»©« City of Angels

Ангели - крилатите създания, в които вярваме. Обитаващите небесата, пространството в което мечтаем да се озовем след смъртта си. Дали има ангели бдящи над нас? Има ли такива, които се грижат за нас или просто наблюдатели? Вярвате ли, че за всеки един от нас има по един ангел, готов да съпроводи душата ни до онези привлекателни и мистични поля?
Добре дошли на Град на ангели (City of Angels). Ел Ей - където животът е толкова забързан, че обикновения ежедневец не би забелязал стоящия до него ангел, дори и да пърха с крила. Лос Анджелис - това е мястото, което през 1998 година Брад Силбърлинг избира за свой град на ангели. Една пленяваща и ужасно романтична история за един ангел затворен в човешко тяло и такъв, който копнее за усещането да бъде един от нас. Мег Райън и Никълъс Кейдж. Двама от най-драматичните актьори в Холивуд последните години. Имат способността да те разплачат само с един поглед. Или безпомощно отворени устни, една сълза от дълбоките им бистри очи.

Отдавна гледах Град на ангели за първи път, но си спомням че остави сериозна следа в съзнанието ми. Изключително нежен и мил филм. Не просто тъжен, заради съдбите на героите, а и радостен, фурор пред успеха на волята. Една борба за изкушението. Желанието на един ангел да чувства. Желанието на една изгубена душа да полети в търсене и усещане на истината. Тези две граници се срещат в една операционна зала. Погледите им се пресичат и това дава началото на Град на ангели.
Филмът върви леко, но е изпълнен с емоция. Очите ви се навлажняват при всеки споделен миг между героите, както и онези сцени, при които всичко е толкова трогателно, че единствения начин да поемете тази чувственост е да отделите няколко сълзи. А когато няма диалог, когато няма размисли в тъмното или на плажа, в очакване на изгрева, имаме погледи. Близък план, очите на Кейдж или Райън.

Но това, което най-много ме изпълва, всеки път, е саундтракът. Тук може да видите що за изпълнители са събрани и с кои песни от репертоарите им. Особена музика, не за всяко настроение. А в допълнение имаме и оригиналната композиция на Гейбриъл Яред, чиито теми City of Angels, The Unfeeling Kiss, An Angel Falls или Spreading Wings всеки път ме връщат към филма и ми се ще още един път да преживея историята на Сет и Маги.
Няма същество на тази планета, която да издържи на емоцията струяща от Град на ангели. А обстановките, които са най-прекрасни за гледане на филма са следните (както сигурно се досещате): сам, пред екрана, в тъмното поглъщащ всяка сцена и хлипащ като малко момиченце или... сгушен в леглото с половинката си, в споделяне на всичко това, което ще видите - два пъти по-силно и по-приятно. Хубаво е че има филми като този, подсказват ни какво е да си жив. Разбуждат мисълта ни за това какво може да има около нас. И дали когато замислено вперим поглед в далечината, всъщност не пресичаме нечий друг. Ангели... красив мит, който все още е толкова силен, че сме склонни с вярата си да го оживим. Би било хубаво да съществуват, стига да не е прекалено егоистично от наша страна да ги лишим от чувства, само и само да бдят над самотните ни души. Град на ангели...

»©« Half Nelson

Факт е, че когато често едно нещо се повтаря, накрая то става истина. Пълня ви главите тука, с предпочитанията си и симпатиите към новоизгряващите звезди на Холивуд, а вие или ще ме изтърпите за пореден път, или просто ще затворите браузъра. Надявам се да не постъпите по втория начин, тъй като рискувате да пропуснете един ценен филмов съвет.
Райън Гослинг е роден през 1980 година. По-голям е от мен, супер, винаги съм склонен да уважавам по-възрастните от мен. Кариерата му на актьор започва с повече участия в разни детски сериали, предимно от програмата на Fox Kids. Тогава и за първи път го срещнах като телевизионна изява. Колкото и да не ме кефеше сериала Брейкър Хай, глуповатия герой на Гослинг радваше по някакъв начин. Години по-късно, когато телевизия от мен вече не се гледаше, най-малкото Fox Kids... по любимата на много фенове на кабеларките Диема+ въртят филма The Believer (на български го водят Твърда вяра). Казах си, брей, страхотна роля и много добро изпълнение. Филмът е доста непопулярен. Сигурен съм, че и други освен мен го знаят, но като го съпоставим с повечето неща, които напоследък рушат бокс офис класациите, Твърда вяра спада в категорията неизвестен (за съжаление). Въпреки това, вече свързвах името на Гослинг с едно друго ниво - кино екрана и по-стойностните театрални изяви.

През 2005 година видях усмивката, с която даряваше Рейчъл МакАдамс във филма The Notebook. Казах си: "Това е Райън Гослинг - много е добър". На всичко отгоре филмът изглеждаше интересен, заради облеклото на актьорите. Накрая се оказах в женска компания, сами вкъщи и двамата желаещи романтично продължение - което направи филма задължителен за гледане. Още един глас ЗА младия актьор.
По този начин тръгна цялото следване на кариерата му. Попълних каталога си с изгледани филми с други негови заглавия през годините. Докато накрая не стигнах до Half Nelson. Ролята, която му донесе номинация за Оскар в категорията най-добър актьор в главна роля. Мереше се с големци като Питър О'Тул, Леонардо ДиКаприо, Уил Смит и победителя в крайна сметка Форест Уитакър. Въпреки, че не спечели наградата, вярвах че филма ще е много добър.
Млад учител в едно от многото начални училища в пропадналите квартали на Бруклин. Често сме гледали подобен род филми. Един път ни говорят за смисъла на образованието. Друг път за човешките взаимоотношения: учител-ученик, ученик-ученик, родители-училище, родители-деца. Тук обаче имаме друг случай. Гослинг е в ролята на учителя. Предполага се, че той е положителния герой и зрителя ще черпи силата на идеалите от образа му. Но какво е решението на сценариста? Героят е нарко зависим. Въпреки това, когато излиза сутрин от дупката си, в която преживява нощите си на наркоман, той отива в училището и бива учител. Педагог, на първо място това трябва да бъде един учител, от един друг тип. Самите уроци, които води, и начинът по който го прави са интересни. Честно казано, в такива филми всеки актьор получава шанса (ако играе в такъв, разбира се) да създаде герой. Комплексен характер, да го дари с необикновени черти и да го направи много добър или просто да провали идеята и замисъла на сценариста.

За Гослинг ролята пасва като ръкавица. Защото с предните си изяви (особено в The Believer както и The United States of Leland) актьора е показал, че може да създава драматичен типаж. На всичко отгоре, начинът по който го прави е страхотен. Изгледал съм всички негови кино изяви и смея да твърдя, че нито един път не си прилича с предния герой, пресъздаден от него. Създаден, той не пресъздава, съжалявам за тази словесна грешка.
Искате да е наркоман, загубен във времето на живота. Борещ се със себе си и опитващ се да даде нещо добро на пропадналия и заобикалящ го свят - имате го. Искате да е романтичен герой и да съзрете драмата в очите му - имате я. Трябва ви едно объркано хлапе, извършило смъртоносен грях, с мисълта че прави добро - отново го имате.
Усещате на къде бия. В Half Nelson объркването и трагедията на реалността е страшно осезаема. Визията на филма те подтиска. Идеята му е състрадателна. Играта на актьорите, начинът по който те гледат (най-малкото), те бута в посоката на отчаянието. Сериозен филм - великолепна реализация. Спомням си, че като свърши филма и ми беше гадно. Не знаех какво да кажа или напиша, просто знаех че ми е стегнато сърцето.
Някои поставят филма в категорията: "Той ще промени живота ви" (мисъл, която се роди и стана невероятно популярна след излизането на Боен клуб) и смятам, че са прави. Зависи що за човек сте вие, драги ми зрителю. Винаги може да загърбите драмата и да не я мислите след като финалните надписи увенчаят завършека на филма. Но човекът е съзнателно същество. Капка трагедия от миналото или някаква задна мисъл за човешкото щастие и конфликта с депресията, могат да поставят Half Nelson в личната ви класация за стойностни филми.

»©« Girl, Interrupted

Представям ви Уинона Райдър, преди да започне да изнася дрехи от магазините без да си плаща, и Анджелина Джоли, известно време след Хакери и привлекателната, но трагична съдба на модела Джиа. Още един Полет над кукувиче гнездо, но представен с малко повече емоция, женски персонажи, бунт, разсъждения и много смесени чувства. Луди години (Girl, Interrupted) е създаден по книгата на Сузана Кайсън, от 1993. Едноименния роман разказва за живота на Кайсън и нейните "луди години" (по скоро 18 месеца от живота й) прекарани в психиатрична клиника в края на 60-те.
Филмът носи награда Оскар за поддържаща роля на Анджелина Джоли. Персонажа й в историята е най-важния в живота на Сузана, по време на престоя в клиниката. Другата ключова фигура е сестра Валъри (Упи Голдбърг). Отражението на бунтовническия характер и спокойствието, опитът и мъдростта, непровокируемата сила на съвета. В Луди години актьорския състав е допълнен и от Клеа ДюВал, Британи Мърфи, Джаред Лето и Ванеса Редгрейв.
След опит за самоубийство, Сузана е изпратена от родителите си в психиатрична клиника. Да се грижат за нея и да я излекуват (главния прийом). Какво обаче се случва с лабилни хора като нея. Тя не е луда, не е глупава, напротив, но ситуацията или времената в които живее обременяват съзнанието й, което води до стандартния неприветлив изход от ситуацията - шишенце аспирин с бутилка водка!
Какво значи да си луд или с психични отклонения? Тя не е невменяема. Разбира като й говорят. Но... дали някой разбира, когато тя им говори. Или просто си поклащат краката и се правят, че си вършат работата. Подобно на изказването на лекуващия психиатър на Сузана, Мелвин, че срокът поставен от клиниката няма нищо общо с икономическите срокове. Не можеш да кажеш, този и този ще се излекуват за толкова време. Няма точна диагноза. Но въпреки, че беше прав за това, реално погледнато други събития подтикнаха героинята към правилния изход.

Срещата на Сузана с Лиса (Анджелина Джоли). Последната беше напаст. Необходимия отрицателен герой. Нужното зло, за да изпъква доброто и чистата мисъл (доколото чиста беше тя към края). Лиса беше манипулативната, тази без семейство, тази която всички почитаха, и от която имаха страх... но дали това беше повод за гордост и уважение или просто 8 изгубени и невъзвръщаеми години? Жалко, но точно отношенията които се изградиха между двете момичета бяха полезни за Сузана. И за някои от другите въвлечени в историята.
Образът на Лиса беше предсказуем. Забавен на моменти и много опасен в други. Тя беше жертвата на системата, нагледния пример за неправилното функциониране на едно такова лечебно заведение. Не може да тъпчеш хората с лекарства и да ги побутваш всеки ден към единствения (грешен) изход от ситуацията. Точно когато в умът ти се изчистват възможните решения и правилно виждаш нещата, филмът прави заключението. С говорене се постига по-голям ефект (това е правилното място, където трябва да се прави). Репресиите и липсата на загриженост, слушание на пациентите не води на никъде. Грешка, води - самоубийство. Освен това говорим за момичета. На колкото и корави да се правеха, с цялото цупене, мълчаливост и привидна невменяемост, проблема им беше че са неразбрани. Голямо струпване на емоционален капацитет и липса на подходяща компания, в която такива въпроси се изчистват.
Различен от творбата на Форман, но интересен за гледане. Все пак, докато едни са се търкаляли по поляните на Уудсток, други са негодували заради лошия си късмет и изпращането им във Виетнам, трети... просто са преживявали емоционалното си израстване. На границата между двата откачащи свята. Несподелянето и затварянето на повече проблеми и откачени мисли в съзнанието си, един ден избива и рефлектира със страшна сила върху физическото ни аз. За "нормалните" това е сигнал, че ти вече си "ненормален". Но в размирни времена е малко относително да кажеш кой човек има проблеми и кой е просто изморен от битието. 18 години не са много, но 18 месеца бяха предостатъчно за Сузана и нейната... промяна.

»©« The Other Boleyn Girl

Любовна интрига от XVI век - или историята на английския крал Хенри Тюдор (Хенри VIII) и потъналата в забвение афера със сестричките Болейн. До колко нещата са истински, до колко измислица, целия този разказ ми се видя доста странен. Другата Болейн (The Other Boleyn Girl) е ново филмче, появило се тихомълком с участието на Натали Портман, Скарлет Йохансон и Ерик Бана. Първите две са въпросните сестри, дето ще се повъргалят в обятията на краля - Ерик Бана. Драмата е пълна, краля има проблеми със създаването на мъжко поколение, жена му помята или пък ражда дъщерички. Неприятно, и целия този стрес възбужда още повече интереса на държавния глава към чужди жени и задоволяване на нагона. Което е прекалено човешко, за да е присъщо на тези синекръвци. Във фамилията на Болейн обаче, по-малката сестра - Мери (Скарлет) се омъжва за някакъв местен тип, с добро име, не особено богат, без титли. Другата, по-голямата, която повечко като че стои в сянка - Ан (Натали) получава предложение-заповед от баща си и чичо си да забавлява краля на посещението в тяхната област. Първо момата се дърпаше, после като разбра че да бъде любовница на краля не е толкова пагубно, а и ще си направи име за пред някой друг херцог като стане време за женитба.
Но на въпросното посещение, вместо по Ан, краля обезумява по чара на Мери, която обаче е толкова срамежлива, толкова 16 годишна, и толкова типична за този период непросветени жени... че чак плаши. Което както е известно е още по-голям афродизиак. И така любовната (то не че е от любов, повече плътски желания) ингрига се заформя. Интереси се преплитат, и сестри почват да си скубят косите. Щом и кралят е намесен и кралицата недоволна нещата стават още по-дебели. Изобщо браковете по сметка или титла или както и там да са се наричали от онова време са голяма глупост. Не че в момента като си говорим за любов и някакви други резони, имаме правдиво обяснение за встъпването в брак, но да речем че избора ни в момента е по-голям.

Като цяло останах не особено впечатлен от Другата Болейн. ОК, костюмите много ми харесаха, макар Натали Портман да не блестеше в тях. Виж Кийра Найтли би била перфектната в такива облекла, но това вече се е доказало в други филми. Скарлет, не знам какво да кажа за нея. Може би добре си изигра ролята, тъй като през цялото време ми приличаше на супер уплашено момиче, което не знае какво да прави и... май наистина добре си изигра ролята. За Ерик Бана никога не съм имал някакво велико мнение. За първи път си го спомням в Троя (но там имаше редица други неща, които да отвлечат фокуса ми от неговия образ), след това в Мюнхен, където също не бях удивен и до вчера, когато трябваше да изиграе Хенри Тюдор. Щом му отиват кралските одежди и са го избрали, явно има защо. Но според мен трябваше да бъде маса повече арогантен!
Имаше малка роля за Кристин Скот Томас. Тя беше... майката Болейн, хах как звучи само?! Но тъй като не й беше поверена някаква значителна част от задачата да изнесе филма на плещите си, проявата й не е бележита.
А какво всъщност е Другата Болейн като жанр? Драма, ОК приемам. Политическа история? Разобличаваща факти, определено не е документален. Прекалено много цвят и детайли на дреболиите, за да го класифицирам като такъв. Дали е семейна драма или образователен исторически романс, вие ще прецените. Но още един път - някак си в този филм, празното вървеше паралелно с историята. В момента, в който актьорите пазеха тишина, все едно нищо не гледаш. Филма ми се стори изключително пуст, и все още се чудя даже дали да не му пиша оценка под 5. За подобен род филми една хубава музикална композиция за фон, в драматичните моменти или накъсаните спорове, би донесла по-успешна атмосфера и ще ти отвлече вниманието от неопитните актьори, опитващи се (някои от тях) да пазят присъствие в кадъра.

Колко силно да ви препоръчам филма ли? Ако нямате какво да правите, ама наистина да си нямате работа, забавление, излизане, нещо друго - може да си пуснете Другата Болейн. Кой знае какво може да ви хареса на вас във филма. Затова е добре, освен чуждото мнение (ако цените моето ще съм признателен), да си жертвате малко от скъпото време и да дадете шанс на едни такива полу-обречени заради критиката филми. Нямаше шум около Другата Болейн, или е рано за филма, или съм доста прав при коментара и факта, че няма с какво да те плени въпросната лента - я прави не толкова апетитна за широката публика. Още един филм между капките, някакъв опит за нещо интересно, от някой си... но с недостатъчно подготовка и изпипване на по-важните детайли. Мда, хубави дантелки!

»©« Breaking and Entering

Сложен филм. Интересна социална драма, поднесена ни от Антъни Мингеля (тази година светът се раздели и с него :( след прекрасното филмово и театрално наследство което ни остави, трябваше да му кажем "Сбогом"). Ако искаш да поднесеш чувствено един филм, с много погледи, дълбоки мисли и невъзможни решения, викаш Джъд Лоу. Към него добавяш изкусителната непозната - Жулиет Бинош, която да е достатъчно простовата като роля, но с много страст в приключение с нея, че да преобърне иначе подредения живот на един напорист архитект. Трябва и стабилност в цялата тази история - това ще бъде Робин Райт Пен, която въпреки цялата глупост, ще бъде достатъчно зряла, или може би изморена от света, че да прости всичко, на всеки.
Миналата година, 2007, в CINEPLEX отидохме на Взлом (Breaking and Entering). Заради Джъд Лоу беше целия шум, и защото ако го гледахме, щяха после да ми изпълнят всяко желание. Аз разбира се обожавам киното, кефи ме Джъд Лоу (като актьор, не като мъж... хехе), а и секса обичам - как иначе. В киното, на голям екран, на голяма драма - питаха ме след това защо съм го гледал, при положение че такива филми не били за кино. Що не?! Преди само такива неща са пускали, още от времето на автокиното. И без това си падам олд фешън, що се отнася за киното. И да ми пуснат Танцувам под дъжда, ще се вредя сред първите, които да го видят.

Уил Франсис (Джъд Лоу) е архитект, живеещ с Лив (Робин Райт Пен) и дъщеря й. Погълнат от работата си, Уил не е много отдаден на своята връзка с потенциалното си бъдещо семейство. Когато една вечер група младежи, ultra-skilled във фрий рън-а проникват в "офиса" на Уил и неговият екип, и открадват маса техника, сред които и лаптопа му с безценна информация, положението в живота на главния герой се обтяга още повече. В този лаптоп е не само последния им проект, плод на години работа, важен не само за него, а и цял Лондон, но и личния му живот, както самия той се изрази. Тъй като полицията не можа да им помогне в откриването на тези хора-паяци, влезли през покрива и извършили обира за броени минути, Уил и неговия съдружник сами се наемат да циклят пред халето (ами там им беше офиса, едно огромно постройка, приличаща на склад) и да чакат крадците за втора вълна. Успех. След време те се връщат и Уил успява да проследи един от тях до дома му.
Когато по светло отива до тях с настроение да му съсипе живота и да си възстанови лаптопа, Уил се запознава с майката на младежа - Амира (Жулиет Бинош). Въпросното семейство е от сръбски произход, живеещо (по скоро свързващо двата края) в Лондон, с проблеми. Младокът е престъпник, ползван от група негови съратници.

Планът на Уил обаче поема в съвсем друга посока. Въпреки че знае за вината на Миро (младежът), нещо в него се преобръща, забравя проблемът, забравя Лив и абсолютно и безвъзвратно е пленен от Амира. Оттам почва и аферата. Която афера постепенно до толкова се заплита, че се намесват снимки, изнудване и... откажи се или ще ги покажем на жена ти.
Общо взето историята се завъртя около едно чукане в 6 без 10, което излезе на Уил изключително скъпо. Всичко това можеше да завърши доста брутално и драматично, ала френски филм, ала Антъни Мингеля... уви обаче, не знам чия е била идеята за развръзката - нищо такова не се случи. Нещата толкова добре се подредиха и всички така хубаво заживяха щастливо, че ми идеше да изкрещя накрая на филма. Не може един така завъртян филм, толкова лесно да излезе на прав път. Прекалено хепи завършва, като се има предвид колко проблемно стояха нещата в средата на филма. Колкото и чаровен да е Джъд Лоу и играта му да пленява, колкото и драматично да реве Жулиет Бинош, или Робин Райт Пен да гледа предадено, с леко притворени устни... филмът можеше да е далеч по-добре завършен. Оттам и спада в оценката. Английският пациент беше велик! Взлом не особено. И все пак, доволно филмче, за да задоволиш кино нуждите си... поне за около 2 часа, после си отново гладен и искаш нещо качествено. Тогава се обръщаш към класиките и доказалите се вече в киното филми.

»©« Definitely, Maybe

Определено ще гледам този филм на киното, може би ще бъде нещо различно и повече от интересно.
Определено харесвам Райън Рейнолдс като актьор, още с излизането на Ван Уайлдър, може би ще се справи и с тази си роля, която няма нищо общо с това да си просто комичен.
Определено си падам по такъв род филми, няма да забравя първият... Къдравата Сю, може би този ще е достатъчно добър, че да се нареди редом с него. Ами ако е по-хубав?!
За неща, които ни привличат и усещаме вяра в успеха им, сме готови да кажем "Определено", но ако сме разумни, реалисти, или просто уплашени от сбъдването на мечтата ни... идва "Може би"-то, което ни кара да сме по-сигурни, дори и при провала. Но тази несигурност в думите ни, влияе на тези, с които контактуваме. Ако не сме достатъчно силни в решенията си пред тях, няма да създадем това впечатление и респект в очите им. Образът ни ще бъде блед, нерешителен и... няма да сме това, което искаме да бъдем, особено ако държим на отсрещната страна.
Всичко започна с един урок за секса. Толкова добре измислената образователна система, в едно училище в Ню Йорк, допусна хлапета, на под 10 години да слушат урок за секса. Имаха си учебници, вече всички знаеха какво е пенис, вагина, сперма[тозоид], а въпросите тепърва предстояха.

Райън Рейнолдс в ролята на бащата - Уил Хейс. На прага на развода, но притежаващ нещо по-ценно, красиво, умно и сладко от каквото и да било удоволствие на света. Неговата дъщеря - Мая (Абигейл Бреслин). Историята за отношенията баща-дъщеричка, и техния съвместен живот. Не просто дъщеричка, а хлапе, достатъчно умно за възрастта си, с интелигентен поглед и проява на разбиране, дори като му говориш сериозни неща (нещо показвано вече в Къдравата Сю и Момиче от Джърси). С такива силни опоненти на Определено, може би (Definitely, Maybe), няма да му е лесно да се пребори. Затова ще е нужно нещо наистина нестандартно, и така поднесено че да плени публиката, не просто да я разплаче със сантименталността си.
Същият този ден, когато Уил взима Мая от училище... тя го посреща с думите: "Трябва да поговорим". За едно хлапе е трудно все още да разбере всички тези неща, а на един баща със сигурност му е още по-трудно да обясни на дъщеричката си как точно стоят въпросните... неща. От въпрос на въпрос и изчистване на неяснотите, Мая стигна до извода че баща й е бил уличница (защото все още няма такава дума в мъжки род) ;) И оттам, въпросите вече задълбават в... коя от всичките с които си бил е моята майка?!
Очертава се дълга нощ в разкази, така започва и същинската история на филма. След като публиката в зала 3 се смя в продължение на няколко минути след първите кадри, всички затаиха дъх и чакаха въпросния разказ да започне. Тъй като Уил не искаше директно да казва на Мая, кога точно е срещнал майка й, двамата приеха условията на една игра - криминално-любовна. Ще бъдат променени имената, и любопитната дъщеричка сама трябва да разбере, коя от разказа е нейната майка.

Така започна романтичната история, миналото на Уил, поднесено в стила на Райън Рейнолдс, който въпреки всичко показа че може да изиграе драматична роля. Пасваше с профила на млад татко, имащ до себе си такова интелигентно момиче, което е почти на нивото му. Същинско предизвикателство. И много трогателно разбира се. Колко пъти на реда пред нас, трите приятелки, които гледаха филма заедно се разсмиваха, разплакваха от щастието което си пожелаваха, гледайки филма. Филмът беше повече от романтичен. Имаше нещо повече от драма. Филмът беше перфектен. Безспорно (а и с порно), един от най-добрите в жанра, гледани през последните години. Още с трейлъра си знаех, че няма да сбъркам ако го гледам. Ползотворна се оказа вчерашната петък вечер, в така неомръзващият ми CINEPLEX (няма ли да ми направят VIP карта, или нещо такова). Със сериозна увереност мога да заявя, че Определено, може би застава на челно място, стабилно конкуриращ се с Къдравата Сю и Момиче от Джърси. Режисьорът Адам Брукс съумява да поднесе нестандартно една обикновена любовна история, и да я превърне в нещо необикновено. Така че публиката да е пленена. Точно това, което очаквах. Радвам се, че по тази моя догадка имам "Определено".
А коя всъщност е майката?! Емили (Елизабет Банкс), Самър (Рейчъл Уайз) или Ейприл (Исла Фишър)?! Дали има нещо повече от това, за което филма на първо време ни разказва?! Определено... може би. Остава загадка за вас, уважаеми любители на киното. Няма да съм толкова циничен като героя на Кевин Клайн (о, да, ролята му беше повече от забавна) и да ви развалям настроението от гледането на този прекрасен филм. И докато билетите на премиерата са все още топли, не се колебайте а си набавете... няколко, колкото ви трябват - вие си знаете. Забавлението и сълзите от любов, романтика и трогателни моменти е гарантирано. Определено, може би...

»©« La Bamba

"Oh, Donna... Oh... Donna..."

Някои от вас може би са чували тази песен, други вероятно я обичат... трети - няма трети (останалите са не-любители на евъргрийните и заблудените, лишени от информация). Ричи Валенс, талантлив музикант. С толкова много усещане към музиката и такава муза и великолепие в ноти и възможностти, че щастливата му приказка, наречена живот трябваше да бъде прекъсната на 17 годишна възраст. Доста пленяваща история, превърнала се в една от най-сълзливите и драматични филмови събития за 80-те години на миналия век.

Лу Даймънд Филипс е главния герой в лентата на Луис Валдез. Нещо като биографичен филм за съдбата на мексиканския талант, получил възможността на изгрее на небосклона на звездите, да получи своята слава и изживее американската мечта... но не за дълго. Ричи Валенцуела е истинското име на младежа, занимаващ се откакто се помни с музика, влюбен в китарата си и рокендрола. С мечти надскачащи самия него и семейството му няколко пъти, но факт и реализирани още преди да навърши 20 години.
Когато брат му Боб Моралес (Есай Моралес в ролята) се връща вкъщи след известно време в затвора, след това в големия Ел Ей, заедно с брат си Ричи, майка си и една мома, с която успя да спи на първата им среща тръгнаха извън граница, напускайки мизерията, гонейки мечтата на всеки американец. 50-те години на миналия век е периода, в който се развива филма. Още ученик с амбиции и лесно влюбващ се, Ричи среща Дона. Момичето на мечтите му, красавицата от училище, тази която не толкова късно след това възпява в един от най-големите си хитове за всички времена.

Както споменах, много задушевна, драматична и пленяваща история. Малкото момче от забутано мексиканско селце, отива в големия град, реално успява да направи пробив заради таланта си, и започва да изживява мечтата си. Това нямаше да бъде възможно без намесата на чувствителното към класна музика ухо на Боб Кийн (Джо Пантолиано) - човекът направил неговия първи запис, усетил възможностите на хлапето. Всичко е великолепно до една фатална февруарска нощ, когато самолетът в който той и още двама популярни музиканти за времето си се разбива в тъмнината...
Така си отива музикалното чудо Ричи Валенс, дал на света на изкуството толкова много, за изключително кратко време. Феноменален музикант, прочувствени песни, но не много. Историята му ще се помни вечно, както и музиката му. Ла Бамба (La Bamba) ще остане в сърцата на всички тези, които са присъствали на премиерните излъчвания през далечната 1987 година (включително и аз самият, имам дребни спомени, но знам че филма беше събитие, много емоционален и нямаше човек който да не беше впечатлен от него). Отронените сълзи няма да върнат Ричи Валенс, нито ще облекчат скръбта на роднините му или Дона, но гледайки отново и отново тази история се връщаме във времето, когато младият талант е пеел. Оставаме с разказът на Луис Валдез, оставаме с нотите и нежните лирики на песента, оставаме в Ла Бамба...

»©« Hero Wanted

Събота, ранен сутрешен разбор. След като се събудих, поогледах, ходих до тоалетната да разпусна, минах през кухнята да хапна един банан, после да всмукам малко Спрайт и пак да легна, се сетих че имам нещо за гледане. Търси се герой (Hero Wanted) - нещо което нито съм очаквал за гледане, нито възнамерявах че ще е кой знае колко добър филм. Но все пак имена като Куба Гудинг Младши и Рей Лиота ме карат да си мисля, че има защо да си... пусна 2 часа (оказа се че филма е по-малко от 2 часа дори) от сънливото ми време, рано, в събота сутрин. И така с интерес загледах да видя, какъв ще е този герой дето ще го търсят и дали после ще си струва коментарите.
Импресив начало! Заигравка с камерата, потайна история, крещящ Куба Гудинг Младши. След това минаваме на историята, която за да ни накара да следим действието внимателно върви супер накъсано. Отзад напред, после нормално, после припомнянки, разясняванки и т.н. И всичко това, без нито един път да се спомене дали е минало, сегашно или "припомнящо" време. Все пак не съм хващан на Богородица с капан, успях да се оправя в така умело усуканият сценарий. И ми хареса като реализация. Идеята е по-стара от самия Холивуд дори, но пък добре изпълнено. А като история... Лиам Кейс (Куба Г. Младши) е загубил жена си при автомобилна катастрофа. Били са заедно, сблъсък с автобус, колата им пада в крайпътна река, той оцелява, бременната му жена обаче остава затисната и губи живота си. Тъжно и много тежък емоционален момент. За човекът живота е свършил, не намира смисъл много много да живее. Не е като Мартин Ригс, всяка вечер да стои със снимка на жена си и зареден пистолет, с който всеки момент да си пръсне главата, но пък е невероятно празен душевно и погледът му винаги е с мисълта за отвъдното.
Докато гледаме този отнесен поглед и слушаме необикновената музика, която напълно те отнася от реалността и те превръща в героя (поне се чудиш какво ли му се върти в главата) си припомняме, че Куба е доста талантлив актьор. Напоследък изявите му бяха все в някакви много долни опити за комедия, и не се получаваха, но тези които са го гледали в Радио, Мъже на честта и Джери Магуайър, знаят че той може. Тук пак се е изявил добре, заради което и филма си струва гледането. На места сценария малко издиша, или може би е могло да се направи по-добре. Рей Лиота също в необичайна за него роля. Той си е гаден тип, трябва да е гадняр - тук са го избрали за полицай. Моите уважения, ама колкото и да ми го натрапват с това "полицай", никога няма да забравя Финикс, както и Добри момчета. Но режисьорът така е решил, да гледаме филма, не да делим атома.
Има и друго познато име във филма. Бен Крос, явява се като ветеран от Виетнам, служил навремето с бащата на Лиам. Последния се е жертвал за приятеля си, спасил е живота му, като за сметка на това е загубил своя. Така, превърнал се в длъжник на своя приятел от армията, героя на Бен Крос обещал да се грижи за сина му, т.е. Лиам. Когато ситуацията става много дебела се намесва и старото пушкало, разбира се точно навреме, и точно той ще е този който няма да види финалните надписи. Ама нищо, когато фокусът върху "героя" е някъде другаде, не ни пука за тези casulties, колкото и да ни се иска всеки живот да бъде оценен достойно.
Финалът, хм, финалът. Добре, за да бъда честен - много хепи завърши, всички останаха доволни (откъм добрите герои). За да ви накарам да го гледате - и все пак имаше герой, успя да оправи грешките в следствие на кашата, която забърка, на висока цена и с доста пролята кръв. Но определено най-силно впечатление от филма имам от моментите на размисъл. Споменах за тях. Сбръчканото от мисли лице на Куба Г. Младши, погледът му блуждаещ някъде там в търсене на отговори, както и цялостната визия на филма, подкрепена с подходящия саунд. Хареса ми, винаги може и повече, но пък е нещо малко по-различно от последните филми, които гледам напоследък. Опитват се хората, така стават хитовете и класните филми. Без опити, сме само теоретици. А за да си герой, трябват и действия.

»©« Angel-A

Анжела! Анжелà! ... Анжел-А!
Красиво име. Най-чувственото име, което може да дадеш на една жена, с което поставяш криле на раменете й, и я превръщаш в божествен ангел. Анжел-А (Angel-A) на Люк Бесон. Френското кино винаги е било необикновено. "В Холивуд винаги филмират прости сюжети с много пари. А ние реализираме сложни идеи... с малко пари", спомням си тази фраза, от една (вече остаряваща) френска комедия - Една за всички. Но още преди нея, имах особено отношение към френските кино творби. Никога не е било еднообразно и никога не съм оставал доволен. Защо ли!? Може би съзнанието ми не е успявало да обхване цялата идея заложена в един такъв комплексен филм. И когато нещо ти е останало като в мъгла, пълен си с въпроси и ти се иска режисьора да е до теб, за да ти отговори, загубваш ума и дума, а умът ти преплита сложни мисли, които не те водят на никъде. Поздравления - току що гледахте френски филм. Така реагира мозъкът ти, такъв импулс се изпраща към всяка една чувствена точка на тялото ти. Усещаш че си имал емоционално преживяване, споделяне на чувства, опитани да бъдат описани, обяснени с прости думи и картинки, уви остават дълбоко в теб, без да можеш да ги дефинираш. Евентуално с твои собствени изразни средства и виждане на нещата, един ден си способен да предадеш наследството на истински важните въпроси.
Джамел Дебуз и Рие Расмусен са главните герои в Анжел-А. За първи път срещнах този дребничък, еднорък и невероятно талантлив френски актьор, когато гледах Астерикс и Обеликс: Мисия Клеопатра. Първо си мислех, че това е част от сюжета, за да ни е... не знам, забавно или иронично, траги-комично. Но когато гледах документални кадри по заснемането на въпросния филм, останах с отворена уста и преклонение пред характера на този човек. Рие Расмусен - за съжаление непозната. Не съм я гледал никъде другаде, но пък това не пречи сега да е първия път, в който ще си изградя мнение. И напълно на място. В ролята на Анжел-А, тази северно европейска красавица, със страшно дълги крака, и почти на моята височина (имаме си 10 см разлика, така че и на токчета да се качи, пак аз ще съм нейният ангел) прави наистина добра и прочувствена роля. По скоро с характер и желание да изгърби младежа, вървящ все по-надолу и надолу в своя... мизерен живот.

Андре започва историята с кратък разказ за себе си. Една лъжа, която се разбива на пух и прах секунда след като камерата се раздвижва. Юмрук в лицето му и истината е наяве. Неудачник. Сполетян от серия несгоди, превърнал се в длъжник на половин Париж (и то по-лошата половина). Преследван от кой ли не, търсещ да си прибере дълговете, или да задоволи яростта си с поредица от строшени кости и смазани амбиции. Надолу и надолу. В тази посока, запътен към моста над река Сена, Андре среща нея. Анжел-А, на същото място, същия мост, обляна в сълзи, готова да скочи. Не сме глупави да осъзнаем още тогава какво ще се случи, и коя е тази русокоса мадама, която така внезапно се появи в живота на този загубеняк. Внушаващо беше, как я измъкна от водата - инстинкт, еднорък да плува, че даже и спаси една по-едра от него жена. Запознаха се, и станаха приятели. Андре... Анжел-А. Истината беше прикрита в началото, тя не можеше да му се разкрие, но пък впоследствие нещата се промениха. Тогава здравият разсъдък и обърканато съзнание, притискано от бурния и мизерен всекидневен срив, биват пленени от емоцията - да познаваш ангел. Да имаш ангел на раменете си. Не малко пъти показаха ситуацията. Андре, гледащ към огледалото (право в камерата), пропадайки в черноокия му поглед, зрителя не откъсва периферното си зрение от "крилете" на ангела, обгърнали го. Инспирираща сцена, не само насълзява очите ти, ами мислиш за какви ли не неща. Та дори, поглеждаш през рамо, в очакване на изненада и разочарование, ако се окаже че нямаш ангел-хранител зад себе си.
История като тази, много ми напомни на Град на ангели (Мег Райън и Никълъс Кейдж), но там... там нещата бяха наистина различни. Повече се обръщаше внимание на ангела и неговите чувства, желанието да... почувства.
Но в основата си, Анжел-А е нещо различно. Вярата в себе си. Себеотдаването. Не съм срещал досега своя ангел. Нито мой приятел или познат ми е разказвал за своя. Което от друга страна ни кара все повече и повече сами да си намираме такъв заместител. Но какво става, когато го откриете, а той е обикновен човек. И когато се отдадете изцяло на него и той на вас. А когато спрете да имате нужда от него?! Без да го питате спирате, което го превръща в ненужен. Нима той вече не е там и няма чувства?! Това беше и причината да гледам филма. Жертвата за облекчението на приближения ти. Можем ли да бъдем ангел, за някой друг. Може ли да бъдем душевната му половинка, грижеща се за него, непрестанно бдяща, дори без да се вижда присъствието. А способни ли сме да получим любовта на ответника и той да не се пусне от нас, когато се опитаме да отлетим... там където ни е мястото. Не зная. Дълбока саможертва, вяра в себе си, вяра в своята Анжел-А.
Черно-бялата интерпретация беше прекрасна (с това ще завърша). Един такъв необикновен подход, по една или друга причина, приканила авторът да я използва, прави впечатление. И на малката и на широката публика. Уникално добри бяха и майсторските далечни кадри. Не малко пъти като две малки човечета, гонещи се един друг, прекосяват моста. Черно-бяла река, заемаща 60% от екрана. Мостът играещ ролята на таван, небето прокрадващо се по-между им, малка светеща точка (луната или слънцето) и двете фигурки на още по-отдалечен мост. Иска си своето зрителя, и го получава. Дълбока история, разказана по-обикновен начин, силно докосваща се до душите ни. Не забравяйте да ги гледате в очите. Прозорецът към душата. Почувствайте болката, романса, любовта и нежността на Анжел-А, потъвайки в погледите и на двамата... Андре... и неговият ангел...

»©« Run Fatboy Run

Време е да си избръснем краката, мишниците, гърдите, да се вмъкнем в стегнатите клинчета, да обуем яки чорапки, да се пъхнем в хубави маркови (и полу професионални) маратонки/платненки, да ги стегнем хубаво, за да не бяга глезена, и да излезем навън за едно кросче. Леко ще тичаме, за да не си оставим животите някъде по трасето, което сме планували. А защо е време ли?! Защото Дейвид Шуимър ни показа новото си творение. Този път като режисьор (а не както сме свикнали да го гледаме в Приятели) на филма Бягай, дебеланко, бягай (Run Fatboy Run). Спомням си, че преди доста време попаднах на снимки (а след това и на трейлърчето) на филма. Беше по времето, когато за първи път гледах Hot Fuzz и Саймън Пег ми стана невероятно симпатичен. И след като го видях, че той ще звездее в този филм, си казах: "Няма как, това ще трябва да се гледа!"
Вярвате или не, така се получи. Вчера, след като видях че филмчето е ъвейлъбъл, не се поколебах да си го приготвя за вечерта (не за приспиване, а за оправяне на настроението). Режисиран от американец, с англичанин в главната роля, с поддържащи роли на други американски актьори и актриса, действие развиващо се в Англия... с подчертан и афиширащ своята уникалност, английски стил. Достатъчно добре се откроява от стандартните (най-вече често срещаните) романтични драма/комедии, които напоследък ни зариват от великата машина за кинозабавление.

Денис (Саймън Пег) стои облечен в костюма си, броени часове преди официалната церемония и отговорното "Да" пред олтара, доста запотен, заключил се в стаята си и зяпащ уплашено снимките с неговата любима Либи (Танди Нютън). Докато братовчедът на Либи, който се пада и най-добрия приятел на Денис, се готви да изпълни задълженията си като кум, блъскайки на вратата на стаята, където младоженецът се паникьосва... допълнително повишава напрежението у главния ни герой. До такава степен че... Денис избягва от сватбата (още преди тя да е започнала), че и Джулия Робъртс би му завидяла за скоростта, с която изчезна от хоризонта.
Плачеща, крещяща името на своя младоженец-беглец, Либи изпуска букета, който трябваше да заметлее към подскачащи млади момичета, прехласнати по суеверието за щастливия брак, с което поставя началото на нашата история. Но това не е всичко, нещото което ще продължи да свързва двамата влюбени, но недостигнали върха на своите отношения, се нарича Джейк. Либи е бременна още преди сватбата - допълнителен фактор за стреса на младоженеца. Но който пък в бъдеще ще изиграе важна роля в техните взаимоотношения, както и шансът който Денис ще получи, за да върне щастието в живота си.
5 години по-късно - с едно симпатично шкембе, Денис преследва травестит по улиците на Лондон, задигнал бельо от магазина, в който героят ни е охранител. Точно така, не особено интересна работа за вършене, изгорялата амбиция се занимава със скучното си ежедневие, самотен. Живеещ под наем с един невероятно забавен, но същевременно доста сериозен и държащ на думата си хазяин - г-н Гошдащидар. От индийски произход, много надъхан и голям образ. Като две капки вода с дъщеря му Мая, правят живота на Денис още по-напрегнат (особено когато последния всеки ден си забравя ключовете и е принуден да стои на вратата, чакащ благоволението на "Шпатулата ми", за да си влезе вкъщи).
Междувременно Либи и малкият Джейк живеят доста по-добре. На всичко отгоре в тяхния живот се появява Уит (Ханк Азария), който е в ролята на перфектния чужденец, мъж, заможен, атлетичен, добър, благотворителен, отзивчив, готин... абе на пръв поглед пълната противоположност на Денис (който живее доста мизерно и мързеливо, непостигнал абсолютно нищо през живота си). Това е така, голямата звезда е напът да "вземе" семейството на другия, което стимулира неудачника, да се вземе в ръце най-накрая, да порастне, и да започне да се държи зряло и да върши нещата така, както един истински баща и съпруг би трябвало да прави.

Затова всъщност Бягай, дебеланко, бягай не е типична комедия. Всъщност е повече драматичен филм с романтичен привкус. Филм за отговорностите и страхът, стената, с която всички се сблъскваме от време на време в живота си, преодоляването на която ни прави по-силни в определени категории на житието ни. Образно казано е така, необразно - е просто да се надъхате и да си вдигнете малко самочувствието, за да не се жалвате и да чакате, че някой друг ще свърши задълженията ви и ще погрижи за отговорностите ви.
Вече на ръба на неизбежната раздяла с любовта на живота си и синът си, Денис се навива да участва в годишния благотворителен маратон по улиците на Лондон, със заканата че ще победи Уит (нещо в което той е добър). С помощта на г-н Гошдащидар и приятелят си Гордън (уникален!) постигат невъзможното и успяват да запишат Денис в маратона. Останалото вече зависи от физическата издържливост на героя ни, а може би от неговата психическа?!
Как точно ще завърши филма, няма да разказвам, но определено ще ви хареса. А за последния кадър, който ще видите в лентата на Дейвид Шуимър, със сигурност ще ви накара широко да се ухилите и безвъзвратно да се влюбите в култовия персонаж на Гордън (Дилън Моран) - този ненаживял се бохем и невероятно спокоен човек, живеещ на границата между сюрреалистичното и блъскащата го реалност, без никакви последици, спасен единствено от благородния си характер и щастливото стечение на обстоятелствата. Затова, натиснете play, и нека маратонът започне!

»©« The Air I Breathe

Напред с новата философска гледна точка на един не толкова популярен режисьор - Джиехо Лий. Филмът се казва The Air I Breathe (Въздухът, който вдишвам - съжалявам за превода, все още няма Официален) и предполага да е една много инспирираща драма, що съдех по трейлъра който гледах. Това едно на ръка, колегата който сподели впечатленията си относно новата лента, беше второто, което ме накара да вмъкна The Air I Breathe в плановете си за нощно приспиване с филмче. И така се случи, че по-предната вечер го дзяпах.
Щастие, удоволствие, тъга и любов - това са основните точки, върху които лежи историята. С първите си впечатления се подготвях за още един Crash, макар че след него съм все по-скептичен да се появи по-интересен и по-добре направен филм, за човешките отношения, и за това колко комплексно и колко случайно могат две, три или повече съдби да се преплетат (сблъскат). Всъщност това с четирите точки е базирано на древна китайска поговорка, разделяща живота на четири крайъгълни камъка, всеки зареден с различна емоция - щастие, удоволствие, тъга и любов. Точно както и очаквате, ще видите четирите гледни точки споделени с различен герой - щастието се пада на Форест Уитакър, удоволствието на Брендън Фрейзър, тъгата на Сара Мишел Гелър и любовта на Кевин Бейкън. Там някъде помежду им стои притегателния център, който за мен си остава петата точка, определяща съдбите на всичките тези непознати един други му крайъгълни емоции. Това е гангстера Пръстите (Fingers - наречен така, защото когато някой му дължи нещо, ако не си го изплати в срок, на всеки следващ ден губи по един пръст) - Анди Гарсия.

Заформя се нещо доста интересно за гледане. Толкова известни актьори, подготвях се за тазгодишния Сблъсък. Както споделих, трейлъра ми подейства инспириращо с музиката си, визията на събраните моменти, но вече съм предпазлив. В днешно време всички превюта са много яки, а често филма след това не става за гледане - камо ли за коментар.
Интересно е как са представени героите като имена. Липсват, заменени са точно с емоциите, които изразяват и отделните части от историята, за които отговарят. Г-н Щастие (Форест Уитакър) е бизнесмен, вървящ по правата и непрекъсната линия на сивото и правилно ежедневие. Самотник, обичащ пеперудите и получил шанс да спечели много пари на уредени конни надбягвания. Сещате се обаче, че колкото и да си праведен и да получиш такъв шанс, ще се набуташ в големите лайна, от които нямаш тренинга да се измъкнеш. За секунди, той се превръща в длъжник на Пръстите и е на път да загуби своите пръстчета ако не му намери голяма сума пари, за кратък период от време. Обир на банка - единствената възможност на героя ни.
Г-н Удоволствие (Брендън Фрейзър) е бияч. Мутра, оправяща се с дълговете на Пръстите. Първоначално да сплашва длъжниците, да ги маризи малко, а след това ако не е имало ефект да ги държи, докато работодателя му си поддържа реномето и името с резачката за пръсти. Лишен от емоция, превърнал се в изпълнител и екзекутор, човек виждащ бъдещето минута напред, една вечер попада в капана на своето преимущество - оказва се, че е сгрешил...
Г-ца Тъга (Сара Мишел Гелър) е изгряваща поп звезда на кръстопът. Заобиколена от лешоядите на шоубизнеса, дребния човек плащащ си данъците и задаващ въпроси от рода на: "А защо тя заслужава такова охолство и такъв живот?!" както и от пипалата на Пръстите, готов да я лансира и да я превърне в своя държанка.
Г-н Любов (Кевин Бейкън) е доктор, той е човекът, който прекалено рано е научил значението на любовта, още по-рано е разбрал какво е болка и как няма да обича повече или заради колебанията си ще пропусне голямата си любов.

Всички тези четири съдби ще се преплетат. Задължително ще има общи сцени, повторения за тези които за забравили или не са запомнили какво се е случило 30-на минути преди това, от гледната точка на другия. В крайна сметка всичко се случва в рамките на няколко дена, но заради обстойното представяне изглежда малко повечко. И докато филмът е пропит с ирония, и нито един от героите не получава това, което името му крещи, ако се водите по логиката и инверсията на съдбата, ще разберете за кого хепи енда е единствения не-щастлив завършек. Сложно нали?! Когато изгледате филма ще разберете какво имам предвид.
Започнах ревюто на този филм, малко негативно настроен по отношение на качеството му. Уви, сега съм малко по облагодетелстван, може би като синтезирах нещата, които той се опитва да каже. Наистина като си харесам едно филмче, всички подобни на него са подложени на обстойна и безмилостна критика и умазвани със скептицизма ми. Но и The Air I Breathe заслужава своите 10 минути слава. Добър опит, не по-добра реализация от Crash, но със сигурност много по-добре от Vanilla Sky. Да, това е другият филм, на който ми напомни. Но определено доста по-силен от него.
Така че, дали ще се опитаме да търсим това, което вече имаме, но сме скрили дълбоко в себе си и сме заслепени от постиженията на другите и собственото ни прехласване по блясъка на нещастието, неудоволствието, нетъгата и нелюбовта... е уникален избор за всеки от нас. Това подкрепя популярното твърдение, познато до болка на всеки, че няма еднакви хора. А дали ще повярвате на сблъсъците, и че това което правим, рефлектира някъде, в някой момент от живота на някой друг - също оставям сами да решите, или най-малкото да повярвате в една философия, далечна от нашата, но същевременно толкова близка, колкото всяка една опитваща се да даде обяснение на човешкия живот.

»©« Jersey Girl

Измина много време откакто за първи път гледах Момиче от Джърси (Jersey Girl). Спомням си, че беше нормална лятна утрин, може би уикенд, и от нямане какво да правя естествено ще гледам филм. Тогава нещо бях на вълна романтики или като цяло филми, които да ме трогват, и разглеждайки списъците попаднах на нещо с Бен Афлек в главната роля, което не ми беше познато. Набързо направих справка, за да се запозная малко повече. На обложката той и едно малко момиченце се зяпат, приличаше ми на едно по-старо, доста сладко филмче - Къдравата Сю. Но това беше ново, и определено не предполагаше да е същото. На режисьора Кевин Смит (който разпознах едва вчера като Мълчаливия Боб от Догма). Оказа се че въпросния е не само "посредствен" актьор, ами и доста добър режисьор. Посредствен, защото го мислех за обикновен, порядъчен и не много значим. Уви, това е било просто прикритие. Двамата с другия откачалник - Джей, всъщност са символи на компанията View Askew, създала и Догма и Момиче от Джърси, че и още други добри загалавия. Но да оставим новонаученото от мен и да ви разкажа за приятното и много трогателно филмче, което преди малко завърших да гледам.
В Момиче от Джърси ще видим още и Дженифър Лопез, Лив Тайлър, както и запомнящо се (макар и за кратко) появяване на Уил Смит и Мат Деймън.

Оливър Тринки е доста словоохотлив рецензент, поразяваща уста в шоу бизнеса и носител на късмет и пътеводна светлина за много млади надежди, напиращи за музикалния шоу бизнес. Доста млад, с невероятен успех, с красива приятелка (Лопез), но с никакво свободно време. Въпреки това, личния му живот... намира пролуки в претрупаното ежедневие, до толкова че да отведе него и Герти, до родното му градче - Ню Джърси. След запознанството с баща му, след минаването на "най-трудния тест", Оли предлага брак на Герти. Женят се, праят лудо секс и... тя забременява. Всичко върви по ноти. Двамата щастливи, макар и малко изнервени покрай забързания живот и наближаващия трети член на семейството, стигат до деня в който бебето е готово да види бял свят. Очакваният дълго и предполагащ се да бъде много щастлив и светъл ден, завършва трагично. Майката умира минути след като ражда малкото момиченце...
Съсипан, Оли трябва да продължи живота си. Същата лудница в работата и с нещо ново, с което и представа си няма как трябва да се справи. Така историята преминава от тъжна в комична. Ясно е че не можеш да разчиташ на баща си, да ти гледа бебето, колкото и да му е приятно. Щеш нещеш, поемаш си родителските ангажименти, особено когато детето е лишено от майчините ласки и грижи. На ръба на стреса, с бебе в ръце, целия в бебешка пудра, на една пресконференция Оли казва на журналистите че са сбирищна от мулхьовци и... губи работата си! Смело, в очите, истина - но на каква цена.
Всъщност това идва доста добре за него и малката Герти. Да, кръстена на майка си, която така и не можа да я види. Оттук на сетне в Момиче от Джърси следват само случки, каращи ви да се хилите от радост и от мили моменти.

Забележително хлапе е малката Герти (Ракуел Кастро). С типични латино американски черти, за да напомня на майка си (Дженифър Лопез), с пламенен характер и с невероятен ум за годините си, Герти ще ви накара да я заобичате още в първите пет минути, в които я видите или чуете. Не знам, може би някъде е имало подобни случки, в които бащата остава сам, губи съпругата си, но от нея остава най-доброто - малката им дъщеричка. И неслучайно споменах приликата им, и като темперамент и като външни черти. Като че духът на майката се е вселил в дъщеричката и продължава да живее чрез нея. Не вярвам в преражданията или подобен род неща, но като се замисли човек, и като изгледа филма, вече вярва в особения род хора, които се раждат ежедневно някъде там, в някоя част на света. Човешките драми са непрекъснати и винаги всичко минава през синусоидата на живота, има и спадове има и върхове. Момиче от Джърси е един невероятен пример за това, как един човешки живот може да се промени, и да доведе до появата на друг, както и промяната и щастливо докосване до битиетата на още... дузина други. Романтика, драма, комедия - всичко това струи от екрана докато проследявате действието. Отношенията баща-дете засегната в два аспекта - Герти и Оли, както и Оли и неговия Татко (Пап, както постоянно го наричаха). Филма е посветен на бащата на Кевин Смит, разбираме го накрая на финалните надписи.
Трогателна история за всеки кинолюбител, а що се отнася до качеството и изпълнението - мога да го гарантирам. Познавате ме, както и вкусът ми, така че ще останете повече от доволни ако се запознаете с момичето от Джърси.

»©« This Is England

Напоследък доста ми зачестиха английските филмчета, както и вечерните ми занимания с приятели от Англия. Все повече и повече се прехласвам по уникалното звучене на езика им, както и сленга, който употребяват... а и смехът им, който е просто незаменим. И във връзка с това, и многото празни приказки, чух за един добър филм, уви не му запомних името. В търсене из IMDB попаднах на добър английски филм, с висока оценка, много положителни отзиви, казващ се Това е Англия (This Is England). За миг помислих че може би това е филма, който търся. Прегледах участващите - никой познат (след това обаче разпознах един от тях - Стивън Греъм, от Гепи.), на всичко отгоре в главната роля някакво хлапе. Поставен в пълно неведение и лишен от възможността да се допитам до човека, който спомена филма трябваше да го гледам.
Историята започна с телевизионен флууд на празни приказки, обичайните канални програми както и много Маргарет Тачър. Желязната лейди и всички нейни изяви в медиите по времето на войната за Фолклендските острови. Преди падането на Берлинската стена, обвити в онази студена обстановка, във филма се показват размириците и голямата обърквация обхванала малко и голямо. Било то от липса на информация или погрешното разбиране на пропагандните материали, бълвани всеки ден, е трудно да знаеш какво да правиш, така че да е правилно, и да не настъпиш в дълбоките л****.

Младият Шон (Томас Търгуус) е загубил баща си във войната. Живее с майка си. Той е само на 13 има проблеми в училище и като цяло е едно объркано и уплашено дете. На всичко отгоре е прекалено непукист, за да забележи това, и като защитна реакция предпочита да "воюва" без много да мисли. Така с ежедневните си разходки на размисъл, той се запознава с група по-големи от него хлапаци, пропълзяващи нагоре по стълбицата на падението. Бъдещи скинари. С черен кръст на челото, или на кокалчетата на юмрука си. Учудващо как техния "водач" харесва Шон, въпреки годините му и той почва да се мотае с тях. В началото е забавно, правят нормални хлапашки глупости. Пакостят си докато един ден нещата не загрубяват. Появява се Комбо (Стивън Греъм). Стар приятел на младежите, току що излял от затвора и с високи идеи за промяна на текущото безизходно положение в Англия. Започвайки да набира "воини" за своята малка скин армия, той също среща Шон и с времето силно оценява неговата детска жестокост и заблуда. Като пластелин в рецете му, лесно го манимулира и въвежда в нещата и бъдещите си планове. Разбира се няма такова нещо като чиста раса, налагане на баланс с насилие. Има ярост, глупост и много замъглени умове, объркани, уплашени... отчаяни, на ръба - с един единствен избор. Това е да наранят този от който се боят, като го плашат, тормозят, пребиват... убият. Нормална защитна реакция. И точно това се наблюдава в отношението Шон-Комбо. На вид с огромна годишна разлика, но разбиранията на по-възрастния са по-глупави и обречени на провал, отколкото на малкия. Проблема е, че податлив на убеждение, с липсващ баща, намиращ топли чувства у другия, хлапакът осъзнава много късно погрешния път, по който се развиват нещата в битието му.

Поредния филм за нравствените идеали и заблуди. За омразата, расизма и крайните мерки за излизане от трудните за всички времена. Времената на правителствен хаос, човешко недоволство и параноя за доминиране на чуждите народности. Гледал съм и други подобни. Райън Гослинг в Твърда вяра, прави силна роля в образа на тийнейджъра евреин, който се превръща в нео-нацист. Много добър филм, но безспорно най-добре показани нещата са в Американска история Х с Едуард Нортън и Едуард Фърлонг. Тежка история, майсторски направена и силно драматична. Колкото и пъти да го гледам, чувствата в мен напират. Толкова много човешки грешки, без възможност да бъдат поправени. И привидно когато всичко е наред - БУМ! ново двайсет и продължение на черната серия. Сееш ли смърт, причинител ли си на тази лавина - няма да има край. Подобно на него и Това е Англия завършва с отворен край.
Филмът е посветен на майката на младия Томас Търгуус - Шарън. Тя умира преди филма да види бял свят. Шейн Мийдоус прави този жест към младия актьор.
След като го изгледах потърсих малко инфо за този хулиган. Оказа се че в истинския живот, историята му е близка до тази във филма. Преди да започнат снимките, Шон е бил наказан от училище за непристойно поведение. Шанс за него и бива поканен да се пробва в ролята на Шон. Избран е и не само това, след излизане на филма, печели награда за ролята си. Добро начало за една кино надежда, но кой знае как ще се развие живота му отсега нататък?! Това е Англия, така че всичко е възможно, подобно на всяко едно място в днешния размирен свят.

»©« Harsh Times

Всичко започва с един кошмар. Войната в залива, специална мисия, спец-отряд, непроницаем мрак. Системи за нощно виждане, въоръжени до зъби, дегизирани като скелети, ходещи кошмари, сеещи смърт в миг, накърнена психика и един повреден ум. Пробуждане с писък, облян в пот, треперещ на задната седалка, отзад в студения автомобил. Така започва историята на бившия рейнджър Джим (Крисчън Бейл). Събужда се в Мексико, прегръща приятелката си, целува я за сбогом и тръгва към Ел Ей.
Взима приятеля си Майк (Еди Родригес), зазяпва пищните форми на жена му Силвия (Ева Лонгория), изпростява за минута и тръгват на път. Къде?! Очакванията на Джим са да получи шанс да се присъедини към полицията на Ел Ей. Да стане доблестен офицер, с всичките си тези военни заслуги. Отказ! Изперкване, хаос, яд, нерви и много много повреден ум!
Потенциално опасен героя на Крисчън Бейл предприема пътуване из улиците на Ел Ей, въвличайки (уж) не толкова разпадналия се Майк. Обикалят старите си приятелчета, кои бивши, кои настоящи отрепки, пушат марихуана, сбиват се, крадат, изкарват си яда - защото това им се правило. Оцелявайки на улицата, или просто поредното забавление за двама приятели: единия издухан психически заради войната, другия издържан от жена си, абсолютен пародиен израз на успелия мъж. Държанка... антуража им е същия като и сбирщината от неприятели, с които се сблъскват почасово по време на историята. Всичко подкрепено със солиден саунд на хип-хоп парчета, кои добри, кои досадни (особено тоя мексикански рап, побърка ме) и водещ до безусловното падение на главния герой. Свирепото му държание и маниащина се засилва с всеки изминал час от житието му. За нас то минава по-бързо и слава богу, предотвратяваме собственото си умствено накърнение, заради неговите кошмари и неконтролируем гняв.
Но колкото и да се забави неизбежното, то рано или късно идва. Джим си намери майстора и то по-много брутален начин. А начина по-който се развиха последните минути от филма, бяха пленяващи. За миг всичко се преобърна. Това което чакате цял филм, става за части от секундата, но раздърпани така във времето, че буквално затаявате дъх и поглъщате всяка милисекунда. Уникална визия на финала и много добър завършек на една история за падението.

Разбира се на феновете на киното, още в началото филма страшно ще ви напомни на Тренировъчен ден. Да, постоянно го сравняват с него. И няма как, сценаристът е същия, който режисира Сурови времена - Дейвид Айър. Филмът на Антоан Фукуа, от 2001 година, с участието на Дензъл Уошингтън и Итън Хоук, пожъна големи успехи. Беше впечатляващ, коварен (да видиш Дензата като абсолютен задник, раздаващ правосъдие без да му мигне окото) и донесе награда Оскар на чернокожия талант. Честно казано, не бях толкова пленен от историята и развитието на Тренировъчен ден. Че беше готин, да - така беше. Винаги се радвам на Дензата, наистина е добър, но колкото и да е заслужавал наградата си там, не мисля че филма беше по-добър от Тежки времена (Harsh Times). Или може би Корави времена, Сурови времена - всичко ще е правилно, както и да си го преведете.
Като цялостна развръзка мисля, че филма на Крисчън Бейл е по-добрия. Наистина следях историята през цялото време, а накрая стоях с отворена уста. Не че съм се изненадал от финала, просто беше перфектно направен. И все пак никой не забеляза този филм, толкова колкото Тренировъчен ден. Може би заради звездното присъствие в последния. Но пък и Бейл не е бил непознат (зад гърба си с Американски психо, Reign of Fire и Машинистът - все достойни роли).
Въпреки всичко, Сурови времена е една добра драма с трил-финал, за сурови киномани, с добър вкус и търпение към режисьорските решения.