»©« Vertigo

Ще си покажа картите, преди последното раздаване. Предната седмица, в интересен разговор с Натали, се стигна до обзървър метода: "Покажи ми, за да те насоча". Това от своя страна доведе, до не толкова сложния фактор - обърквация. Малко се оплетохме, взаимно, но когато в един глас пожелахме разбирането - получихме просветление. Като капак на всичко, аз добавих ново заглавие към неспирно попълващия ми се списък със стари филми, които не съм гледал (част от които чувам за първи път).
Подобен е случая и с Vertigo - Шемет, на Алфред Хичкок. Драматичната мистерия с трилър елементи, която излиза 2 години преди световноизвестния хит Психо.
Тъй като досега не съм гледал филм с участието на Джеймс Стюарт и Ким Новак, ще ми бъде безкрайно интересно какво ли е подготвил този интересен режисьор. Човекът с най-готината усмивка (като изключим Бъстър Кийтън).

Затова подхождам по необичаен до момента начин. Действам го 50 на 50, защото Шемет все още не е в листата ми с гледани филми, но започнах да пиша неща, които имат отношение с идеята как се е стигнало до това въпросно гледане.
След като приключа с Шемет, ще споделя мнението си (става ли, не става ли, готин ли е, хитов ли е) тук, като продължение на тази статия (пост, ревю, вие си изберете). Само да знаете, че при Хичкок няма скрито покрито! Или беше точно обратното?! Но как да си сигурен, когато умело те манипулират от екрана, а накрая ти забиват нож в гърба, когато най-малко очакваш. Хубавото е, че се чувстваш страхотно! Харесало ти е и искаш още малко...

Processing...

Processing...

»©« Shutter

Усъвършенстваната техника в живота: причина-следствие. За пореден път повлиян от нещо, което съм видял ме навеждат мисли, които разбира се ще свържа с някое заглавие на филм. Чудя се, няма ли в един ден да ми писне всичко това? Надявам се да, може би с надеждата да не ми...
Докато очаквахме началото на новият Шаямалан пуснаха трейлъра на Призрачна бленда (Shutter). Сега това "Призрачна" дето са го сложили в заглавието само ни разсмя с Жоро, ама свикнали сме на подобен род преводчета. А и аз много добре знаех защо е цялото това разграничение. Преди няколко години излезе тайландския филм Бленда (отново Shutter). За да има някаква ясна граница между двата филма (макар че темата и сюжетът им са доста общи) преводачите на кино заглавия (дали има такава гилдия, а профсъюз, защитаващ интересите им?!) са избрали допълнителната думичка "Призрачна", която автоматично ще ориентира зрителя коя бленда от коя година е 2004-та или 2008-ма.
Факт е обаче, въпреки знанието ми за въпросния филм от 2004-та година не бях сигурен дали се казва Бленда. Оттам не смеех да преведа заглавието на английски. А и какво би ми помогнало това, като знаех че версията не е продукция на САЩ. С пръст в уста и неизвестност, ми оставаше да питам някой от двамата души, които заварих преди години да зяпат филмчето, прегърнали по една възглавница, треперещи, загризали нокти на едната си ръка и ококорили очи в мистериозно очакване. Мда, досещате се единият от тях беше този, с който често посещавам CINEPLEX, а другият - една гърла, с която позагубих контакт последните години. Та, като изключим всички тия житейски предпоставки, набързо питах събеседника си как се казваше тоя филм, който тогава са гледали. Очаквах под вола да има теле... еми нямаше. Бленда - Shutter - т'ва е!
След като вече бях просветен в тайландското кино се зарекох, че в рамките на следващите 24 часа ще имам удоволствието да се наплаша от въпросната лента. Със спомена за Ju-on: The Grudge (ама японската версия, не тази със Сара Мишел Гелар) и онези последни 5 минути отпреди 4 години, на тъмно в малките часове тръгнах да психирам.
Беше яко! Кефят ме такива филмчета. Нарочно се оставям да ме стреснат, че даже и да подскокна на места. Знаете ги - героите вървят бавно, музиката е пронизваща, камерата проследява всяка тяхна стъпка, от ниска гледна точка, пример - стъпалата им. Пляскат в някакви мокри следи, музиката става още по-пронизваща, тъмно е като цяло, почти нищо не мърда... вижда се прага на някаква врата, отдолу излиза червена светлина... БУУУУУУУ! Някакво бяло лице, грозно такова, с разни рани по него - абе стряска си, няма как :)
А като сложиш някаква загадка, която героите да разнищват и още няколко незнайни елемента, които допълват за съспенса и финалното разбулване на мистерията - не само че ти става готино, ами и препоръчваш филма за гледане на други. Даже може да плашиш нежния пол със заглавия като това. Азиатците знаят как да ги правят тези неща. Няма кървища в изобилие и ненужно насилие. Всичко е на ниво психика. С едни такива дреболии те плашат, обаче е силно. Държи ти влага (след като ти си първопричинителя на въпросната влага, хахаха).
Искрено се забавлявах с филма. За новата версия, американската, не съм сигурен че ще я гледам, но ако това стане няма как да не научите :) Така че - търпение до официалното пускане на филма. През това време, може да видите как Тайланд правят страхотии с Бленда.

»©« The Happening

"The Happening... it's going to happen!"

След като наливах комунизъм в главата на Жоро, посредством тая реплика, в продължение на целия петък, 13-ти, до самия старт на филма Явлението, се оказахме в полупълната (полупразната - избирайте си - ПЕСИМИСТИ) зала 1 на CINEPLEX в очакване на Онова-нещо-да-се-случи! Все пак сценарист, продуцент, режисьор (кабелджия, гримьор и осветител [както и една 10-секундна роля - ОТНОВО]) на лентата е М. Найт Шаямалан. Как може да го пропуснем. А и на трейлъра Марк Уолбърг, Джон Легуизамо и Зоуи Дешанел изглеждаха много повече от уплашени. Нещо се случваше бе, ставаше нещо необяснимо и хората се осмъртяваха!

"Buy some Popcorn and Enjoy"

Това и направихме, въпреки че аз набивах начос, падам си по лютивото. Между другото от традиционния спам в началото си харесахме поредната част от френската убер-комедия Такси. Изглеждаше доста забавно, май ще се гледа.
Та, след като най накрая мистериозната музика, уплашените погледи и неизвестното започнаха, зрителите гледаха с интерес. Постоянно цъкаше един часовник от екрана (незнайно защо) и нещо лошо се случваше на голяма група от хора. Ей така, както си стоят почват да бълват глупости, после тръгват назаден ход и накрая... Внушително беше, да чуваш хрущящия звук от размазващи се върху паважа тела, падащи от висок строеж - беше ужасно. Успя - Шаямалан ни стресна и определено задържа вниманието на зрителя в първите минути.
Но... после се появи Марк Уолбърг - даскал. Хахахаха, някак си прекалено миролюбив ми изглеждаше. А и както споменах всички тия наплашени гримаси дето всичи правеха винаги са ме разсмивали. Започна задълбаване на мистерията и това явление. Хората се лутаха, не знаеха какво им се случва, как да се опазят - паника!
До един момент нещата във филма изглеждаха доста интересни. Но тук там като се пускаха неуместни шеги или забележимо героите прекаляваха в глупостта си, което съм сигурен, че ще даде материал на следващата част от поредицата Страшен филм или Епичен филм, или както се нарича сега бозавата пародийна сага.
Честно казано не останах доволен от филма, но поне се забавлявах. Хм, това май ме прави доволен :) Не че нямаше неща, за които да си струва да му хвърлиш още едно око. Самия факт, че такава лента трябва да те държи под напрежение до самия край и да ти е страшно, предразполага зрителя към други очаквания. А като ми показват разни физиономии или глупави действия, които ме разсмиват - се получава хихи-кане зад гърба на творението. Шаямалан този път не беше на ниво. Трудно е, в този фрийки жанр да останеш на върха и всеки път да стресираш зрителите с нещо феноменално-загадъчно. И все пак няма човек, който да не обича: "I see dead people" - да живей, живей М. Найт!

»©« Unbreakable

Кой би предположил, че в Пондичери, Индия преди по-малко от 40 години ще се роди едно дете с особен нрав и голямо въобръжение, което когато порастне ще смае широката публика с филма Шесто чувство. Но тук няма да говоря за онзи психо филм, поставил името на М. Найт Шаямалан редом до най-популярните и изкусни психо режисьори, а за неговият следващ - Неуязвимият (Unbreakable). Стилът на Шаямалан е ясен - той няма да направи комедия, драма или криминале. Целта му е да създаде някаква мистика около героите си в историята и постепенно, в рамките на два часа да ви разкатае фамилията от психо атаки. О, да! И завършекът гарантира нещо феноменално, на вид просто през цялото време, което е стояло в съзнанието на зрителя като много много задна мисъл (кажи речи, без да ти кажат няма да му обърнеш внимание).
Това че има толкова добър режисьор, който може да те психира и със сценарий и потайно разказване на историята - та чак да те е страх да стоиш на тъмно, или да погледнеш под леглото, е само похвално за кино индустрията. За нехаресващите Холивуд ще има два вдигнати палеца, готови да кажат: "Ха, ама защото е от Индия, затова ги прави толкова яки!". Само дето на мене ми е все тая, ако ще и от Шри Ланка да е. Важното е геният му като сценарист и режисьор да достигне до публиката по най-добрия начин. Тогава идва удовлетворението за всеки кинолюбител (при мене е по-силно, щото не съм любител, онова другото съм, с "М").

Нека все пак кажа няколко думи за въпросното филмче. Случайно го засякох по телевизията. Гледах как Брус Уилис се е втренчил в бързоминаващия природен пейзаж, докато се вози във влак, на път за вкъщи. Почти нямаше реплики, освен една жена която се опита да го заговори. Но той изглеждаше толкова ангажиран мислено, че само с поглед успя да й отклони вниманието. В миг обаче нещо се случи. А в следващия, героят ни се буди в болницата. Робин Райт Пен играе ролята на съпругата му. Тя и синът й полудяли от паника заради влаковата катастрофа, се чудят как така героя на Брус е оцелял. Не просто оцелял - без драскотинка. ОК, да го наречем късмет, но... що за късмет е това.
Малко по малко мистерията се заформя. Като в това време и самия Брус започва да мисли по странен начин за себе си. В търсене на отговора, той се озовава в антиквариат (за комикси) на Самюъл Л. Джаксън (отново заедно двамата, но този път в психарийка). След няколко техни срещи и крийпи разговори, и много учудени полгледи двамката се сближават.
Обаче странните неща не спират да се случват, загиват хора, въпреки че нашия герой осъзнава природата си и решава да се изявява като sole-survivor, не мутирал, а просто природно надарен.
Та така, нещо като супер герой, ама Брус Уилис (той и без това си е неубиваем). Нещо като дявол, само че по-загадъчен и втрещяващ - Сам Джаксън (с пълния капацитет демоничен вид, погледи и шантави истории).
А дали филма е достатъчно предсказуем - ами подозренията летят из главата ви непрестанно, с всяка следваща сцена. Като че сценария не ви води наникъде, а просто проследявате случайни действия. Което пък не те кара да внимаваш, за да не пропуснеш важен момент. Гледаш и това е - наслаждаваш се или хапеш завивката, зависи от кои зрители си. Усеща се прекрасния стил на Шаямалан, достатъчно добър, за да бъде гледан от хората превърнали се във върли и капризни фенове на Шесто чувство. Приятно ви психиране!

»©« 1408

От Холивуд се стараят на година да изкарат по няколко блокбастъра, с които да си крепят финансовото състояние, по няколко драми или базирани на истинност и факти филми, за да има какво да награждават като стане време за Оскарите, както и порядъчен арсенал психо/страшни филмчета за любителите на Стивън Кинг и другите почитатели на тъмния жанр.
Още като малък се запознах с творчеството на Стивън Кинг, един невероятен майстор в жанра ужаси. Ужаси - много пошло казано, тъй като историите му обхващат повече жанрове, но като цяло първите спомени, които ще се появят у вас, ще бъдат нотки на страх и смразена кръв. Ужасно много от неговите романи са филмирани, които с успех, кои не чак толкова. Лудо се палех по филма То, докато бях четвърти клас, като го пускаха по Ефир 2 (докато още я имаше), в рамките на няколко дни, нацепен на части... след 22:30 часа. Еха! Какъв кеф да гледаш страшни филми, докато си сам вкъщи (или другите спят, най-малко си сам в стаята) и после какво да разказваш. Брей, че геройство. После започнах да му чета книгите, имах някои от тях, радвах му се, макар и да не разбирах голяма част от нещата вътре. Няма какво да крия, колкото и да съм напирал или да ви убеждавам, един 10 годишен, няма как да е напълно навътре в нещата на един виртуоз като Стивън Кинг.
Постепенно повече от филмите му се появяваха на екрана, или достъпни в някакъв друг формат. Кристин, Мизъри, Проклятието, Изкуплението Шоушенк, Зеленият път. Последните два са наистина шедьоври. Добри са и като романи и като кино-реализация. Има и други, но няма да ги коментирам сега, може би един ден ще споделя впечатленията си за тях.

Лятото на 2007-ма имах една колежка, която гледаше с отворена уста монитора. Надникнах (да, гаден навик, някои хора ми се обиждат за това), за да видя какво я е накарало да се блещи така. Беше фенка на Каризма, не вярвах че си пада по Стивън Кинг (двете са ми някак в двете крайности на човешките интереси). Та, тя гледаше трейлъра на 1408 - филм с Джон Кюсак и Самюъл Л. Джаксън в главните роли, по историята на Стивън Кинг (история - публикувана в някакъв популярен щатски ежедневник, простете ми че не си спомням името, а и не ми се търси, не смятам че е важно). И аз го гледах въпросното трейлърче, имаше съспенс, малко дива неяснота и изплашени лица. Добре де, след като гледах Unbreakable вярвах, че Сам Джаксън може да изиграе Дявола по-добре от Ал Пачино и от Джак Никълсън (дори взети заедно). Тук като го мярнах, раздаващ вещи погледи, с една специфична и добре поддържана брадичка (много демонична), философстващ и... управител на хотел (където по стечение на обстоятелствата, щяха да се развият действията) се подготвих психически, че той ще е... "лошия".
От другата страна е Джон Кюсак, който ще бъде "добрия"... или казано с други думи, потърпевшия, който ще има невероятно тежка и мистериозна съдба през целия филм като накрая може и да оцелее, може и да не оцелее. В първия случай най-вероятно ще е побъркан, във втория - ами мъртъв (след свирепи агонии на мъка и ужас). Ау, че ви стресирам. А за какво точно става дума, ще ви разкажа набързо (все пак тук трябва да съм по-информативен за самия филм, не да ви залъгвам с глупости). Но като всеки блог, допуска лирически отклонения е неограничен... стига с отегчителните изказвания.
Героя на Джон Кюсак (Майк Енслин) е писател. Необикновен, както се очаква в една история написана от Стивън Кинг. Ходи по разни много шантави места (спууки), и "изследва" паранормалното в тях или най-малкото си търси белята в дълбоките мистерии и неясното минало. Хотели, мотели, забутани кътчета, където са се случвали човешки драми, обикновено завършващи със смъртен (смъртни) случаи. И нашия човек пише книги по въпроса, хем да държи нащрек публиката, жадна за такива разтреперващи и най-желязното човешко сърце, хем и за да избива комплексите си (натрупани емоции по изгубената си дъщеря преди години). На ръба на: Нямам какво да губя и невярващ в духове и полтергайсти, Майк попада в хотела на Сам Джаксън, с желание да отседне във въпросната стая 1408. Въпреки многото съвети и опити на Джералд Олин (Джаксън), Майк не го сдържа и наема стаята.
Оттам нататък, чак до края на филма ви очакват поредица страшни моменти, спиране на сърцето около десетина пъти, на най-лудите моменти, както и нетърпеливото чувство у вас, да узнаете как ще свърши филма. Не се притеснявайте (но имате право да се разочаровате) няма да бъдете жестоко удивени. Хубав филм като цяло, но след Зеленият път и Изкуплението Шоушенк не съм гледал по-добра екранизация на някое творение на Стивън Кинг. Остава да чакаме, а дотогава ще се задоволим с поредицата ежегодни психо-трилър-ужаси филмчета, които ни предоставят от индустрията наречена Холивуд.

»©« The Machinist

На връщане от любимата ни Флора, с няколко приятелчета, си говорим за предстоящото идване на новия Батман. Въодушевени сравнявайки произведенията на Тим Бъртън, и тези на Кристофър Нолан, кой от тях е по-добър, както и актьорите играещи Брус Уейн (в тези на Бъртън - Майкъл Кийтън, а на Нолан - Крисчън Бейл), започнах да обяснявам как последния играел добре, как Престиж бил много добър филм, и тогава... Жорката ме спря с думите: "Т'ва е щото не си гледал Машинистът!". Поглеждам го с въпросително изражение и леко "WTF?!" - а той, продължи да ми разказва колко готин бил филма. Разбира се го спрях, преди да е започнал да раздухва историята и да ми каже какво ще се случи накрая. Много мразя да ми разказват филми, в които следенето на действието, виждането на невидими за просто око неща, непрекъсната логика, са ключовите елементи.
След като вече имах достъп до Машинистът (The Machinist, или както го превеждат още - Механикът), не ми оставаше нищо друго освен да изчакам да се стъмни, и да се надълбам с известна доза непознат филм, предвещаващ невероятна трилър развръзка.

Крисчън Бейл и Дженифър Джейсън Лий във филма на Брад Андерсън. Още с началото и встъпителните секунди - мрачна картина. Преобладаващите цветове са черното и... други сиви вариации на черното. Топлите цветове - умишлено отстранени, дори червено (което рядко се мяркаше и правеше жесток контраст) беше така убито, че по скоро приличаше на съсирена кръв, допринасяща още повече за неприятното и тягостно излъчване от екрана. Всичко това с цел да те психира разбира се.
Но това не беше толкова впечатляващо за мен. Не ми е сефте да гледам психо филми, мистерии, полу-хоръри, или филми с неочакван край. Вижте обаче, като видях Крисчън Бейл, 45 кила с напикани гащи - това беше ново за мен. Човека беше пред умиране, и продължаваше да слабее. Винаги съм се възхищавал на актьори, които правят луди неща, за да влязат в ролята си. Включително и да отслабнеш толкова. Та, с изпъкнали скули, гръбначен стълб, броеница от ребра, изпита физиономия, сиво излъчване, полу празен поглед, се срещаме с главния герой.
Малка прелюдия от края на филма, разбира се толкова тъмно, толкова втрещяващо излъчване на Бейл, че изобщо не разбирате какво всъщност се случва, и защо героя ни седи на ръба на една скала държейки труп в ръцете си, който преди това прилежно уви в килим, готов да го хвърли...
Мистерията е налице, остава да разберем какво се е случило, та тоз човечец прави такива мизерии.
Много дарк, много крийпи... подтискаща сиво-черна атмосфера. Даже и името Машинистът, и професията на героя ни беше студена, еднообразна, подтискаща.

Ежедневно Тревър Резник, сваляше определено количество от теглото си, по неизвестни причини. На всичко отгоре инсомния го мъчи през последната година, година и половина. Изглеждаше наистина притеснен, и с някакви проблеми... които обаче така и не споделяше, а и беше абсолютно убеден че всичко му е наред. До момента в който след инцидент в работата, причинен от невниманието му, негов колега губи ръката си. Оттам насетне започва бавното разплитане на добре усукания сценарий. От цялата психоза около инцидента, редица необясними събития, които само той вижда, стигаме до момента на пълна мозъчна блокировка.
Напълно объркан, обзет от параноя, че всички са в заговор срещу него, неразбиращ много неща, привидения, странни събития - стигаме и до същинския край. Който... беше добър. Но мисля че повече от добър, тъй като през цялото време вида на героя ни е напомнял подсъзнателно какви може би са причините за психичното му състояние и начина по който се държи. Но прекалено увлечени от историята, и желанието да разберем режисьорското решение, отказваме да повярваме в собствените си мисли.
Така е, поредния филм за слабото човешко съзнание, колко крехко е то, и какви събития може да причини. Не е психотропно оръжие, нито пък коренно ще промени възгледите ви към живота и заобикалящия свят. Обаче ще ви захапе здраво за съвестта (за тези които я имат) и може би, ще ви научи на повече самоконтрол. Инсомния + лабилна психика + чувство за вина = Машинистът!