»©« The Apartment

Часът е 3:19, неделя, предпоследния ден на месец юни за 2008-ма година. Най-после главата ми е прочистена от разбърканите мисли и след поредния кратък сън за уикенда, мога да се съсредоточа за едно филмово списване. За фон си имам музика (няма да казвам коя точно, тъй като е прекалено модерна за филмчето, което съм взел на прицел), за пиене почти стоплил се натурален сок (трябва да го метна в хладилника, до сутринта ще е станал перфектен) и... отворен файл, за разписване на черновата.
Когато подготвях бекграунда на блога си, минах през всички имена на печелилите Оскари в категорията най-добър филм за годината. Част от тях (не голяма) бях гледал - тези от дясната колона, други - един или два, тези от дясната (б.а. за да виждате картинката към бекграунда на блога, трябва да сте с резолюция на екрана по-голяма или равна на 1280 пиксела). Затова си поставих нещо като неофициална задача. Да изгледам всички тези филми, ако разбира се успея да се докопам до тях и да им хвърля по един коментар. Няма да ги карам под реб, защото и сам ще се отегча, но пък със сигурност ще вместват от заглавията, и то по-честичко.

Така преди няколко дни си избрах победителя от 1961 година - Апартаментът. Филмът на Били Уайлдър, един от колосите в ретро киното, е от 1960 година. Знаете как вървят номинациите, награждаванията стават година след излизане на лентите. В този титуляр взимат участие Джак Лемън, Шърли Маклейн, Фред МакМъри, Джак Кръсчин и други. Замисляйки се колко отдавна е било това, няма как да не подходя с почит и внимание към едно такова творение. 48 години са доста, като се има впредвид аз колко възрастен съм. Виждам Джак Лемън и Шърли Маклейн толкова млади. Първия филм, в който те са така младолики. А и филмът е черно бял, още по-интересно за гледане. Явно светлините на рампата все повече и повече ми липсват и това се усеща.
Като гледах постера на филма, си нямах и най-бегла представа каква ще е историята. Апартаментът? Какъв е този апартамент?! Какво толкова интересно може да се напише като сценарий за един апартамент, че даже и да се превърне във филм на годината.
Но когато заслушате Джак Лемън, разказвайки за подредения си живот, като пионка в една голяма компания, където всичко е така балансирано и изглежда повече от прекрасно за дребния човек, идва и просвещаването във великия замисъл. Останах очарован от бардашката идея и много се смях. След което идва заигравката с героите. Удоволствие е да наблюдаваш господин Лемън в едно от най-добрите си превъплъщения. Всичко в този филм е някак си свободно. Като цялата история, която разказва, Апартаментът със сигурност е достоен конкурент на своите филмови връстници, както и добър учител за предстоящите оригинални романтични драма комедии. Вече лесно мога да определям какви жанрове се засягат в някое произведение, особено когато са така отчетливо поднесени от режисьора и сценарийната подготовка.

Гледам документални фотоси от снимките, нещо като тренировка за актьорите. Ми че Били Уайлдър е бил голяма скица. Оказа се че е един от най-титулуваните режисьори. Отнесъл 6 статуетки през кариерата си, Апартаментът финализира и нарежда своя създател до най-големите имена в Холивуд. Мога само да си представям колко забавно е било при заснемането на филма. Всяка лента питае големи спомени при раждането си. Какво остава за един романтичен филм, където комедията е представена с чувство и майсторство? Още по-голямо забавление. А за зрителя трогателното и драмата е също така привлекателна, като всеки един нежен момент и сцени на романтика.
Най-много радват дреболиите, поне при мен е така. Когато Апартаментът те плени, започваш да подхождаш с усмивка към всяка сцена. Очаквах нещо ново да се случи и най-вече следиш съдбата на главните герои. Надяваш се за тях, мислено си се превърнал в дете, което чака следващия бонбон да се появи пред него и да го грабне с наслада. Дали това ще е развихрящата се "полова шпага" К.К. Бакстър, или момичето от асансьора г-ца Кюбелик, или готиния доктор Драйфус от апартамент 2B, няма значение, защото когато житейските им пътища се пресекат получаваме завършената класика Апартаментът.
Страхотно филмче! Променящо настроението. Може да ви изкара от просъница, от депресия, от заспалоза - абе от всичко, което ви обременява мисленето. Как да не обичаш миналото? Направо ми се ще да се върна назад във времето, за да се докосна до подобна страст. Тъй като това е просто фантазия, единствения начин да го направя е като гледам нещо подобно. Просто да се поклоня пред създателите и да изживея историята заедно с героите. За момента този подход действа без проблеми. Мога само да се надявам и за напред класическите филми да ми носят такова удовлетворение. Ще споделя с вас, ако нещо заслужава вниманието ви, бъдете сигурни.

»©« Psycho

Събота, дванадесети април
един и четиредесет и седем, следобед

Финикс, времето е топло, а в една хотелска стая двама страстно влюбени консумират тайната си връзка. Обикновен сюжет, двама напълно обикновени герои, свързани с жаждата да бъдат заедно. Джанет Лий (Марион) и Джон Гавин (Сам) са непокорно влюбените, крадящи от обедната си почивка в топлия и зноен петъшен следобед, за да отдадат телата си на привличането и първичната страст.
Връщат се на работа. Марион е секретарка, която получава поръчение от шефа си, да депозира 40 000 долара в банката вместо него. Парите са на негов клиент. Неподкупната на пръв поглед, нещастна на втори, объркана на трети, пожелава да си тръгне от работа след това. Всичко е страхотно, до момента в който задните мисли не надават превес в съзнанието й. Така сочните пачки от по 100 доларови банкноти са твърде голямо изкушение за тази объркана жена.
Събира багажа, продава колата, купува нова и започва своето бягство. Една вечер се озовава в мотел, далеч от пътя, на почти забравено от Бог място. Мотел "Бейтс", спасителят в дъжда. Призрачно изглеждаща къща на хълма, в близост до мотела. Дванадесет стаи, един мениджър - Норман (Антъни Пъркинс). Словоохотлив, добронамерен, отзивчив.
Отпочиване, премисляне на направеното от Марион, баня, душ. Голо женско тяло се превива под нежния допир на изпръскваната всяка секунда от душа вода. Звукът от капещите капки постепенно зачезва. Звукът прави стъпка назад, за да дойде визуалния момент на тъмния силует зад завесата на ваната, в която Марион се къпе. Музиката се усилва. Пронизващия звук те побърква, зачестява. Усилва се още повече, завесата се дърпа, женски писък, все така тъмен и неясен силует. Нож! Убийство!

Така публиката запомня Психо (Psycho) на Алфред Хичкок. Смятан за неговото най-добро произведение, Психо се превръща в легенда, в класика, в предмет за изучаване. Това е не просто филм. Това е един от най-добрите черно-бели филми правени някога. Не просто история, това е сценарий който те изумява със семплотата си, но въпреки това те държи нащрек до самия край на лентата. Докато със сигурност не разбереш какво точно ще се случи, в тази на пръв поглед изглеждаща елементарна история. И докато слушаш тази психо музика, този хорър, този трилър звук, тръпките обхващат цялото ти тяло и чакаш да видиш следващата сцена. Дали ще е ново убийство, или разкриване на побъркващия плашещ характер на някой от героите - няма значение. Искаш историята да се разкрие пред на момента. Това обаче не се случва.
Мотел "Бейтс" е мястото на събитието. Дъждът в момента на пристигането на Марион в този мотел е класика. Всичко което е на тази лента, е толкова често копирано и използвано като идея, вдъхновение или основна линия, че броя филми-деца на Психо е непреброим. Разбира се, винаги взимаш пример от най-добрия. Това в случая е Хичкок и неговият Най-добър - Психо.

Вера Майлс и Мартин Балсам, са ключовите герои в Психо. Тези, които разплитат мистерията. Сестрата на Марион, и детектива - на практика най-големия мозък, с изключение на подлия убиец.
Историята има няколко продължения, които обаче нито са в неговия крийпи стил, нито са дело на Хичкок. Само Антъни Пъркинс прави връзката с първата, оригиналната и единствена част. Не само останах озадачен, че Баста Раймс е ползвал мотиви от музикалната тема на филма, в своята песен Gimme Some Mo'. Бях очарован и от трейлъра на филма. Официалният, а не някакъв любителски. Този в който Хичкок ни развежда из мотела, къщата и обяснява за събитията от филма, като че са истински случки. Което страшно ми напомни рекламите и трейлърите, и всичкия онзи шум около Проклятието Блеър, преди години. Ето пак, имитация на класиката. Също бях впечатлен и от отношението на режисьора към публиката. При първите си прожекции филмът е протичал по следния начин: към средата на филма, той спирал, черен екран, огромен надпис гласящ "Моля, ако има хора страдащи от душевно разстройство, да напуснат залата" се появява и стои около 10-на минути, преди Психо да продължи. Ами как иначе! Уникален стил, метод на работа и последвало шоу след завършване на филма. Определено Алфред Хичкок е бил гений. Така и не е получил най-високото признание на Академията, но пък е един от най-коментираните кино режисьори, сценаристи, продуценти... създатели на филми. Сблъсквал съм се с още няколко негови творби, и заставам плътно зад твърдението, че Психо е най-добрата негова лента. Просто брилянтен! Просто Психо!