»©« Unbreakable

Кой би предположил, че в Пондичери, Индия преди по-малко от 40 години ще се роди едно дете с особен нрав и голямо въобръжение, което когато порастне ще смае широката публика с филма Шесто чувство. Но тук няма да говоря за онзи психо филм, поставил името на М. Найт Шаямалан редом до най-популярните и изкусни психо режисьори, а за неговият следващ - Неуязвимият (Unbreakable). Стилът на Шаямалан е ясен - той няма да направи комедия, драма или криминале. Целта му е да създаде някаква мистика около героите си в историята и постепенно, в рамките на два часа да ви разкатае фамилията от психо атаки. О, да! И завършекът гарантира нещо феноменално, на вид просто през цялото време, което е стояло в съзнанието на зрителя като много много задна мисъл (кажи речи, без да ти кажат няма да му обърнеш внимание).
Това че има толкова добър режисьор, който може да те психира и със сценарий и потайно разказване на историята - та чак да те е страх да стоиш на тъмно, или да погледнеш под леглото, е само похвално за кино индустрията. За нехаресващите Холивуд ще има два вдигнати палеца, готови да кажат: "Ха, ама защото е от Индия, затова ги прави толкова яки!". Само дето на мене ми е все тая, ако ще и от Шри Ланка да е. Важното е геният му като сценарист и режисьор да достигне до публиката по най-добрия начин. Тогава идва удовлетворението за всеки кинолюбител (при мене е по-силно, щото не съм любител, онова другото съм, с "М").

Нека все пак кажа няколко думи за въпросното филмче. Случайно го засякох по телевизията. Гледах как Брус Уилис се е втренчил в бързоминаващия природен пейзаж, докато се вози във влак, на път за вкъщи. Почти нямаше реплики, освен една жена която се опита да го заговори. Но той изглеждаше толкова ангажиран мислено, че само с поглед успя да й отклони вниманието. В миг обаче нещо се случи. А в следващия, героят ни се буди в болницата. Робин Райт Пен играе ролята на съпругата му. Тя и синът й полудяли от паника заради влаковата катастрофа, се чудят как така героя на Брус е оцелял. Не просто оцелял - без драскотинка. ОК, да го наречем късмет, но... що за късмет е това.
Малко по малко мистерията се заформя. Като в това време и самия Брус започва да мисли по странен начин за себе си. В търсене на отговора, той се озовава в антиквариат (за комикси) на Самюъл Л. Джаксън (отново заедно двамата, но този път в психарийка). След няколко техни срещи и крийпи разговори, и много учудени полгледи двамката се сближават.
Обаче странните неща не спират да се случват, загиват хора, въпреки че нашия герой осъзнава природата си и решава да се изявява като sole-survivor, не мутирал, а просто природно надарен.
Та така, нещо като супер герой, ама Брус Уилис (той и без това си е неубиваем). Нещо като дявол, само че по-загадъчен и втрещяващ - Сам Джаксън (с пълния капацитет демоничен вид, погледи и шантави истории).
А дали филма е достатъчно предсказуем - ами подозренията летят из главата ви непрестанно, с всяка следваща сцена. Като че сценария не ви води наникъде, а просто проследявате случайни действия. Което пък не те кара да внимаваш, за да не пропуснеш важен момент. Гледаш и това е - наслаждаваш се или хапеш завивката, зависи от кои зрители си. Усеща се прекрасния стил на Шаямалан, достатъчно добър, за да бъде гледан от хората превърнали се във върли и капризни фенове на Шесто чувство. Приятно ви психиране!

»©« Psycho

Събота, дванадесети април
един и четиредесет и седем, следобед

Финикс, времето е топло, а в една хотелска стая двама страстно влюбени консумират тайната си връзка. Обикновен сюжет, двама напълно обикновени герои, свързани с жаждата да бъдат заедно. Джанет Лий (Марион) и Джон Гавин (Сам) са непокорно влюбените, крадящи от обедната си почивка в топлия и зноен петъшен следобед, за да отдадат телата си на привличането и първичната страст.
Връщат се на работа. Марион е секретарка, която получава поръчение от шефа си, да депозира 40 000 долара в банката вместо него. Парите са на негов клиент. Неподкупната на пръв поглед, нещастна на втори, объркана на трети, пожелава да си тръгне от работа след това. Всичко е страхотно, до момента в който задните мисли не надават превес в съзнанието й. Така сочните пачки от по 100 доларови банкноти са твърде голямо изкушение за тази объркана жена.
Събира багажа, продава колата, купува нова и започва своето бягство. Една вечер се озовава в мотел, далеч от пътя, на почти забравено от Бог място. Мотел "Бейтс", спасителят в дъжда. Призрачно изглеждаща къща на хълма, в близост до мотела. Дванадесет стаи, един мениджър - Норман (Антъни Пъркинс). Словоохотлив, добронамерен, отзивчив.
Отпочиване, премисляне на направеното от Марион, баня, душ. Голо женско тяло се превива под нежния допир на изпръскваната всяка секунда от душа вода. Звукът от капещите капки постепенно зачезва. Звукът прави стъпка назад, за да дойде визуалния момент на тъмния силует зад завесата на ваната, в която Марион се къпе. Музиката се усилва. Пронизващия звук те побърква, зачестява. Усилва се още повече, завесата се дърпа, женски писък, все така тъмен и неясен силует. Нож! Убийство!

Така публиката запомня Психо (Psycho) на Алфред Хичкок. Смятан за неговото най-добро произведение, Психо се превръща в легенда, в класика, в предмет за изучаване. Това е не просто филм. Това е един от най-добрите черно-бели филми правени някога. Не просто история, това е сценарий който те изумява със семплотата си, но въпреки това те държи нащрек до самия край на лентата. Докато със сигурност не разбереш какво точно ще се случи, в тази на пръв поглед изглеждаща елементарна история. И докато слушаш тази психо музика, този хорър, този трилър звук, тръпките обхващат цялото ти тяло и чакаш да видиш следващата сцена. Дали ще е ново убийство, или разкриване на побъркващия плашещ характер на някой от героите - няма значение. Искаш историята да се разкрие пред на момента. Това обаче не се случва.
Мотел "Бейтс" е мястото на събитието. Дъждът в момента на пристигането на Марион в този мотел е класика. Всичко което е на тази лента, е толкова често копирано и използвано като идея, вдъхновение или основна линия, че броя филми-деца на Психо е непреброим. Разбира се, винаги взимаш пример от най-добрия. Това в случая е Хичкок и неговият Най-добър - Психо.

Вера Майлс и Мартин Балсам, са ключовите герои в Психо. Тези, които разплитат мистерията. Сестрата на Марион, и детектива - на практика най-големия мозък, с изключение на подлия убиец.
Историята има няколко продължения, които обаче нито са в неговия крийпи стил, нито са дело на Хичкок. Само Антъни Пъркинс прави връзката с първата, оригиналната и единствена част. Не само останах озадачен, че Баста Раймс е ползвал мотиви от музикалната тема на филма, в своята песен Gimme Some Mo'. Бях очарован и от трейлъра на филма. Официалният, а не някакъв любителски. Този в който Хичкок ни развежда из мотела, къщата и обяснява за събитията от филма, като че са истински случки. Което страшно ми напомни рекламите и трейлърите, и всичкия онзи шум около Проклятието Блеър, преди години. Ето пак, имитация на класиката. Също бях впечатлен и от отношението на режисьора към публиката. При първите си прожекции филмът е протичал по следния начин: към средата на филма, той спирал, черен екран, огромен надпис гласящ "Моля, ако има хора страдащи от душевно разстройство, да напуснат залата" се появява и стои около 10-на минути, преди Психо да продължи. Ами как иначе! Уникален стил, метод на работа и последвало шоу след завършване на филма. Определено Алфред Хичкок е бил гений. Така и не е получил най-високото признание на Академията, но пък е един от най-коментираните кино режисьори, сценаристи, продуценти... създатели на филми. Сблъсквал съм се с още няколко негови творби, и заставам плътно зад твърдението, че Психо е най-добрата негова лента. Просто брилянтен! Просто Психо!

»©« 1408

От Холивуд се стараят на година да изкарат по няколко блокбастъра, с които да си крепят финансовото състояние, по няколко драми или базирани на истинност и факти филми, за да има какво да награждават като стане време за Оскарите, както и порядъчен арсенал психо/страшни филмчета за любителите на Стивън Кинг и другите почитатели на тъмния жанр.
Още като малък се запознах с творчеството на Стивън Кинг, един невероятен майстор в жанра ужаси. Ужаси - много пошло казано, тъй като историите му обхващат повече жанрове, но като цяло първите спомени, които ще се появят у вас, ще бъдат нотки на страх и смразена кръв. Ужасно много от неговите романи са филмирани, които с успех, кои не чак толкова. Лудо се палех по филма То, докато бях четвърти клас, като го пускаха по Ефир 2 (докато още я имаше), в рамките на няколко дни, нацепен на части... след 22:30 часа. Еха! Какъв кеф да гледаш страшни филми, докато си сам вкъщи (или другите спят, най-малко си сам в стаята) и после какво да разказваш. Брей, че геройство. После започнах да му чета книгите, имах някои от тях, радвах му се, макар и да не разбирах голяма част от нещата вътре. Няма какво да крия, колкото и да съм напирал или да ви убеждавам, един 10 годишен, няма как да е напълно навътре в нещата на един виртуоз като Стивън Кинг.
Постепенно повече от филмите му се появяваха на екрана, или достъпни в някакъв друг формат. Кристин, Мизъри, Проклятието, Изкуплението Шоушенк, Зеленият път. Последните два са наистина шедьоври. Добри са и като романи и като кино-реализация. Има и други, но няма да ги коментирам сега, може би един ден ще споделя впечатленията си за тях.

Лятото на 2007-ма имах една колежка, която гледаше с отворена уста монитора. Надникнах (да, гаден навик, някои хора ми се обиждат за това), за да видя какво я е накарало да се блещи така. Беше фенка на Каризма, не вярвах че си пада по Стивън Кинг (двете са ми някак в двете крайности на човешките интереси). Та, тя гледаше трейлъра на 1408 - филм с Джон Кюсак и Самюъл Л. Джаксън в главните роли, по историята на Стивън Кинг (история - публикувана в някакъв популярен щатски ежедневник, простете ми че не си спомням името, а и не ми се търси, не смятам че е важно). И аз го гледах въпросното трейлърче, имаше съспенс, малко дива неяснота и изплашени лица. Добре де, след като гледах Unbreakable вярвах, че Сам Джаксън може да изиграе Дявола по-добре от Ал Пачино и от Джак Никълсън (дори взети заедно). Тук като го мярнах, раздаващ вещи погледи, с една специфична и добре поддържана брадичка (много демонична), философстващ и... управител на хотел (където по стечение на обстоятелствата, щяха да се развият действията) се подготвих психически, че той ще е... "лошия".
От другата страна е Джон Кюсак, който ще бъде "добрия"... или казано с други думи, потърпевшия, който ще има невероятно тежка и мистериозна съдба през целия филм като накрая може и да оцелее, може и да не оцелее. В първия случай най-вероятно ще е побъркан, във втория - ами мъртъв (след свирепи агонии на мъка и ужас). Ау, че ви стресирам. А за какво точно става дума, ще ви разкажа набързо (все пак тук трябва да съм по-информативен за самия филм, не да ви залъгвам с глупости). Но като всеки блог, допуска лирически отклонения е неограничен... стига с отегчителните изказвания.
Героя на Джон Кюсак (Майк Енслин) е писател. Необикновен, както се очаква в една история написана от Стивън Кинг. Ходи по разни много шантави места (спууки), и "изследва" паранормалното в тях или най-малкото си търси белята в дълбоките мистерии и неясното минало. Хотели, мотели, забутани кътчета, където са се случвали човешки драми, обикновено завършващи със смъртен (смъртни) случаи. И нашия човек пише книги по въпроса, хем да държи нащрек публиката, жадна за такива разтреперващи и най-желязното човешко сърце, хем и за да избива комплексите си (натрупани емоции по изгубената си дъщеря преди години). На ръба на: Нямам какво да губя и невярващ в духове и полтергайсти, Майк попада в хотела на Сам Джаксън, с желание да отседне във въпросната стая 1408. Въпреки многото съвети и опити на Джералд Олин (Джаксън), Майк не го сдържа и наема стаята.
Оттам нататък, чак до края на филма ви очакват поредица страшни моменти, спиране на сърцето около десетина пъти, на най-лудите моменти, както и нетърпеливото чувство у вас, да узнаете как ще свърши филма. Не се притеснявайте (но имате право да се разочаровате) няма да бъдете жестоко удивени. Хубав филм като цяло, но след Зеленият път и Изкуплението Шоушенк не съм гледал по-добра екранизация на някое творение на Стивън Кинг. Остава да чакаме, а дотогава ще се задоволим с поредицата ежегодни психо-трилър-ужаси филмчета, които ни предоставят от индустрията наречена Холивуд.