Такива хора или просперират сами, или някой с по-набито око като "импресарио" съумява да ги лансира, като по този начин си държи кукла на конци на високо постче в голямата правителствена машина. В нашият случай Уили Старк беше от вторите. Но не за дълго. Не толкова ранното му познанство с особената персона на Джак Бърдън (Джъд Лоу), репортер за местния "Кроникъл" води до едно сериозно... приятелство, ако може така да се нарече, изградено на семпла истина и първично усещане към същността на нещата. Независимо дали се касае за политиката в частност, или изобщо за манипулацията на хората. Манипулиране звучи престъпно, нашият герой не беше такъв (поне в началото си пазеше ръцете чисти), затова нека го нарека... усет за правилен допир на човешката душа.

Силната личност на Уили Старк и ентусиазмът му да промени нещо в заобикалящият го свят, като натрупаните блага се ползват от съжителите му, успя да му донесе превъзходство над опонентите в надпреварата за изборите. Разбира се, нямаше как без мръсотии. Едните пращат шпиони при другите, вторите си ги пазят, за да им напомнят как мошеничеството ги заобикаля нон-стоп... трети, просперират на гърба на дребния човек. И когато с пламенните си речи, без да са предварително написани от Бърдън, Старк успява да грабне сърцата и ума на хората, и те наистина да го подкрепят... се стига до фактора снобизъм, или грацията на народа - водещата аристокрация. Големите и важни постове, тези дето се изказват последни по решаването на политически въпрос са тези хора, срещу които Старк насъсква народа. Точно тези, които биват оплювани се предполагат да правят живота на по-ниските от тях, по-лесен. Този абсурд завръзва нещата толкова силно, че принципите вече не са това, което са. Време е за цапане на ръце. Било то и с думи, стрес и... изнудване (макар че Уили Старк така и не харесваше тази дума), бъдещият губернатор и репортера вършееха наред. В интерес на истината и двамата си бяха отнеси като характер. Имаха кратки разговори в паузите, когато останалите актьори ги нямаше, от които се лееше толкова мъдрост и логика относно това, как два напълно различни характера като качества, могат перфектно да си сътрудничестват правителствено и да завъртят шапките на всички.

Всичко това беше перфектно, докато не се намесиха личните отношения. Една жена (Кейт Уинслет), позната на Джак Бърдън от деството му, неговата първа и единствена истинска любов, един мъж (Марк Ръфало), братът на въпросната жена, наследници на най-паметната личност в щата Луизиана до този момент, аристократи... както и един съдия (сър Антъни Хопкинс), бил повече от баща за героя на Джън Лоу, познат му от детство... и определено нещо повече от познат.
Ясно е че в тази игра, правилата са много тънки и най-вероятно постоянно се променят, в зависимост от обстоятелствата и как ще паснат на извършителите на въпросното деяние.
С интерес изгледах филма, искаше ми да послушам малко разпенилият се Шон Пен или магичният потаен глас на Джъд Лоу, както и Антъни Хопкинс с неостаряващото си присъствие пълнещо паузите, дори когато притяга тетивата на балиста-макет. Оказа се даже, че музиката е на един от любимите ми филмови композитори - Джеймс Хорнър. Не беше толкова силна като други любими филми с негов принос, но пък беше опияняваща, като хомогенна смес със силните речи на Старк.
Финалът на филма... също беше много добър. Сцената с асансьора на края, преминаването от цветна към черно бяла лента... и двата трупа, кървящи до смърт върху безценния герб на щата Луизиана, и двете малки рекички от кръв, които вървяха една към друга... до момента на сливането. Много надъхващ филм и разбира се потвърждаващ правилото, че в политиката няма никакви правила. Може би е липса на логика, или просто пригаждане на положението според ситуацията и интересите на въпросните силни на деня. Това така и няма да ми се изясни, а и не бих искал да се обременявам. Но пък определено като интрига и начин на реализация на романа, филмчето се е получило доста добро. Е не успя да се класира в борбата за най-добра мъжка роля навремето, но пък все някой ден ще го огрее и него. Шон Пен е сила, остава само да го оценят и силните разбирачи на тема кино.