»©« La Bamba

"Oh, Donna... Oh... Donna..."

Някои от вас може би са чували тази песен, други вероятно я обичат... трети - няма трети (останалите са не-любители на евъргрийните и заблудените, лишени от информация). Ричи Валенс, талантлив музикант. С толкова много усещане към музиката и такава муза и великолепие в ноти и възможностти, че щастливата му приказка, наречена живот трябваше да бъде прекъсната на 17 годишна възраст. Доста пленяваща история, превърнала се в една от най-сълзливите и драматични филмови събития за 80-те години на миналия век.

Лу Даймънд Филипс е главния герой в лентата на Луис Валдез. Нещо като биографичен филм за съдбата на мексиканския талант, получил възможността на изгрее на небосклона на звездите, да получи своята слава и изживее американската мечта... но не за дълго. Ричи Валенцуела е истинското име на младежа, занимаващ се откакто се помни с музика, влюбен в китарата си и рокендрола. С мечти надскачащи самия него и семейството му няколко пъти, но факт и реализирани още преди да навърши 20 години.
Когато брат му Боб Моралес (Есай Моралес в ролята) се връща вкъщи след известно време в затвора, след това в големия Ел Ей, заедно с брат си Ричи, майка си и една мома, с която успя да спи на първата им среща тръгнаха извън граница, напускайки мизерията, гонейки мечтата на всеки американец. 50-те години на миналия век е периода, в който се развива филма. Още ученик с амбиции и лесно влюбващ се, Ричи среща Дона. Момичето на мечтите му, красавицата от училище, тази която не толкова късно след това възпява в един от най-големите си хитове за всички времена.

Както споменах, много задушевна, драматична и пленяваща история. Малкото момче от забутано мексиканско селце, отива в големия град, реално успява да направи пробив заради таланта си, и започва да изживява мечтата си. Това нямаше да бъде възможно без намесата на чувствителното към класна музика ухо на Боб Кийн (Джо Пантолиано) - човекът направил неговия първи запис, усетил възможностите на хлапето. Всичко е великолепно до една фатална февруарска нощ, когато самолетът в който той и още двама популярни музиканти за времето си се разбива в тъмнината...
Така си отива музикалното чудо Ричи Валенс, дал на света на изкуството толкова много, за изключително кратко време. Феноменален музикант, прочувствени песни, но не много. Историята му ще се помни вечно, както и музиката му. Ла Бамба (La Bamba) ще остане в сърцата на всички тези, които са присъствали на премиерните излъчвания през далечната 1987 година (включително и аз самият, имам дребни спомени, но знам че филма беше събитие, много емоционален и нямаше човек който да не беше впечатлен от него). Отронените сълзи няма да върнат Ричи Валенс, нито ще облекчат скръбта на роднините му или Дона, но гледайки отново и отново тази история се връщаме във времето, когато младият талант е пеел. Оставаме с разказът на Луис Валдез, оставаме с нотите и нежните лирики на песента, оставаме в Ла Бамба...

»©« Coach Carter

Хубавите спомени от хубав филм, остават завинаги. Март, 2006-та, в рамките на 2 дена, гледах филма 3 пъти. Първо сам, после да го покажа на сестра ми, а после с една приятелка ;) Треньор Картър (Coach Carter) е един от най-добрите филми на Самюъл Л. Джаксън. Много силна игра от негова страна, както и пленяващ сценарий. Филм за спорта, за отбора, за човешките отношения, за възможностите, за безизходицата, за морала, за човешкия дух, за победата!
Такива ленти са добри винаги, когато имаш хубава идея, драматичен начин на разказването й и една ключова фигура, която да изнесе главната роля. Първите две са изпълнени, в което ще се убедите като видите филма. За последното е ясно, само като чуете името на Сам Джаксън.

Град Ричмънд, статистически погледнат е един от многото градове в щатите, където съдбите на 80% от младежите са ясни като провал. 50% от учащите не завършват гимназия. 6% от тези които въпреки това успяват... отиват в колеж. Виждате какви са цифрите, и колко невъзможно изглежда постигането на какъвто и да е успех от тийнейджърите. По-голям е шансът им да влязат в затвор, отколкото да завършат гимназия.
Има много моменти в ключовите разговори, които те карат да запомняш и съпоставяш. Или просто да си запазиш мисли, които да те държат буден 1-2 часа, мислейки си какво всъщност са случва там някъде, на другия край, където всички си мислят че ври и кипи, и че Рая е на земята.
Кени Картър, героя на Джаксън, получава предложение да тренира отбора на гимназията в Ричмънд. Сътветно той си има строг план, има някаква идея с това как точно да процедира с тези хлапаци. Сериозна работа го очаква, той се е подготвил сериозно, а също така ще срещне и сериозно упорство от страна на тийнейджърите. А и на тях не е лесно, поставени в такава ситуация, между улицата и това да се задържат в училище. Или да играят в отбора, да спечелят и това да е върховата точка в живота им, след което да пропаднат... не е вариант. Имат нужда именно от човек като треньора Картър. Един от много наоколо, на който му пука, или поне се опитва да даде шанс за по-добър живот. Насоката е много важно нещо. Казах ви, филма е високо морален и засяга сериозни въпроси.
По много добър начин са представени нещата, на места шеговити, на места заличаващи и най-малката усмивка от сериозност.
Не търпящ неподчинение, при всеки опит за мъмрене или опърничавост, играчите получаваха по няколко стотин лицеви опори и "совалки" (упражнение при тренировките на баскетбол, ще видите какво представляват). Изобщо не си поплюваше. Учеше ги нон стоп. Подхвана отбора от нищото, имаха 4 победи и 22 загуби предния сезон, а след упорити тренировки, вдъхване на кураж и увереност, да видите как отбора чупеше наред. Бяха The Undefeated Team.

Но това не беше достатъчно. Идеята на треньора беше да върне значението на думата ученик-атлет. Ученик идва на първо място. Застави играчите да подпишат договори, в които се казва че се изисква от тях да поддържат определен среден успех, да присъствах в клас, да са активни, да носят вратовръзка в деня на мача си дори, и... да отбелязват по еди си колко точки на мач. Лудо, или просто професионалист... мъдрост...
Станаха нещата, както той плануваше до един момент, в който се оказа че отбора се е провалил на академично ниво. И тогава се сблъскваме с характер, недоволство, ограничение в мисълта. Целия труд на треньора и отбора, беше на път да се срине. Естествено всичко си има развръзка, а каква е тя, няма да разкривам. Искам да добавя, че има и други такива филми... за отбори, треньори, респект (уважение), опити за прокарване на някаква морална идея, пробуждане на обществото. Но този, определено е най-добрия от тях. И е повдигащ настроението, особено с музиката на Тревър Ребин (да не забравяме че е композитор на музиката към Армагедон) или пък другите хип-хоп, R'n'B (и като цяло черна музика) парчета, които бяха подбрани в интерлюдиите на филма. Една от тях ми се запечата най-силно в съзнанието, уви обаче не я намирам в официалния саундтрак. Това е песента започваща с пиано, последвана от лек ритъм и речетатив, изброяване на думи... не си ги спомням, но звученето е невероятно. Още една подсказка, тя звучеше при сцената със Сам Джаксън, сам в салона, настъпил баскетболната топка и гледащ стената с трофеите.
Хмм... (мълчание)... прекрасен филм заслужаващ внимание както от верните фенове на киното и добрите ленти, така и на обикновените (имам време за губене) зрители. Добрият филм винаги оставя добри спомени...

»©« Drumline

Взех че се присетих за Барабанистът (Drumline) вчера и... реших да си го припомня. Едно филмче от (вече "далечното минало") 2002 година, към което не подходих много либерално в началото. Група познати и приятели постоянно за него говореха, колко бил добър, колко не знам си какво, супер, мупер... а аз виждах един не много популярен младеж, играещ доста нахакано и с... типичен копи-стайл от други чернокожи актьори. Ама какво пък, прежалих се навремето един път да го гледам, щото пък музиката му била много яка.
Е хубаво че се навих тогава. Оказах се в грешка (не за всичко де), че филма не е добър. Струваше си, много надъхващ с тази музика и всичкото това барабанене. В един момент може да ви дойде много, но пък историйката е хубава.

Един труден хлапак завършва гимназията, след което е "поканен" да учи в престижно музикално училище, специалност барабани, тъй като младежа, наперен ама добре свири. Всичко ок, предвещава добра история с драма, идеали, дисциплина и тем подобни неща за трудната, но талантлива младеж. Както се досещате героя на Ник Кенън хич не се мае да скланя глава пред някой, упорито я вдига нагоре с премрежен поглед, с мисълта че всички работят за него. Е хубаво е самочувствието, ама да не е прекалено. Както казах филм за смазване или повдигане на самочувствието. Орландо Джоунс в ролята Д-р Лий, водещият музикалната академия, е този който успя да се справи с Девън Майлс (Ник Кенън). С тънки примери и изпитване на характера, достигна до същността на своя ученик и успя да му спечели доверието. По-добрия начин. Защото паралелно с контрола на по-мъдрия, имаше и съперничество. Най-нахакания от треньорите (завършващ студент) постоянно крещеше на новобранците я за авторитет, я за избиване на комплексите, я да ги научи на нещо. Не се гледаха на добре с нашия приятел, и това беше началото на съперничеството. Истината беше че Девън беше по-добър, ама му трябваше дисциплина и стриктен характер. Постепенно се сдоби и с това.

Накрая над всичко - проблеми, пресичане на интереси... "един оркестър, един звук" надделя. Е така де, хепи енд си трябва, хехе. Междувременно на фона на цялата тази тупан-техно история си вървеше и любовната такава. Девън се закачаше с една по-голяма от него кака, и то така, че накрая се влюбиха. Имаше и сълзи и сополи заради грешките, имаше и страсни целувки за скрепяване на връзката или след прошка. Нормално, няма как. Младите са, за да се обичат.
Споменах за музиката! Е тя наистина е добра. Има много интересни интерпретации на познати песни, звучащи по супер странен начин, когато барабаните, саксофоните и тубите са инструментите, с които се аранжира музиката. Много е яко, и те кара да изтръпваш целия. Повдига настроените отвсякъде. И мисля че това е успешната линия на филма. Без нея, щеше да е просто поредната история. А така, филма се класира добре сред зрителите, че и критиката... и даже при мен, дето много критично го раздавах в началото. Барабанистът си го биваше, и заради музиката пак го гледах. Проверете го, ако навремето сте пропуснали.

»©« Moulin Rouge !

В тихата и свята нощ преди Коледа, се замислих за филма Ромео + Жулиета (виждате особеното в заглавието?!). И се питах, абе на същият режисьор имаше и друго заглавие, пак с някакъв знак, пунктоационен знак... естествено ме болеше главата и не можех да се сетя, затова си се допитах до IMDB. Режисьора беше Баз Лурман, а другият му филм се казваше Мулен Руж!
Сега когато бях напълно информиран, и от много отдавна се канех да изгледам този хит (поне досега такива отзиви бях слушал за него), го дръпнах от сладките торенти, нагласих си звуковите устройства (за по-добро усещане, щото филма предполагаше да се гледа с добро озвучение), изгасих лампите, разположих се удобно и... тихо, тихо... започва...
Още със старта си филмът те грабва! Невероятна динамика и енергия, струяща от екрана. Самото лого на 20th Century Fox се появява изпод завесите на една театрална сцена, музиката на познатото интро ръководена от един доста бурен диригент - луда работа. Историйката започва в Париж, 1900 година. По-много тъжен начин, с една песничка за главния герой. Разкриват ни краят на филма, но разбира се толкова бегло, и по толкова интересен начин, че това няма никакво значение... зрителя остава с толкова много желание и въпроси, като например... защо всичко е толкова сиво в живота на героя на Юън МакГрегър, какво се е случило с него. И съвсем след миг разбираме.

За тези които познават творчеството на Баз Лурман, изобщо няма да се учудят колко нестандартен е филма. Колко енергичен е, с колко невероятна визия, с великолепни изпълнения, песни, речи. Някои не обичат типичните мюзикли, или романси. Е тука няма нищо типично. Това е Баз Лурман (ехо, Wear Sunscreen, повечето от вас от там го знаят). Изобщо всичко ми изглеждаше сюрреалистично. Фантастични костюми, гримът беше толкова впечатляващ, постоянното движение на актьорите. Чудех се откъде толкова живот в тях, не се ли изморяват. Каква бъркотия, хаос, и същевременно подреденост и точност при изпълненията в Мулен Руж.
При точно такива филми, се забелязват истинските актьори. Които реално погледнато, могат да импровизират, да драматизират, да се тръшкат по пода с песни, да се катерят по шантави декори, и толкова естествено да запазват поведението си на сцена. Наистина уникално въздействие и жестока игра.

Песните са другото, което ми направи впечатление. Ще останете като ударени от гръм! Изобщо не очаквах подобно нещо, за какво ви говоря ли?! За да не развалям изненадата, няма да ви кажа. Просто бъдете нащрек за това, което ще чуете. Ще ви хареса!
Никол Кидман, Юън МакГрегър, Джон Легуизамо... добри актьори, но ако ги забъркате с малко сценарий на Баз Лурман и Крейг Пиърс, и режисира самият Баз... ще получите Мулен Руж! Перфектното лекарство против несигурност, самота, несъвършенство. Ще се влюбите в бохемите, ще се влюбите в тяхният лозунг, а именно: "This story is about: *TRUTH*, *BEAUTY*, *FREEDOM* but above all... *LOVE*". Ще откриете себе си във всеки един от героите. Ще изживеете прекрасната любов между Сатин и Кристиян, ще се насладите на излъчването на Никол Кидман, на усмивката на Юън МакГрегър, на шантавите изпълнения на Легуизамо и останалите образи в... "пиесата". Просто думите ми са недостатъчни, за да опишат нещо толкова сензационно и красиво като Мулен Руж!

Изгледах филма от начало до край... и под край, имам предвид - истинския край. Стоях и слушах Moulin Rouge! - Bolero, докато вървяха финалните надписи. Отново опиянен от музиката, стоях и гледах. Все още ме държеше силата на филма, следях ритъма, четях (безмислени понякога) надписи, и си мислех за отделни кадри, отделни сцени. Последните 5 минути с тази музика, бяха като... да изгледаш филма за 5 минути. Обичам киното, и след Мулен Руж! го заобичах още повече. Добавих още един цитат към любимите си. Най-важната идея, която не малко пъти беше повторена по един или друг начин... "The greatest thing you'll ever learn is just to love... and be loved in return"...

» back to top

In the silent and holy night before Christmas Eve I thought about the movie Romeo + Juliette (you can see the oddity in the title?!). And I asked myself, wasn't there another title from the same producer, again with a sign, a special character... of course my head hurt and I couldn't remember, that's why I asked IMDB's advice. The director was Baz Luhrmann, and the other movie was called Moulin Rouge!
Now that I was completely informed and I've wanted to see this move for a while (at least until now I've heard such responses) so I acquired the movie from the sweet torrents, I adjusted the sound system (for a better feeling, because the movie was expected to be watched with a good doubling), I turned off the lights, I set myself comfortable and... quiet, quiet... it starts...
From the very beginning the movie grabs you! Incredible dynamics and energy, streaming from the screen. The 20th Century Fox logo itself appears from under the curtains of a stage, the music of the well known intro leaded by a very wild conductor – crazy stuff. The story starts from Paris, 1900. In a very sad way, with a song from the main character. They tell us the end of the movie, but of course so slightly and in so interesting way that it doesn't really matter... the viewer stays with so much desire and questions, for example... why is everything so grey in the life of Ewan McGregor's character, what happened to him. And in just a moment we find out.

For those who know the work of Baz Luhrmann won't be that surprised how non-standard is the movie. How energetic, with incredible vision, with magnificent acts, songs, lines. This is Baz Luhrmann (hello, Wear Sunscreen, most of you know him from there). Generally everything looked surreal fantastic costumes, make up was so impressive, the constant movement of the actors. I wondered where they have that life in them, aren't they getting tired. What a mess, chaos, and at the same time order and accuracy in the performance in Moulin Rouge.
In movie like this one the real actor can be spotted. Which can improvise, to dramatise, to fall on the floor while singing, to climb on weird decors and to stay so natural behaviour on the stage. It is truly unique influence and magnificent play.

The songs are the other thing that made impression on me. You'll be like hit from a thunder! I didn't expect anything like it, what am I talking about?! In order not to spoil the surprise I won't tell you. Just be aware of what you're going to hear. You'll like it!
Nicole Kidman, Ewan McGregor, John Leguizamo... only good actors, but if you mix them with Baz Luhrmann and Graig Pearce's scenario and the produced by Baz himself... you'll get Moulin Rouge! The perfect medicine against uncertainty, loneliness imperfectness. You'll love the bohemians, you'll love they motto, namely: "This story is about: *TRUTH*, *BEAUTY*, *FREEDOM* but above all... *LOVE*". You'll find yourselves in one of the characters. You'll live the wonderful love between Satine and Christian, you'll enjoy Nicole Kidman's charisma, Ewan McGregor's smile, the crazy performance of Leguizamo and the other character from the "play". My words are not enough to describe something so sensational and beautiful as Moulin Rouge!

I watched the movie from the beginning to the end… and by end I mean the real end. I stayed and listened to Moulin Rouge! – Bolero, while the final titles were on. Again intoxicated with the music, I stood and watched. I was still taken by the power of the movie, I followed the rhythm, I read (non-sense sometimes) titles, and I thought for different cadres, different scenes. The last 5 minutes with this music were like... watching to movie in 5 minutes. I love the cinema, and after Moulin Rouge! I loved it even more. I added another one to my favourite quotes. The main idea that was repeated in one way or another... "The greatest thing you'll ever learn is just to love... and be loved in return"...

» translated by Ilienna

»©« Hack the Planet

О, да! Тези които виждате на снимката, малко по-нагоре са Анджелина Джоли и Джони Лий Милър, през 1995 година, във филма Хакери (Hackers). Гледали ли сте го?! О, пропуснали сте... веднага можете да поправите грешката. Защо ли?! Ха ми, защото си заслужава.
За какво става въпрос в Хакери, накратко: 1988 година в Сиатъл (САЩ) спец частите влизат в дома на Дейд Мърфи, изкарвайки ангелите на майка му, докато тя му приготвя закуска... така и не го виждаме Дейд в тези първи кадри... докато не идва момента в съда, където се оказва че малкото 11 годишно хлапе, с прякор Zero-Cool (хакерски псевдоним) е разбил 1507 компютъра, сринал финансовата система на Уолстрийт... и изобщо, е ебал мамата на цялото нападение... :) Простете за френския израз. И така, лишен от достъп до компютър и телефон, докато не навърши 18 години, Zero-Cool е съкрушен...
Така започва филма, следва страхотното звучене на Orbital - Halcyon & On & On... и оттам нататък сте вие! Няма да го разказвам, защото просто ще ви лиша от кефа.
Защо ми харесва филма?! Защо ви го пробутвам, след като е от преди 12 години.
- сценарият е интересен (не, няма да се нагледате на професионални хаквания, тези от вас които са по-напред с технологиите, даже ще се посмеят на остарелите техники, или неправилните термини, но пък ако скипнете фактите, и се наслаждавате, филма е върхът);
- музиката е една от най-добрите... както споменах вече, започва с Orbital, на места се срещат The Prodigy, Massive Attack, Underworld, Stereo MCs... потърсете саундтрака, ще ви хареса;
- има доста култови моменти, които и до ден днешен се цитират, и предизвикват приятни спомени в съзнанието на феновете на филма...
- Анджелина Джоли... о да, дори с къса коса, тя отново е великолепна ;)
- един от любимите ми филми... за пореден път мисля да го гледам тази вечер, като се прибера от работа...
И така, не знам дали ви убедих, или сте непреклонни, но Хакери за мен е добър филм, приятел, заслужаващ си 2-та часа релакс. Има и продължение, Хакери 2, там вече говорим за Кевин МИТник... аз продължение ли казах? Нее, просто името е сходно, няма нищо общо с първата част или героите от нея... там вече е наблегнато повече на реализъм, но за мен първата част е по-динамична, и по-приятна за гледане. Действа ми положително.
Е, зрителиии, блогъри... читатели, отправяйте се към BSPlayer-а си, и пускайте филма. Енджой, и очаквайте още включвания от мен, тук... hush hush :)

» back to top

Oh, yeah! There two that you can see on the picture above are Angelina Jolie and Jonny Lee Miller from the movie Hackers in 1995. Have you seen it?! Oh, you haven't... you should fix this mistake right away. Why?! Well because it's worth it.
What is it about in Hackers, shortly: in 1988 in Seattle (USA) the US Secret Services brake into the home of Dade Murphy's home and scare the angels out of his mother, while she is preparing him breakfast... we don't even see him in these first scenes... until comes the moment in the court, where it turns out that the eleven year old boy, with nickname Zero-Cool (hacker's alias) has brake 1507 computers, has destroyed the financial system on Wallstreet... and in general, he fucked them up beyond all recognition... :) Forgive me for the French expression. And so, he is banned from having access to a computer and a telephone, until he turns 18 years, Zero-Cool is overwhelmed...
This is how the movie begins, followed by the amazing sounds of Orbital - Halcyon & On & On... and you're on your own from here! I'm not going to tell you the movie, because this would deprive you of the pleasure.
Why do I like this movie?! Why am I shoving it to you if it's from 12 years ago?
- the screenplay is interesting (no, you won't see any professional hackings, those of you that are more advanced with the technologies, could laugh a little to the aged techniques, or the wrong terms, but if you skip these facts, and enjoy, the movie is great);
- the music is one of the best... as I mentioned already, it begins with Orbital, you could also hear The Prodigy, Massive Attack, Underworld, Stereo MCs... look for the soundtrack, I'll like it;
- there are some original moment, which are quoted until this day and provoke pleasant memories in the minds of the fans...
- Angelina Jolie... o yeah, even with short hair she is still magnificent ;)
- one of my favorite movies... I'm thinking of watching it once again when I go home from work...
So I don't know if I convinced you to watch it or you are stern, but Hackers is one of the best movies for me, buddy, worth spending the 2 hours relaxing. There is a sequence, Hackers 2, there's the story of Kevin MITnick... did I say sequence? Noo, it's just the same title, it has nothing to do with first part or the characters in it... there's more stress on the realism, but for me the first part is more dynamic and more pleasant for watching. It influences me positively.
Well, viewers, bloggers... readers, go straight to your BSPlayer, and play the movie. Enjoy, and look forward for more reviews from me, here... hush hush :)

» translated by Ilienna

»©« Hairspray

Отново пред големия екран... чак сега ви пиша, а иначе филма го гледах миналата неделя... накратко за Hairspray (Лак за коса): това беше (е) най-свежарския филм, който бях гледал наскоро (а може и би и през целия си живот). В абсолютния стил на Брилянтин и Брилянтин 2, както и на Треска в събота вечер... този филм се представи даже по-добре :)
Разбирате ли... толкова музикален, толкова положителен, през двата часа пред екрана не можеш да спреш да се радваш и да сияеш като ги гледаш всички тези актьори как пресъздават една... ера... ;) началото на 60-те години в Балтимор, САЩ. Героите... оо, все известни актьори... самите Джон Траволта и Мишел Пфайфър (главните герои от филмите Grease) тук имат превъплъщения, и то какви... ооо, Джон е пълничката майка на главната героиня (Ники Блонски в ролята на Трейси - една нова актриса, чието изпълнение беше блестящо), а пък Мишел е... гадната, злобна, целенасочена майка на съперничката на Трейси... за Мис Лак за коса и за най-готиното момче в гимназията... хахаха... яко беше...
Саундтрака - страхотен! Сценично изпълнение - също! Няма преиграване, няма забавяне на действието... всичко е в перфектната пропорция... Жалко че когато го гледахме залата не беше пълна (кой знае, може би защото бяхме на ранна прожекция... може би защото малко хора знаят за него... но определено, това е филм който си заслужава)...
Намерете време, гледайте го и знам че след като се приберете първата ви работа е да си намерите саундтрака и да започнете с You Can't Stop The Beat... ля-ля-ля ;) хехехе... до нови!

» back to top

Again in front of the big screen... I'm writing now; however I saw the movie last Sunday... in short word about Hairspray: this was (is) the coolest movie I have seen recently (and maybe even my whole life). Completely in the style of Grease and Grease 2, and even Saturday Night Fever... this movie was presented even better :)
You see... so musical, so positive, during these 2 hours you can't stop feeling happy and shining while all the actors and who they re-create a whole... era... ;) in the beginning of the 60s in Baltimore, USA. The characters... oh, only famous actors... the one and only John Travolta and Michelle Pfeiffer (starring in the Grease movies) here they have their transformations... and what... oh, John is the chubby mother of the main heroine (Nikki Blonsky in the role of Tracy – a brand new actress whose performance was brilliant), and Michelle is... the mean, evil, single-minded mother of Tracy's rival... for Miss Hairspray and for the coolest guy in the high school... hahaha... it was awesome...
The soundtrack... amazing! The acting performance – as well! There is no overacting, no delay in the act... everything is in perfect proportion... it's a pity that when we watched it in the hall wasn't full (who knows, maybe because we were at the early projection... maybe because not many people knew about it... but definitely this is a movie who's worth it)...
Find time watch it and I know that when you go out the first thing you'll do is to buy the soundtrack and start with You Can't Stop The Beat... la-la-la ;) hehehe... see you soon!

» translated by Ilienna