»©« Murder on the Orient Express

Нямам си и на идея защо винаги така се получава. Кисна по нощите, най-малко до към 1-2 часа след полунощ, а на сутринта хленча че не съм се наспал или че ми се дремело. Хайде стига де! Но те е толкова лесно, като да спреш и да започнеш с Активия, мда. Този нездравословен начин на живот обаче се отразява добре за филмовите ми музи. А и какво направих в последния ден на юни? Тъй като имах интересно фиаско вечерта, бях доста разговорлив последните минути от 23-я час на 30-ти юни и накрая взех, че оставих силно свирещата музика, легнах си и се събудих след няколко часа... 3 и половина сутринта на 1-ви юли! Ха сега да видим кой не спи?! С този феноменален увод относно моето неспане и симфонията, която група разгонени котки ми изнасяха до преди малко нямаше как да не ме надъха да завърша разказа си за големия детектив от романите на Агата Кристи - Еркюл Поаро. Спокойно, не съм написал свой вариант на някой криминален роман, просто повече от месец имам филма Убийство в Ориент експрес (Murder on the Orient Express), а така и не намирам време да го изгледам. Много неуважително от моя страна. Като се има предвид колко запален по такива романи бях на времето. Разбира се предпочитам сър Артър Конан Дойл и неговия Шерлок Холмс. Както колегата сподели мнението си с мен тази сутрин на път за работа, относно творбите на Агата Кристи, се оказа че и на него те са му по-сухички. Може би по-еднообразни, не точно сухи. "Как пък винаги ги убиват или в някоя стая или във влака" - мда, аз се засмях на този коментар. Смешно си беше. Но не е важно какво аз или той предпочитаме от големите имена в криминалните новели. Факт е че гледах филма на Сидни Лъмет от 1974 година, в която Албърт Фини прави една много яка роля! На него се пада честта да изиграе нисичкия, закръглен и много странен характер, на който нищо и никога не убягва - Еркюл Поаро. Много нагъл тип, един такъв егоцентричен и с голямо самочувствие. Като свърши филма, напълно го разбирах защо се държеше така. Но през тези два часа на мистерия и ловко разплитане на мистерията си беше удоволствие да свикваш с героя.
Отвън продължават да се чуват странни звуци. Вече се чувствам застрашен. Всеки момент очаквам да ме ударят с остен в тила ми или осветлението да загасне внезапно, да се чуе някакво боричкане и на сутринта да ме намерят отровен или наръган... ужас, какви са тези мисли? Повлиян съм от филмите, няма как. Ники беше написала: "Влез във филма с Марти Ангелов" - много правилно! Само не искам да го приемате като Онзи тип влизане във филмите. Наркотици не употребявам, спокойно. Макар, че да ми се чуди човек как продължавам в същия дух с тоя ненормален (и честно казано глупав) режим на (не)спане.
Мисля, че няма убиец наоколо, въпреки това бях готов да напиша тайна бележка, която после Поаро да намери и лесно да разреши случая ми. Обратно на влака, дами и господа. Ориент експрес е влакът, който има един от най-дългите маршрути за изминаване. Прекосяващ няколко граници, пресичащ редица държавности и култури, влакът е голям комфорт за своите изискани пътници. Сноби от всякакво ниво. Но когато една студена вечер, заради огромна преспа върху релсите, Ориент експрес спира да се движи, а на сутринта един от малкото "на борда" е открит брутално убит се отваря работа за просто пътуващият детектив. Белгиец, не французин както повечето го бъркаха, с опасния вид на мустака си и нюх към разрешаване на всяко престъпление веднага се впуска в работа - целта, да се открие мотива за деянието и най-важното, кой стои зад този смъртен грях.
Докато гледах филма, се изпълвах с онова чувство, което изпитвах навремето, докато четях тези кримки. Прашните книги бяха доста привлекателни, щом съдържаха подобен род истории. А сега този филм, всичко беше толкова хубаво. Плюс това актьорския състав е просто феноменален. Нямаше случаен човек на Ориент експрес. Като започнеш с Албърт Фини, през Мартин Балсам, та Шон Конъри, както и Ванеса Редгрейв, заедно с Ингрид Бергман (която получава Оскар за изпълнението си във филма), неспирно говорещата Лорен Бекол, младата и прелестна Жаклин Бисе (с много малко реплики горкичката, но... това е то, да си изгряваща звезда, в сянката на такива утвърдили се вече колоси в киното), нервния мустак на Майкъл Йорк, както и доказалия се в образа на психопат - Антъни Пъркинс.
Много са! Ще ви е трудно да разберете кой е убиецът само с първото гледане. Казвам трудно, но не и невъзможно. Все пак аз успях да се справя, преди Еркюл Поаро да разкаже своята теория за извършването на убийството. Чувствах се леко горд, че съм бил на прав път в разсъжденията си, но определено имаше много неща които бях пропуснал. Но това няма как да се случи с белгийското набито око. Той просто беше уверен в това, което им говореше.
Сега ви се щеше да не сте чели книгата, нали? За да видите дали филма, ще ви държи в напрежение и ще заформи мистерията около героите си. Въпреки всичко говорим за Сидни Лъмет - може да не е писател или криминалист, но знае как се прави стойностно кино. Така че не губете повече време, защото влакът тръгва всеки момент. За да получите възможността да разрешите случая рамо до рамо с господин Поаро - не се поколебавайте и за секунда.

»©« Casablanca

Рик Блейн - една от най-добрите роли във филмовата кариера на бележития Хъмфри Богарт. Името, което е останало символично в киното, изучава се в Академията, помни се вече десетилетия след появата си. Разплакал маса жени навремето, въодушевил голяма част от мъжете с поведението си, размислите и реакциите. Погледът, облеклото, стойката, присъствието - физиономията. Обожавам киното, и имам слабостта да се прехласвам по старите филми. Класиките. Едно е да направиш черно бял филм, през 2000-та година и да се опиташ да му придадеш духа на 40-те години на миналия век. Коренно различно нещо е да седнеш и да изгледаш Казабланка (Casablanca), от 1942 година, на режисьора Майкъл Къртиз. Невероятния хит за времето си, сразил всяка конкуренция в борбата за Оскар-ите, голямата изненада на награждаването. Уви обаче, историята вече е написана...

Казабланка, по време на Втората световна война. Рик Блейн е име, което цялото градче познава. Неговият нощен клуб е най-популярното място в града. Реномето му се знае във всяко шпионско ъгълче, предава се от уста на уста, но никой не се осмелява да направи грешна крачка в противовес на личността му. С две думи - голям пич. Както ни е учила историята, 1939-1945 година светът е във война и САЩ от декември 1941-ва е с двата крака в нея. Факт е също, че филмът е от 1942 година (как се прави филм по време на война?)...
И не само това, тематиката е реална, не говоря че това е документален филм, но е намесена Съпротивата, патриотизма, дългът към страната, борбата срещу нацизма и целия зъл световен ред, който се опитва да наложи волята си... навсякъде по света.
И докато чакаме логото на Warner Bros. да се махне от екрана, музиката да утихне и да видим първите кадри от този невероятен филм, не спираме и за секунда да мислим над изброените горе неща. И тогава, филмът започва. Класическо черно-бяло кино, майсторски костюми, стил ала 40-те, познатите ни герои, толкова млади (всъщност не чак толкова, но като се има предвид че повечето от тях вече не са между живите, или пък са... но им се ще да не са, от старостни мъки). Нещо в киноманиашкото ми сърце трепва. Ами да - сега ще видя как са правили филми тогава, и защо по дяволите всички толкова много обичат Казабланка.

Оценен като драма, на границата на романса. О! Момент! За какво се приготвих аз, какво гледам. Една обикновена история за изгнаник американец, далеч от границите на любимата си страна, абсолютен бохем, лишен от усмивка, един от най-влиятелните и популярни в града, с някаква протекция от силите на реда, но въпреки това... нещастен. Лицето му изглежда толкова сериозно, а аз не си спомням сцена в която той да се усмихва. Дори и да го прави (или да се опитва да го направи) е толкова мнимо, че даже и да прилича на усмивка, аз съм достатъчно критичен че да се възпротивя и да го сметна за недостатъчно. Което прави героя още по-интересен. С такива дребни особености около характера и присъствието на героя се създават кино икони. С тях актьорите изпълнили ги получават признание не само от критиците, но и от най-големия критик - зрителят.
Славата е едно, признанието друго, а увереността и масторлъкът да изпълниш една роля както трябва съвсем друго. Казабланка наистина е добър филм. Както обичам да казвам, издържан е много добре по кинематографските критерии. Колкото до историята, хм ами, нали ви казах - простичка е. Изгнаника, популярен въпреки това (започнал живота си наново) е далеч от преките военни събития, но с достатъчно връзки че да окаже някакво влияние. И когато през вратата на клуба му се появява Тя (Ингрид Бергман) - старата му любов, Илса, нещо в този строг фейс се променя и спомените изплуват. Но не за дълго. Историята не ни бави, разкрива тази загадъчна поява на красавицата. Настоящият й любовник Виктор Лазло (Пол Хенрайд), водач на Съпротивата е преследван от немците. Има нужда да се върне в родината си и да продължи борбата срещу тиранина. Тук се намесва и нашият бохем. По пътя на бившата си любима, помага на напълно непознат и се превръща в таен герой. Никой никога няма да разбере за деянията му, освен участниците в него. И може би накрая, ще бъде признат посмъртно.
А драмата е налице. Има и романтични моменти (предимно спомените между двамата бивши), както и доста тъжни, сърцераздирателни - много дъжд, навлажнени очи на Ингрид, в близък план или сконфузено-виновната физиономия на Богарт. При всички положения, филмът е класен. Класен, превърнат в класика. Продължава да се гледа, и както и аз не оставам по назад - продължава да бъде коментиран. Я заради старите времена, я защото критикът ще се почувства по-добре, че си е дал мнението за един доказал се през годините филм. За да не продължавам излишно, ще споделя един от любимите си цитати от филма, а именно думите на Рик Блейн, финализиращ лентата:

"Louis, I think this is the beginning of a beautiful friendship."