»©« When Harry Met Sally...

Запознат съм с голяма част от филмите на Роб Райнър. Даже още преди да се интересувам от такива неща като режисьор, сценарист и т.н. съм гледал Доблестни мъже, Хлапето, Мизъри и Stand By Me. Някои от тях ми харесваха, разбирах ги, за други съм бил прекалено малък, за да разбера защо Джак Никълсън е толкова ядосан на Том Круз и Деми Мур. Но с годините, нещата се променят. Защото да гледаш Доблестни мъже, когато си на 7 и да ги гледаш отново като си на 17, има огромна разлика. Но в последствие вече свързвах Роб Райнър с редица филми, все хубави. И жанра всеки път е различен. Смисъл... редува ги. Прави драми, комедии, семейни драми/комедии, романтики. И като цяло стилът е неповторим. Винаги в диалога е пръсната енергията на свободното слово и мисъл, когато човек говори това, което мисли, когато го иска, на което и да е място.
И тъй като доста време отлагах да се срещна с Били Кристъл и Мег Райън в прочутият Когато Хари срещна Сали..., че вече ми писна от размотаване. Един ден просто се сетих за великата сцена със симулирането на оргазъм (от страна на Мег) в едно кафене, където двамката хапваха и водеха поредния жизнено разобличаващ разговор по отношение връзката мъж-жена. И след като се сетих за нея, нямаше как да не изгледам филмчето.
Както ги класифицирахме преди, това е точно филм от типа "бонбон". Сладък, интересен и бързо се усвоява от консуматора. А като си жаден за нещо класно, нещо правено отдавна, когато все още правеха смислени романтики, опираш до филми като този.

Какво очаквах и какво получих? Основно се бях подготвил за един голям диалог между героите на въпросната тема: мъжа и жената - приятели или не, възможни отношения при тях и какво е мнението за всяка една от страните по тези въпроси плюс възникващите в последствие. Разбира се, по-разстлано, с повече изразни средства, понякога с луди теории или обективни примери от живота я на режисьора, я на сценаристката - така че да стане по-интересно от рилейшъншип лекция.
Това е и което получих с няколко изключения. Най-силно въздействащото от тях беше образа на Хари, Били Кристъл. Не знам защо, но винаги го свързвах с по-пасивен тип характери, а тук той вършееше. Особено в младите си години. Беше представен като незаменим всезнайко на каквато и да е тема. Беше доста прям и ужасно много го оприличавах със себе си. Действията му от началните сцени са феноменални като забавление и като смисъл на думите. Зрителя е добре сам да прецени колко от тях ще приеме като даденост, дали ще ги доразвива или просто ще подкрепи Сали в намразването на Хари.
Но срещата на двамата свършва, след 18 часа заедно. 5 години по-късно те отново се срещат... и след това пак. Докато накрая, не започне увлечението е безвъзвратното отдаване на връзката приятелство между мъж и жена, без да има между тях сексуално привличане, което да е потенциалния проблем за разтуряне на иначе толкова добрите им отношения.

Звучащо много добре, интелигентен хумор и разбирания, положителни и забавни второстепенни герои (знаете в такива романтики ни трябват най-добри приятел и приятелка на главните герои) в лицата на Мари (Кари Фишър) и Джес (Бруно Кърби). Привлекателен филм с няколко гледни точки. Всъщност, важните такива са точно две. Една мъжка и една женска. Като не е задължително да ги приемате като обобщаващи. Въпреки крайните заключения, до които героите се опитват да стигнат било то с караници, вицове или просто споделени мисли, няма такова нещо като затвърждаващо се категоризиране на половете. Диалог. Сдържан, приятен за проследяване и изпълнен със смислова мощ. Мда, може и да си намерите тема за разговор с любимия, или просто такава с някой/някоя непозната. Основния дух, който филмът носи още с началните си минути е... преходността на човешките взаимоотношения. Всъщност във всеки един свой филм, на преден или заден план, Роб Райнър нищи тази тема. Комедия, драма, трилър - действието го правят хората. Техните контакти един с друг, първичните и пост реакциите, го правят хубав. Винаги е хубаво да имаш филм, който да те провокира. Жалко че напоследък подобни ленти излизат все по рядко.

»©« The Bucket List

Попаднах на едно добро филмче, няколко дни преди новата година. Беше препоръчан от потребител на форума, който посещавам. Ставаше въпрос за новия филм с участието на Джак Никълсън и Морган Фриймън. Позачетох се малко в коментари, едно друго, трето-пето преди да си намеря филма и да го гледам. Синусоида! Променливи, повечето бяха против, че филма не струвал, че старците трябвало вече да си ходят от Холивуд, щото времето им минало, и понеже в класни филми не могат да се снимат, правят бози като тази. Оказа се че грешат... и то много! The Bucket List (Списъкът) е един чудесен филм. Много мъдър, изпълнем с доста истини, с човещина, много радост и искрен смят, тъга... много тъга.
Със захлас и маниашки интерес, пуснах филма в очакване да се насладя на доказаните професионалисти, а именно Фриймън и Никълсън, под режисурата на Роб Райнър (Rumor Has It..., The Story of Us, North, A Few Good Men, Misery и други). Каква се оказа историята? Проста на първо четене (мога ли да се изразя така?! защо не...). Двама мъже, от третата възраст, на които всеки момент може да им "чукне" часовника, разбират че здравословното им състояние е доста сериозно (в лош аспект). Единият, автомобилен механик (Фриймън), другият заможен бизнесмен (Никълсън), с големи инвестиции в недвиженото имущество, и повече ориентиран в градоустройсвото (абе собственик на клиники и болници)... се оказват с фатален срок, от който изхода е само един - смърт.

Та делейки една стая в болницата (собственост на единия), на единия му хрумва да направи списък с неща, които да направи (или най-малкото да опита) преди да си отиде от белия свят. Научаването за приближаващата му кончина, го депресира, и той зарязва списъка. Уви обаче, другия излязъл вече от своята депресия (осъзнал че няма време за губене и не му се ще да пропилява последните си 6 месеца в хленчене), подкрепя идеята за това... начинание: Списък с неща, които да направим преди да умрем.
И така започва приключението му. Единия достатъчно богат и луд, за да финансира всяко откачено събитие, другия достатъчно мъдър и човечен (Фриймън), с въпрос на вкус и доста жизнен опит, който попиваме с уважение във всеки един от онези моменти, след бурята на забавлението причинено от Никълсън.
Уважение най-вече и много мислене. Това ще възбуди у вас този филм. Както започнах, с изброяването... за истината, смеха (искрен), за преклонната възраст, уважението към остаряващите, нашите родители, родителите на другите. Всички около нас, хората, които създават нещо на тоя свят, борят се за него, милеят. И така, продължават нашето (човешкото съществуване).

Никак даже не са застаряващи. Перфектни са за ролята. Имат присъствието, което младите актьори нямат. Имат опита, който другите нямат, имат години, които и най-добрите братя Грим - с тонове грим, не биха постигнали като ефект. Това е Списъкът. Филм заслужаващ внимание, и достоен за подкрепа на морала, който си доизграждаме всеки ден. Лесно е да се мразим, да критикуваме и да прескачаме дреболиите около нас, уви обаче, не сме котки (не знам дали наистина живеят по 9 пъти... май не!), няма да ни се отвори шанс (било то преродени и като пчели, не че се прераждаме). Нали?! Толкова много теореми и алтернативни начини да се убедим сами себе си, че ще имаме още един възможност да направим нещата, които пропускаме (сме пропуснали). Обаче те са просто извинения, за да прескочим нещо, което толкова искаме, обаче нямаме куража да направим (или просто наистина не можем?!). Това е, списъкът... трябва ли да се окажем в тяхното положение, да играем карти измежду отделните редове, и да отброяваме оставащите 180 дни, докато зачеркваме лека полека неосъществените си мечти или морални подбуди. Не мисля така. Пожелавам ви приятно гледане, няма да останете разочаровани...

П.П. (Няколко месеца по-късно) Вече има официален превод на заглавието на филма. Уви не съм познал, че ще е Списъкът... затова пък е много по-впечатляващ и със сигурност ще привлече вниманието на много хора: "Ритни камбаната с финес" - да ви е честито!