»©« Made of Honor

Събудих се пресипнал и с още по-голяма мускулна треска от вече изминалия петък. Да знам, че е неделя сутрин, но петък/събота излизането ми донесе болки в задника през целия съботен ден. Не питайте как! И не, не е по онзи начин, хахаха! Та, вчера, събота разцъквайки и релаксирайки от предната вечер ме офертираха за кино. Нещо обаче се двоумех. 10 минути по-късно, ситуацията беше повече от различна - ходеше ми се. Исках да вмъкна и Деси в цялата работа, затова прерових програмата. Като всички жени и тя си пада по Патрик Демпси - какво пък, ще го гледам - Шаферът (Made of Honor). Много не му се кефех на филма, каквото бях видял от трейлъра, но това от своя страна крие приятната възможност да ме остави удовлетворен от изненадата на успеха.
Ранна прожекция, 14:00 CINEPLEX, там сме. Един сладолед набързо, за да махне жегата и вкуса от устата ми, хоп 3 минути след началото сме в залата. Разбира се, когато ще закъснеем няма да има тъпи реклами. Не пропуснахме кой знае колко, той филма не пледира за някакъв феноменален сценарий, но все пак ми е тъпо да ходя в тъмното, за да открия местата ни. Както и да е...

Някакъв полугол, с маска на Бил Клинтън преследваше Мишел Монахан из полу здрачната стая. Оказа се, че е Патрик Демпси - успокоение - значи все пак няма да гледаме някакъв трилър. Тъпа прическа, обеца - разказват запознанството на главните герои, когато са били в колежа. Мда, много ме кефят като се опитат да превърнат един дабъл пубер в пубер (уточнение: 18 си пубер, колежанче... на 36 си дабъл такъв, ясно?!).
Том, героя на Демпси, е сваляч. Като инструктора Яким от "Дани канят". На всичко отгоре всички му се лепят. Той им дава една ми ти чаровна усмивка и те са готови да му изпълняват желания като златни рибки. Само дето тия златни рибки са супер секси, страстни и... сингъл. Не можех да повярвам, че има толкова свободни жени в тоя Ню Йорк. Кино, много мразя такива нереалистични сценарии.
Само 10 години след тяхното запознанство в колежа, когато Хана (героинята на Мишел) отряза жестоко сваляча и се превърна в Номер 7, единствената която не му пусна, нашия пич продължи хойкането си с презумцията, че е открил жената на живота си. Сещате се, когато правите нещо, в което сте много добър - не обръщате особено внимание. И един ден като се появи спънката, тази която ви дава различие - край, преоткрихте себе си и вече сте маниакално влюбен в този обект-спънка. Същото и при тези двамата.

Том продължаваше да спи с различна всяка вечер, а Хана - си остана най-добрата му приятелка. Миговете и заедно бяха много задушевни и романтични.
Всичко беше прекрасно, преди тя да замине за шест седмици за Шотландия, и той да осъзнае че му липсва прекалено много. В комплект с приятелите си по време на баскетбол, се достига до голямото откритие. Стандартното осъзнаване в един такъв романтичен филм.
Обаче, когато Том отива с букет цветя, да посрещне любимата Хана и да й признае какво чувства... бам, Кевин МакКид, голям, рус, шотландец, на име Колин! Абе масивен човек - този, в който Хана се е влюбила. Рицарят на бял кон се беше появил. Не само, че му се убива всякакво желание за живот, ами като гръм от ясно небе идва молбата от страна на Хана - Том да й стане шафер.
Така, ако все още четете значи може и да изгледате филма, въпреки това решение. Комично или не, факт е че не е толкова зле колкото си представях. Процеса на осъзнаване на любовта беше добър. Пост процеса с хватките и цялата увертюра около признаването в най-сюблимния момент също беше добро. Както се и очакваше, сериозна доза груб хумор, който ако не сте в настроение няма да приемете с лекота и който застрашава цялостния вкус, който ще остане в устата ви след като филма приключи.
Общо взето - нищо ново. Освен, че ми се прищя да отида в Шотландия да паса онези ми ти хубави овчици, и да си имам едно хубаво овчарско куче... страхотни пейзажи показаха от "Scotland... my land", че останах без думи. И това бяха 10 секундни кадри. Зеленото в тях бе по-хубаво и енджойабъл от пейзажите в Смело сърце, жестоко!

Обърнах внимание на едно друго нещо. Сидни Полак, последния му филм като актьор. Тук изпълняваше ролята на бащата на Том. Много голям образ. Доста забавен като цяло. Но през май тази година, големия режисьор и актьор ни напусна. Радвам се, че Шаферът ми хареса, а и част от заслугите за това се падат именно на Полак. Един хубав последен спомен, наистина.
А какво се случи след романтичното хапче, което взех в ранния следобед на слънчевия съботен ден?! Разходки, паркове, закъсняла среща - която беше продиктувана от ново двоумене. В крайна сметка: НДК, моста на влюбените, още едно кино (като гледаш Wanted за втори път, на няколко бири, изглежда по-добре), пак разходки, увеличаване на женския фактор в групичката... накрая, суши и коктейли в Laguna. Прохладна разходка по широката пешеходна алея, наречена бул. Витоша, хахаха. А след това... се прибрах и заспах. Простичко нали?! Беше хубава събота.

»©« City of Angels

Ангели - крилатите създания, в които вярваме. Обитаващите небесата, пространството в което мечтаем да се озовем след смъртта си. Дали има ангели бдящи над нас? Има ли такива, които се грижат за нас или просто наблюдатели? Вярвате ли, че за всеки един от нас има по един ангел, готов да съпроводи душата ни до онези привлекателни и мистични поля?
Добре дошли на Град на ангели (City of Angels). Ел Ей - където животът е толкова забързан, че обикновения ежедневец не би забелязал стоящия до него ангел, дори и да пърха с крила. Лос Анджелис - това е мястото, което през 1998 година Брад Силбърлинг избира за свой град на ангели. Една пленяваща и ужасно романтична история за един ангел затворен в човешко тяло и такъв, който копнее за усещането да бъде един от нас. Мег Райън и Никълъс Кейдж. Двама от най-драматичните актьори в Холивуд последните години. Имат способността да те разплачат само с един поглед. Или безпомощно отворени устни, една сълза от дълбоките им бистри очи.

Отдавна гледах Град на ангели за първи път, но си спомням че остави сериозна следа в съзнанието ми. Изключително нежен и мил филм. Не просто тъжен, заради съдбите на героите, а и радостен, фурор пред успеха на волята. Една борба за изкушението. Желанието на един ангел да чувства. Желанието на една изгубена душа да полети в търсене и усещане на истината. Тези две граници се срещат в една операционна зала. Погледите им се пресичат и това дава началото на Град на ангели.
Филмът върви леко, но е изпълнен с емоция. Очите ви се навлажняват при всеки споделен миг между героите, както и онези сцени, при които всичко е толкова трогателно, че единствения начин да поемете тази чувственост е да отделите няколко сълзи. А когато няма диалог, когато няма размисли в тъмното или на плажа, в очакване на изгрева, имаме погледи. Близък план, очите на Кейдж или Райън.

Но това, което най-много ме изпълва, всеки път, е саундтракът. Тук може да видите що за изпълнители са събрани и с кои песни от репертоарите им. Особена музика, не за всяко настроение. А в допълнение имаме и оригиналната композиция на Гейбриъл Яред, чиито теми City of Angels, The Unfeeling Kiss, An Angel Falls или Spreading Wings всеки път ме връщат към филма и ми се ще още един път да преживея историята на Сет и Маги.
Няма същество на тази планета, която да издържи на емоцията струяща от Град на ангели. А обстановките, които са най-прекрасни за гледане на филма са следните (както сигурно се досещате): сам, пред екрана, в тъмното поглъщащ всяка сцена и хлипащ като малко момиченце или... сгушен в леглото с половинката си, в споделяне на всичко това, което ще видите - два пъти по-силно и по-приятно. Хубаво е че има филми като този, подсказват ни какво е да си жив. Разбуждат мисълта ни за това какво може да има около нас. И дали когато замислено вперим поглед в далечината, всъщност не пресичаме нечий друг. Ангели... красив мит, който все още е толкова силен, че сме склонни с вярата си да го оживим. Би било хубаво да съществуват, стига да не е прекалено егоистично от наша страна да ги лишим от чувства, само и само да бдят над самотните ни души. Град на ангели...

»©« Never Been Kissed

Отново малко по родното, пред телевизията, с TV1000. Върти се логото на 20 вековната лисица и с интерес проследявам началните надписи. Някакви шарени квадрати подскачат по екрана, хм, някаква бозичка ще да е това. Мда, близко бях - романтична комедийка. Всъщност трябва да добавим и гимназиалната нотка. Целуни ме (Never Been Kissed) с Дрю Баримор (и още много други). Навремето имаше една песен с части от филма, кой я пееше обаче не си спомням. Но мога да кажа че подбраните песнички в тази лековата бозичка бяха много приятни. Редом с ново промотираните сингли дето ти разтапят сърцето, имаше и олд скуул такива, класни нотички.
Целия този умален тон, с който описвам гледаното е повлияно от сладостта на филма. Разпускаща комедия с елементи на пропаднала сантименталност. Не съм фен на Дрю Баримор и мисля, че най-добрата й роля е в E.T. Извънземното, когато е била на 5 години. След това нещо не ми се класира, факт. Затова пък Джон С. Райли и Дейвид Аркет заедно с една камара тийнейджъри внесоха малко свежест във филма. Изявите им са кратки, но доста забавни. Особено Аркет, той има повечко сцени и определено става за духа на компанията. Не мога да не спомена и младоликата Джесика Алба, играеща тъпа красавица. Също така и секундното появяване на Джеймс Франко. Все от някъде трябва да се започне. Не всички имат възможността и късмета с първата си роля да срутят класациите с майсторлъка и великото си изпълнение.
А в тази лековита история става въпрос за една не-щастлива (колкото и да отричаше факта) мома, успяла в живота, но в определени области. Няма щастие - няма смисъл от живота, нали така? Все за това пусто щастие се борим... а да, и любов. Та, героинята на Дрю, трябва да се впише сред подрастващите пубери в последния срок в една гимназия. Да стане популярна, да прави някакви тайни проучвания, това онова и да отиде на бала с най-готиното момче. Като имаш пари експериментираш с какви ли не глупости, точно такъв образ беше и собственика на вестника. Един луд крещяш пенсионер, който обаче кефеше с дързостта си. Как иначе е станал толкова неприлично богат и влиятелен? С твърда ръка разбира се. А не като нас сега, едни такива емоционални, прекалено интелигенти, търсещи смисъла на живота, надбилюрващи се с другите във всеки един момент, а накрая ревем че сме сами и нямаме отношения... камо ли приятели.
Филмчето не е нещо, което е задължително за гледане, но със сигурност става след като сте хапнали една хубава диня, лежи ви се, и искате да си отмаряте с някакви цветове движещи се по екрана на телевизора. Не е филм за приспиване, защото ще искате да видите финалните сцени със сантименталните преследвания на двойката влюбени, които през целия филм не можаха да се харесат и да се получат нещата помежду им, а... чакаха последните секунди. Стандарти, рядко излизат от тях, рядко и аз не ги наричам романтични бози.

»©« When Harry Met Sally...

Запознат съм с голяма част от филмите на Роб Райнър. Даже още преди да се интересувам от такива неща като режисьор, сценарист и т.н. съм гледал Доблестни мъже, Хлапето, Мизъри и Stand By Me. Някои от тях ми харесваха, разбирах ги, за други съм бил прекалено малък, за да разбера защо Джак Никълсън е толкова ядосан на Том Круз и Деми Мур. Но с годините, нещата се променят. Защото да гледаш Доблестни мъже, когато си на 7 и да ги гледаш отново като си на 17, има огромна разлика. Но в последствие вече свързвах Роб Райнър с редица филми, все хубави. И жанра всеки път е различен. Смисъл... редува ги. Прави драми, комедии, семейни драми/комедии, романтики. И като цяло стилът е неповторим. Винаги в диалога е пръсната енергията на свободното слово и мисъл, когато човек говори това, което мисли, когато го иска, на което и да е място.
И тъй като доста време отлагах да се срещна с Били Кристъл и Мег Райън в прочутият Когато Хари срещна Сали..., че вече ми писна от размотаване. Един ден просто се сетих за великата сцена със симулирането на оргазъм (от страна на Мег) в едно кафене, където двамката хапваха и водеха поредния жизнено разобличаващ разговор по отношение връзката мъж-жена. И след като се сетих за нея, нямаше как да не изгледам филмчето.
Както ги класифицирахме преди, това е точно филм от типа "бонбон". Сладък, интересен и бързо се усвоява от консуматора. А като си жаден за нещо класно, нещо правено отдавна, когато все още правеха смислени романтики, опираш до филми като този.

Какво очаквах и какво получих? Основно се бях подготвил за един голям диалог между героите на въпросната тема: мъжа и жената - приятели или не, възможни отношения при тях и какво е мнението за всяка една от страните по тези въпроси плюс възникващите в последствие. Разбира се, по-разстлано, с повече изразни средства, понякога с луди теории или обективни примери от живота я на режисьора, я на сценаристката - така че да стане по-интересно от рилейшъншип лекция.
Това е и което получих с няколко изключения. Най-силно въздействащото от тях беше образа на Хари, Били Кристъл. Не знам защо, но винаги го свързвах с по-пасивен тип характери, а тук той вършееше. Особено в младите си години. Беше представен като незаменим всезнайко на каквато и да е тема. Беше доста прям и ужасно много го оприличавах със себе си. Действията му от началните сцени са феноменални като забавление и като смисъл на думите. Зрителя е добре сам да прецени колко от тях ще приеме като даденост, дали ще ги доразвива или просто ще подкрепи Сали в намразването на Хари.
Но срещата на двамата свършва, след 18 часа заедно. 5 години по-късно те отново се срещат... и след това пак. Докато накрая, не започне увлечението е безвъзвратното отдаване на връзката приятелство между мъж и жена, без да има между тях сексуално привличане, което да е потенциалния проблем за разтуряне на иначе толкова добрите им отношения.

Звучащо много добре, интелигентен хумор и разбирания, положителни и забавни второстепенни герои (знаете в такива романтики ни трябват най-добри приятел и приятелка на главните герои) в лицата на Мари (Кари Фишър) и Джес (Бруно Кърби). Привлекателен филм с няколко гледни точки. Всъщност, важните такива са точно две. Една мъжка и една женска. Като не е задължително да ги приемате като обобщаващи. Въпреки крайните заключения, до които героите се опитват да стигнат било то с караници, вицове или просто споделени мисли, няма такова нещо като затвърждаващо се категоризиране на половете. Диалог. Сдържан, приятен за проследяване и изпълнен със смислова мощ. Мда, може и да си намерите тема за разговор с любимия, или просто такава с някой/някоя непозната. Основния дух, който филмът носи още с началните си минути е... преходността на човешките взаимоотношения. Всъщност във всеки един свой филм, на преден или заден план, Роб Райнър нищи тази тема. Комедия, драма, трилър - действието го правят хората. Техните контакти един с друг, първичните и пост реакциите, го правят хубав. Винаги е хубаво да имаш филм, който да те провокира. Жалко че напоследък подобни ленти излизат все по рядко.

»©« Prime

Нека направим равносметка. За една година от Холивуд ни поднасят около 2-3 страшни филма, 1-2 глупави пародии, 5-6 класни драми (повечето от които се борят за Оскарите), 2-3 феноменално лишени от сюжет, но препълнени от ефекти екшъни и... най-малко 10 романтични комедии, с нотки на сантиментална драма. Затова е все по-трудно да си избереш любим филм от последния жанр, или да си по-малко критичен към неговото качество. Поне има с какво да се сравнява, стига да имаш търпението да изтърпиш поредния опит на някой режисьор да поднесе виждането си за взаимоотношенията мъж-жена + останалите фактори в една интимна връзка.
Ума Търман, Мерил Стрийп и Браян Грийнбърг звездеят в лентата Първично (Prime). Младата, 37 годишна, Рафи Гарде (Рафи идва от Рафаела, ихаааа) има проблеми в личния си живот. Току що се е развела и за пореден път посещава своята психиатърка, добре де... терапевтка - Лиса Мецгер (героините на Ума Търман и Мерил Стрийп). Отношенията между двете жени са професионални пациент-терапевт, и са базирани на високо доверие и респект една към друга. Както се вика: ученическо моминско приятелство, само без глупостта да се карат за едно и също момче, при което лабилността на въпросното приятелство достига критичната си точка.
Рафи е несигурна, емоционално съкрушена от преживяванията си и не се надява в скоро време да срещне точния мъж, с който да продължи живота си. Лиса си действа професионално, успокоява пациентката си и я подтиква към "Живей си живота". В духа на инициативата, Рафи се запознава с Дейвид, симпатичен и много забавен тип, много добър художник, но и много срамежлив по отношение на творбите си, и най-важното... той е само на 23 години. Въпросът по отношение на възрастовата граница е повдигнат още на първата им среща, но както става ясно хормоните са по-силни и това няма да спре влюбената двойка от по нататъшно развитие.
Рафи се занимава с мода, съответно обкръжението й беше от помпозни и натокани мъже и жени (като под мъже разбирайте заможни гейове, с големи разбирания по емоционалните проблеми). Приятелския кръг на Дейвид обаче се състоеше от един човек - най-добрия му приятел Морис (Джон Ейбрахамс). Последният ме спечели още с първото си появяване. Ще запомните сцената, в която двамата с Дейвид посещават едно ново бивше гадже на Морис. Велико е просто, не очаквате подобна развръзка и накрая се влюбвате в откачения характер на Морис. Въпросния приятел е и гласът на разума, когато Дейвид е несигурен. Той е и изкушителят, когато времето за прегрешения е дошло. Изобщо ролята му е повече от важна, във филм като този.

Но нека оставим възрастовата граница. Нека оставим уплахата и несигурността у всеки един от героите. Да се абстрахираме от глупавите съвети и приятелското влияние в една интимна връзка. Това което ще се окаже по-голям проблем е героинята на Мерил Стрийп. По какъв точно начин тя ще се намеси във връзката на Рафи и Дейвид ще скрия от вас, тъй като аз бях приятно изненадан, когато разбрах. За някои гледащи може да е било очевидно, но аз явно в нещо друго съм се концентрирал, и не се усетих, до момента в който режисьора не ми го показа.
Факт обаче е че целия филм беше изтъкан от несигурност. Не говоря за направата му, реализиран е много добре! Заглавието е Първично. И като че иронизира себе си, освен първосигналните целувки на първа среща и сексуалния нагон в критичните ситуации, друго първично не видях. Имаше едно огромно напрежение и у Рафи и у Дейвид. Всеки с обкръжението си, ежедневието и личните си проблеми. Постоянно мислеха, чудеха се кое ще е правилно, дали не предават другия, дали не е зле и за тях самите. Модерни връзки, какво да ви кажа. Точно заради това харесах филма, тъй като беше огледално представяне на едно потенциално възможно взаимоотношение между двама души. Не се питат има ли тръпка или не, любов ли е или просто сексуално привличане - те бяха повече от ангажирани с коренно различни мисли за... правилно или неправилно, морално спрямо общите представи или не. Ако това не е сложна връзка, то кое тогава.
Като сюжет, филма не блести с нови и непознати неща (на база всички тези бози, които съм изгледал, тук имаше от всичко). Но пък малки дреболии като самопризнанията на Рафи пред Лиса, като образа Морис и смешните мисли, минаващи през главата на Дейвид, правят филма интересен за гледане и подобаваща гледна точка за тази модерна болест - "обвързването и отдадеността". Съвсем скоро ще го регистрират като синдром, сигурен съм, тогава вече романтичните комедии спокойно могат да се причислят като образователно-терапевтични, от които да взимаме пример (ако тепърва пристъпваме в необятните поля на любовта).

»©« P.S. I Love You

Причудвам се дали да не си пусна U2 за фон, докато пиша... но трябва да съм нащрек сега, така че ще пропусна, после ще се насладя на музиката им. А защо точно U2 за фон, и като цяло необходима ли ми е музика, за да споделя впечатления относно P.S. I Love You (Послепис: Обичам те). Така мисля, защото филма влиза в категорията ми "ревюираш ги на музика", а относно избора на Боно и компания - приятен и пленяващ ирландски национален саунд, който изпълва очите ти с просторна зеленина, красива гледка, замечтава те и влива във вените ти чувството на свобода и щастие.
В Послепис: Обичам те си партнират господин Това е СПАРТА! (Джерард Бътлър) и госпожица Момиче за милиони (Хилари Суонк). А на пръв поглед филмчето прилича на нова романтична история, от сезон 2007. Погледнато от една страна, филмът е от миналата година, но фактът че прескочи кината го прави нов за публиката.
Без много начални надписи и завъртулки, от първата минута в продължение на 15-на минути... Джери и Холи (героите на Бътлър и Суонк) минават през една типична за една връзка караница. Извинения, мъжът оправдаващ се, жената дърпаща се, цупни, подхвърляния на възглавниците, казване на истини преглъщани до момента, сещате се. Ако сте преживявали подобно нещо, ако сте имали сериозна връзка разбира се, ситуацията ви ще се стори повече от позната и ще я проследите с интерес и усмивка.
Но точно когато благополучно завършва цялата тая караница, и героите си скачат един на друг, обсипващи се с целувки последва новата сцена. Един студен кадър над една ирландска кръчма, визира се сезона - зима. Оттам започва и историята. Бях потресен като проследих следващите кадри, питах се: "Какво по дяволите стана тук?" - но набързо се окопитих и разбрах, че това не е нова романтична комедия. Това не е стандартен романтичен филм, а нещо повече.
Интересни чувства ме обзеха през всички онези минути, заедно с Послепис: Обичам те. От заглавието до какъв извод може да стигнете? Писъмца някакви, щом има послепис. Но кой на кого ги праща, и защо, ще запазя в тайна. Гаден съм, искам и вие да се стъписате като разберете истината. За да не развалям кефа ви, официално се старая да не правя спойлъри - така че, млък относно сюжета.

За играта на звездеещите. Джерард Бътлър е готин, знам го с не много филмчета, като изключим бурната му роля на спартанския воин, не го помня като добър актьор, да ми е направил силно впечатление. Но, поради слабостта ми към английския, ирландския и шотладския акцент, Джери от Послепис: Обичам те ми стана доста симпатичен. А и ролята му в цялата история е доста трогателна, прави го непоправим романтик и един от най-интересните положителни герои, влюбчиви, надарени да радват хората (в случая жена му - Холи).
Хилари Суонк този път не раздаваше крошета. Не се натискаше да тренира, нито се подстригваше късо, за да се прави на момче. Признавам не ми е много секси въпросното момиче, макар в сцената със запознанството на Джери и Холи беше повече от прекрасна. Но с подходящ грим, ъгъл на камерата и точната усмивка, всеки може да е симпатичен. Но голяма игра в този филм? Според мен просто не е този тип филми, в които да блестят възможностите на актьора. За момента все още Джери държи позицията на най-забавния герой в историята.
Във филма като цяло доминираше женското присъствие. Допълнено с второстепенните роли на Кати Бейтс, Лиза Кудроу и Джина Гершън. За госпожа Мизъри нямам какво да кажа, споменах вече, не е имало кой знае колко възможности за актьорите/актрисите да се изявят и да направят сълзливо впечатление. За другите две: Приятелката и мацката между лицата на заем, мога да кажа че просто стояха там. Допълваха празното пространство в кадъра. Но не с игра, а с физическо присъствие. Ако ме разбирате, обикновен пълнеж. Е да, Лиза Кудроу си играе като че все още снима Приятели, това е прокобата на звездите от сериали. Не могат да променят стилът си с години, ако изобщо успеят да го направят.
Но въпреки малкото мъже във филма, освен Джери, в живота на Холи се намъкнаха други двама - големи образи. Невероятния характер на говорещият без да мисли Даниъл, който беше доста симпатичен и разсмиваше всеки път като си отвори устата, и образа на ирландския мачо, свирещ на китара, спокойно живеещ си в красива Ирландия - Уилям.
Впечатляващото във филма беше заложената емоция. Нямаше преследване по гарите или летищата. Нямаше обяснения и целувки под дъжда, абсолютно различен филм. На моменти се чувствах страшно неловко от някои ситуации, но реално погледнато това са потенциално възможни случки. А развръзката е доста емоционална. Когато като гръм от ясно небе те праснат с решението на сценариста, на тебе ти става интересно.
Филмът го приемам повече като драматичен романс, с малки елементи на комедия. По скоро беше смях през сълзи, трогателен смях отколкото специфичен хумор, гегове целящи да те разсмеят. И въпреки че си представях съвсем различен филм, това което видях беше задоволително. И как няма да го оценя. Все пак предната вечер не спах, станах в 3 през нощта, правих нещо до 5, след това реших че ако си легна ще сбъркам сериозно и затова трябваше да запълня двата часа преди работа с нещо. Най-подходящото нещо беше препоръчания от няколко киномани филм - Послепис: Обичам те. А сега... е време за U2!

»©« Something's Gotta Give

Невъзможно твой (Something's Gotta Give) - този филм го имах на DVD преди много време, говорим за официалния диск рилийз, имах го. Въпреки това обаче не го пусках никога. Някак си не ми беше достатъчно, че Джак Никълсън играе вътре и че режисьор е Нанси Майърс (повелителката на странните, но готини романтични комедии). Нея я познавах от филма Какво искат жените, където направи Мел Гибсън луд, но пък страшно забавен. Може би заради участието на Даян Кийтън или някакви отрицателни мнения, никога не плейнах Невъзможно твой. Мда, доколкото си спомням трейлъра беше бозав.
Да, но миналата година щеш нещеш по Нова ТВ го даваха. Загледах първите 10-на минути и ми се стори доста интересен. После на части с прескоци хванах още по 5 минутки от средата и малко преди края, което привлече още повече интереса ми. Неофициално си намислих да не мотая повече, а да взема да го гледам. Явно е готин филма, пък и вече имах по-топли чувства към играта на Даян Кийтън. Всъщност не ме разбирайте погрешно. Гледал съм много нейни филми, тя е добра актриса. Обаче от трейлъра, който гледах навремето нещо ме издразни и не исках да си губя времето с Невъзможно твой.

Колко съм радостен обаче, че въпреки всичко го гледах. По-добър от Какво искат жените. Много класна романтика, за двама души над средната възраст. Да си ги кажем пенсийки. Ами да, Джак Никълсън играе застаряващ бизнесмен, на 63 години, който обаче държи едни от най-големите музикални лейбъли - за рап при това. Даян Кийтън е драматург, пише разни пиески. И ако паметта ми не ме лъже, героинята и беше на около 55 години. Плюс минус 1-2, не си спомням наистина. Идеята ми е, че във филма двамата играят себе си, с достатъчно кино опит през годините, близки като възраст до персонажите си, с прекрасно поведение и актьорска игра. И най-дребните неща, които правят ви разсмиват, защото те знаят какво е чувствена комедия и тънък хумор, така че да достигне до всеки зрител. А под режисурата на Нанси Майърс, която е спец в областта - нещата се превръщат в класика и нещо повече от годишен кинохит.
Хари Сенборн (Джак) е старо куче. Развеждал се 3-4 пъти, в момента сингъл, обожаващ младите момичета и все още притежаващ чар, за да бъде харесван и от тях. Заедно с новата си приятелка Мерин (Аманда Пийт), двамката отиват във вилата й край океана, където да изкарат уикенда. Мислейки обаче, че са сами полуголи, в кухнята се натъкват на майката на Мерин - Ерика (Даян) и леля й Зои (Франсис МакДорманд). За малката палавница това не е проблем, въпреки че не са й останали много дрехи по тялото. Виж за стария Хари, който ровичкаше в хладилника се получи повече от сконфузно положение. Така се запознаха. После последваха няколко инфарктни ситуации, които преобразиха героя на бохема и напълно преобърнаха чувствата на писателката.

Като капак на цялата любовна история и струящата от екрана романтика се появи и той - доктор Джулиан Мърсър (Киану Рийвс), който имаше невероятна мания по Ерика. Влюби се в нея, постоянно говореше колко яка писателка е, искаше да й скочи в гащите, нищо че можеше да му е майка. Луда работа. Пък знаете го Киану, той е готин. Доктор е, би трябвало да е заобиколен от готини момичета - НА НЕГОВАТА ВЪЗРАСТ.
Но колкото и да се върти аферата, каквито и неочаквани ситуации да препират героите на филма, рано или късно нещата отиват към хепи енд. За кой обаче ще е хепи, за кой хипи, ще се разбере най накрая. Всичко така запланувано, че двойката Джак и Даян ще ви се сторят много повече от влюбени. Усеща се енергията на романтиката в повечето сцени, когато двамата остават на саме. Което си е един вид показване на това как се прави, от хора, които са го правили и все още са способни да го правят. Хаха, объркващо нали? И за вас ще бъде объркващо, но повече смешно, когато двамата се опитваха да... нали се сещате.
Смела комедия, прекрасна романтика, неповторим стил Майърс. Класа актьори с пасващи им герои. Какво друго може да се очаква от такъв филм освен едно чисто и неопетнено забавление. А музиката беше също добре подбрана. Често вървеше един мотив, който дава уникална свежест на филма. Ще ти се да вдишаш романтиката между героите. За да не прекалявам с влюбчивите термини ви препоръчвам филмчето. Не постъпвайте като мен да му се мръщите. Ако сте отлагали досега, време му е да кажете: "Стига!" - само че без киселото мляко. Приятно гледане!

»©« Over Her Dead Body

Отчаяната съпруга в действие на големия екран. Няма да бъде нещо екстраординъри, просто "поредната романтична бозичка". Hold your horses! Не може да е просто боза. Нищо че не съм фен на Ева Лонгория Паркър (моля, добавете още едно име). Въпреки не особено впечатляващия анонс относно филма, въпреки всичките аргументи в спора ми за това коя е по-готина: Джесика Алба или Ева Лонгория, реших да прегледам това филмче. Все пак Пол Руд щеше да се изяви за пореден път в подобен род филми, а неговото участие винаги е позитивно и придава чар на каквато и да е история. Най-малкото ще го направи забавен.
Имаме Кейт (Ева Лонгория), яхнала метлата, подготвяща се за уникалната си сватба с Хенри (Пол Руд). Но с цялата тази шумотевица, напрежение и нерви става така, че една ледена скулптура (изобразяваща ангел, без крила, откъдето тръгна и спора) се стовари върху нашата героиня... и тя... взе че гътна. Много хардкор започна филма, при положение че очаквах регюлър боза. Чак ми стана тъжно, нищо че героинята беше кучка и щеше да зароби мъжа си, виждах го как едва пъпли под чехъла й. Кейт се оказа в едно бяло пространство, срещна се с един ангел, който трябваше да я извести за задачата й. Но тъй като Кейт беше прекалено арогантна и ядосана заради провалената сватба (нищо че знаеше за смъртта си), така и не разбра какво трябва да направи, за да поеме сигурен път (Ад или Рай). Вместо това придоби способностите на дух, оставил нещо незавършено преди да си отиде от Нашия свят, и сега бродейки и тероризирайки все още живите, се изявява като голяма работа.
Между временно 1 година е минала от нещастния инцидент, а Хенри продължава да е нещастен. И няма как. Вглъбил се е в работата си на ветеринар, кисне си вкъщи в останалото време и освен със сестра си, други контакти не поддържа. Което притеснява кръвната му роднина и тя решава да се поразмърда малко (тя тази ми беше много интересна, как по цялото време нищо не правеше и само с глупости се занимаваше, май на нея й трябваше помощ, хахаха). Затова геният й накара Хенри да посети една медиумка (psychic - сайкик, в тая дума се влюбих, божествена, как звучи само). С нейна помощ, да се свържат с Отвъдното и да питат Кейт, може ли Хенри да продължи с живота си. Хоп, изгубих 50% от читателите си, нали? Хахаха... стига де, от доста време не беше правен подобен филм. Като изключим оная тъпня с Рийз Уидърспуун. Но преди това последното, за което се сещам беше Дух (а за него знам, че абсолютно всички го боготворят, Патрик Суейзи и Деми Мур в онази очарователна и романтична история).

Този филм не е толкова силен като предшественика си, но пък се оказа интелигентно забавен. Въпреки ниската оценка в IMDB, аз го харесах. И разбира се, нищо не значи че група dumbasses са решили да го оценят на под 5.0 - това си е тяхно мнение. На мене ми хареса действието и моментите във филма. Точно това отличи Само през трупа й (Over Her Dead Body) от обикновените романтични комедии.
Няколко думи за медиумката - Ашли (Лейк Бел). Още от първата сцена, в която я видях забелязах че е доста хард момиченце. Уви после като се разрових за повече нейни снимки, ми идеше да си изям ръката. Леле, ако не е фотогенична, то със сигурност не ви пожелавам да я срещате с неподходящ грим. Просто челюстта и е огромна и... ще ви хапне! Но си изигра ролята много добре. Беше достатъчно откачена когато трябваше, перфектно съблазнителна в правилните моменти и истински фън, когато зрителя се нуждаше от него. А придатъка Джейсън Бигс, в ролята на "гей" приятеля й, също пусна един два вица, удовлетворяващи капризната ми киноманска натура. Все си го виждах като човека чукал пай, но какво пък... всеки има право на втора изява (не, има и добри прояви след Американски пай, просто обичам да ги режа такива младоци).
Следователно от всичко до момента извода е следният: Само през трупа й е нещо различно (за последните няколко години), което е забавление, подобно на люлеещия се стол - дава ти занимание, но не те води на никъде. Не предполагах, че ще цитирам Ван Уайлдър, явно съм на вълна комедии, романтични такива, или класики в жанра. Ха, сега се сетих последните сцени от филма. И онзи папагал, там се смях най-много, беше свежо и доста неочаквано. Филмчето бива, заслужава си, така че спокойно може да го вместите в натоварения си график на кинолюбител.

»©« Coyote Ugly

Секси, по-малко секси и не чак толкова секси. Крокодилско грозно, койотско грозно, домашната ракия заличава неприятните черти. Обаче в Ню Йорк го правят по различен начин. Не съм го опитал, но от промивките на мозъка с лейбъл Холивуд до такива заключения стигнах. Другия вариант е да съм в пълна заблуда, да живей, живей труда. За всички мечтатели, компаньони, бохеми, себелюбци, екстраваганти, бунтовници и нахакани типове и типки. Времето на Грозна като смъртта мина неусетно. Coyote ugly, това заглавие зад което често се скриваше истинския филм за мен. Търся аз Грозна като смъртта - няма го. Гледам на постерите, друго пише - койоти някакви. Откъде да знам на българската агенция по апруувмънт на заглавията какво им е родила главата - никой не ти казва, пък да питаш едва ли ще ти се занимава, по скоро да разчиташ на някой приятел. Беше времето на филма, отшумя. Аз обаче го бях пропуснал. Стана студентско време, залюбихме колежки, по-големи колежки и баш каки, на които им е писнало от глупости и тя лентата като почна да се върти. Брей, брей, брей! Като че бяха закърмени с тоя филм, а защо?! Защото може би знаеха на изуст 90% от песните в саундтрака. Няма лошо, на мене ми харесваше да го слушам по време на филма, след него, на паузи докато се прави секс (но при обезателно същата музика), по абсолютно всяко друго време, когато си насаме с мислите си по любовта. Мда, топло време, хубаво време, емоционално такова. Но си минава и то. Спомените не че избледняват, колкото омръзват. Затова по-добре да си стоят скътани там някъде, а да се радваме на новото. Но когато bTV реши без предупреждение да ти пусне Грозна като смъртта и чуеш онези ми ти песни, нещо в теб секва, спираш да правиш друго и доизглеждаш филма.
Пайбър Парабо, ако не й се заглеждаме толкова в широката уста (макар че това има и доста плюсове, в сексуална гледна точка, в каква друга), е изключително приятна и сладка. Гали окото, а ако се разцвили (разпее, простете) направо ти разтапя сърцето. В небесно синьо бельо е секси. Много даже. Споменах ли, че е секси?! Ами Тайра Банкс... охо, или Бриджит Монахан (макар че тя по скоро би ме ступала, отколкото да ми танцува). Същото се отнася и за мениджърката. Нещо като Мадам, само че без всичкия платен секс. Мария Бело. А за който си пада по глуповати русокоски (не всички блондинки са глупави или отнесени, просто тази наистина беше такава, олицетворение, лош знаменател) - имаме си Изабела Мико.

Готини момичета, хубаво се кълчат по алкохолния плот, пред жадната за зрелище алкохолизирала се публика, на един от най-популярните клубове в Ню Йорк - Грозна като смъртта. Промото на ЛийАн Раймс е увенчано като романтична история. Разказ за мечтите и как те могат да се сбъднат. За няколко неприятни изненади от съдбата, след това светъл лъч в градинката ти, което довежда до задоволителен хепи енд. Ами да, харесвам филма, сгрява ми душата с онези застинали отдавна спомени по отминалите времена и десетките пъти, в които е ставал свидетел на разни хубави случки. Освен това е забавен. Мъжката част от актьорския състав придава онази необходима стабилност на филма, за да не се превърне в про-женски, про-лигав и... сълзлива драма. Говорим за Адам Гарсия и Джон Гудман. Присъствието на втория не може да не ви е познато. Той е класика. Стожер, също толкова обаятелен колкото й огромен е. Маса смях, добро излъчване и чаровна усмивка. А като се "разтанцува" и вие се усмихвате чаровно. Бе готин е, няма спор. Първия, младежът който има честта да плени сърцето на Пайпър Парабо, кефи с липсата си на австралийско излъчване. Нито говора му е говор на австралиец, нито видът му. Целият е една скица и пълна измислица още от първата сцена, в която среща героинята. Но пък с това те радва. Бохемче, бездомник, вършеещ из Ню Йорк по необикновен начин, но задоволителен за него, правещ го щастлив. Единственото което му трябва е една слаба душа, която търси опора, готина е и ще го залюби за цял живот. И ако това не е сценарий, хаха. Грозна като смъртта ви предлага в едно: бозичка, размътена любовна история, добър хумор, повечко сарказъм, слаба игра на половината актьори, шеметно присъствие на класните такива, много хубав саундтрак и приятен фон за всяка една сексуална сцена, която имате в главата си (без камшиците, белезниците и... макар че на The Devil Went Down To Georgia, може и да стане работата).
Аз харесва, бУзички :) И ще си пусна нещо хубаво от популярния саундтрак, за да ми стане още по-добре. Защото all she wants to do is... dance... dance... dance !

»©« Forgetting Sarah Marshall

Много често филми, за които не се подготвяш и не знаеш кой знае колко инфо, се оказват невероятно сполучливи. Същият е случая с Forgetting Sarah Marshall (и бляскавия превод Прелъстен и изоставен :)). Преди да си легна, четвъртък вечер, реших да метна поглед на програмата и да видя ще има ли нещо за петъшната ми кино вечер. Разглеждах и видях на премиера името на въпросния филм. Хм, какво е това?! Може би съм мяркал заглавието за секунди (някъде) или пък много отдавна съм засичал трейлър или друг кратък анонс. Но със сигурност нямах дългосрочен план за очакването му (каквото например се получава с Черният рицар). По диагонал прочетох (поздрави на GIA```) ревюто за лентата в програмата, за да науча нещичко. Достатъчно ми беше да разбера, че Прелъстен и изоставен е дело на създателите на 40 годишен девственик, (По)Изчукана (изобщо не е Позабременяла, мне, няма да ме убедите) и СуперЯки. Гледал съм ги и трите, от всеки по нещо си бях харесал и като цяло удоволствието от тях беше задоволително. Затова реших, че и новата "простотия" ще си заслужава. Честно казано смятах, че пак ще се случват някакви сериозни идиотизми, с цел да се разсмее публиката, но... се радвам че нещата не бяха такива каквито изглеждаха на първо време.

Името на Джъд Апатоу е връзката между четирите луди филми. Тук е само продуцент, но пък голяма част от актьорите ще са ви познати от предните филмчета. Джейсън Сигъл този път е в главната роля (връткат си позицията на главен герой, първо беше Стив, после Сет, накрая Джона - всичките едни такива тъповати). Самият Сигъл е и сценарист на филма, чийто режисьор е Никълъс Столар.
Зала 2 беше на 30% пълна, да не кажа че бяха и по-малко. Зад нас беше страхотната червенокоса, с големите цици! която след като се захили с приятелките си, аз се обърнах без да се замисля и я изгледах отгоре до долу (повярвайте ми, там откъде гледах всичко беше... повече от страхотно!), набързо ориентирах любопитния поглед на Жоро към нея, който също остана доволен - простащина, а уж отидохме филм да гледаме. Може би настроението беше такова, предполагах че ще станем свидетели на поредната брутална комедия, изпълнена с глуповати (в повечето случаи) шеги и маса сконфузни ситуации, от които ти идва не само да си отхапеш ръката, ами дори да не поглеждаш в екрана. Оказах се в голяма грешка - което беше повече от приятно изненадващо.
Питър Бретър (Джейсън Сигъл) е композитор на филмова музика, не е много популярен, стои в сянката на своята приятелка - Сара Маршал (Кристен Бел, или по-известна като Вероника Марс, хахаха). Въпросната Сара е кучка - личеше си й. Играеше с Уилям Болдуин в някакъв сериал "Местопрестъпление", който беше толкова плосък (нарочно разбира се), че всеки път когато Питър сядаше да пише музиката за отделните сцени, беше повече от отегчен. Но това не беше най-лошото. Отвратителната сутрин за Питър беше онази, в която докато се развяваше по пишка, Сара дойде в къщата му и му каза че го обича, но има и друг и трябва да се разделят. Нашият го прие твърде болезнено. Такъв крупен и сериозен мъж плака като дете. И не само плака... 45 минути не му се отмиха сълзите, беше яко. Искрен смях само като го слушаш как вие. И въпреки че нямахме достатъчно присъствие в зала 2, смехът от всички ни беше доста величаещ, и ако стените не бяха звукоизолирани съм сигурен, че и в KFC щяха да ни чуят.

По-интересното беше, че колкото и да продължаваше филма, и да срещахме познати лица (Бил Хейдър, Джона Хил, Пол Руд), онези тъпи шеги ги нямаше. Това беше глътка чист въздух. Стилът на филма беше изчистен от завета на предните три филма, и повече се целеше към романтична комедия, отколкото към прекалено цинична тийнейджърска такава. Няма против СуперЯки, но там беше повече за 15-16 годишни дебилчета. 40 годишния пък е ориентиран за непорастналите такива (то и без това от пубертета нали се излиза след 40-та ти годишнина). А (По)Изчукана, беше нещо като филм за моралните задръжки и това колко отговорно безотговорен може да бъдеш. Мда, стига с тия паралелни сравнения. Определено разбрахте, че Прелъстен и изоставен се класира на първо място от творенията с лейбъл Джъд Апатоу и компания.
Но не ме разбирайте погрешно, не само отчаяния рев и нещастието на главния герой ни правеха щастливи през всичките 112 минути. О, това беше само част от изживяването, наречено Да забравиш Сара Маршал. Питър се опитваше да я забрави, но лицето й го преследваше навсякъде. Накрая реши да отиде на Хаваи, за известно време и да се отърве от цялата холивудска снобщина. Какво стана като отиде там?! Натъкна се на Сара и новото й гадже - Олдъс Сноу (Ръсел Бранд). Някакъв тотално побъркан англичанин, музикант, ако може така да се нарече - ще разберете защо, песните му са велики... уникални... срамни да ги пееш! Но безпорно той беше много важна фигура в историята му. Не можах да се наситя на спокойствието, с което приемаше всяка ситуация, дали кара сърф, или те учи как да чукаш като използва огромни фигурки за шах за пример. Страхотен герой и повече от забавен. Придаваше стил на филма, такъв какъвто липсваше на предишните. А когато в живота на Питър се появи и Тя - Рейчъл (Мила Кунис, Милла... ах Милла, Украйна ражда все красиви деца), историята се превърна в романтичен четириъгълник. Тя беше повече от яка мацка - с две думи "Най-яката", а Вероника Марс грам не можеше да й стъпи на пръстчето.
Събраха култови персонажи на едно място, няколко поддържащи такива, със същия капацитет от интелигентност и възможности да ви разсмеят и превърнаха Прелъстен и изоставен в една добра комедия. Липсата на просташки изпълнения и отчаяни опити да те разсмеят с глупост, беше заменена с диалози. На високо ниво, обикновени: "Като че си говореха наистина, а не играеха" - и беше прав Жорката. "Показаха го по пишка, за Бога, в комедия... не правят така обикновено!" - и за това беше прав, т.е. говореше ми не просто че стои гол, виждали сме такива неща, а самия факт какви неща си говореха през това време, абе цялата сцена. За да не се превръща в блопър, няма да задълбавам в сцените, приемете го на доверие че е забавно.
Летвата на Апатоу и компания се вдигна високо след този филм, определено ще ми е интересно ако продължат да творят. А Прелъстен и изоставен е леко, необременяващо филмче, което може да запълни както някоя филмова вечер с приятели/приятелка, или просто хенг аут 2 часа, когато ви е скучно. Изборът е ваш!

»©« Definitely, Maybe

Определено ще гледам този филм на киното, може би ще бъде нещо различно и повече от интересно.
Определено харесвам Райън Рейнолдс като актьор, още с излизането на Ван Уайлдър, може би ще се справи и с тази си роля, която няма нищо общо с това да си просто комичен.
Определено си падам по такъв род филми, няма да забравя първият... Къдравата Сю, може би този ще е достатъчно добър, че да се нареди редом с него. Ами ако е по-хубав?!
За неща, които ни привличат и усещаме вяра в успеха им, сме готови да кажем "Определено", но ако сме разумни, реалисти, или просто уплашени от сбъдването на мечтата ни... идва "Може би"-то, което ни кара да сме по-сигурни, дори и при провала. Но тази несигурност в думите ни, влияе на тези, с които контактуваме. Ако не сме достатъчно силни в решенията си пред тях, няма да създадем това впечатление и респект в очите им. Образът ни ще бъде блед, нерешителен и... няма да сме това, което искаме да бъдем, особено ако държим на отсрещната страна.
Всичко започна с един урок за секса. Толкова добре измислената образователна система, в едно училище в Ню Йорк, допусна хлапета, на под 10 години да слушат урок за секса. Имаха си учебници, вече всички знаеха какво е пенис, вагина, сперма[тозоид], а въпросите тепърва предстояха.

Райън Рейнолдс в ролята на бащата - Уил Хейс. На прага на развода, но притежаващ нещо по-ценно, красиво, умно и сладко от каквото и да било удоволствие на света. Неговата дъщеря - Мая (Абигейл Бреслин). Историята за отношенията баща-дъщеричка, и техния съвместен живот. Не просто дъщеричка, а хлапе, достатъчно умно за възрастта си, с интелигентен поглед и проява на разбиране, дори като му говориш сериозни неща (нещо показвано вече в Къдравата Сю и Момиче от Джърси). С такива силни опоненти на Определено, може би (Definitely, Maybe), няма да му е лесно да се пребори. Затова ще е нужно нещо наистина нестандартно, и така поднесено че да плени публиката, не просто да я разплаче със сантименталността си.
Същият този ден, когато Уил взима Мая от училище... тя го посреща с думите: "Трябва да поговорим". За едно хлапе е трудно все още да разбере всички тези неща, а на един баща със сигурност му е още по-трудно да обясни на дъщеричката си как точно стоят въпросните... неща. От въпрос на въпрос и изчистване на неяснотите, Мая стигна до извода че баща й е бил уличница (защото все още няма такава дума в мъжки род) ;) И оттам, въпросите вече задълбават в... коя от всичките с които си бил е моята майка?!
Очертава се дълга нощ в разкази, така започва и същинската история на филма. След като публиката в зала 3 се смя в продължение на няколко минути след първите кадри, всички затаиха дъх и чакаха въпросния разказ да започне. Тъй като Уил не искаше директно да казва на Мая, кога точно е срещнал майка й, двамата приеха условията на една игра - криминално-любовна. Ще бъдат променени имената, и любопитната дъщеричка сама трябва да разбере, коя от разказа е нейната майка.

Така започна романтичната история, миналото на Уил, поднесено в стила на Райън Рейнолдс, който въпреки всичко показа че може да изиграе драматична роля. Пасваше с профила на млад татко, имащ до себе си такова интелигентно момиче, което е почти на нивото му. Същинско предизвикателство. И много трогателно разбира се. Колко пъти на реда пред нас, трите приятелки, които гледаха филма заедно се разсмиваха, разплакваха от щастието което си пожелаваха, гледайки филма. Филмът беше повече от романтичен. Имаше нещо повече от драма. Филмът беше перфектен. Безспорно (а и с порно), един от най-добрите в жанра, гледани през последните години. Още с трейлъра си знаех, че няма да сбъркам ако го гледам. Ползотворна се оказа вчерашната петък вечер, в така неомръзващият ми CINEPLEX (няма ли да ми направят VIP карта, или нещо такова). Със сериозна увереност мога да заявя, че Определено, може би застава на челно място, стабилно конкуриращ се с Къдравата Сю и Момиче от Джърси. Режисьорът Адам Брукс съумява да поднесе нестандартно една обикновена любовна история, и да я превърне в нещо необикновено. Така че публиката да е пленена. Точно това, което очаквах. Радвам се, че по тази моя догадка имам "Определено".
А коя всъщност е майката?! Емили (Елизабет Банкс), Самър (Рейчъл Уайз) или Ейприл (Исла Фишър)?! Дали има нещо повече от това, за което филма на първо време ни разказва?! Определено... може би. Остава загадка за вас, уважаеми любители на киното. Няма да съм толкова циничен като героя на Кевин Клайн (о, да, ролята му беше повече от забавна) и да ви развалям настроението от гледането на този прекрасен филм. И докато билетите на премиерата са все още топли, не се колебайте а си набавете... няколко, колкото ви трябват - вие си знаете. Забавлението и сълзите от любов, романтика и трогателни моменти е гарантирано. Определено, може би...

»©« The Bachelor

Проблемите на модерните двойки е обвързването. Не просто момента, в който мъжът трябва да коленичи пред любимата си и да изрече точните думи, които тя от толкова време е чакала, а самото продължение на тази пищна сцена. Точно така, приемането и следването на брака (вероятно) е много трудно нещо. Или не е толкова трудно, но около него се създава толкова много шум, превъзнася се и се превръща в плашещо за тези, които толкова много се обичат, имат перфектното време заедно, а като опре номера да го направят официално - повечето се издънват. Тези, които не се изнъдват с повечето, или приключват след 3 до 6 месеца, или остават завинаги заедно и на 75 си честват златната или платинената сватба - не си спомням коя беше с по-голяма продължителност, и на коя заслужаваш да кажеш: "Тия дядковци - евала им!"
Върху тази основа е построен филмът, който гледах предната седмица, докато си бях вкъщи. Говоря за онова ми вкъщи, в което навремето съм спал, ял, учил се, изживявал живота си - родното ми място. Имаше уговорка с приятели, да се приберем и в един уикенд да правим неща като доброто старо време. Почти се получи, на места се издъни, но като цяло беше приятно. И в същата тази по-минала петък вечер, като се прибрах, преди да излезем на кръчма (докато чаках приготовленията на останалите) по една от телевизиите (все си мисля, че беше TV1000) даваха Мъж за милиони (The Bachelor). Мда, превода е от тия яките! Като видях Крис О'Донъл и Рене Зелуегър веднага се сетих коя бозичка е това. Спомних си рекламата от преди 8-9 години - Крис тичащ нагоре по улицата, и в един момент зад него се появяват една по една... хиляда булки. От онези сцени, дето те карат да се чувстваш неудобно. Като се замисля каква ли суматоха и колко сконфузно е било... толкова много предрешени моми, да тичат в куп, след един човек. На него със сигурност не му е било трудно. За тях обаче, ами ако някоя се е препънала?! Ще стане голямо турло. Бла! Не се кефя на такъв род "масови" сцени (баталните сцени във филми като Смело сърце и Гладиатор обаче нямат нищо общо).

И така, въпреки че не съм голям фен на О'Донъл, нито пък се прехласвам по Зелуегър (макар че и тя има добри моменти), Мъж за милиони се нарежда някъде измежду средно добрите романтични комедии. Не е никакъв шедьовър, даже е леко над пълния провал. Т.е. едва диша, държи се да не пропадне в дълбоките... провали. Въпреки това има няколко добри идеи, и една ключова фигура, които успяват да придадат цвят и веселие на този филм.
Към първото, спадат няколко култови фрази (няма как да не спомена сцената, в която Крис предлага на Рене с думите: "Сереш, или ставаш от гърнето!"), както и идеята за ергените, оприличени на тичащи мустанги, които един по един биват изловени от булките си.
А към второто - най-култовата личност в тоя филм беше дядото на Крис. Изигран от колоса на класическото кино, в една от последните си роли преди да напусне този свят, Питър Устинов превръща образа на дядото в един от най-колоритните герои. Забавен е, циничен, достатъчно богат, че да си прави каквото иска и с невероятна обич към внука си, но и непрестанно чувство за критика и сарказъм към делата му и неговото несигурно бъдеще. Точно така, добре познатата връзка дядо внук (когато родителите не са налице) тук е на едно по-високо и по-философско ниво, което прави филма повече от забавен.
Защо мъж за милиони?! Накракто, Крис се влюбва в Рене (всъщност взаимно стават нещата, след интересното им запознанство). Всичко им е много яко, до момента в който Крис трябва да й предложи. Усира положението (с въпросната реплика, младежа просто спече), след това дядо му умира, но му оставя завещание. Нищо сериозно - 100 милиона долара. Мхм, тогава обаче камара булки са по петите на младия ерген и неговите пари. Той обаче си обича само една, която вече му е простила издънката, но има нужда от още един опит, за да забрави напълно миналото и отново непокорно да се влюби в него.
Проследяването на целия този романс, ще ви отведе до хепи енд-а. О, какво чудо, нали?! Разбира се, че има хепи енд, и не е нещо което да ви разплаче. По скоро е от онези, които ви карат автоматично да се усмихнете и да завършите положително гледането на филма. А после... след 10-на дена, да го забравите. Това е Мъж за милиони!

»©« Four Weddings and a Funeral

Сватбената тематика отново се вреди в моята киновечер. Не говоря за някоя посредствена боза, става въпрос за класическата романтична комедия Четири сватби и едно погребение (Four Weddings and a Funeral). Дотолкова класен филм, че успя да измести за секунди избора ми за събота вечер, а именно изкуфелите пубери на по 30 години от Старата школа. Нямаше как това да не се случи, при положение че от много време насам се каня ли каня, да си припомня това сладко филмче. Хей го на, случи се!
Хю Грант и Анди МакДауъл в неповторимия романс на режисьора Майк Нюъл. Прекрасен филм от преди толкова много време. Може би първата комедия от този род, която съм гледал през живота си. Тогава съм бил малък, имал съм да речем... 10 години. Какво ми е разбирала главата от сватби, комедии, романси, любов, Хю Грант. Абсолютно нищо, хах! Само че не съм гледал това чудо сам самичък. Винаги е имало компания (по-възрастни от мене), които смеейки се и коментирайки помежду си кое какво, са ми помагали да съм в крачка с темпото на филма и да не се чувствам глупав. И така с гледане се учи човек, до момента в който вече съм старо куче, дреме ми на вратовръзката и рецензирам прословутите Четири сватби и едно погребение.

Вижте ги, цялата група. Купонджиите. Ергените. Постоянно ходещи по сватби и така нещастни в любовта. Чарли (Хю Грант), откачената му съквартирантка Скарлет (Шарлот Колман), влюбената безнадеждно в него, плаха от признанието си Фиона (Кристин Скот Томас), шантавият й брат Том (Джеймс Флийт), забавния брат на Чарли, предизвикващ съчувствие поради глухотата си - Дейвид (Дейвид Бауър), както и влюбената (почти женена) двойка Матю (Джон Хана) и Гарет (Саймън Калоу) - най-лудият от всичките. Последните двама споделят удоволствието от карането в лявата лента (и не говоря за правилата за движение в Англия). Та, това е въпросната група - които почти всеки уикенд имат "задължения" към свои приятели, било то като кум, шаферка или просто гости на голямото събитие. Въпреки цялата тази суматоха и срещи, събирания с много народ по весел повод, тези типове си остават заедно, не се делят, не се женят, не се омъжват - че кой би посмял. Какво би станало с въпросната половинка от другата страна?! Остава женена/омъжена за целия този луд начин на живот. Малко бохемско го раздават, или може би плахо в търсене на истинската любов.
Някои я търсят без успех, други я намират от първия път, трети просто чакат, за да се появи жената на живота им, и само с един поглед през стаята (в случая поляната) да разберат че това е любов от... пръв поглед. На първата сватба от историята Чарли среща Кари (Анди МакДауъл), загадъчна американка, на "вея си байряка" в Англия, попаднала по някакъв начин на празненството. Чарли веднага си глътва речника и за него друга освен Кари вече няма, няма и да има. Отношенията им обаче се развиват повече от интересно. Как точно и каква доза романтика има, си остава тайна, не ми се ще да описвам най-приятните моменти.
После още една сватба, още забавление. След това трета покрусителна в много посоки сватба, последвала от едно погребение. Изобщо емоцията на филма е голяма. Има уникална атмосфера, която те грабва още с първите сцени, безбройното "Мамка му!" на Чарли и Скарлет, които постоянно закъсняваха. Като се мине и през интересните идеи затова, защо медения месец се нарича така... до заключението на Чарли че... е меден, защото е сладък като мед... и месец, защото мъжът за първи път вижда полумесецът на жена си! Хахахаха - всеки път се хиля като простак на това определение. Разбира се има и доста други такива.
Любима сцена ми е и когато Кари разказва за всичките си бивши, и завършека с... "Повече от лейди Даяна, надявам се, и по-малко от Мадона", паметна фраза.

И накрая четвъртата сватба. Чарли и... Птицечовката, дето мислела че U2 е вид подводница (хахахахаха...) - уникално, английската комедия си има стил и той е неповторим. На практика няма заливащи се от смях актьори, а само с неловкото им присъствие, породено от множеството сконфузни ситуации можеш да се напикаеш от смях. Много силен филм и като комедия и като романтика. За мен си остава най-добрия в жанра, защото има и специална стойност, от детството ми е. Прекарал съм доста часове в гледането му отново и отново, за да си усъвършенствам разбиранията и както споделих, за да мога да го коментирам сега (на що годе високо ниво, като един истински киноман).
А най-любимата част е разбира се финалът. Не като обикновените холивудски бозички, с премислянето, музиката и гонитбата на някое оживено място с публично признаване на чувствата и голяма завършваща целувка. Нищо подобно. Усамотяване на двамата влюбени, които се гонеха и разминаваха през целия филм. Отново думите излизат много трудно, защото когато любовта говори, а отсрещните очи са обичаните от теб, се задушаваш. Вълнението е огромно и може би проливния дъжд ще ти бъде единствения приятел, който ще те окуражи за да продължиш в обяснението. Красив финал, с много интересно предложение от страна на Чарли към Кари и гръм финализиращ тяхната страстна целувка. Камерата се вдига към небето над тях, за да проследим природния феномен. И след това... още по-силен край с финалните надписи... музиката на Елтън Джон - Chapel of Love, и няколко снимки с главните герои... поглед в тяхното бъдеще. Много сладък филм! Най-добрият!

Charles: Let me ask you one thing. Do you think - after we've dried off, after we've spent lots more time together - you might agree "not" to marry me? And do you think not being married to me might maybe be something you could consider doing for the rest of your life?
Carrie: I do.

»©« Just My Luck

Отдавна не бях гледал нещо с участието на Линдзи Лоън. Казвам "нещо", защото като изключим яката пародия на Хари Потър (5-6 минутно клипче, изпълнено пред жива публика и много добре осмиващо малкия магьосник и приятелите му), последното нещо с тази (хм) красавица беше съревнованието й с Рейчъл МакАдамс - Лоши момичета (Mean Girls). От няколко дена обаче ми се мяркаше заглавието на познатото ми място, накрая взех че прочетох коментарите относно филма, видях и американската оценка (да бъдем реалисти, 90 на 100 в IMDB гласуващите са от САЩ произход). Първите звучеха обнадеждаващо, второто - хич даже. Уви какво пък, да я видим напръщялата Линдзи какво е сътворила този път. Все пак зад гърба си има едни от най-добрите тийн-бози, и въпреки че Аманда Байнс я конкурира, все си мисля че юлското цвете Лоън ме кефи повече. Казва се Just My Luck. Честно казано на български хич не ми се ще да ви го пиша, но трябва да съм обективен и да признавам грешките на великите ни филмови адаптатори - и техните гръмки преводи на западните заглавия. Лош късмет, това са дали като заглавие на Just My Luck. "Просто късмет" би звучало по-добре, или "Късметът ми"... нещо подобно, както и да е.
С няколко думи за невероятно сложния и увличащ сюжет, който спира дъхът ти още с появата на червенокосата девойка. Както споменах, напиращата за славата на Мерилин Монро - Лоън, изглежда все по-зряла и порастнала във филмите си. Колкото и да я хапят таблоидите, мацката ги умее тия неща. Да изглежда върха и да играе надменно (то за това едва ли ти трябват някакви невероятни умения - достатъчно е истински да познаваш противоположната страна, и ще си тип-топ) или пък да размазва грима си с водопад от сълзи поради лошия си късмет, всичките несгоди които се изсипват на главата й, или когато бленува по невероятно готиния тип във филма. Мда, стандарти, клишета, не може да избягаме от тях. Ако някой се опита да го направи и даже успее, трупа слава в съвсем друга насока (в километри далече от този така интересен, забавен и плосък жанр - тийн романтичните комедии). Но да не съдим никого. В това са добри, правят го, плаща им се, а аз стоя гледам и после ви пълня главите с впечатленията си.
Обратно на сюжета, който не успях да започна дори. Ашли (Лоън) е младо момиче със зашеметяващ късмет. Няма нещо, което да не върви в такт с нея и да не огрява ежедневието й. И когато в първите 5 минути ви писне от нежната и забавна мелодийка и всичките успешни крачки на Ашли, като гръм от ясно небе, дъждът започва да вали и се появява неудачника - Джейк (Крис Пайн). Прекалиха с несгодите по пътя на този младеж, но какво да се прави. Някои с това целят да пречупят суровите критици и в крайна сметка да погледна с насмешка над цялата тази илюзия, fairy tale. Момичето с късмет и момчето с липса на такъв. До вечерта на маскарада, когато двамата случайно се срещат и... случайно се целуват. Тогава съдбата решава да си поиграе. Разменя късмета им. Ашли започва стремглавото си падение на секундата, докато Джейк получава шанс след шанс - във всяка една насока.
Не ни трябва много време, за да дойде "разбирането". Това е моментът, в който ощетения герой (в случая Ашли) разбира какво я е сполетяло и планува мисията си за "връщане на нещата по старому". С целувка е станало, с целувка трябва да се развали. Ами, ако филма беше по-груб, с повече черен хумор, можеше да е френска целувка. Аман значи с тая целувка. От едно време приказките са все такива. [Критичност?!] {Не ме затваряй в квадратни скоби!}
Без задни мисли продължавам нататък. Остава да проследим драмата в живота на тези двама души и това как ще се влюбят, как ще се преследват накрая, за да се целунат и да споделят чувствата си. Уау!
Аз пък останах впечатлен и искрено се смях на един друг герой. Деймън Филипс (Фейзън Лав) - един крупен, не много популярен актьор, който направи доста... солидна роля. Играеше голямата клечка, към която всички се стремяха, за да направят пробив в кариерата си. Та въпросния колос рулираше с поведението си, изказванията, и дори с присъствието и бегла усмивка от време на време. Тип със суров външен вид, все си мисля че го познавам от Аматьорите (The Replacements). [проверка...] Прав съм, участва и там.
И така. Късметлийския филм, приятната бозичка за събота сутрин си заслужава вниманието. А за побърканите фенове на червенокоска и нейните прелести - гледайте го ВЕДНАГА! Вече звуча като изпаднал агитатор на остарели продукти. За да спрем с величаенето на филмчето, просто спирам да тайпя. [точка]