»©« Walk the Line

Стоплиха ми сърцето тези двамката! Вижте ги - Хоакин Финикс и Рийз Уидърспуун, в образите на Джони Кеш и Джун Картър. До преди да гледам Walk the Line, нямах си и най-малка представа коя е Джун Картър, а Джони Кеш го знаех като име, но не мисля че бях слушал и една песен от дискографията му. Но ми беше повече от интересно да разбера защо Рийз Уидърспуун заслужи Оскар за тази си роля, а и имам слабост към определени роли на Хоакин Финикс. Плюс това филмът е биографичен, т.е. една история за живота на реален човек - винаги вещае забавление. Драма - всъщност този жанр идва от действието в едно представление. Първо театрален образ, след това преминал и на големия екран като термин. Не е задължително да има сълзи и трогателни сцени, самата игра на актьорите го превръща в драма. А когато има майсторлък и вживяване в ролята - всичко се получава доста добре.
Walk the Line - една от големите песни на Джони Кеш, написал специално за Джун Картър. Така и не намерих точен и 100% потвърден превод на заглавието на български език. Да извървиш пътя? Да поемеш по пътя, да се впуснеш в приключението, да поемеш риска - не знам. Затова просто Walk the Line.
Режисьор на филма е Джеймс Манголд, а сценарият следва до голяма степен автобиографията на Джони Кеш. В щатите името му е с голямо значение. Свързва се с едни от най-добрите кънтри, рок енд рол песни, създадени през 50-те и 60-те години на миналия век. А съвместните му турнета рамо до рамо с Джун Картър са били феноменални. Докато гледах как пеят на сцената и публиката подивяваше (предимно жени) се сетих за Елвис Пресли. Гледал съм записи от негови концерти. Сцената беше странна. Боксов ринг, без предпазните въжета, а наоколо - жени! Той пее ли пее, а те пищят ли, припадат ли! Нещо подобно и около Джони Кеш. Много фенки, много нещо. Но нека се абстрахираме от цялото това вълнение и фенска агрегация.

Кой е Джони Кеш? Къде е израстнал? Кои са родителите му? С кой е бил близък като малък? Кога е порастнал? Кога е започнал да мисли трезво? Кога е пропял за първи път? Как пред кой и защо се е обяснявал в любов? Много въпроси, а отговорите идват един след друг в Walk the Line. Но нещата не са представени христоматично и то така, че все едно четете времева линия. Баланс между амока от концертите, дивия нрав на героя и много песни. Не е мюзикъл, но пък изпълненото ми хареса. Кога съм слушал кънтри? Не съм... Между Уили Нелсън и някоя глупава кънтри балада не съм намирал много разлика. Джони Кеш беше просто име. Но сега се чувствам просветен. Живота му е бил интересен, наистина. Нормално тежко детство, времената са били такива. Трагедия, недоверие от страна на родителя (неоценяващия баща, в ролята - Робърт Патрик), самостоятелно израстване и узряване. Нормални неща за една известна личност. Много обичат да говорят или пишат за тежкото си сързяване, а след това как са се издигнали до небето и са се превърнали в звезда.
Точно тогава се появява Джун Картър. Разтърсващата сърцето на Джони Кеш, тази която дълго време го държа в плен и направи човек от него. Можеш ли да укротиш един вълк? Явно може, на нея не й беше лесно. Но като двойка - и на сцената и в живота - тези двамата заслужават възхищение. Били са наистина голяма работа. Както споменах по-горе - стоплиха ми сърцето. Снощи гледах филмчето и в следващите 1-2 часа все си ги преставях заедно как пеят, после се зачетох и в Уики и тя стана една... много трогателна.
Хубаво филмче. Рийз Уидърспуун определено си е заслужила Оскар-а. Тук за първи път харесвам някоя нейна роля. Като че не беше тя. Явно в биографични филми е по-лесно да влезеш под кожата на героя, който създаваш. Тогава може да се направи сравнение с реална личност и твоята игра, и на критиците им се облекчава работата. Браво на момичето.
Аз обаче малко повече се впечатлих от Хоакин Финикс. Той също е бил номиниран за главната си роля, за съжаление обаче пропуска да я спечели. Това обаче не умаловажава приноса му към киното. Голяма роля, наистина, а наркоманския му поглед и безразличие, в комбинация с белега над устната го превръщат в перфектния Джони Кеш. Браво и на момчето!
С китарата на рамо, с красивата Джун до себе си, пред прожекторите, бъдете готови да извървите пътя, заедно с Хоакин Финикс и Рийз Уидърспуун.

»©« Good Night, and Good Luck.

Някои филми остават в "обятията" ми с месеци, преди да се вредят в ефирното ми време. Други са просто късметлии - идват и си отиват (мда, добре е по-бързо да приключа с тях, иначе ги чака безпаметно архивиране в някоя папка или рафт). Покрай Leatherheads отново се разрових из филмографията на Джордж Клуни. И тъй като последния беше негово дело, като режисьор, знаех че д-р Клуни има и други такива изяви. Не са много, реално се броят на пръстите на едната ръка (лява или дясна, съвсем по ваше желание). Факт е че бях гледал отдавна Confessions of a Dangerous Mind (но който слабо си спомням, а и не съм коментирал тук, така че скоро и на него ще му удари часът). Факт е че сериали не обичам, затова Unscripted не се брои, хехе. Но заглавието Good Night, and Good Luck. стоеше пред мен, беше ми познато като име, но... не го бях гледал. 2005 година не е толкова далече. Но тогава имаше период, в който пропусках филмите от настоящата година. Така през пръстите ми е минал и Лека нощ и късмет. Нищо! Когато загледах плеядата известни имена оформящи актьорския състав на филма, си помислих че тази лента ще е нещо повече от просто филм. На всичко отгоре забелязах черно-белите фотографии, документиращи филма. О, всичко беше решено. Видя ли черно бял филм (особено нов, който се опитва да влезе под кожата на Ед Ууд и Списъкът на Шиндлер) нямам нужда от убеждения за това ще или не ще се гледа.
В полза на това интересно творение, реших че ще го. Така вчера вечерта, преди великата сбирка, на която подкрепяхме футболния отбор на Германия, намерих време за Лека нощ и късмет.

Напоследък името на Дейвид Стратърн все по-често се появява сред заглавията, които си избирам за гледане. Едни от първите му превъплъщения, до които аз съм се домогнал, датират от преди 10-на години. Може и малко повече, като официална дата на излизане: Долорес Клейбърн (където ще видите една от великите роли на Кати Бейтс), Фирмата (Том Круз и Джийн Хекман, в екранизацията на големия роман на Джон Гришам), както и Поверително от Ел Ей (филм, пред който винаги ще се покланям, щом чуя някой да го коментира). Много емоционално, нали? А съм сигурен, че има и други, но не те са цел на сегашната тема (Пеперудката ми направи забележка веднъж, че уводите ми понякога са прекалено големи и разводняващи историята - обяснението е следното, не се водя по схема, затова).
Едуард Р. Мъроу (героят на Стратърн) е ключова фигура в новинарската сфера, през 50-те години на миналия век, в САЩ. CBS - Columbia Broadcasting System е на върха в бизнеса, благодарение на новинарския си екип. Няколкото предавания, които създават тази дръзка дузина, са истинския глас, реалната сатира, захапката, която народа желае да контролира, но не може да си позволи по единично.
През същите тези години, любителите на историята ще направят връзка с политическата обстановка в щатите. Сенатор Джоузеф МакКарти е на върха на своята програма "Коли/Беси всичко де що е комунист", или ако трябва да се придържаме към историческите сведения - Макартизъм. "Ловът на вещици" е онази мания обзела въпросната личност, заради което положението в щатите до такава степен се е нажежило, че доверието между приятели от детство дори е поставено на карта. Съмненията, че всеки контактуващ с комунисти е тяхен подгласник, поддръжник и какво ли още не - го превръщат в потенциален шпионин, застрашаващ националната сигурност и поредния, който ще застане срещу МакКарти и неговия осъдителен кабинет, без значение от пол, религия, цвят на кожата.
Тази историческа вметка, както и всички препратки, които съм публикувал тук (към любимия ми източник Уики) ще ви напълнят главата с огромно количество информация. За обичащите историята, няма проблем, но моят съвет е все пак да ги четете след като изгледате филма. Просто, за да ви е по-интересно. Нямам предвид, че в Лека нощ и късмет. е разплута цялата обстановка, но може да се натъкнете на изхода от важни събития, които да речем във филма са преломни моменти и държат тръпката.

Все пак говоря за една исторически достоверна и много надъхана театрална изява. Безспорно оценявам това творение на Джордж Клуни като най-добрата му режисьорска проява до момента. Похвално. 2005-та като цяло е била щастливата за него. Не само, че му носи номинации за режисьор, сценарий и най-добър поддържащ актьор, ами и успява да спечели в последното (Сириана, колкото и да не му се кефя на тоя филм).
Още в първите минути, докато щателно камерата обхожда "полето за действие", срещаме фигури като Робърт Дауни Младши, Патриша Кларксън, Робърт Непър, Франк Ланджела, Джеф Даниелс. Заедно с Джордж Клуни и Дейвид Стратърн, актьорския състав е забележително сериозен. Споменах вече и за избора на режисьора, относно вида на монтажа. Черно бялото е много добър подход. Тази семплота, която придава на филма, напълно концентрира зрителя върху важните неща, които се случват на екрана. И без друго се говори много и трябва внимателно да се следи. Тъй като думите на Едуард Мъроу са строго премерени и няма случайности. Плюс това говорим за политика, там винаги е важно какво се казва, за да го осмислиш на време... а не, след като някой друг вече е направил анализа, и ти меши главата с мисли, водещи в погрешната посока. Мръсна игра е политиката, но CBS и Едуард Мъроу показват какво значи силна медия.
Както в един от разговорите му с Фред Френдли (героя на Джордж Клуни), преди началото на най-силния епизод от предаването "See It Now":
- Политик срещу новинар?
- МакКарти ще загуби, просто още не го знае....

Тъй като не бях запознат и грам с темата на филма, в първите минути, докато гледах всички тези перспективи на работната станция на CBS се замислих: "Май ще гледам Network в по-нов вариант" - но се оказах в грешка, мда, за пореден път, хаха.
Голям филм, от политическа гледна точка. Вниманието ви трябва да е напълно отдадено, за да проследите цялата концепция на жестоката новинарска машина изправила се пред още по-мощния противник - политически апарат. Важен и диалога, важни са и всички думи изречени от Мъроу в предаванията му. Добро е, наистина класно направено. Може би най-добрия (със сигурност сред най-добрите) филм на политическа тематика, който съм гледал. Като се има впредвид, че декември 2007-ма гледах Войната на Чарли Уилсън и си мислех, че лентата е яка, сега съм на съвсем друго мнение. Лека нощ и късмет. е по-добрата, по-реална е, по-достоверна и направена така, че да каже това, което има да се каже - след това да има свобода на тълкуванието. Докато при Чарли Уилсън всичко беше като на шега. А и Том Ханкс, Джулия Робъртс и Филип Сиймур Хофман допринасяха за сатирата върху политиката, която бистреха във въпросната лента. И двата филма имат своята стойност и принос, но този на Джордж Клуни заслужи адмирациите ми.
Освен това е филм, който би се гледал отново. Положен на основите на исторически грандиозна тема, се превръща в нещо, което има нужда от няколко гледания, за да се изчерпа напълно дискусиалния му капацитет. Заслужава си и горещо ви го препоръчвам!

»©« Stay

Харесва ви да следите действието? Да има нещо, което да държи съзнанието и мисленето ви постоянно, докато гледате дадена лента? Тогава ви предлагам една психо мистерийка на режисьора Марк Форстър. През 2005-та година този човек събира заедно Райън Гослинг (точно след като се показа като невероятен романтик в The Notebook), Юън МакГрегър (който се скъса от тичане в The Island на Майкъл Бей) и Наоми Уотс (момичето, което за втори път успя да оцелее след ужаса на The Ring). И тримата - перфектни за отнесени мисловни роли. В кръвта им е да играят в някакви стойности филми, чиито бюджет не е от най-големите, но за сметка на това сценария предлага главоблъсканица от преплетени елементарни теми и идеи. Поднеси по подходящ начин, с малко игра на камерата и трагични физиономии от страна на актьорския състав. Освен това в две от поддържащите роли са се вместили друг мой любимец - Боб Хоскинс, както и още една добра актриса - Джанин Гарафало.

Както са ме налегнали едни луди мисли напоследък (все вени, вани, топли води, високи балкони, покриви, свободни падания... такива неща, сещате се) тоя филм просто ми изплува от съзнанието, раздел "близко минало". Тъй като тия дни все за Райън Гослинг говоря (така е като тръгне един път, и редувам филмите с един актьор/актриса) на ум ми дойде, че към края на миналата година гледах филма Stay и Half Nelson, а нищичко не споделих за тях. Сега им е момента, така го чувствам.
Голямата психологическа игра започва още с началото на филма. Тъмните и неясни кадри, звукът и едно странно продължение ни вкарват във филм, за който нищичко не знаем. Дори да гледаш трейлъра или... нещо за филма, пак доникъде няма да стигнеш, ако не проследиш цялото действие. Малко е трудно честно казано. Спомням си, че като го гледах постоянно ме навеждаха на мисълта за самоубийство. Всеки момент очаквах или Гослинг или Уотс да направят някаква глупост и героите им да напуснат игралната площадка. Но комплексността на филма беше доста по-голяма и успя дори да ме жегне в последните минути. Онези минути, в които ако не сте разбрали какво се е случило, или имате въпроси относно дребни детайли, които ще ви помогнат да наредите пъзела докрай, всичко се изяснява.

Колкото и да ми се иска да съм голям познавач, тоя сценарий не го разбулих. Така че на финала ми беше още по-интересно. Самото действие като динамика и заплетеност държи два фронта - бавно развитие и голяма мистика. Те затова са го класифицирали като мистерия. По-скоро лек трилър, тъй като ти действа на мисленето. Психо игра поднесена по много добър начин. Самия филм не е коментиран много. Не си спомням да са представяли нито един от актьорите за участието си в Stay. Но пък филмчето е добро. Знаете, комерсиализма напоследък е най-важната цел на една лента. В случая на Stay имаме повече класен сценарий и актьорско майсторство, отколкото ефекти и безмислена наслада за очите и ушите.
Запознайте се с Райън Гослинг и една от доста добрите му роли в Stay, след което спокойно може да преминете към още по-доброто му изпълнение в Half Nelson.

»©« Prime

Нека направим равносметка. За една година от Холивуд ни поднасят около 2-3 страшни филма, 1-2 глупави пародии, 5-6 класни драми (повечето от които се борят за Оскарите), 2-3 феноменално лишени от сюжет, но препълнени от ефекти екшъни и... най-малко 10 романтични комедии, с нотки на сантиментална драма. Затова е все по-трудно да си избереш любим филм от последния жанр, или да си по-малко критичен към неговото качество. Поне има с какво да се сравнява, стига да имаш търпението да изтърпиш поредния опит на някой режисьор да поднесе виждането си за взаимоотношенията мъж-жена + останалите фактори в една интимна връзка.
Ума Търман, Мерил Стрийп и Браян Грийнбърг звездеят в лентата Първично (Prime). Младата, 37 годишна, Рафи Гарде (Рафи идва от Рафаела, ихаааа) има проблеми в личния си живот. Току що се е развела и за пореден път посещава своята психиатърка, добре де... терапевтка - Лиса Мецгер (героините на Ума Търман и Мерил Стрийп). Отношенията между двете жени са професионални пациент-терапевт, и са базирани на високо доверие и респект една към друга. Както се вика: ученическо моминско приятелство, само без глупостта да се карат за едно и също момче, при което лабилността на въпросното приятелство достига критичната си точка.
Рафи е несигурна, емоционално съкрушена от преживяванията си и не се надява в скоро време да срещне точния мъж, с който да продължи живота си. Лиса си действа професионално, успокоява пациентката си и я подтиква към "Живей си живота". В духа на инициативата, Рафи се запознава с Дейвид, симпатичен и много забавен тип, много добър художник, но и много срамежлив по отношение на творбите си, и най-важното... той е само на 23 години. Въпросът по отношение на възрастовата граница е повдигнат още на първата им среща, но както става ясно хормоните са по-силни и това няма да спре влюбената двойка от по нататъшно развитие.
Рафи се занимава с мода, съответно обкръжението й беше от помпозни и натокани мъже и жени (като под мъже разбирайте заможни гейове, с големи разбирания по емоционалните проблеми). Приятелския кръг на Дейвид обаче се състоеше от един човек - най-добрия му приятел Морис (Джон Ейбрахамс). Последният ме спечели още с първото си появяване. Ще запомните сцената, в която двамата с Дейвид посещават едно ново бивше гадже на Морис. Велико е просто, не очаквате подобна развръзка и накрая се влюбвате в откачения характер на Морис. Въпросния приятел е и гласът на разума, когато Дейвид е несигурен. Той е и изкушителят, когато времето за прегрешения е дошло. Изобщо ролята му е повече от важна, във филм като този.

Но нека оставим възрастовата граница. Нека оставим уплахата и несигурността у всеки един от героите. Да се абстрахираме от глупавите съвети и приятелското влияние в една интимна връзка. Това което ще се окаже по-голям проблем е героинята на Мерил Стрийп. По какъв точно начин тя ще се намеси във връзката на Рафи и Дейвид ще скрия от вас, тъй като аз бях приятно изненадан, когато разбрах. За някои гледащи може да е било очевидно, но аз явно в нещо друго съм се концентрирал, и не се усетих, до момента в който режисьора не ми го показа.
Факт обаче е че целия филм беше изтъкан от несигурност. Не говоря за направата му, реализиран е много добре! Заглавието е Първично. И като че иронизира себе си, освен първосигналните целувки на първа среща и сексуалния нагон в критичните ситуации, друго първично не видях. Имаше едно огромно напрежение и у Рафи и у Дейвид. Всеки с обкръжението си, ежедневието и личните си проблеми. Постоянно мислеха, чудеха се кое ще е правилно, дали не предават другия, дали не е зле и за тях самите. Модерни връзки, какво да ви кажа. Точно заради това харесах филма, тъй като беше огледално представяне на едно потенциално възможно взаимоотношение между двама души. Не се питат има ли тръпка или не, любов ли е или просто сексуално привличане - те бяха повече от ангажирани с коренно различни мисли за... правилно или неправилно, морално спрямо общите представи или не. Ако това не е сложна връзка, то кое тогава.
Като сюжет, филма не блести с нови и непознати неща (на база всички тези бози, които съм изгледал, тук имаше от всичко). Но пък малки дреболии като самопризнанията на Рафи пред Лиса, като образа Морис и смешните мисли, минаващи през главата на Дейвид, правят филма интересен за гледане и подобаваща гледна точка за тази модерна болест - "обвързването и отдадеността". Съвсем скоро ще го регистрират като синдром, сигурен съм, тогава вече романтичните комедии спокойно могат да се причислят като образователно-терапевтични, от които да взимаме пример (ако тепърва пристъпваме в необятните поля на любовта).

»©« Sin City

"Becky, care for a smoke?"

Колегата Пийт ми се жалваше, че трябвало да направи дизайн за уеб сайт, по образец представен в един тъп екселски файл... и да ползвал само два цвята - черен и червен. Отдели около 5 минути да псува по адрес на Кристиян (that danish bastard), след което и двамата на едно мнение успокоихме тона. Казах му, че въпреки всичко с червено и черно (и малко бяло, и техни нюанси) ще стане супер дизайн. Той не щеше и да чуе. Тогава на базик му пратих линк към картинка: Голяма резолюция на нацисткото знаме! Ха, той много се израдва, дето се казва he laughed his ass off :) Но това беше просто шега, казах му да слезе при мен и да му покажа класика в жанра. "Frank Miller, mate! Introducing Sin City!" - при което, той нямаше какво повече да каже, качи се горе и продължи да си мисли как точно да съгласува цветовете.
След което мислите по филма се засилиха, спомените изплуваха, а аз исках още в работно време да пусна Град на греха и да му се накефя. Е нямаше как, за това просто го придобих, и нагласих за друг ден (който се падна чак днес). Междувременно обаче, гладен за кадри и герои от лентата на Робърт Родригез и този comic book-маг наречен Франк Милър, прегледах трейлърчето. Жестоко! Безумно велико и пленителни 2 минути. А музиката увенчаваща го (знаех си че саундтрака е много добър), но тази песен... беше извън официалния рилийз на OST-то. При което ми се наложи дребен сърч из необятните поля на мрежата. Не беше трудно, като се има предвид че в YouTube качи ли се нещо... и до филипините ще стигне.

Не беше трудно, предвид и връзките ми по уеб-а, да открия заглавието и правилното място за придобиването на песничката. Спирам да я наричам песничка, тъй като използвания фрагмен е от инструменталната версия (повече ме кефи, с пеенето много ми грачеше). И е време да я представя тържествено: The Servant - Cells (Instrumental). Щастлив в малките часове, ненасищаш се на този саунд, се готвех да гледам Sin City. За всички съгрешили е време да престъпите и последните си принципи и да се отдадете на двучасов нестандартен изглед на модерен филм, пипнат от А до Я, изпълнен с брутални сцени, великолепни перспективи, уникални герои, маса добри изпълнения и запомнящи се реплики. Когато не очакваш нещо, което никога преди това не си виждал (освен феновете на комиксите на Франк Милър), оставаш повече от очарован. Да си го кажа направо - с широко отворена уста. Бау! Спомням си първия път като гледах Sin City. Така или иначе обожавам тези цветове, заедно в дизайн особено, или каквато и да е друга арт-проява. Та след като свърши лентата, и изгледах надписите (бях послушен зрител, попих филма докрай), веднага седнах да мажа нещо пред матрицата на лаптопа ми. Уви, бях повече превъзбуден отколкото творчески настроен. Мисля че се получи нещо, което така и не завърших, но както и да е. Франк Милър е много по-добър от мен, а филмът е съвършен.
Освен тези двамка герои, няма как да не спомена дългогодишния приятел на Родригез, самият Куентин. Мда, поканен като режисьор, т.е. special guest director, и той има известен принос към тази творба. А когато тези типове работят заедно, кастинга не вещае да е нещо обикновено.

Маса добри актьори, няколко не толкова популярни, но повечето имена струят от екрана, още докато гледаш трейлъра. В кърваво, греховно червено. Брус Уилис, Мики Рурк, Клайв Оуен, Джош Хартнет, Бенисио Дел Торо, Майкъл Кларк Дънкан, Илайджа Ууд, Ник Щал... и това е само част от мъжкото войнство. Какво правим при нежната половинка (не че бяха нежни... бяха калпаво нежни, бяха воини, повече убиваха отколкото правеха секс, но телата им бяха съвършени)? Какво да правим - наслаждаваме се! Джесика Алба, повечето зрители се влюбиха в тази актриса именно след излъчването на Sin City. Преди това не я намираха толкова Zекси. Сега обаче не могат да спрат да бърборят за нея. Росарио Доусън за пореден път се показа като яка кучка. Сексапилна, корава и умееща да борави както със смъртоносни оръжия, така и със страстните си устни, докато се увиваше около Дуайт (героя на Клайв Оуен). Британи Мърфи, Карла Гуджино, Джейми Кинг, Девон Аоки, Алексис Бледъл - допълват прекрасната женска плеяда.
Супер е! Малко под божествена, но безспорно уникална, блестяща, насищаща визия. В първите няколко минути свикваш с този контраст, изкуствено постигнат. Филмът не е просто черно бял. Бялото на моменти толкова много изпъква, че чак боли. Сенките на част от героите (за пример Марв, докато смазваше главите на някакви горили, пратени да го пречукат) така избиваха от стените, че даже и от самия екран. Сякаш всеки миг ще изскочат и ще те сграбчат за шията. Преди това може да ти строшат ръката на три места. Красиво, много арт, прекрасен стил. Личи си че е творение на комикс майстор, обаче филмирано, с целия му този моушън - гледката е неповторима.

Защо обаче само добрите имаха кръв - говоря за това, че яките герои когато кървяха (а те не спираха да го правят) винаги беше в пурпурно червено. В греховно червено! Освен Онова жълто копеле, всички останали споделяха белия цвят. Понякога беше прекалено количеството, но какво пък, поне няма опасност да ти се доповръща. За тези със слаби сърца: "Защо изобщо сте пуснали Град на греха, ако имате лабилна психика?" - пф, спирайте го веднага!
Съжалявам за грубия тон, но в (Ba)Sin City няма шест пет. О, друго нещо което се открояваше, освен златокоска Голди и сините очи на Беки, бяха и кецките на Дуайт. Много яко, в червено, отиваха му. Красота, колко пъти още да го повторя. Че не само драма и хумор, ами даже и любов се вихреше в различните случки. В интерес на истината въпреки масата убийства, брутални случки, хвърчащи крайници на добри и лоши, в дъното на всичко беше тая древна емоция. ЛюбоФта, мачкаше мало и голямо, всички от нея се движеха и я ползваха за мотив, за да успокоят съвестта си докато трупат нови и нови мъртъвци в dead list-а си.
Но това не е любовна история, няма да има песни, но ще има чест. Геройски постъпки и Майкъл Мадсън стрелящ в гръб. Какво повече ви трябва?! Джесика Алба, размахваща ласо пред вас?! Или нежно гушкаща се на канапето вкъщи ви?! Ами не точно, падате си по грубата игра - тогава се запознайте с Гейл. Ако сте по-извратени и хапването на човешка плът ви кефи, посете фермата на Рурк, и срещнете Кевин. Не го поглеждайте в очите, ще бъдете пленени от загадъчния вид на очилата му. And on, and on...

"Turn the right corner in Sin City, and you can find anything..."

»©« The Island

Ах, далечното лято на 2005-та година. Бурни времена, страстни времена, безгрижни времена. Не се повтарям нали?! О, простете! Може би е заради спомените, които са така сладки, а някои неща в тях - така повтарящи се. Като например Островът (The Island). Не, не съм прекарал 3 слънчеви месеца в гледане на този филм, но в много от нощите (след интересни авантюри, разбира се), когато се прибирах вкъщи... заварвах тогавашните ми съквартиранти отмъркали блажено, а на компютъра на Ванко върви Островът (за пореден път). Понякога от 5-та минути, друг път в края на първия диск... Като една нощна птица, доволен от завоеванията си, оставам буден за да догледам филма. Въпреки че се носеха лоши коментари относно качеството на лентата, за мен беше достатъчно зрелищно, че да го гледам много пъти. Има още един филм от същото това лято, което имаше подобна съдба (някой път ще ви разкажа за Лоши момчета 2). Явно просто беше лятото на Майкъл Бей и неговите касови блок-бъстъри. Мда, той и Джери Брукхаймър рулират в областта на комерсиалното кино. Но нужни са и такива филмчета, с някакъв прост замисъл и ужасно много ефекти. Да живеят компютърните специалисти. И те са хора, и те семейства отглеждат. А и като в това се крие таланта им, и такива като мен (в съответното настроение) желаят да лиснат пари за зрелището - да дерзаят, няма да ги спирам.

Островът, на Майкъл Бей, от 2005-та година. Новото филмче на Юън МакГрегър и Скарлет Йохансон се очакваше с месеци. Шумеше се около замисълът му и това колко добър бил. Разбира се споменах и негативните коментари, които след появата му започнаха да стават все повече и повече. Това мен обаче не ме спря (а и нямаше как, филмът беше пропагандиран неволно от съквартирантите ми всяка нощ в продължение на... не знам си колко седмици - те тогава работеха, а аз не... спяха си, а не като мен).
Но не просто пленителната Скарлет ме караше всеки път да доглеждам филма до финалните надписи. Юън МакГрегър ми ставаше все по-симпатичен с всеки следващ негов филм. Освен това класата и реномето на Майкъл Бей не са ми безизвестни. Има толкова много негови филми, които са в близките ТОП 20 на моято скромпа класация. За всеки един от тях ще настъпи момента, да попадне в ревютата ми, дотогава само търпение се иска.
Филмчето се разказва малко напред в бъдещето. Една уникална колония, в която всичко е толкова чисто, подредено... и бяло. Има хора, делени на групи, има пазачи. Странното е че въпросните хора носят странни имена: Линкъл 6 Ехо или пък Джордан 2 Делта. Аве, R2D2! Хахаха! Не, не съм от Междузвездни войни, но какво е обяснението за ситуацията. Покровителят на тази... колония, успокоява присъстващите че нещо много лошо се е случило със света. Това е единствената защитена зона в момента. От време на време се появява по още един оцелял, и ежедневно се тегли една лотария - спечелилият отива на Островът - последното истинско кътче Земя, запазило се въпреки настъпилия крах на планетата. Синтезирано в едно изречение, това беше мотивът на филма. Но когато героя на МакГрегър стане достатъчно любопитен, че да разкрие конспирация която не разбира, филма минава на нова вълна - приключение и гонитба. Страшно много екшън, толкова много преследване и реплики от сорта на: "Hold ooooon!", "Ruuuuuuun!", "GOOOO!!!", че дъхът ти секва. Да, наистина много на места, и шумът и ефектите са в изобилие. Също толкова колкото и рекламите. То не беше CISCO, X-Box, MSN, Puma - не си спомням още какво имаше. Комерсиален филм на 100% без никакво съмнение. Но пък беше енджойабъл. Имаше и доста добри каскадни сцени и декора беше интересен.
Историята за клонингите, беше доразказана и с образите на Джимон Хонсу (в ролята на ченгето, което в един момент гонеше нашите герои, в следващия гърмене на поразия истинските хора, собствениците на хората) и Стив Бушеми - голям образ както винаги, една от причините Линкъл 6 Ехо, да почне да задава повече въпроси и логиката и интелигентността му да се засилват с всеки изминал ден. Да не забравяме и Шон Бийн - тарторът на пъклената операция, изживяващ се като Господ... но както всеки елементарен филм с добър край за нашите герои - той го отнася по-брутален начин!
Супер филмче, и все още си пазя саундтрака му. Стийв Яблонски - добър композитор, макар и на места от темите да ми звучеше като Ханс Зимър... нищо. Поне знае от кого да се учи. За финал, може да си пуснете My Name Is Lincoln, която е и последната музикална тема във филма. Приятно и много отпускащо, а лентата си е чиста проба адреналин с много шум и ефекти, типично за Майкъл Бей, но пък и тръпка... и красиви кадри с искрящата Скарлет (в никой друг неин филм, не е била толкова секси). Мои впечатления - изградете си ваши!

»©« Angel-A

Анжела! Анжелà! ... Анжел-А!
Красиво име. Най-чувственото име, което може да дадеш на една жена, с което поставяш криле на раменете й, и я превръщаш в божествен ангел. Анжел-А (Angel-A) на Люк Бесон. Френското кино винаги е било необикновено. "В Холивуд винаги филмират прости сюжети с много пари. А ние реализираме сложни идеи... с малко пари", спомням си тази фраза, от една (вече остаряваща) френска комедия - Една за всички. Но още преди нея, имах особено отношение към френските кино творби. Никога не е било еднообразно и никога не съм оставал доволен. Защо ли!? Може би съзнанието ми не е успявало да обхване цялата идея заложена в един такъв комплексен филм. И когато нещо ти е останало като в мъгла, пълен си с въпроси и ти се иска режисьора да е до теб, за да ти отговори, загубваш ума и дума, а умът ти преплита сложни мисли, които не те водят на никъде. Поздравления - току що гледахте френски филм. Така реагира мозъкът ти, такъв импулс се изпраща към всяка една чувствена точка на тялото ти. Усещаш че си имал емоционално преживяване, споделяне на чувства, опитани да бъдат описани, обяснени с прости думи и картинки, уви остават дълбоко в теб, без да можеш да ги дефинираш. Евентуално с твои собствени изразни средства и виждане на нещата, един ден си способен да предадеш наследството на истински важните въпроси.
Джамел Дебуз и Рие Расмусен са главните герои в Анжел-А. За първи път срещнах този дребничък, еднорък и невероятно талантлив френски актьор, когато гледах Астерикс и Обеликс: Мисия Клеопатра. Първо си мислех, че това е част от сюжета, за да ни е... не знам, забавно или иронично, траги-комично. Но когато гледах документални кадри по заснемането на въпросния филм, останах с отворена уста и преклонение пред характера на този човек. Рие Расмусен - за съжаление непозната. Не съм я гледал никъде другаде, но пък това не пречи сега да е първия път, в който ще си изградя мнение. И напълно на място. В ролята на Анжел-А, тази северно европейска красавица, със страшно дълги крака, и почти на моята височина (имаме си 10 см разлика, така че и на токчета да се качи, пак аз ще съм нейният ангел) прави наистина добра и прочувствена роля. По скоро с характер и желание да изгърби младежа, вървящ все по-надолу и надолу в своя... мизерен живот.

Андре започва историята с кратък разказ за себе си. Една лъжа, която се разбива на пух и прах секунда след като камерата се раздвижва. Юмрук в лицето му и истината е наяве. Неудачник. Сполетян от серия несгоди, превърнал се в длъжник на половин Париж (и то по-лошата половина). Преследван от кой ли не, търсещ да си прибере дълговете, или да задоволи яростта си с поредица от строшени кости и смазани амбиции. Надолу и надолу. В тази посока, запътен към моста над река Сена, Андре среща нея. Анжел-А, на същото място, същия мост, обляна в сълзи, готова да скочи. Не сме глупави да осъзнаем още тогава какво ще се случи, и коя е тази русокоса мадама, която така внезапно се появи в живота на този загубеняк. Внушаващо беше, как я измъкна от водата - инстинкт, еднорък да плува, че даже и спаси една по-едра от него жена. Запознаха се, и станаха приятели. Андре... Анжел-А. Истината беше прикрита в началото, тя не можеше да му се разкрие, но пък впоследствие нещата се промениха. Тогава здравият разсъдък и обърканато съзнание, притискано от бурния и мизерен всекидневен срив, биват пленени от емоцията - да познаваш ангел. Да имаш ангел на раменете си. Не малко пъти показаха ситуацията. Андре, гледащ към огледалото (право в камерата), пропадайки в черноокия му поглед, зрителя не откъсва периферното си зрение от "крилете" на ангела, обгърнали го. Инспирираща сцена, не само насълзява очите ти, ами мислиш за какви ли не неща. Та дори, поглеждаш през рамо, в очакване на изненада и разочарование, ако се окаже че нямаш ангел-хранител зад себе си.
История като тази, много ми напомни на Град на ангели (Мег Райън и Никълъс Кейдж), но там... там нещата бяха наистина различни. Повече се обръщаше внимание на ангела и неговите чувства, желанието да... почувства.
Но в основата си, Анжел-А е нещо различно. Вярата в себе си. Себеотдаването. Не съм срещал досега своя ангел. Нито мой приятел или познат ми е разказвал за своя. Което от друга страна ни кара все повече и повече сами да си намираме такъв заместител. Но какво става, когато го откриете, а той е обикновен човек. И когато се отдадете изцяло на него и той на вас. А когато спрете да имате нужда от него?! Без да го питате спирате, което го превръща в ненужен. Нима той вече не е там и няма чувства?! Това беше и причината да гледам филма. Жертвата за облекчението на приближения ти. Можем ли да бъдем ангел, за някой друг. Може ли да бъдем душевната му половинка, грижеща се за него, непрестанно бдяща, дори без да се вижда присъствието. А способни ли сме да получим любовта на ответника и той да не се пусне от нас, когато се опитаме да отлетим... там където ни е мястото. Не зная. Дълбока саможертва, вяра в себе си, вяра в своята Анжел-А.
Черно-бялата интерпретация беше прекрасна (с това ще завърша). Един такъв необикновен подход, по една или друга причина, приканила авторът да я използва, прави впечатление. И на малката и на широката публика. Уникално добри бяха и майсторските далечни кадри. Не малко пъти като две малки човечета, гонещи се един друг, прекосяват моста. Черно-бяла река, заемаща 60% от екрана. Мостът играещ ролята на таван, небето прокрадващо се по-между им, малка светеща точка (луната или слънцето) и двете фигурки на още по-отдалечен мост. Иска си своето зрителя, и го получава. Дълбока история, разказана по-обикновен начин, силно докосваща се до душите ни. Не забравяйте да ги гледате в очите. Прозорецът към душата. Почувствайте болката, романса, любовта и нежността на Анжел-А, потъвайки в погледите и на двамата... Андре... и неговият ангел...

»©« War of the Worlds

Каква ще бъде реакцията ви, ако внезапно днес, точно след като сте измили гуреливите си очи (а може би и преди това), от небето се сгромоляса целия ви фантастичен ужас във всякаква форма, олицетворяваща извънземна атака?! На първо време се предполага, че ще пищите. Като се окаже, че около вас има по-врякащи същества (които не следват оперно пеене), ще решите че гърлото ви боли повече отколкото самото викане облекчава болката причинена от страха и паниката във вас. Спирате, оглеждате се (очите ви не са спирали да се ококорват). В момента в който очните ви ябълки са на път да изскочат от кухините (както за малко не се случи с Арнолд Шварценегер в Зов за завръщане), замижавате. Стискате зъби, разперили ръце и побягвате... нанякъде. Понеже сте положителния герой в историята, съдбата ви е отредила да не загинете при първата атака на нашествениците, колкото и демолишън да го раздават, все пак оставате жив. Отново време за прегрупиране, с полу-отворена уста, много сгур по лицето ви и въобще никаква представа, какво по дяволите се е случило току що се превръщате в герой (или най-малкото имате здрав разсъдък, който инстинктивно да ви води към безопасно място).
Война на световете (War of the Worlds) - история стара, откакто хората почнаха да изпращат сигнали отвъд космоса и да правят какви ли не неща с технологиите. Първата реализация от 1953 година, не я знам. Но пък познавам сериала от 1988-1990. И беше култов навремето, много страшен и мистериозен, истинско удоволствие събота и неделя да гледаш новите епизоди. Сега няма да е толкова добро, заради визията (първото на което), а и няма да ни уплашат някакви допотопни кукли от преди... 20 години. Уау!
Виж обаче, когато през 2005 година се появи адаптацията на Стивън Спилбърг, хората погледнаха към големия екран с очакване. Лично аз пропуснах събитието в същата година. Нито го гледах на киното, нито вкъщи (под някакъв друг формат). Някак си вълната отзиви, която ме заля, абсолютно ме предубеди че не си заслужава да си нарушавам красивите спомени от миналото със сериала. След Специален доклад, явно Спилбърг си е харесал Том Круз и го е поканил за главната роля във Война на световете. Рей Фериер е работник на доковете, оператор на голям кран, който товари и разтоварва големите презокеански кораби. Много е добър, един от най-бързите в професията си. За сметка на това обаче, личния му живот е гола вода. Разведен, има две деца, които живеят с майка си (Миранда Ото), и нейния нов... Син и дъщеричка - Роби (Джъстин Чатуин) и Рейчъл (Дакота Фанинг). С преобладаващи характери, непонасящи истинския си баща, говорещи му на малко име. Позната ситуация, а и за да бъде по напрегнат филма ни трябва и някаква драма, на фона на целия разгром който се очаква земляните да понесат от невероятно интелигентните, пълни с разрушителни идеи извънземни.

В следствие на няколко странни климатични струпвания, подобни на буря изплашените хорица стават свидетели на нещо необикновено. От земята излизат големи машини (триподи, щото са на три крака), които издават зловещи звуци, пускат си... хм, лазерите, и почват да трепят наред. Много шум, много нещо. Кажи речи, хората ги спипаха по бели гащи и нямаха много възможности освен да измрат. Но както започнах в началото на Рей Фериер му е отредена друга съдба. Прибира се изплашен вкъщи след случката, грабва дечурлигата и бегом навън. И те не знаят къде отиват, но важното е да са далеч от центъра на ужаса.
Спомням си колко недоволни бяха голяма част от приятелите ми, които бяха гледали филма. Фактът обаче че ми звучаха по един и същи начин, не ми харесваше: "Ебаси слабия филм, гола вода... добре че Дакота Фанинг играеше" - чакай малко! Първо, сигурен съм че 90% от тях за първи път чуваха името й (нищо че преди това са можели да наблюдават Мъж под прицел), но на дребния тест: "Кажи ми друг филм с нея?" - мълчаха. Та, тези общи оценки и верижен погром на един филм, водени от групово мнение ме дразнеха. Затова абстрахирайки се от тези факти (и други предубеждения спрямо актьори или какво правят извън снимачната площадка), реших да пробвам филма, снощи, по bTV. И честно казано останах доволен. И Том Круз играеше добре - изплашения баща, мърляч, неспокоен но в същото време доста съсредоточен и с правилна преценка в кофти ситуациите. Дакота беше наред, само дето по едно време пищеше страшно много. Хареса ми и Тим Робинс, не очаквах появата му във филма, но пък и той не успя да се задържи много много. Наложи се да му бъде... запушена устата. С една лопата! Но от всичко, най-много се израдвах на финала. Чудех се по какъв ли начин ще ни поднесът краха на извънземните. На практика всяка сила, която налагаха към нашествениците, не постигаше абсолютно нищо. След като Том Круз разпеци един трипод с няколко гранати, хехехехе... се видя бяла светлина, олицетворяваща надеждата за човечеството. Но този частен случай едва ли може да бъде повторен отново, и така няколко пъти, че да избият всички машини. Беше инцидентна борба за живот, със случайно въоръжение от гранати. Но както казах, не силата е това което ги сломи. Със завършващите думи, разказвачът (Морган Фриймън) ни открехва в тайната. Организъм, чужд за нашата планета, дошъл тук (независимо от причината), без да се е "ваксинирал" рискува страшно много да се прецака! Нали, искрено се забавлявах и смях с широко отворена уста. Хареса ми, а на вас?!

»©« Harsh Times

Всичко започва с един кошмар. Войната в залива, специална мисия, спец-отряд, непроницаем мрак. Системи за нощно виждане, въоръжени до зъби, дегизирани като скелети, ходещи кошмари, сеещи смърт в миг, накърнена психика и един повреден ум. Пробуждане с писък, облян в пот, треперещ на задната седалка, отзад в студения автомобил. Така започва историята на бившия рейнджър Джим (Крисчън Бейл). Събужда се в Мексико, прегръща приятелката си, целува я за сбогом и тръгва към Ел Ей.
Взима приятеля си Майк (Еди Родригес), зазяпва пищните форми на жена му Силвия (Ева Лонгория), изпростява за минута и тръгват на път. Къде?! Очакванията на Джим са да получи шанс да се присъедини към полицията на Ел Ей. Да стане доблестен офицер, с всичките си тези военни заслуги. Отказ! Изперкване, хаос, яд, нерви и много много повреден ум!
Потенциално опасен героя на Крисчън Бейл предприема пътуване из улиците на Ел Ей, въвличайки (уж) не толкова разпадналия се Майк. Обикалят старите си приятелчета, кои бивши, кои настоящи отрепки, пушат марихуана, сбиват се, крадат, изкарват си яда - защото това им се правило. Оцелявайки на улицата, или просто поредното забавление за двама приятели: единия издухан психически заради войната, другия издържан от жена си, абсолютен пародиен израз на успелия мъж. Държанка... антуража им е същия като и сбирщината от неприятели, с които се сблъскват почасово по време на историята. Всичко подкрепено със солиден саунд на хип-хоп парчета, кои добри, кои досадни (особено тоя мексикански рап, побърка ме) и водещ до безусловното падение на главния герой. Свирепото му държание и маниащина се засилва с всеки изминал час от житието му. За нас то минава по-бързо и слава богу, предотвратяваме собственото си умствено накърнение, заради неговите кошмари и неконтролируем гняв.
Но колкото и да се забави неизбежното, то рано или късно идва. Джим си намери майстора и то по-много брутален начин. А начина по-който се развиха последните минути от филма, бяха пленяващи. За миг всичко се преобърна. Това което чакате цял филм, става за части от секундата, но раздърпани така във времето, че буквално затаявате дъх и поглъщате всяка милисекунда. Уникална визия на финала и много добър завършек на една история за падението.

Разбира се на феновете на киното, още в началото филма страшно ще ви напомни на Тренировъчен ден. Да, постоянно го сравняват с него. И няма как, сценаристът е същия, който режисира Сурови времена - Дейвид Айър. Филмът на Антоан Фукуа, от 2001 година, с участието на Дензъл Уошингтън и Итън Хоук, пожъна големи успехи. Беше впечатляващ, коварен (да видиш Дензата като абсолютен задник, раздаващ правосъдие без да му мигне окото) и донесе награда Оскар на чернокожия талант. Честно казано, не бях толкова пленен от историята и развитието на Тренировъчен ден. Че беше готин, да - така беше. Винаги се радвам на Дензата, наистина е добър, но колкото и да е заслужавал наградата си там, не мисля че филма беше по-добър от Тежки времена (Harsh Times). Или може би Корави времена, Сурови времена - всичко ще е правилно, както и да си го преведете.
Като цялостна развръзка мисля, че филма на Крисчън Бейл е по-добрия. Наистина следях историята през цялото време, а накрая стоях с отворена уста. Не че съм се изненадал от финала, просто беше перфектно направен. И все пак никой не забеляза този филм, толкова колкото Тренировъчен ден. Може би заради звездното присъствие в последния. Но пък и Бейл не е бил непознат (зад гърба си с Американски психо, Reign of Fire и Машинистът - все достойни роли).
Въпреки всичко, Сурови времена е една добра драма с трил-финал, за сурови киномани, с добър вкус и търпение към режисьорските решения.

»©« Batman Begins

През 2005-та година, като гръм от ясно небе, без много предварителен шум и овации за предстоящо филмово предизвикателство, се появи нова част (а може би цяло ново начало) от историята за черния рицар на Готъм Сити - Батман. Батман в началото (Batman Begins) - бях абсолютно против тази част, това... "продължение", като все още лошите спомените от Батман и Робин не се бяха изтрили от съзнанието ми. Последната ни известна част за Батман, преди творбата на Кристофър Нолан, беше пълен провал - д-р Клуни и бат Арни, в най-слабите им роли не само за десетилетието, а в цяло им творчество. Лош финал, за един велик филм започнат навремето, през далечната 1989 година от дарк-стайл режисьора Тим Бъртън. Кой не си спомня първия Батман, с Майкъл Кийтън, Джак Никълсън (с великолепното му превъплъщение в маниашкия образ на Жокера) и Ким Бейсинджър. Или пък продължението Батман се завръща, пак на Тим Бъртън, отново с Кийтън в ролята на Брус Уейн, но този път с Дани Де Вито (също толкова блестящ като предишния злодей, в ролята на Пингвина) и Мишел Пфайфър (ах, Жената Котка, отново съм влюбен). Няма да забравя и култовите изпълнения на Джим Кери (Гатанката) и Томи Лий Джоунс (Две Лица) в третата част (този път дело на Джоел Шумахер) - Батман Завинаги. Вал Килмър в ролята на милионера, а честта да изиграе красавицата до него, се падна на Никол Кидман. Яко си беше! И до там. Щеше ми се Батман и Робин никога да не го е имало. Даже тогава филмът успя да спечели награда за най-глупав филм - "Златна малинка"... No Comment!

Та с носталгия по миналото, с прехлас към произведенията на Тим Бъртън, прекрасната реализация на този символ на нощния живот и закрилник на справедливостта - Батман, не гледах с добро око на един не много известен режисьор (знаех само Мементо), с нови актьори в действие (някои от тях със здрава кариера и сериозни изпълнения, но в главната роля пак непознат за мен - Крисчън Бейл, това беше тогава разбира се). Прескочих я 2005-та, така и не го гледах!
Уви, с течение на времето разбрах повече за Нолан, харесах повече от филмите му, също така и Крисчън Бейл ми стана любим (или най-малкото симпатичен) актьор. Затова реших да дам втори шанс на Батман в началото.
И така започна... началото. Коренно различен стил от този, който се е запечатил в спомените ми от първите филми, тези на Тим Бъртън. И разбира се това е нормално. Малко е трудно да мериш нещо ново, различно, с нещо старо което вече се е превърнало в символ, а и влива само топли чувства у теб. Трудно или не, абстрахирах се от тези фактори и play!
Наистина доста различно разказана история, и показани неща за Брус Уейн и превръщането му в Батман, доста преди срещата с първия злодей - Жокера. Очаквах буквално нещо от сорта на Батман: Епизод I - уви, добре че очакванията ми не се сбъднаха.
Батман в началото си е втори шанс за цялата Батман поредица (още по-малко сега, когато очакваме продължението - Черният рицар (The Dark Night), отново на същия режисьор, и актьор в главната роля, и с новия Жокер - :( покойния Хийт Леджър...). От това, което се вижда на трейлъра и това, което коментират "разбирачите" ще да бъде събитието на лято 2008! Дано!

Филма започва с младия Брус Уейн играещ си заедно с негова приятелка в градината на семейното имение. Разбира се, случва се инциден, малчугана пада в стар кладенец, на дъното на който... вижда тунел, водещ към пещера... със страшни пищящи звуци и внушителен шум от тъмнината се появяват десетки прилепи - формира се страхът на Брус Уейн, нещото което по-късно ще се обърне в негова полза, и ще го направи по-силен: "Като малък се плашех от прилепи... време е престъпниците да споделят страховете ми!"
След това историята се прехвърли в "наши" дни, където откриваме Брус в затвора. Някакъв далечен азиатски затвор, наистина на майната си. Но героя ни не остава задълго там, скоро след една негова проява, след като е хвърлен в карцера, го посещава героя на Лиъм Нийсън - Хенри Дюкард. Изиграва важна роля в тренировката му. Като се замислиш, всички знаем че Батман умее разни трикове, дори и без играчките си, обаче откъде ги е научил?! Е тук добре се вижда. Най-доброто място да научиш всякакви бойни изкуства, техники да бъдеш "невидим" за другите, да си мистериозен... е един нинджа манастир високо в най-непроходимите планини на Хималаите. Е, да, и аз бях шашнат, като се чудех сега това Батман ли е, американска нинджа ли е?!
Слава богу, действието не се задържа много в Азия. Като разбра, че всъщност цялото му обучение е било вербуване, с цел да го превърнат в silent weapon на мирни и немирни хора, високо моралния Брус Уейн с много гръм и трясък бяга от манастира.
Намира начин, и се връща в Готъм. Неговият град, като вече е готов и напълно решен да прочисти улиците от изметта, която разваля обществото. Също така с много гняв в сърцето си, заради загубата на родителите си (е тук ще направя вметка: досега от познанията ми по Батман история, убиецът на родителите му беше Джак Нейпиър, по-късно превърнал се в Жокера... е да, ама в тази част, убиецът беше... обикновен крадец, който на всичко отгоре беше убит по-късно).

И така, с умения, много пари, решителност, Брус Уейн поема тежкия кръст на двойнствения живот, решен да изчисти мръсотията от Готъм, да накаже виновните, и да помогне на невинните. В цялото това приключение до него през цялото време е невероятно почтения Алфред (тук изигран от Майкъл Кейн). Готината, макар и с прекалено бебешка физиономия Рейчъл (Кейти Холмс), приятелката му от детството - нахакана прокурорка в общината. Гари Олдман (в ролята на ченгето Гордън) - впечатлен съм че психар, и такъв маниак по филмово минало, като Олдман е получил такава честна, и някак си невинна роля. Супер симпатичен ми беше през цялото време, и го гледах в абсолютно различна светлина. Интересно беше. Морган Фриймън, беше оръжейникът на Брус Уейн. Работещ в семейната му компания, запознат с всички оръжейни разработки и разбира се компетентен по използването им. Хубави моменти с новата "offroad машина" на Батман. Доста различна от тази, която досега бяхме виждали, беше си като танк.
Като цяло - добри нововъведения, добре преразказана историята за черния рицар и наистина, едно ново начало с висок потенциал да се превърне в класика. Остава само да чакаме продължението. Наистина съм с много големи надежди и очаквания по отношение на новото превъплъщение на Жокера... изглежда по-голям психопат дори и от Джак Никълсън навремето. Юли 2008... не е толкова далеч...

»©« Coach Carter

Хубавите спомени от хубав филм, остават завинаги. Март, 2006-та, в рамките на 2 дена, гледах филма 3 пъти. Първо сам, после да го покажа на сестра ми, а после с една приятелка ;) Треньор Картър (Coach Carter) е един от най-добрите филми на Самюъл Л. Джаксън. Много силна игра от негова страна, както и пленяващ сценарий. Филм за спорта, за отбора, за човешките отношения, за възможностите, за безизходицата, за морала, за човешкия дух, за победата!
Такива ленти са добри винаги, когато имаш хубава идея, драматичен начин на разказването й и една ключова фигура, която да изнесе главната роля. Първите две са изпълнени, в което ще се убедите като видите филма. За последното е ясно, само като чуете името на Сам Джаксън.

Град Ричмънд, статистически погледнат е един от многото градове в щатите, където съдбите на 80% от младежите са ясни като провал. 50% от учащите не завършват гимназия. 6% от тези които въпреки това успяват... отиват в колеж. Виждате какви са цифрите, и колко невъзможно изглежда постигането на какъвто и да е успех от тийнейджърите. По-голям е шансът им да влязат в затвор, отколкото да завършат гимназия.
Има много моменти в ключовите разговори, които те карат да запомняш и съпоставяш. Или просто да си запазиш мисли, които да те държат буден 1-2 часа, мислейки си какво всъщност са случва там някъде, на другия край, където всички си мислят че ври и кипи, и че Рая е на земята.
Кени Картър, героя на Джаксън, получава предложение да тренира отбора на гимназията в Ричмънд. Сътветно той си има строг план, има някаква идея с това как точно да процедира с тези хлапаци. Сериозна работа го очаква, той се е подготвил сериозно, а също така ще срещне и сериозно упорство от страна на тийнейджърите. А и на тях не е лесно, поставени в такава ситуация, между улицата и това да се задържат в училище. Или да играят в отбора, да спечелят и това да е върховата точка в живота им, след което да пропаднат... не е вариант. Имат нужда именно от човек като треньора Картър. Един от много наоколо, на който му пука, или поне се опитва да даде шанс за по-добър живот. Насоката е много важно нещо. Казах ви, филма е високо морален и засяга сериозни въпроси.
По много добър начин са представени нещата, на места шеговити, на места заличаващи и най-малката усмивка от сериозност.
Не търпящ неподчинение, при всеки опит за мъмрене или опърничавост, играчите получаваха по няколко стотин лицеви опори и "совалки" (упражнение при тренировките на баскетбол, ще видите какво представляват). Изобщо не си поплюваше. Учеше ги нон стоп. Подхвана отбора от нищото, имаха 4 победи и 22 загуби предния сезон, а след упорити тренировки, вдъхване на кураж и увереност, да видите как отбора чупеше наред. Бяха The Undefeated Team.

Но това не беше достатъчно. Идеята на треньора беше да върне значението на думата ученик-атлет. Ученик идва на първо място. Застави играчите да подпишат договори, в които се казва че се изисква от тях да поддържат определен среден успех, да присъствах в клас, да са активни, да носят вратовръзка в деня на мача си дори, и... да отбелязват по еди си колко точки на мач. Лудо, или просто професионалист... мъдрост...
Станаха нещата, както той плануваше до един момент, в който се оказа че отбора се е провалил на академично ниво. И тогава се сблъскваме с характер, недоволство, ограничение в мисълта. Целия труд на треньора и отбора, беше на път да се срине. Естествено всичко си има развръзка, а каква е тя, няма да разкривам. Искам да добавя, че има и други такива филми... за отбори, треньори, респект (уважение), опити за прокарване на някаква морална идея, пробуждане на обществото. Но този, определено е най-добрия от тях. И е повдигащ настроението, особено с музиката на Тревър Ребин (да не забравяме че е композитор на музиката към Армагедон) или пък другите хип-хоп, R'n'B (и като цяло черна музика) парчета, които бяха подбрани в интерлюдиите на филма. Една от тях ми се запечата най-силно в съзнанието, уви обаче не я намирам в официалния саундтрак. Това е песента започваща с пиано, последвана от лек ритъм и речетатив, изброяване на думи... не си ги спомням, но звученето е невероятно. Още една подсказка, тя звучеше при сцената със Сам Джаксън, сам в салона, настъпил баскетболната топка и гледащ стената с трофеите.
Хмм... (мълчание)... прекрасен филм заслужаващ внимание както от верните фенове на киното и добрите ленти, така и на обикновените (имам време за губене) зрители. Добрият филм винаги оставя добри спомени...