»©« Psycho

Събота, дванадесети април
един и четиредесет и седем, следобед

Финикс, времето е топло, а в една хотелска стая двама страстно влюбени консумират тайната си връзка. Обикновен сюжет, двама напълно обикновени герои, свързани с жаждата да бъдат заедно. Джанет Лий (Марион) и Джон Гавин (Сам) са непокорно влюбените, крадящи от обедната си почивка в топлия и зноен петъшен следобед, за да отдадат телата си на привличането и първичната страст.
Връщат се на работа. Марион е секретарка, която получава поръчение от шефа си, да депозира 40 000 долара в банката вместо него. Парите са на негов клиент. Неподкупната на пръв поглед, нещастна на втори, объркана на трети, пожелава да си тръгне от работа след това. Всичко е страхотно, до момента в който задните мисли не надават превес в съзнанието й. Така сочните пачки от по 100 доларови банкноти са твърде голямо изкушение за тази объркана жена.
Събира багажа, продава колата, купува нова и започва своето бягство. Една вечер се озовава в мотел, далеч от пътя, на почти забравено от Бог място. Мотел "Бейтс", спасителят в дъжда. Призрачно изглеждаща къща на хълма, в близост до мотела. Дванадесет стаи, един мениджър - Норман (Антъни Пъркинс). Словоохотлив, добронамерен, отзивчив.
Отпочиване, премисляне на направеното от Марион, баня, душ. Голо женско тяло се превива под нежния допир на изпръскваната всяка секунда от душа вода. Звукът от капещите капки постепенно зачезва. Звукът прави стъпка назад, за да дойде визуалния момент на тъмния силует зад завесата на ваната, в която Марион се къпе. Музиката се усилва. Пронизващия звук те побърква, зачестява. Усилва се още повече, завесата се дърпа, женски писък, все така тъмен и неясен силует. Нож! Убийство!

Така публиката запомня Психо (Psycho) на Алфред Хичкок. Смятан за неговото най-добро произведение, Психо се превръща в легенда, в класика, в предмет за изучаване. Това е не просто филм. Това е един от най-добрите черно-бели филми правени някога. Не просто история, това е сценарий който те изумява със семплотата си, но въпреки това те държи нащрек до самия край на лентата. Докато със сигурност не разбереш какво точно ще се случи, в тази на пръв поглед изглеждаща елементарна история. И докато слушаш тази психо музика, този хорър, този трилър звук, тръпките обхващат цялото ти тяло и чакаш да видиш следващата сцена. Дали ще е ново убийство, или разкриване на побъркващия плашещ характер на някой от героите - няма значение. Искаш историята да се разкрие пред на момента. Това обаче не се случва.
Мотел "Бейтс" е мястото на събитието. Дъждът в момента на пристигането на Марион в този мотел е класика. Всичко което е на тази лента, е толкова често копирано и използвано като идея, вдъхновение или основна линия, че броя филми-деца на Психо е непреброим. Разбира се, винаги взимаш пример от най-добрия. Това в случая е Хичкок и неговият Най-добър - Психо.

Вера Майлс и Мартин Балсам, са ключовите герои в Психо. Тези, които разплитат мистерията. Сестрата на Марион, и детектива - на практика най-големия мозък, с изключение на подлия убиец.
Историята има няколко продължения, които обаче нито са в неговия крийпи стил, нито са дело на Хичкок. Само Антъни Пъркинс прави връзката с първата, оригиналната и единствена част. Не само останах озадачен, че Баста Раймс е ползвал мотиви от музикалната тема на филма, в своята песен Gimme Some Mo'. Бях очарован и от трейлъра на филма. Официалният, а не някакъв любителски. Този в който Хичкок ни развежда из мотела, къщата и обяснява за събитията от филма, като че са истински случки. Което страшно ми напомни рекламите и трейлърите, и всичкия онзи шум около Проклятието Блеър, преди години. Ето пак, имитация на класиката. Също бях впечатлен и от отношението на режисьора към публиката. При първите си прожекции филмът е протичал по следния начин: към средата на филма, той спирал, черен екран, огромен надпис гласящ "Моля, ако има хора страдащи от душевно разстройство, да напуснат залата" се появява и стои около 10-на минути, преди Психо да продължи. Ами как иначе! Уникален стил, метод на работа и последвало шоу след завършване на филма. Определено Алфред Хичкок е бил гений. Така и не е получил най-високото признание на Академията, но пък е един от най-коментираните кино режисьори, сценаристи, продуценти... създатели на филми. Сблъсквал съм се с още няколко негови творби, и заставам плътно зад твърдението, че Психо е най-добрата негова лента. Просто брилянтен! Просто Психо!

»©« Breakfast at Tiffany's

Какво е важно за един киноманиак? Да е винаги в течение с новостите в киното, да има добри познания в сферата на това изкуство и да си припомня (попълва) колекцията от класически филми (повечето от които са се появили доста преди него, и вероятно са били част от детството на неговите родители). За да не ви завъртам главата повече с такъв род встъпителни изречения, ще споделя впечатленията си от Закуска в "Тифани" (Breakfast at Tiffany's).
През октомври 1961 година пред широката публика е представен филма на Блейк Едуардс, адаптация по новелата на Труман Капоте. Закуска в "Тифани" е една забележителна и очарователна драматична комедия, изпълнена с толкова живот, младост и романтика, че сега ми се изяснява защо в повечето нови филми от този жанр, копират класиката. Особено напоследък, прекалиха с копирането на сцени от сюжета, или тънка линия от историята в новите романтични комедии. Винаги е хубаво да познаваш оригинала и да имаш поглед над него, преди да видиш... имитациите. Не казвам, че са зле направени, но един такъв филм, от далечното минало има какво да ни покаже и определено да ни накара да се усмихнем широко.
Трудните ситуации за героите, сарказма в разговорите им, самите диалози, са толкова балансирани, изискани и същевременно комични, забавни, като че са в духа на XXI-ви век, такива каквито на нас биха ни се харесали. Това какво значи, че на практика за 47 години единствените неща, които се сменят са режисьора, сценариста и актьорите. Няма лошо... но как да прецениш, кое е по-добро: модерния вариант (помпозен и надут) или класическия (глуповат, елементарен, но толкова истински и радващ). За да има правилна оценка, трябва да познаваш и двете крайности. В моя случай това беше мотивацията да гледам Закуска в "Тифани".

"Тифани" е изключително изискан, скъп и прочут бижутериен магазин в Ню Йорк, разположен на Пето Авеню №727, който се превръща в истинска легенда.
Точно така, малко пояснение, тъй като едва ли на хората, които не живеят в Ню Йорк им е ясно какво е това Тифани и защо по дяволите там ще се закусва. Цялата работа е, че Холи Гоулайтли (Одри Хепбърн) става в 6 сутринта, наконтва се, взима такси и отива пред тази бижутерия (далеч преди тя да отвори врати). Носейки си пакет с кифлички, в другата ръка кафе, тя стои пред витрината, любува се на прекрасната и изящна гледка и си похапва... закуска пред "Тифани".
А коя е всъщност Холи? Една млада и невероятно объркана девойка. Живее сама под наем, с безименната си котка, в една дружелюбна квартира (като изключим побъркания й съсед г-н Юниоши (Мики Руни)) и всяка вечер се прибира... с различен мъж. Но не си правете погрешни заключения. Тя не е такава жена - всъщност заради цялата бъркотия в мислите й, постоянно търсеща коя е и какво точно желае от живота, тя не допуска никого - нито в сърцето си, нито през входната врата. И така, пияни и луди по Холи, похарчили камара пари по нея и приятелите й, ридаещи и блъскащи по вратата й, те остават далеч от нейните обятия.
Обаче нищо не може да направи една романтична история, без случайна среща с красив млад мъж (разбира се неженен, с лека професия, за да има повече свободно време). Една сутрин Холи се запознава с Пол Варджак (Джордж Пепърд). Той тъкмо се нанася в апартамента над нейния, забравил си ключовете за входната врата, позвънял на един от звънците (нейния) и така... срещата им е факт.
Още преди да се е облякла, Пол вече е в дома й, нуждаещ се от телефона, за да проведе важен разговор, а тя шета ли шета в бъркотията, неспираща да говори (повечето празни приказки) на един пълен непознат. В такива филми, силни драми не очакваме, така че фактора престъпност го забравете.

По нататък в действието си двамата все повече се сближават. Изскачат на аварийната стълба, отиват до прозореца на другия и потропват. Среща без уговорки. Много сладки моменти, определено. Не се сещам за филм от последните 10 години, в които да има такава... чиста романтика. И това е просто част от нещата, които ще видите в Закуска в "Тифани". Разходката, която двамата предприемат в средата на филма, момента в който Пол се влюбва в Холи, когато й се обясняваше, когато се скараха (е не вярвах, ама наистина ми повлия филма, хахаха... имам предвид, въпреки че е от 1961 си има същия този заряд, който имат и модерните романси). Всичко беше много хубаво. И забавно. Особено смешен беше героя на Мартин Балсам - О Джей Бърман (с неговото непрекъснато: "Fred, baby!"), който всъщност трябваше да е импресарио на Холи, в кариерата й в Холивуд. Но как да обуздаеш едно такова лудо нещо, като младо момиче пълно с енергия за живот, и никакво понятие какво точно иска?
За мен винаги е удоволствие да проследя една такава класика, за да имам поглед над нещата, които са били тогава, доста преди аз да се родя. Буквално от детството на родителите ми.
Хубаво е да познаваш историята, особено тази на любимото ти изкуство. След като преди... 2 години някъде, гледах Казабланка (от 1942 година, с Хъмфри Богарт), реших да съм по отворен към класическото кино, и като ми се отвори възможност да попълвам колекцията си с гледани филми от онзи период. Спомням си, като по-малък, докато още съществуваше Ефир 2, в събота по обед имаше предаване "Светлините на рампата", в което винаги даваха по един класически филм. Гледах тогава няколко, но... нито имах разбирането, нито пък можех да запомня толкова добре нещата, или да мога да ги коментирам. Сега има един телевизионен канал TCM - Turner Classic Movies, който пък нон-стоп върти въпросните класики. Така че, когато приключа напълно с модерното кино, и няма нищо друго за гледане (освен най-най-новите филми, които излизат), ще се абонирам за TCM и ще им разкажа играта. А дотогава, забавлявайте се с лудориите на Холи и Пол и романтичната Закуска в "Тифани".