»©« Bad Boys II

Проклятието на продължението споходи любимите ми Лоши момчета. Както се вижда от оценката (като направите сравнение с предното ревю) се вижда, коя от двете е титуляр в класацията ми. Съжалявам уважаеми кино любители, но Майкъл Бей попрекали с това си творение. Всъщност не бих го класирал и чак като творение. Жалко, като се има предвид колко класни неща има човекът-блокбастър.
За да не бъда просто словесно халостно оръдие ще подкрепя думите си с основните неща, заради което Лоши момчета 2 се класира така зле в личната ми класация. Въпреки че съм фен на Брукхаймър/Симпсън/Бей този път това не беше достатъчно, че да харесам направеното. Нека започна със самото начало - тъмните начални кадри, ККК и двама чернокожи, които раздавам правосъдие не ми допаднаха. Опитаха да разведрят с лафчетата си, но не се получи. А и уж ККК бяха лошите, но детективите Майк Лаури и Маркъс Бърнет се оказаха по-големи расисти от тях. Та оттам почна всичко, до края на филма имаше какви ли не националистични преплитания, измежду които нашите герои винаги наказваха по най-бруталния начин всичко де що не е чернокож (а понякога и тях, ако са нагазили здраво в лайната).
След това идва музиката... ах, какво ли не съм слушал през годините, ама да повериш подбора на саундтрака на Шон (Пъф Деди, Пи Диди, все тая) и той да е изпълнителния продуцент и оформител - не, не и НЕ! Мернах името на Тревър Ребин - е да, но от всички тия хип хоп насторения не останаха свободни секунди, където мастъра на Армагедон да сътвори нещо сносно за динамичен екшън, какъвто беше Лоши момчета през 1995 година. Един Марк Манчина още един път, щеше да е прекрасно според мен. Но това не е всичко...
Специалната обработка на лентата. Ами, падам си по нестандартни визии, но това нещо имах чувството че ми разкатава очите. Този контраст не кефи, мислиш си че нещо в твоя телевизор не е в ред. Разваля ми настроението. Отвлича ми вниманието от действието. Натоварва ме излишно. Даже сега като се присетя - и ме заболяват очите. Капризна работа, какво да ме правиш, хахаха.
Не отстъпват и разните му там екшън сцени, които в един момент прекаляват и въпреки това не се усещат. За реализъм, няма и да търся, но поне малко да ни имат за хора, а не за шаранчета. Признавам, част от въпросните сцени са хитови, много грандиозни и пълнят окото, но ако искам визуално удоволствие, от което главата да ми се пръсне ще си избера Трансформърс.
Все пак поздравления за Уил Смит и Мартин Лоурънс, които въпреки всичко направиха тази втора част. Абсурдните "Уусаа" между тях и любимият им капитан (отново нервния Джо Пантолиано) за пореден път донесоха малко свежест във филмчето. Връзка с предната част има и жената на Маркъс (г-жа Quality Time) - Тереза Рандъл. А с ново филмче, се очакват и нови лица - небезизвестния Питър Стормеър (отново играеше руснак, с още по-лош акцент) и абаносовото съкровище Габриеле Юниън (сестрата на Маркъс, настоящо гадже на Майк).
След като разнищих цялата авантюра, няма да ви се стори неуместно ако ви предупредя да се оглеждате за Майкъл Бей. Не знаете как изглежда ли?! Хехехе, много е готин. В една таратайка, с една тъпа шапка. Голям образ и много му се смях. Също така за забавно може да намерите и разни гафчета по лентата. Най-лесно забележим е този с "маркучлетата". Към финала на филма, когато правят голямото бум-бум насред двора на Джони Тапиа, внимавайте какво държат в ръцете си лошите в униформи. Само миг след като от тях бликне кръв и те се олюлеят тържествено, се размахва едно маркучле, което се вижда че в единия си край отива право към ръката на статиста, а в другия - някъде заровен под униформата. Схванахте ли? Опитайте да се насладите на Лоши момчета 2 по своему, в противен случай съвсем ще ви се отгледа...

»©« Bad Boys

Класиката си е класика! Не беше минал и ден откакто гледах Ханкок и физиономията на Уил Смит ми се появи редом до тази на Мартин Лоурънс. А за фон, съзнанието ми тананикаше небезизвестното "Bad boys, bad boys, what you gonna do... what you gonna do when they come for you?" - в следствие на което изпитах неистова нужда да гледам и двете части на Лоши момчета. Не че не ги гледах миналата година. Не че и преди това не се е случвало да съгреша с тях. Луда работа. Ненадминатия полицейски дует детектив Майк Лаури и детектив Маркъс Бърнет още един път пред очите ми с Лоши момчета от 1995 година.

Филмът беше невероятен хит. Спомням си когато излезе, феновете полудяха. Всички видеотеки го имаха като топ ъф дъ топс филм. Навсякъде ползваха кадри от лентата, не даваха и секунда мира на Уил Смит и Мартин Лоурънс. Под опеката на класния блокбастър режисьор Майкъл Бей, финансирани от гръмотевиците Дон Симпсън и Джери Брукхаймър, двамата чернокожи актьори превърнаха две корави ченгета в символ на полицията от Маями. Лошите момчета, които трябва да оцелеят изпод дъжд от куршуми, взривове и да докопат липсваща партида наркотик. Щом е Маями, няма как да не са замесени наркотици. А щом Майкъл Бей има за целта да създаде касов екшън, следват много преследвания в типичен негов стил, много шум и прелитащи куршуми, а за фон - музиката на Марк Манчина. Има няколко теми от филма, които са ми любими и действат много надъхващо, докато го гледаш. Музиката винаги е важна.
Освен лудите гонитби и каскади, екшънът е разведряван от солидно количество лафове. Било то караници между партньорите, начинът по който се справяха с всички ситуации, лудият им шеф (Джо Пантолиано) - просто малка част от сценария на Лоши момчета. А снощи се замислих дали изобщо има някой, който да не харесва тандема. Не казвам, че трябва да са луди фенове и да имат плакати по стените си. Просто да се радват на филмчето всеки път, когато лентата се завърти и гумите на Порше 911 изпилят бясно.

Лошият в сюжета е Чеки Карио и неговата група главорези, които ловко успяха да изнесат сносно количество дрога под носовете на ченгетата. Междувременно Теа Леони стана свидетелка на убийството на най-добрата й приятелка. От същия този лош Чеки Карио. А Мардж Хелдженбъргър дишаше във врата на Пантолиано, заради липсващата дрога и беше готова да опандизи всяко подозрително ченге. Вътрешни афери, това им е работата.
Накратко - на нашите лоши момчета хич не им беше лесно да се оправят със ситуацията. Да не говорим за десетките непредвидени случки, в които попадаха и трябваше да намират изход по бързата процедура.

Класно, класно - иде ми да се разплача, хехе. Но няма, сдържам си сълзите защото екшънът продължава с втора част. По-подробно ще ви разкажа следващия път, тази статия си я оставят само за първенците от 1995-та година. Тъкмо след това ще ви стане ясно коя от двете предпочитам повече, ако изобщо имам отявлен водещ в класацията на филмите с продължения.
Но Майкъл Бей си знае работата. Имаш време най-много за 2-3 глътки въздух, след това отново нещо избухва или куршум се забива в стената на 5 сантиметра от главата ти. На косъм, а? Трудна работа е да си лошо момче. Като се има впредвид суровия занаят и всичко онези лоши момчета наоколо, които обаче са срещу теб. Майк Лаури и Маркъс Бърнет в хитовият Лоши момчета!

»©« La Bamba

"Oh, Donna... Oh... Donna..."

Някои от вас може би са чували тази песен, други вероятно я обичат... трети - няма трети (останалите са не-любители на евъргрийните и заблудените, лишени от информация). Ричи Валенс, талантлив музикант. С толкова много усещане към музиката и такава муза и великолепие в ноти и възможностти, че щастливата му приказка, наречена живот трябваше да бъде прекъсната на 17 годишна възраст. Доста пленяваща история, превърнала се в една от най-сълзливите и драматични филмови събития за 80-те години на миналия век.

Лу Даймънд Филипс е главния герой в лентата на Луис Валдез. Нещо като биографичен филм за съдбата на мексиканския талант, получил възможността на изгрее на небосклона на звездите, да получи своята слава и изживее американската мечта... но не за дълго. Ричи Валенцуела е истинското име на младежа, занимаващ се откакто се помни с музика, влюбен в китарата си и рокендрола. С мечти надскачащи самия него и семейството му няколко пъти, но факт и реализирани още преди да навърши 20 години.
Когато брат му Боб Моралес (Есай Моралес в ролята) се връща вкъщи след известно време в затвора, след това в големия Ел Ей, заедно с брат си Ричи, майка си и една мома, с която успя да спи на първата им среща тръгнаха извън граница, напускайки мизерията, гонейки мечтата на всеки американец. 50-те години на миналия век е периода, в който се развива филма. Още ученик с амбиции и лесно влюбващ се, Ричи среща Дона. Момичето на мечтите му, красавицата от училище, тази която не толкова късно след това възпява в един от най-големите си хитове за всички времена.

Както споменах, много задушевна, драматична и пленяваща история. Малкото момче от забутано мексиканско селце, отива в големия град, реално успява да направи пробив заради таланта си, и започва да изживява мечтата си. Това нямаше да бъде възможно без намесата на чувствителното към класна музика ухо на Боб Кийн (Джо Пантолиано) - човекът направил неговия първи запис, усетил възможностите на хлапето. Всичко е великолепно до една фатална февруарска нощ, когато самолетът в който той и още двама популярни музиканти за времето си се разбива в тъмнината...
Така си отива музикалното чудо Ричи Валенс, дал на света на изкуството толкова много, за изключително кратко време. Феноменален музикант, прочувствени песни, но не много. Историята му ще се помни вечно, както и музиката му. Ла Бамба (La Bamba) ще остане в сърцата на всички тези, които са присъствали на премиерните излъчвания през далечната 1987 година (включително и аз самият, имам дребни спомени, но знам че филма беше събитие, много емоционален и нямаше човек който да не беше впечатлен от него). Отронените сълзи няма да върнат Ричи Валенс, нито ще облекчат скръбта на роднините му или Дона, но гледайки отново и отново тази история се връщаме във времето, когато младият талант е пеел. Оставаме с разказът на Луис Валдез, оставаме с нотите и нежните лирики на песента, оставаме в Ла Бамба...

»©« Memento

Така че, нека обобщя - Мементо е наистина страхотен филм и ще ви завърти главата във всички възможни посоки. За да не ви размотавам и аз повече, нека се разделим с пожелания за приятно гледане!

За първи път името Кристофър Нолан се чува през 1997 година, когато пуска своя късометражен фантастичен филм - Doodlebug. Критиката го приема добре, което го надъхва за следващия му проект, излял през 1998 - Following. Кариерата му като кинорежисьор достига своя пиков момент с филма Мементо, съвместен проект с неговия по-малък брат Джонатан Нолан.

Няма как да не запомните този ход на развитие на действията. Всичко винаги свършва там, откъдето е започнало 5 минути преди това. Възхищавах се първия път, когато го гледах, защото наистина ми се завъртя главата. Но упорито продължих да гледам, това ме мотивираше през цялото време да не изпускам действието. Честно казано такова оригинално режисьорско (може би идва и от самия сценарий) решение заслужава не само потупване по рамото, ами и едно голямо: Браво! Все пак Мементо е номиниран за две златни статуетки на Академията.

В края на 1999 - началото на 2000 година (точно в последните месеци на едно хилядолетие) Джонатан Нолан завършва историята си "Мементо Мори" (Memento Mori). Адаптирана като сценарий за големия екран, заедно с брат си Кристофър, двамата създават един необикновен филм, развиващ се по особен начин, невиждан досега от широката публика, а и от тесния кръг на критиците (вещи в бранша, писнало им от тривиалните глупости на Холивуд).

В един момент сте на страната на Лени, а в другият си мислите че той наистина е пълен хахо. Ами напълно нормално разсъждавате - води се от някакви си снимки, върху които записва кратки сведения относно... това кой (какво) има на фотото. Странно е, но това го разбираме още със самия старт на Мементо. Мементо като момент[о], като момент... като запомни, помниш ли... изобщо всичко се върти около човешката памет, и колко нестабилна е тя. Не само, че може да си внушаваме какви ли не неща, а проблема с краткосрочната памет си е направо гибел. Да нямаш спомени от преди малко, означава да си спрял живота си след последния ти далечен спомен. Колкото и снимки и записки да правиш, това не те прави жив - а какво мъчение е за околните ти - отново гибелно.

„Memento mori“ е известен латински израз, който може свободно да бъде преведен като „Помни че си смъртен“, „Помни че ще умреш“ или „Помни смъртта си“. С изразът се наименува и жанр артистични произведения, които се различават широко едно от друго, но имат една и съща цел - да напомнят на хората за тяхната собствена смъртност.

Безкрайна гонитба и страх от това да заспиш, преди да си записал поредното нещо, което ще забравиш в миг. Така Лени (Гай Пиърс) търчи през по-голямата част от филма, задаващ въпроси, преследващ/преследван, търсещ отговори, разчитащ единствено на няколко фотографии и написаното на тях. Няма приятели, няма познати, само няколко лица от въпросните снимки. Теди (Джо Пантолиано) или Натали (Кари-Ан Мос), макар че по записките си не може да се довери на никой от тях. Разбира се това не е най-страшното. Мислим че той е праведен, нали така?! Определено търси някой мръсник, отговорен за изнасилването и убийството на жена му. Обаче как точно да му се доверим? Радваме се на филма, но ако в действителност познавахме така объркан човек, в такова... състояние (както постоянно наричаше проблема си) дали бихме му вярвали.

Силата на Мементо е в това, че действието върви отзад напред. Нещо като тест за вашия ум, съзнание, памет. Главно върху паметта, но пък и следенето на един така динамичен сценарий, с толкова неизвестни, в обратна посока - трябва си и ум за проследяването. Главозамайването - по-голямо отколкото ми беше след като гледах Трансформърс. Ама там проблема беше заради многото ефекти. Не се плашете, Мементо не е страшен, но пък е удоволствие за тези, които си падат по заплетени филми. Тук мога да кажа, че цялата завръзка, началото и края са така уплетени, че пропуснете ли и секунда - най-вероятно няма да харесате филма. Но гаранция, че изживяването ще е неповторимо, отправям към феновете на киното и либералните към промени и нестандартни филмови решения.

Хитът на Кристофър Нолан, с участието на Гай Пиърс, Джо Пантолиано и Кари-Ан Мос. По историята на Джонатан Нолан. Един трилър с невероятно стечение на обстоятелствата. Точно когато си мислите, че знаете всичко, ще ви полеят със студен душ и ще ви сервират истината. Която съвсем не е лека, особено ако сте повярвали на това, което през целия филм ви заблуждават така умело. Не очаквайте някакъв стандартен криминален филм с елементи на мистерия. Говорим за Мементо, това е напълно достатъчно...

»©« Midnight Run

"Виж, човек, вече не правят такива филми... такива екшън-комедии..." - с тези думи от прехлас и респект към старите филмчета и с леко разочарование към новите, които Холивуд бълва всяка година, колегата започна историята си за Среднощно бягство (Midnight Run). На път за работа си говорехме кой какво е гледал вечерта преди да замърка в забрава и да се събуди готов за новия работен ден. Честно казано, аз не си спомням какво гледах, но той ми се похвали че гледал тази класика. Спомена името и в мислите ми веднага изскочи името на Робърт Де Ниро. Но само до там... всъщност филмът ми беше непознат, знаех че има някакво непрекъснато бягство, че е екшън-комедийка, но кой партнира на Де Ниро, кои са другите главни герои, какво точно се случва - не знаех.
По-добре късно отколкото никога, и преди две вечери свалих филма и го гледах (нищо необичайно, когато става въпрос за добър филм, който ми е непознат).
Докато вървяха началните надписи вече видях много познати имена. Сред главните герои бяха Чарлз Гродин, Денис Фарина, Джо Пантолиано, Джон Аштън. Режисьор беше Мартин Брест (който ми звучеше адски познат, доакто накрая не му проверих името и не се оказа, че това е режисьора на първия филма за лудото Ченге от Бевърли Хилс, с Еди Мърфи). Музиката - дело на небеизвестния Дани Елфман (а за неговото последно творение, ще стане на въпрос в следващото ми ревю).

Много познати имена и добри отзиви, както и висока оценка в класацията, предвещаваха единствено много фън и добро изкарване на 2-та часа преди лягане. Историйката: Джак Уолш (Де Ниро) е бивше ченге от Чикаго, понастоящем ловец на глави, прочистващ престъпните улици на Ел Ей и работещ като наемник за тариката Еди Москоун (Джо Пантолиано). Залавя някой, предава го в полицията, съответно те му дават... "разписка" за извършения арест, той отива при Еди, и понеже от него е поръчката - Джак получава някакви пари. Як бизнес, хаха! Разбира се на втора линия е Марвин (ооо, Марвин), изигран от Джон Аштън (познат ни именно от филмите за ченгето на Бевърли Хилс), който също е ловец на глави, и непрекъснато беше в надпревара с Уолш за поредната мръсна глава, която ще донесе възнаграждение.
Един ден Еди дава заръка на Джак да намери до петък, в полунощ, Дукът - бивш счетоводител на мафията в Чикаго (оглавявана от Джими Серано - героя на Денис Фарина). Счетоводителят, това е Джонатан Мардукас (Чарлз Гродин), който беше най-спокойната и уравновесена личност в киното, която някога съм виждал. Толкова добър, така човечен, човеколюбието в него струеше от екрана. На фона на изнервения и малко припрян: "Shut the fuck up!" Джак Уолш, Дукът беше съвсем невинна душица. Макар че си играеха често номера, голяма лудница се получи.
Приел поръчката да "достави" счетоводителя на своя поръчител, Джак застава между ФБР, което от 6 години търси да прибере Дука, както и мафията на Чикаго, които искат да го очистят (откраднал им е 15 милиона, затова, нищо лично). Всичко това разбира се не е достатъчно, тъй като с течение на времето и трудните премеждия, които сполетяват двамата, Еди губи вяра в Джак че ще успее на време и пуска Марвин по петите му. Още една линия на действие, която многократно по много забавни начини ще се сблъска с тази на главните ни герои.

Това е като история, но всичките 120 минути са трудни да се опишат в такова малко пространство. Защото наистина вече не правят такива филми. Не само екшън-комедии. Коментирахме също, че комедиите като цяло се промениха. Преди Еди Мърфи беше символ, невероятен комик, има такива великолепни роли... но откакто се появиха дузина моторни усти, които могат по-добре от него да го изиграят (разбира се всички от тях го копират, защото той е първия), киното не е същото. Затова отвреме на време си има нужда един скок в миналото, за да си припомним какво е една добра олд фешън екшън комедийка, с постоянните гонитби, лафове, изпълнения на едни актьори, които са били млади, в разцвета на силите си, и са творили безвъзвратно.
Гарантирам бурен смях и неистови писъци, докато гледате Среднощно бягство, и широка усмивка поне за 2 часа след като сте приключили с гледането. Останалото си зависи от вас.