»©« Shutter

Усъвършенстваната техника в живота: причина-следствие. За пореден път повлиян от нещо, което съм видял ме навеждат мисли, които разбира се ще свържа с някое заглавие на филм. Чудя се, няма ли в един ден да ми писне всичко това? Надявам се да, може би с надеждата да не ми...
Докато очаквахме началото на новият Шаямалан пуснаха трейлъра на Призрачна бленда (Shutter). Сега това "Призрачна" дето са го сложили в заглавието само ни разсмя с Жоро, ама свикнали сме на подобен род преводчета. А и аз много добре знаех защо е цялото това разграничение. Преди няколко години излезе тайландския филм Бленда (отново Shutter). За да има някаква ясна граница между двата филма (макар че темата и сюжетът им са доста общи) преводачите на кино заглавия (дали има такава гилдия, а профсъюз, защитаващ интересите им?!) са избрали допълнителната думичка "Призрачна", която автоматично ще ориентира зрителя коя бленда от коя година е 2004-та или 2008-ма.
Факт е обаче, въпреки знанието ми за въпросния филм от 2004-та година не бях сигурен дали се казва Бленда. Оттам не смеех да преведа заглавието на английски. А и какво би ми помогнало това, като знаех че версията не е продукция на САЩ. С пръст в уста и неизвестност, ми оставаше да питам някой от двамата души, които заварих преди години да зяпат филмчето, прегърнали по една възглавница, треперещи, загризали нокти на едната си ръка и ококорили очи в мистериозно очакване. Мда, досещате се единият от тях беше този, с който често посещавам CINEPLEX, а другият - една гърла, с която позагубих контакт последните години. Та, като изключим всички тия житейски предпоставки, набързо питах събеседника си как се казваше тоя филм, който тогава са гледали. Очаквах под вола да има теле... еми нямаше. Бленда - Shutter - т'ва е!
След като вече бях просветен в тайландското кино се зарекох, че в рамките на следващите 24 часа ще имам удоволствието да се наплаша от въпросната лента. Със спомена за Ju-on: The Grudge (ама японската версия, не тази със Сара Мишел Гелар) и онези последни 5 минути отпреди 4 години, на тъмно в малките часове тръгнах да психирам.
Беше яко! Кефят ме такива филмчета. Нарочно се оставям да ме стреснат, че даже и да подскокна на места. Знаете ги - героите вървят бавно, музиката е пронизваща, камерата проследява всяка тяхна стъпка, от ниска гледна точка, пример - стъпалата им. Пляскат в някакви мокри следи, музиката става още по-пронизваща, тъмно е като цяло, почти нищо не мърда... вижда се прага на някаква врата, отдолу излиза червена светлина... БУУУУУУУ! Някакво бяло лице, грозно такова, с разни рани по него - абе стряска си, няма как :)
А като сложиш някаква загадка, която героите да разнищват и още няколко незнайни елемента, които допълват за съспенса и финалното разбулване на мистерията - не само че ти става готино, ами и препоръчваш филма за гледане на други. Даже може да плашиш нежния пол със заглавия като това. Азиатците знаят как да ги правят тези неща. Няма кървища в изобилие и ненужно насилие. Всичко е на ниво психика. С едни такива дреболии те плашат, обаче е силно. Държи ти влага (след като ти си първопричинителя на въпросната влага, хахаха).
Искрено се забавлявах с филма. За новата версия, американската, не съм сигурен че ще я гледам, но ако това стане няма как да не научите :) Така че - търпение до официалното пускане на филма. През това време, може да видите как Тайланд правят страхотии с Бленда.

»©« Super Size Me

МакДоналдс пристига в Африка!

Искате предистория?! ОК, давам ви я. Един път, от многото поредни... с Жорката посещаваме любимата ми Флора бургер, където ще си папна още един път луканка с топено. Където ще задоволя гастрономическите си нужди и стомахът ми ще остане повече от доволен. Но какво се оказва? Спътникът ми решава да развали част от насладата, като ми разкаже за филмчето което току що е гледал. А коe е то?! Super Size Me, едно творение на Морган Спърлок, в което последният доброволно се подлага на странния експеримент, да докаже че храните от така популярната бърза закуска са не просто вредни, ами... реално могат да те убият. Което в прав текст значи, хапвай си МакДоналдс, KFC или каквато и да е бърза храна, която ще намали дните ти като жив индивид на планетата Земя. Ако са ви налегнали самоубийствени мисли, всичко е ОК, но... ако не сте просто пионка в системата на съществуването... няма ли да ви се иска повече?!
Оказа се не само, че САЩ има най-затлъстелите хора на планетата, ами и че те го разбират и не правят нищо по въпроса за предотвратяването на това... "събитие"?!
Колко лудо може да е това? Хем знаеш че ти вреди, хем продължаваш. Никакъв свян и спогодба с твоето собствено Аз! Егоистично дори спрямо тебе си. Което няма нищо общо с какъвто и да е вид алтруизъм. Доброволно си вредиш и то за какво? Да спестиш време? Защото е уникално вкусно? Защото мацките зад тезгяха са готини (ако са под 100 кг)?

Логичното обяснение бяга, и то по всички тъч линии. Аз обичам често да хапвам от въпросните бързи закуски (храни). Не консумирам МакДоналдс, защото не съм доволен от тъпите им порции. Малки ми се виждат. Явно при нас не доставят (не предлагат) Super Size опаковки, но и ако ги даваха сигурно щяха да са на недопустими цени, което мен съвсем нямаше да ме удовлетвори. Така, като стана ясно че избягвам консумацията на продукти от златната арка, ще кажа че съм неофициален фен на Храна за душата a.k.a. KFC.
От менюто на последните често си хапвам пикантни крилца, бонбургери и средни картофки. Което ако спазвам постоянство води до влошаване на здравословния ми живот. Първо - наистина се събуждам отпаднал и гладен, съзнателно съм убер изморен, не желая да напусна леглото си без нова порция от тази храна, полово съм изнемощял и дори нямам желание да го вдигна (независимо дали пред мен има секси парче, готово да ми го налапа целия) или каквато и да е друга нормална сексуална ситуация. Положението е сериозно. И авторът на филма е повече от прав, задаващ въпросите. Сами се поставяме в тази ситуация на... прекалено ангажирани люде. Реално погледнато, може да отделим час и половина от "толкова интензивното" си ежедневие и да помислим за здравето си в хранителен аспект. И да не се поддаваме на изкушението приело формата на сластен мазен бургер (от която и да е компания).
Само воля ни трябва. Но прекалено много се отплеснах от личните ми маниери относно тази храна. Не съм я спрял, нито след сказката на Жоро, нито след гледането на Супер голям. Продължавам, но с умерени темпове, стига това да не ме депресира прекалено.
Но подкрепям твърдението на автора (режисьора) на филма. Като го хапваш, се чувстваш щастлив... повече от готин, но в момента в който спреш, изпитваш неописуема гадост в устата и стомаха си, и ти иде да повърнеш. Което... няма как да е добре, особено ако ти се случва всеки ден (на вечеря) или по-лошо - по три пъти на ден. Нека заедно спрем тази луда консумация сега, преди положението съвсем да е станало необратимо.

»©« Fahrenheit 9/11

През 2004 година много се шумеше за Новия филм на Майкъл Мур, а и заглавието само по себе си предполагаше нещо наистина добро. 9/11 по Фаренхайт (Fahrenheit 9/11) е поредния строго осъдителен американското правителство филм на режисьора, насочен главно срещ президента Джордж Буш и останалите пионки, оставащи в повечето случаи покрити, но умело дърпащи конците на марионетката. Куклата е президента, безспорно. Останалите са добри кукловоди, които се саморазправят с проблемите си по възможно най-безскрупулния начин, с липса на морал, съчувствие и каквато и да е човещина.
Фокусът е поставен над събитието 11ти септември 2001 година. Няма как да не си спомням този ден. Прибирам се вкъщи, бях до Ванко, пак нещо с компютрите се разправяхме. Мисля че беше след 16:00 часа, стоя си в стаята и брат ми влиза. Вика ми: "Не може да познаеш какво стана!", аз просто скимвам, а той ми посочва наредения пъзел (един такъв голям, на Манхатън посред нощ, хубав пъзел) и казва: "Тия вече ги няма!" - сочещ точно към двете кули на Световния търговски център. Стреснах се и съответно отидохме да гледаме новините. Калпава история. И оттам започна всичко за САЩ и войната им срещу терора.
Разбира се Майкъл Мур не прави поредния филм за този фатален ден. Опитва се да отвори очите на сънародниците си по повод това, какво наистина се е случило и продължава да се случва. 2004 година, нищо не разбраха, факт е че сме 2008 и те продължават да са си на същото дередже.
Филмът е интересен. Още една теория за възможната конспирация, която звучи още по-правдоподобно. Гледах го с интерес през 2004 зимата, част от нещата ми убягваха, но пък с времето научих доста неща, и тъй като наскоро гледах Sicko, ми се прищя да си пусна отново Фаренхайт.
Тъкмо щях да напиша, че това е първия филм на Майкъл Мур, който съм гледал... но след като вчера се разрових във филмографията му, останах повече от приятно изненадан, като разбрах че доста години преди 2004-та, както и преди самата 2001-ва, съм познавал филм на режисьора. Казва се Канадски бекон (Canadian Bacon), с участието на Джон Кенди, Риа Пърлман и Кевин Полак. Като се сетя за сюжетът, няма как, абсолютен Майкъл Мур. Филмчето е добро и отново сатирично, саркастично и загатващо невежествата обхванали системата на САЩ. Има много гнили неща, и те вече не са само в Дания. Някой ден може и да послушат пълничкия тип с бейзболната шапка. Първо ще го послушат, после ще го чуят. Накрая остава тези 26% от интелигентните да го разберат и подкрепят. През това време, дано глупостта на САЩ не избие дотолкова, че да си помисли че и ние имаме оръжия за масово унищожение, или че укриваме терорист в кокошарника си.

»©« Shaun of the Dead

Мисля че вече познавате увлечението ми към английското кино (в частност комедиите, които правят). Кефя се на звученето, на лафчетата които подмятат, на семплотата на хумора им (много е тънък, пропит често с ирония и сарказъм, избиване на очевидни шеги). И поради факта, че отново ли отново гледах трейлъра на Hot Fuzz, видях там някъде пише: "От създателите на Shaun of the Dead" - което веднага беше последвано от издирване на повече инфо за филма. Отново Саймън Пег и Ник Фрост, но този път в съвсем друго превъплъщение. Шон и мъртвите е една английска пародия на всички онези дарк-хорър-мистъри-скери филми, които ни ги подават ежегодишно от презатлантическата обединено-щатска президентска република. И за тези, които познават Hot Fuzz, със сигурност обичат тандема Пег-Фрост, които са уникални, в каквито и роли да ги забъркат. Dawn of the Dead, Land of the Dead, срещали сте тези заглавия, вероятно сте стискали зъби вечер на тъмно с тях, или някои с подобно име или тематика. Зомбита, вампири, мъртви които се съживяват (но нямат статута на зобмита, З-думичката) е такива неща. В Шон и мъртвите всичко е осмяно. Нормално като за пародия. И напълно различна от американските такива (ала сагата Страшен филм, признавам първите две части рулираха, след това се изчерпаха). Трудно е да се прави класна пародия, понякога са пълен провал, друг път леко смешни, но времето не е същото като онова от Смотаняци. Беше предизвикателство да гледаш как се подиграват на "сериозни" филми, но междувременно се заливаш от смях и нямаш нищо против от това. Дори се радваш ако отгатваш всички филми, които са попаднали в обсега на безкомпромисните саркастични сценаристи.

Режисьорът Едгар Райт, е избрал Саймън Пег и Ник Фрост в главните роли на филма. Освен тях, отново ще видим Дилън Моран (спомняте ли си братовчеда от Бягай, дебеланко, бягай?! Да, това е той, но не толкова забавен и култов като онази си роля) както и частичното участие на един друг популярен англичанин - Бил Найхи. А историйката на кратко е следната: слабо динамичния живот на Шон се изразява в следните предизвикателства: сутрин да стане тътрейки се и със зянала уста, закъсняващ за дребната си работка и скучния делник. Безплановият му ден преминава не толкова бързо, с много досадни срещи и неприятни разговори, и вечерта прекарва в любимият си пъб - "Уинчестър". Но с него е любимата му, която въпреки че е готина, продължава да се мъкне с него. Като цяло той се вписва в профила на луузъра, а тя на красивацата която по някакъв начин е пленена от добротата му. Нейните приятели мрънкат да го зареже, а той продължава да си живее лесния и неангажиращ живот, грижейки се най-вече за добрия си приятел от детство - Ед (Ник Фрост). Казах луузър, а?! Ами, Ед е нещо по-ниско от това. Не работи, не помага на никой, по цял ден консумира, но е пич за Шон и му е приятел, постоянно прави кочина в къщата му, и хич не се харесва на другия му съквартирант. И когато става така че Ед е изгонен от къщата, Шон зарязан от приятелката си, настъпва Апокалипсис в Лондон. Някакъв вирус (май такова беше, ако изобщо го казаха) е плъзнал бързо и взел първите си жертви. Хората зомбясват и почват да търсят храна. Ако те гризнат, след време се сдухваш и ставаш като тях. Яко нали! Е да ама това е пародийка, тука зомбитата са пълен аут. Влачат се супер бавно, прекалено тъпи са, за да хванат добрите герои.
В крайна сметка, когато малко оцеляват всичко се завърта около любимото местенце на Шон, където е и финалната битка.
Имаше доста приятни моменти, на места се разкрещях от смях, на други просто доглеждах филма. Мисля че е добър в един общ аспект. Също така мисля, че Hot Fuzz беше още по-добър, но това е мое мнение. Все пак Шон и мъртвите е по-приятен за гледане от някои други пародии, най-малкото заради прекрасния английски език, сленга им и българските субтитри, които в един момент са толкова семпли, в друг ти пръсват мозъка върху стената, а ченетото ти трака в такт със смеховите вибрации на тялото ти! Уникално е наистина, и доста забавно. Една унищожаваща скучните моменти комедийка, от майстори на хубави филми. Пробвайте го!

»©« Jersey Girl

Измина много време откакто за първи път гледах Момиче от Джърси (Jersey Girl). Спомням си, че беше нормална лятна утрин, може би уикенд, и от нямане какво да правя естествено ще гледам филм. Тогава нещо бях на вълна романтики или като цяло филми, които да ме трогват, и разглеждайки списъците попаднах на нещо с Бен Афлек в главната роля, което не ми беше познато. Набързо направих справка, за да се запозная малко повече. На обложката той и едно малко момиченце се зяпат, приличаше ми на едно по-старо, доста сладко филмче - Къдравата Сю. Но това беше ново, и определено не предполагаше да е същото. На режисьора Кевин Смит (който разпознах едва вчера като Мълчаливия Боб от Догма). Оказа се че въпросния е не само "посредствен" актьор, ами и доста добър режисьор. Посредствен, защото го мислех за обикновен, порядъчен и не много значим. Уви, това е било просто прикритие. Двамата с другия откачалник - Джей, всъщност са символи на компанията View Askew, създала и Догма и Момиче от Джърси, че и още други добри загалавия. Но да оставим новонаученото от мен и да ви разкажа за приятното и много трогателно филмче, което преди малко завърших да гледам.
В Момиче от Джърси ще видим още и Дженифър Лопез, Лив Тайлър, както и запомнящо се (макар и за кратко) появяване на Уил Смит и Мат Деймън.

Оливър Тринки е доста словоохотлив рецензент, поразяваща уста в шоу бизнеса и носител на късмет и пътеводна светлина за много млади надежди, напиращи за музикалния шоу бизнес. Доста млад, с невероятен успех, с красива приятелка (Лопез), но с никакво свободно време. Въпреки това, личния му живот... намира пролуки в претрупаното ежедневие, до толкова че да отведе него и Герти, до родното му градче - Ню Джърси. След запознанството с баща му, след минаването на "най-трудния тест", Оли предлага брак на Герти. Женят се, праят лудо секс и... тя забременява. Всичко върви по ноти. Двамата щастливи, макар и малко изнервени покрай забързания живот и наближаващия трети член на семейството, стигат до деня в който бебето е готово да види бял свят. Очакваният дълго и предполагащ се да бъде много щастлив и светъл ден, завършва трагично. Майката умира минути след като ражда малкото момиченце...
Съсипан, Оли трябва да продължи живота си. Същата лудница в работата и с нещо ново, с което и представа си няма как трябва да се справи. Така историята преминава от тъжна в комична. Ясно е че не можеш да разчиташ на баща си, да ти гледа бебето, колкото и да му е приятно. Щеш нещеш, поемаш си родителските ангажименти, особено когато детето е лишено от майчините ласки и грижи. На ръба на стреса, с бебе в ръце, целия в бебешка пудра, на една пресконференция Оли казва на журналистите че са сбирищна от мулхьовци и... губи работата си! Смело, в очите, истина - но на каква цена.
Всъщност това идва доста добре за него и малката Герти. Да, кръстена на майка си, която така и не можа да я види. Оттук на сетне в Момиче от Джърси следват само случки, каращи ви да се хилите от радост и от мили моменти.

Забележително хлапе е малката Герти (Ракуел Кастро). С типични латино американски черти, за да напомня на майка си (Дженифър Лопез), с пламенен характер и с невероятен ум за годините си, Герти ще ви накара да я заобичате още в първите пет минути, в които я видите или чуете. Не знам, може би някъде е имало подобни случки, в които бащата остава сам, губи съпругата си, но от нея остава най-доброто - малката им дъщеричка. И неслучайно споменах приликата им, и като темперамент и като външни черти. Като че духът на майката се е вселил в дъщеричката и продължава да живее чрез нея. Не вярвам в преражданията или подобен род неща, но като се замисли човек, и като изгледа филма, вече вярва в особения род хора, които се раждат ежедневно някъде там, в някоя част на света. Човешките драми са непрекъснати и винаги всичко минава през синусоидата на живота, има и спадове има и върхове. Момиче от Джърси е един невероятен пример за това, как един човешки живот може да се промени, и да доведе до появата на друг, както и промяната и щастливо докосване до битиетата на още... дузина други. Романтика, драма, комедия - всичко това струи от екрана докато проследявате действието. Отношенията баща-дете засегната в два аспекта - Герти и Оли, както и Оли и неговия Татко (Пап, както постоянно го наричаха). Филма е посветен на бащата на Кевин Смит, разбираме го накрая на финалните надписи.
Трогателна история за всеки кинолюбител, а що се отнася до качеството и изпълнението - мога да го гарантирам. Познавате ме, както и вкусът ми, така че ще останете повече от доволни ако се запознаете с момичето от Джърси.

»©« The Machinist

На връщане от любимата ни Флора, с няколко приятелчета, си говорим за предстоящото идване на новия Батман. Въодушевени сравнявайки произведенията на Тим Бъртън, и тези на Кристофър Нолан, кой от тях е по-добър, както и актьорите играещи Брус Уейн (в тези на Бъртън - Майкъл Кийтън, а на Нолан - Крисчън Бейл), започнах да обяснявам как последния играел добре, как Престиж бил много добър филм, и тогава... Жорката ме спря с думите: "Т'ва е щото не си гледал Машинистът!". Поглеждам го с въпросително изражение и леко "WTF?!" - а той, продължи да ми разказва колко готин бил филма. Разбира се го спрях, преди да е започнал да раздухва историята и да ми каже какво ще се случи накрая. Много мразя да ми разказват филми, в които следенето на действието, виждането на невидими за просто око неща, непрекъсната логика, са ключовите елементи.
След като вече имах достъп до Машинистът (The Machinist, или както го превеждат още - Механикът), не ми оставаше нищо друго освен да изчакам да се стъмни, и да се надълбам с известна доза непознат филм, предвещаващ невероятна трилър развръзка.

Крисчън Бейл и Дженифър Джейсън Лий във филма на Брад Андерсън. Още с началото и встъпителните секунди - мрачна картина. Преобладаващите цветове са черното и... други сиви вариации на черното. Топлите цветове - умишлено отстранени, дори червено (което рядко се мяркаше и правеше жесток контраст) беше така убито, че по скоро приличаше на съсирена кръв, допринасяща още повече за неприятното и тягостно излъчване от екрана. Всичко това с цел да те психира разбира се.
Но това не беше толкова впечатляващо за мен. Не ми е сефте да гледам психо филми, мистерии, полу-хоръри, или филми с неочакван край. Вижте обаче, като видях Крисчън Бейл, 45 кила с напикани гащи - това беше ново за мен. Човека беше пред умиране, и продължаваше да слабее. Винаги съм се възхищавал на актьори, които правят луди неща, за да влязат в ролята си. Включително и да отслабнеш толкова. Та, с изпъкнали скули, гръбначен стълб, броеница от ребра, изпита физиономия, сиво излъчване, полу празен поглед, се срещаме с главния герой.
Малка прелюдия от края на филма, разбира се толкова тъмно, толкова втрещяващо излъчване на Бейл, че изобщо не разбирате какво всъщност се случва, и защо героя ни седи на ръба на една скала държейки труп в ръцете си, който преди това прилежно уви в килим, готов да го хвърли...
Мистерията е налице, остава да разберем какво се е случило, та тоз човечец прави такива мизерии.
Много дарк, много крийпи... подтискаща сиво-черна атмосфера. Даже и името Машинистът, и професията на героя ни беше студена, еднообразна, подтискаща.

Ежедневно Тревър Резник, сваляше определено количество от теглото си, по неизвестни причини. На всичко отгоре инсомния го мъчи през последната година, година и половина. Изглеждаше наистина притеснен, и с някакви проблеми... които обаче така и не споделяше, а и беше абсолютно убеден че всичко му е наред. До момента в който след инцидент в работата, причинен от невниманието му, негов колега губи ръката си. Оттам насетне започва бавното разплитане на добре усукания сценарий. От цялата психоза около инцидента, редица необясними събития, които само той вижда, стигаме до момента на пълна мозъчна блокировка.
Напълно объркан, обзет от параноя, че всички са в заговор срещу него, неразбиращ много неща, привидения, странни събития - стигаме и до същинския край. Който... беше добър. Но мисля че повече от добър, тъй като през цялото време вида на героя ни е напомнял подсъзнателно какви може би са причините за психичното му състояние и начина по който се държи. Но прекалено увлечени от историята, и желанието да разберем режисьорското решение, отказваме да повярваме в собствените си мисли.
Така е, поредния филм за слабото човешко съзнание, колко крехко е то, и какви събития може да причини. Не е психотропно оръжие, нито пък коренно ще промени възгледите ви към живота и заобикалящия свят. Обаче ще ви захапе здраво за съвестта (за тези които я имат) и може би, ще ви научи на повече самоконтрол. Инсомния + лабилна психика + чувство за вина = Машинистът!

»©« Crash

Предисторията на моя сблъсък с Crash (филм на годината за 2005): назад във времето, няколко месеца, чак до март-април на 2007-ма година Тя постоянно ми предлагаше да го гледаме, защото филмът бил невероятен. Поради една или друга причина, въпреки че го бях намерил, не го гледахме (моя вина, така и не го пуснах). И така, със спомена за това колко добри отзиви има, до онзи ден когато за пореден път ровейки се в IMDB, кликнах на лентата водеща ме към всички 79 носители на наградата Оскар за най-добър филм на годината. Виждах ужасно много постери на познати и наистина великолепни филми, които вече бях гледал (някои дори по повече от един път). Но най-много в очите ми се набиваше той... Crash (Сблъсъци). Стоеше си там и ме чакаше да кликна на заглавието и да разбера: "Защо?!"
Това и направих, и вече всичко което ме е спирало до момента, за да не го гледам или да отлагам 2 часа от свободното си време... изчезна. Изчезна в миг, подобно на Кайзер Созе, в Обичайните заподозрени...
Режисьорът Пол Хагис, събира цяла плеяда от блестящи актьори, които ще пресъздадат една страхотна идея. И ще я превърнат в събитие, което ще отекне поне десетилетие след излизането си на бял свят. Мат Дилън, Дон Чийдъл, Брендън Фрейзър, Сандра Бълок, Танди Нютън, Крис "Лудакрис" Бриджис, Райън Филип... както и още няколко, също толкова важни за историята на Сблъсъци - Майкъл Пеня, Дженифър Еспозито, Терънс Хауърд, Уилям Фичнър...
В Лос Анджелис, в рамките на две вечери, съдбите на няколко човека ще се преплетат безусловно с непредвидим изход. Ясен единствено и само на съдбата (за тези, които вярват в нея), само на Господ (за тези, които вярват в него)... или никому ясни (за тези, които очакват изненадите на живота с отворени очи, без страх, със страст и плам).

След Million Dollar Baby, сценаристът и режисьор Пол Хагис развива идеята за човешките отнешения на едно високо философско ниво. Плетеница от случайности, предвидими и непредвидими ситуации. Още с началото на филма, и думите на детектив Уотърс (Дон Чийдъл), Сблъсъци грабва вниманието ни, като не го пуска до самия край на финалните надписи: "It's the sense of touch. In any real city, you walk, you know? You brush past people, people bump into you. In L.A., nobody touches you. We're always behind this metal and glass. I think we miss that touch so much, that we crash into each other, just so we can feel something."
Високият изглед на Лос Анджелис, градът на ангелите, вечер... хиляди, даже милиони малки светлинки блещукат, напомняйки ни нашата природа. Молекулите, които ни изграждат с всеки миг, всеки следващ техен сблъсък е причинител на някаква емоция или чувство у нас. Някакъв процес, оказващ ни влияние. Което рефлектира по един или друг начин на по-високо ниво. Задейства мозъчните ни клетки, превръщайки ни в живо и мислещо създание. Нещо което ни отличава от останалите светлинки. И всички тези, блещукащи, борещи се за Нещо, за Някой, независимо колко странят една от друга, се привличат или съвсем случайно - сблъскват.
А може и да е прав - толкова много ни липсва контакта, че непрекъснато правим неща (сблъскваме се един с друг), които да ни накарат да почустваме близостта. Тази която ни липсва.
Много герои, много съдби, много предпоставки. Хубаво е да се изброяват подобни неща, нали?! А какво става ако мислено разгледаме всяка една от тях?! Не бихме ли попаднали в ролята на някой от тях?! Мисля че да. Замисълът за толкова много различни житейски пътеки, показани в рамките на 48 часа, и невероятния начин по който се пресичат... ни подсказва че няма нищо случайно. Едно наше действие има въздействие върху нещо (или някой) друг.
Убежденията, начинът на живот, страховете, идеалите са тези които ни карат да вършим неща, или да се възпираме от тях. Доколко можем да останем хора в трудните ситуации и да помогнем на човека до нас, независимо дали го познаваме, дали това ще му навреди (несъзнаваме първоначалните си действия, нито може да гадаем какво би се случило в бъдеще), дали това му харесва... Няма правилен отговор, има чувства! Има усещане за момент, за правота и естествено желание за сблъсък.

Увличаща история и великолепна идея, още веднъж, браво! Жестоки събития, за кратко време, поднесени ни... майсторски, с драматичен привкус. Толкова много емоция, за човешката драма... не мисля че съм виждал някога. А и да съм, мисля че е било отдавна (този път отдавна, в смисъла на години). Не само филм на годината... такава трогателна история е връх в кино изкуството. Имаше две сцени в Сблъсъци, които... които ме разплакаха. На моста с катастрофата, полицай Джон Райт (Мат Дилън) борещ се за живота на Кристин (Танди Нютън) и малката дъщеричка на Даниел (Майкъл Пеня), която скочи пред него миг преди да отекне изстрел от пистолет...
Не само сълзи. Самия спомен за подобни моменти ме карат да ги изживявам наново, и да се вълнувам, да се разтрепервам. Защото заряда на емоцията е повече от висок.
Ще откриете логика, в това което героите правят. Може би ще ги оправдаете, ще познаете характера на някой... мислейки го че се доближава до вашия, или на някой ваш познат. Другата заложена истина във филма е... "You think you know who you are. You have no idea." - ни най-малка представа кои сме и на какво сме способни... това бяха думите на полицай Райт към неговия (бивш) партньор полицай Томи Хансън (Райън Филип).

Сблъсъка и неизбежните събития около нас - причината винаги е някъде в нас, дълбоко в нас... а усещането за близост можем да променим само ние. Понякога от нямане какво да правим, друг път заставени от суровото ни ежедневие. А пропуските са друго нещо, което ни липсва. Пълната противоположност на сблъсъците. Моментите които пропускаме - дали са пропуски, или фактори за предстоящ сблъсък?! Дали едно нещо, от което се отказваме не е причината да се случат 10 други неща след това, въвличайки толкова на брой други хора, непознати ни, до момента на колизия... Нещо върху което да си помислите, ако чувствате че филмът е докоснал нещо във вас.
От толкова много приказки за това, как филма ми повлия... забравих да го похваля в една друга насока - кинематографията. Знаете как обичам да говоря за нея. Началото, а и трейлъра с тези... обширни нощни гледки над града, с музиката неспираща дори когато героите мислят или говорят, или просто гледат... страшно ми напомняше за ЖЕГА (едно произведение на изкуството, пленило ме с цялостната си визия). Дори когато никой нищо не казва, а просто очите му изпълват целия екран, и тази музика за фон... прекрасно изживяване и потъване дълбоко в седмото изкуство.
За да съм сигурен, че и вие ще усетите сблъсъка на Crash с вашето съзнание... ви пожелавам приятно гледане !

»©« Collateral

Тъй като днес реших да си припомня The Kingdom (готино е, заслужава си пак гледането), и пак се радвах на коравия и безкомпромисен характер на Джейми Фокс, ето на че се сетих за филмът Collateral (Съучастникът), където той партнира на Том Круз. Филм от преди 3 години, на режисьора Майкъл Ман. Нека всички замълчим за 10 секунди и да си припомним поне една сцена от H.E.A.T (ЖЕГА), един от най-добрите филми, които някога съм гледал, направен с толкова майсторлък, че думите ми секват. Намерих си филма, нагласих саунда и хайде... Стилът на Майкъл Ман си личеше във всяка сцена. Във всяка една гледна точка на действието. Началото е доста отпускащо, показващо героите ни, и най-вече словоохотливия Джейми Фокс. Забавно е да го следиш в ролята му на таксиметров шофьор, как си говори или просто слуша другите. Как задяваше героинята на Джейда Пинкет Смит... доста добро (не случайно за тукашното му изпълнение е номиниран за Оскар, поддържаща роля).

Във филма имаше много добри моменти. Както като разговори, събития, визия, така и като саунд, напрегнати моменти, съспенс, трилъра си е трилър. Ами да, трилър е, все пак Том Круз си беше хладнокръвен убиец. Усмихна се много малко пъти, и то беше когато самият той иронизираше нещата. Но с тази сива (сребриста) коса, и този костюм, с улегналия показалец на спусъка на пистолета му, съвсем не беше смешен. Напълно сериозен и непоколебим. Бях негативно настроен, че Круз ще се е справил с ролята си, обаче се оказах в грешка. Добър беше! Заради режисура ли, заради това че наистина е класен актьор, не знам... но се е справил ;)
Говорим за стила на Майкъл Ман - да, имаше и екшън, с добро озвучение. Не много! Премерено, но с класа естествено, не е нужно да хвърчат сума си гилзи и да ни се продънват ушите (не че искам да кажа нещо лошо за ЖЕГА, не ме разбирайте погрешно, сцената там... след банката! Върхът!). Дам, както виждате доста сравнявам с ЖЕГА. Поради факта, че всеки следващ филм на същия режисьор, ще бъде сравняван с него. За мен той е най-добрият, и имах големи надежди за Маями Вайс. Уви, последния се оказа... Маями заспиВайс... слаба работа. Но се радвам поне, че Съучастникът заема достойно място до хитовия ЖЕГА.

» back to top

Because I decided to remind myself The Kingdom (it's cool, I deserves to be watched again) and I enjoyed the hard and uncompromising character of Jamie Foxx, I also remembered about the movie Collateral, where he is partnering Tom Cruise. The movie is from 3 years ago, by the producer Michael Mann. Let's all be silent for a moment and remind ourselves a scene from H.E.A.T, one of the best movies that I've ever watched made so skilfully that I loose the gift of speech. I found the movie, I set up the sound and go... the style of Michael Mann could be felt from every scene. In each and every point of view. The beginning was relaxing, showing us the characters and mostly the talkative Jamie Foxx. It was fun watching him in his role as a taxi driver, how he talks or just listens to the others. How he flirted with Jada Pinkett Smith's character... quite good (it wasn't a coincidence that they nominated him for an Oscar for supporting role).

There were a lot of really good moments in the movie. For conversations, events, vision, as well as for sound, intense moments, suspense, the thriller is a thriller. Well yeah, it's a thriller, after all Tom Cruise was a coldblooded killer. He smiled just a few times, and only when he was speaking ironically about things. With that grey (silver) hair, and that suit, with the resting on the trigger index finger, he was not funny at all. Absolutely serious and unshakable. I was negative that Cruise could handle with the role, but I was wrong. He was good! Was it because of the producing, was it because he is an actor with class, I don't know... but he made it ;)
We're talking about Michael Mann's style here – yes, there was action too, with good sounding. Not much! Measured, but with class f course, there's no need to have hundreds of cartridges flying around so that our ears hurt (not that I say something bad about H.E.A.T, don't get me wrong, the scene there... after the bank! Cool!). Yeah, as you can see I compare it a lot to H.E.A.T Because every new movie from the same producer will be compared to it. For this is the best, and I had big expectations about Miami Vice. Alas, that one turned out to be... Miami go-to-sleep-Vice... poor work. But I'm glad that Collateral takes a worthy place next to the hit H.E.A.T

» translated by Ilienna

»©« The Incredibles

И така! Тъй като навремето (това... 2004 година) бях пропуснал да гледам Феноменалните, една вечер реших да поправя грешката. Едно че, PIXAR нямат слабо, друго че филмът е оценен с 2 Оскара, а и едно добро филмче винаги е добре дошло в свободното ми време.
Бяха два невероятни часа с тази прекрасна анимация. На режисьора Брад Бърд, с гласовете на Крейг Т. Нелсън (г-н Невероятен), Холи Хънтър (Еластик Гърл, г-жа Невероятна), Самюъл Л. Джаксън (Фрозоун), Джейсън Лий (Синдром) и други.
На първо място, че след сдушаването си с Уолт Дисни (които могат да избарат жесток сценарий), PIXAR се ориентираха не толкова САМО към детската аудитория, а подобно на една модерна кино-анимация, към по-възрастната публика. И не говоря за третата възраст, просто за 16-36 годишни зрители. Разбира се това не значи, че детската аудитория или хората на преклонна възраст не са добре дошли. Колкото повече, толкова повече (хехехе, Мечо Пух, а?!).

Оправдан риск, и използван в пълен капацитет. След Търсенето на Немо, успехите на PIXAR в пълнометражните анимации продължават. Както вече споменах Феноменалните са наградени с 2 статуетки на Академията, и напълно заслужено. Не само че сценарият е на високо ниво, драматичност, естествени човешки емоции и отношения, комични ситуации (много оригинални при това), а и да не забравяме типичното анимационно поведение.
Великолепно! Подобно на името на филма - феноменално! И как иначе...

Направо ще се влюбите в героите. Като започнем от г-н Невероятен, та през готината Еластик Гърл, Фрозоун (леле, как се смях като го видях за първи път... досущ като Сам Джаксън)... децата на семейство Невероятни (особено малчугана Джак-Джак). Леле!!! Има едно кратко, допълнително, филмче към оригиналното DVD на филма. Една сценка (която жалко че не е добавена направо в самия филм, но пък и... нали знаете как от PIXAR обичат да имат разни екстри), в която една бавачка се грижи за този малкия. Побъркаха я горката! И беше страшно забавно...

Историята е увлекателна, има и задушевни моменти, има и такива при които ще се превивате от смях. Липсата на въздух понякога може да е болезнена, ама този филм си заслужава ;) Няма да го хваля повече. Знам че навремето пропуснах, но след Търсенето на Немо, Колите, Рататуи (където PIXAR надминаха себе си както по анимация и сценарий така и близост с публиката), нямаше как да не попълня "архива" си от гледани филми. Така и стана. Пожелавам ви приятно гледане!

» back to top

And so! Since at that time (that... year 2004) I missed to watch The Incredibles, one night I decided to put this right. At one side, PIXAR has no bad stuff, and on other the movie was granted with 2 Oscars, and another good movie is always welcome in my spare time.
It was two amazing hours with this wonderful animation. Of the producer Brad Bird, with the voices of Craig T. Nelson (Mr. Incredible), Holly Hunter (Elastigirl, Mrs. Incredible), Samuel L. Jackson (Frozone), Jason Lee (Syndrome) and many others.
At first place, after they become close with Walt Disney (who can choose a fantastic screenplay), PIXAR became orientated not ONLY to children audience, but as in one modern movie-animation, is for a bit older audience. And I'm not talking about the third age, just about the 16-36 year-old viewers. Of course this doesn't mean that the children or older people are not welcomed. As more, as many (hehehe, Winnie the Pooh, right ?!).

A justified risk and is used in it's full capacity. After Finding Nemo, PIXAR's success with the full-length animations continue. As I already mentioned The Increadibles are rewrded with two statuettes from the Academy and it's completely worthy. Not only the scenario is on high level, dramatics, normal human emotions and relationships, comic situations (very original by the way), and let's not forget the typical animation behaviour.
Magnificent! And like the name – incredible! And just how...

You'll fall in love with the characters. Starting with Mr. Incredible, carrying on with Elastigirl, Frozone (wow, how I lighted when I saw it for the first time... just like Sam Jackson)... and the children from the Incredibles' family (especially the little guy Jack Jack). Wow!!! There in one short, additional, clip with the original DVD movie. One scene (which is pity that was not added in the movie itself, but... you know how PIXAR like to have extra something), where one nanny is taking care of the little one. They drove the poor woman crazy! And it was really funny...

The story is really fascinating, there are intimate moments also, and there are moments where you would shake from laughing. The absence of breath can be painful sometimes, but this movie has deserved it ;) I'll stop vaunt it anymore. I know that I missed it at that time, but after Finding Nemo, Cars, Ratatouille (where PIXAR outstrip themselves with the animation and the screenplay and also with the intimacy with the audience), I wouldn't miss filling in my "archive" with watched movies. And that's what happened. I wish you nice watching!

» translated by Ilienna

»©« The Notebook

За първи път гледах филма преди... 2 години. Не го бях чувал въобще, нито за новелата по който е направен, нито режисьора - нищо. Единствено видях познатото лице на израстващия (тогава все още) Райън Гослинг (и ако следите предните ми постове, ще разберете че е един от любимите ми актьори). Та видях аз Гослинг, видях костюмите (т.е. че действието се развива в средата на миналия XX век) и понечих да го гледам. В подходящата компания де ;)
Оказа се уникално добър филм, за такъв подбор актьори (не е наблягано да се кипри със звезди, или пълни с оскари стари актьори). Беше заложено на младите, пробиващи актьори (и малко наистина стари ;) за запълване на екипа). Кастинга - перфектен! Но не само това направи филма достоен за гледане още един и още един път...
Романтика! Това е в основата на Тетрадката (да, така го превеждат). Започваме с възрастен мъж, четящ някаква история от тетрадка, на своя приятелка (явно) в старческия дом. И с напредване във филма, бавно или не, разбираме каква е тая история, защо я чете на нея... кои са те двамата и т.н.
Рейчъл МакАдамс партнира на Райън Гослинг, в главната женска роля. Срещал съм я тук там, по-разни лигави филми (имам предвид тийн комедии, където смисъла е далеч от основния замисъл на филма). Но в този филм, участието й е достойно. Добра стъпка!
Защо е подходящ филма ли?! Защото си падам по такива (да, опитах се да го препоръчам на приятел от Англия... и той каза: NOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOO... попитах го защо :) а той каза че не си падал по такива, дай му екшън... не знаех, предложих му го за редовната му събота вечер със съпругата му... помислих че малко романтика, ще ги изкефи... както и да е :))
Наскоро го гледах пак (преди 2 седмици... вече минаха, забавих се с поста си... работа). Много е хубав филма, емоционален. Ако си имате суийтхарт до вас, ще я заобичате още повече. Ако ли не, ще се присетите за любовта на живота ви, независимо колко далече е от вас... Много хубав филм. Не ми се изпада сега в романтични подробности, но двата часа с The Notebook напълно си заслужават.

» back to top

The first time I watched the movie was... 2 years ago. I haven't heard of it, or the novel it was based on, or the produces – nothing. I familiar only with the face of the growing (at that time) Ryan Gosling (and if you follow my last posts you'll understand that he's one of my favorite actors). So I saw Gosling, I saw the costumes (i.e. that the action is in the middle of the last XX century) and started watching it. I the right company that is ;)
It turned out to be a really good movie for such a good choice of actors (there was no stress with a lot of stars or full with Oscars old actors). The state was on the young, breaking actors (and few really old ;) for filling the team). The casting – perfect! But this was not the only thing that made the movie worth watching again and again...
Romance! This is the basics of The Notebook. We begin with an old man, reading a story from a notebook to a girlfriend (obviously) in the rest home. In the progress of the movie, slowly or not, we understand what the story is, why is he reading it to her... who are they and so on.
Rachel McAdams is partnering to Ryan Gosling in the main female role. I have seen her here and there, in some sloppy movies (I mean teen comedies where the meaning is far from the main idea of the movie). But in this movie her role is fitting. Good step!
Why is the movie worth?! Because I like such movies (yes, I tried to recommend it to a friend in England... and he said: NOOOOOOOOOOOOOOOOOOOOO... I asked him why :) and he said that he doesn't like such movies, give him action... I didn't know, I offered this to him for his regular Saturday evening with his wife... I though that I little romance would be pleased with it... whatever :))
I recently watched it again (2 weeks ago... they are gone, I was late with my post... work). The movie is very good, emotional. If you have a sweetheart next to you, you'll love her even more. If not, you'll think of the love of your life, no matter how far away is it. Very good movie. I don't want to get into romantic details, but the two hours with The Notebook are absolutely worth it.

» translated by Ilienna