»©« Murder on the Orient Express

Нямам си и на идея защо винаги така се получава. Кисна по нощите, най-малко до към 1-2 часа след полунощ, а на сутринта хленча че не съм се наспал или че ми се дремело. Хайде стига де! Но те е толкова лесно, като да спреш и да започнеш с Активия, мда. Този нездравословен начин на живот обаче се отразява добре за филмовите ми музи. А и какво направих в последния ден на юни? Тъй като имах интересно фиаско вечерта, бях доста разговорлив последните минути от 23-я час на 30-ти юни и накрая взех, че оставих силно свирещата музика, легнах си и се събудих след няколко часа... 3 и половина сутринта на 1-ви юли! Ха сега да видим кой не спи?! С този феноменален увод относно моето неспане и симфонията, която група разгонени котки ми изнасяха до преди малко нямаше как да не ме надъха да завърша разказа си за големия детектив от романите на Агата Кристи - Еркюл Поаро. Спокойно, не съм написал свой вариант на някой криминален роман, просто повече от месец имам филма Убийство в Ориент експрес (Murder on the Orient Express), а така и не намирам време да го изгледам. Много неуважително от моя страна. Като се има предвид колко запален по такива романи бях на времето. Разбира се предпочитам сър Артър Конан Дойл и неговия Шерлок Холмс. Както колегата сподели мнението си с мен тази сутрин на път за работа, относно творбите на Агата Кристи, се оказа че и на него те са му по-сухички. Може би по-еднообразни, не точно сухи. "Как пък винаги ги убиват или в някоя стая или във влака" - мда, аз се засмях на този коментар. Смешно си беше. Но не е важно какво аз или той предпочитаме от големите имена в криминалните новели. Факт е че гледах филма на Сидни Лъмет от 1974 година, в която Албърт Фини прави една много яка роля! На него се пада честта да изиграе нисичкия, закръглен и много странен характер, на който нищо и никога не убягва - Еркюл Поаро. Много нагъл тип, един такъв егоцентричен и с голямо самочувствие. Като свърши филма, напълно го разбирах защо се държеше така. Но през тези два часа на мистерия и ловко разплитане на мистерията си беше удоволствие да свикваш с героя.
Отвън продължават да се чуват странни звуци. Вече се чувствам застрашен. Всеки момент очаквам да ме ударят с остен в тила ми или осветлението да загасне внезапно, да се чуе някакво боричкане и на сутринта да ме намерят отровен или наръган... ужас, какви са тези мисли? Повлиян съм от филмите, няма как. Ники беше написала: "Влез във филма с Марти Ангелов" - много правилно! Само не искам да го приемате като Онзи тип влизане във филмите. Наркотици не употребявам, спокойно. Макар, че да ми се чуди човек как продължавам в същия дух с тоя ненормален (и честно казано глупав) режим на (не)спане.
Мисля, че няма убиец наоколо, въпреки това бях готов да напиша тайна бележка, която после Поаро да намери и лесно да разреши случая ми. Обратно на влака, дами и господа. Ориент експрес е влакът, който има един от най-дългите маршрути за изминаване. Прекосяващ няколко граници, пресичащ редица държавности и култури, влакът е голям комфорт за своите изискани пътници. Сноби от всякакво ниво. Но когато една студена вечер, заради огромна преспа върху релсите, Ориент експрес спира да се движи, а на сутринта един от малкото "на борда" е открит брутално убит се отваря работа за просто пътуващият детектив. Белгиец, не французин както повечето го бъркаха, с опасния вид на мустака си и нюх към разрешаване на всяко престъпление веднага се впуска в работа - целта, да се открие мотива за деянието и най-важното, кой стои зад този смъртен грях.
Докато гледах филма, се изпълвах с онова чувство, което изпитвах навремето, докато четях тези кримки. Прашните книги бяха доста привлекателни, щом съдържаха подобен род истории. А сега този филм, всичко беше толкова хубаво. Плюс това актьорския състав е просто феноменален. Нямаше случаен човек на Ориент експрес. Като започнеш с Албърт Фини, през Мартин Балсам, та Шон Конъри, както и Ванеса Редгрейв, заедно с Ингрид Бергман (която получава Оскар за изпълнението си във филма), неспирно говорещата Лорен Бекол, младата и прелестна Жаклин Бисе (с много малко реплики горкичката, но... това е то, да си изгряваща звезда, в сянката на такива утвърдили се вече колоси в киното), нервния мустак на Майкъл Йорк, както и доказалия се в образа на психопат - Антъни Пъркинс.
Много са! Ще ви е трудно да разберете кой е убиецът само с първото гледане. Казвам трудно, но не и невъзможно. Все пак аз успях да се справя, преди Еркюл Поаро да разкаже своята теория за извършването на убийството. Чувствах се леко горд, че съм бил на прав път в разсъжденията си, но определено имаше много неща които бях пропуснал. Но това няма как да се случи с белгийското набито око. Той просто беше уверен в това, което им говореше.
Сега ви се щеше да не сте чели книгата, нали? За да видите дали филма, ще ви държи в напрежение и ще заформи мистерията около героите си. Въпреки всичко говорим за Сидни Лъмет - може да не е писател или криминалист, но знае как се прави стойностно кино. Така че не губете повече време, защото влакът тръгва всеки момент. За да получите възможността да разрешите случая рамо до рамо с господин Поаро - не се поколебавайте и за секунда.

»©« Psycho

Събота, дванадесети април
един и четиредесет и седем, следобед

Финикс, времето е топло, а в една хотелска стая двама страстно влюбени консумират тайната си връзка. Обикновен сюжет, двама напълно обикновени герои, свързани с жаждата да бъдат заедно. Джанет Лий (Марион) и Джон Гавин (Сам) са непокорно влюбените, крадящи от обедната си почивка в топлия и зноен петъшен следобед, за да отдадат телата си на привличането и първичната страст.
Връщат се на работа. Марион е секретарка, която получава поръчение от шефа си, да депозира 40 000 долара в банката вместо него. Парите са на негов клиент. Неподкупната на пръв поглед, нещастна на втори, объркана на трети, пожелава да си тръгне от работа след това. Всичко е страхотно, до момента в който задните мисли не надават превес в съзнанието й. Така сочните пачки от по 100 доларови банкноти са твърде голямо изкушение за тази объркана жена.
Събира багажа, продава колата, купува нова и започва своето бягство. Една вечер се озовава в мотел, далеч от пътя, на почти забравено от Бог място. Мотел "Бейтс", спасителят в дъжда. Призрачно изглеждаща къща на хълма, в близост до мотела. Дванадесет стаи, един мениджър - Норман (Антъни Пъркинс). Словоохотлив, добронамерен, отзивчив.
Отпочиване, премисляне на направеното от Марион, баня, душ. Голо женско тяло се превива под нежния допир на изпръскваната всяка секунда от душа вода. Звукът от капещите капки постепенно зачезва. Звукът прави стъпка назад, за да дойде визуалния момент на тъмния силует зад завесата на ваната, в която Марион се къпе. Музиката се усилва. Пронизващия звук те побърква, зачестява. Усилва се още повече, завесата се дърпа, женски писък, все така тъмен и неясен силует. Нож! Убийство!

Така публиката запомня Психо (Psycho) на Алфред Хичкок. Смятан за неговото най-добро произведение, Психо се превръща в легенда, в класика, в предмет за изучаване. Това е не просто филм. Това е един от най-добрите черно-бели филми правени някога. Не просто история, това е сценарий който те изумява със семплотата си, но въпреки това те държи нащрек до самия край на лентата. Докато със сигурност не разбереш какво точно ще се случи, в тази на пръв поглед изглеждаща елементарна история. И докато слушаш тази психо музика, този хорър, този трилър звук, тръпките обхващат цялото ти тяло и чакаш да видиш следващата сцена. Дали ще е ново убийство, или разкриване на побъркващия плашещ характер на някой от героите - няма значение. Искаш историята да се разкрие пред на момента. Това обаче не се случва.
Мотел "Бейтс" е мястото на събитието. Дъждът в момента на пристигането на Марион в този мотел е класика. Всичко което е на тази лента, е толкова често копирано и използвано като идея, вдъхновение или основна линия, че броя филми-деца на Психо е непреброим. Разбира се, винаги взимаш пример от най-добрия. Това в случая е Хичкок и неговият Най-добър - Психо.

Вера Майлс и Мартин Балсам, са ключовите герои в Психо. Тези, които разплитат мистерията. Сестрата на Марион, и детектива - на практика най-големия мозък, с изключение на подлия убиец.
Историята има няколко продължения, които обаче нито са в неговия крийпи стил, нито са дело на Хичкок. Само Антъни Пъркинс прави връзката с първата, оригиналната и единствена част. Не само останах озадачен, че Баста Раймс е ползвал мотиви от музикалната тема на филма, в своята песен Gimme Some Mo'. Бях очарован и от трейлъра на филма. Официалният, а не някакъв любителски. Този в който Хичкок ни развежда из мотела, къщата и обяснява за събитията от филма, като че са истински случки. Което страшно ми напомни рекламите и трейлърите, и всичкия онзи шум около Проклятието Блеър, преди години. Ето пак, имитация на класиката. Също бях впечатлен и от отношението на режисьора към публиката. При първите си прожекции филмът е протичал по следния начин: към средата на филма, той спирал, черен екран, огромен надпис гласящ "Моля, ако има хора страдащи от душевно разстройство, да напуснат залата" се появява и стои около 10-на минути, преди Психо да продължи. Ами как иначе! Уникален стил, метод на работа и последвало шоу след завършване на филма. Определено Алфред Хичкок е бил гений. Така и не е получил най-високото признание на Академията, но пък е един от най-коментираните кино режисьори, сценаристи, продуценти... създатели на филми. Сблъсквал съм се с още няколко негови творби, и заставам плътно зад твърдението, че Психо е най-добрата негова лента. Просто брилянтен! Просто Психо!