»©« Se7en

"Сос за спагети. Още сос за спагети. Не предполагах, че човешката кожа е толкова еластична. Всъщност вените така прозират, че всеки момент може да се пръснат. Налягането на артериите ще предизвика масивен кръвоизлив, а той трябва да поживее още малко. Трябва да сменя кофата с повърнята, но... миризмите се смесват, ах не - отново е свършил в гащите. Дали идеята с бодливата тел около глезените и китките беше добра?! Тлъстак, прекалява, а може да погълне още. Грешка, не мисля че трябва да живее повече, стомахът му се е уголемил до толкова че един силен удар в него би го пръснал..."

Със сътворението на човека идват заниманията. Заедно с тях се взимат решения, които рано или късно са в противовес с природната хармония. Тогава мисълта, колкото и предпазлива, колкото и убедена да е в правотата си извършва грях. А мисловният такъв, скоро след това е последван и от физическата си форма. Смъртните грехове са седем на брой. 7едем (Se7en / Seven) е името на феноменалния трилър на режисьора Дейвид Финчър. Брилянтния сценарий е дело на Андрю Кевин Уокър. А често операторското око е било това на самия Финчър (не пропусна да отбележи верния фен на неговото творчество - Жорката). Прав е. Този филм е една грандиозна симбиоза между величие на история, напрегнат трил ефект и перфекционизъм при заснемането. Последван от малка цветова обработка на лентата в добавка към нестандартното звучене за гениалния композитор на филмова музика Хауърд Шор.

"Може би ще ми трябват още 200 броя. 'Ароматизатори с гаранция - ще променят усещането ви за природа', защо ли не вярвам на този евтин маркетингов трик. Нещо не е наред. Антибиотика май отказва, раните заздравяват все по-трудно. Поне съм избегнал гангрената. О, за малко да се разсея. Нямам право да изпитвам жал към един наркодилър и... педераст! Малки момченца, сигурно на това легло сте си прекарвали добре. Прекалено е - смрадта е ужасна. Но търпението ми, въпреки желание да повърна на секундата е по-силното чувство. Последна снимка за албума - о, да, каква разлика за изминалите 365 дни. Дано ченгетата не те довършат с всичкия този шум и причинен шок, когато нахлуят при теб..."

Детектив Съмърсет е на път да завърши кариерата си в полицията, отдел "Убийства". Толкова години отдаден на службата, лишил се от личен живот. Нищо чудно че в почти всички сцени с героя на Морган Фриймън обстановката се изразяваше в зловещ, прокобен мрак или непрекъснато се лееше дъжд. Не търся символика, просто упоменавам липсата на топли цветове. Дори привидното наличие на такива моментално беше похлупено от някоя фрапираща сцена. Свикнали сме в трилърите и заплетените кримки, яко да ни държат в напрежение. Буквално да си играят с мозъка ни, да го мяткат насам натам. Докато накрая или сами не стигнем до извода кой е големия престъпен ум, или по най-баналния начин не ни го покажат.

"Палеца и показалецът на дясната ми ръка кървят отново. Знаех си, че отрязах от епидермиса повече отколкото трябваше. Няма да зарастнат своевременно, но това всъщност не ме притеснява. Кървавата пихтия, която оставям след себе си, вместо нормален пръстов отпечатък съвсем ще ги обезкуражи да ме търсят във великата си база данни. Технологии. Да видим как ще реагират на тази прекрасна везна. Една унция плът, без кости, без хрущяли. Ах, защо ли му отне толкова време за да реши коя част от себе си да среже... човешка наивност..."

Детектив Милс е амбицията. Въпреки лудия свят, в който той и неофициалният му партньор се опитват да разрешават бруталните случаи, идеализмът му се губи някъде между сиво-черните фонове на престъпния и болен ум, разхождащ се на свобода и сеещ смърт по ужасяващ начин. Брад Пит е готин. Сега го смятаме за голяма работа като актьор и казваме че няма слаб филм. Така е, но за 1995 година, когато Седем се появява за първи пред публиката, Брад Пит е новакът. Точно пасващ на мястото си, реализиращ буен нрав, опитвайки се ревностно да докаже че е корав тип. Малко тупаник обаче никак не му е излишен и определено го вкарва в играта, по-здравомислещ с променени възгледи, но все така яростен в желанието си да се домогне до убиеца. На всичко отгоре и жена му е проблемна - не й понася тегобата на този неприветлив град. Гуинет Полтроу умее да плаче пред камера.

"Красива е, толкова е красива. Но гордостта й я заслепява. Сувенирът ми, нейният нос, ще стои доста добре на рафта вкъщи. Точно до ръката на наркодилъра. Колекция от греховни сувенири. Почти убеден съм, че не може да извика полиция, ще се самоубие преди да е изминала и една секунда. Загубата на достойнство, ако някой я види в този й вид докато все още разсъждава трезво..."

Гледах го и миналата година. Пак по това време. И преди това няколко пъти. От филмите, които са класика и които винаги могат да се впишат в "Какво да гледам тази вечер". Не е обикновен филм. Както се вижда, хората се влюбват в него, нищо че е толкова коварен, жесток и изпълнен с лудост и насилие. Човешката мисъл е невероятна. Изумява ме с всеки изминал ден. А начинът по който реализира идеите си - още един феномен. Още малко и ще заговоря, че проблема е в природата. Тъй като и човека е част от нея, съзнанието му не може да е напълно предсказуемо. Щом бягаме дори с 1% от пълната увереност, всичко е възможно. А точно тогава си мислиш, че няма какво да те учуди... влизаш в една жилищна сграда, почукваш на вратата, няма отговор, в този момент в дъното на коридора се появява някой, споглежда те, продължава към теб, вади пистолет и отчаяно открива огън.

"Какво беше това по-дяволите?! Нима планът ми ще остане недовършен?! Радвам се че поне приключих с онази курва. Похотливи човешки същества. Не го понасям вече. Само мисълта за съвършения чукаш инструмент и неговата фина изработка ме опияняват. Режеща похот - на ви сега, вкусете го. Дали мозъкът ви ще го проумее най сетне?! Това е грях и вие го консумирате. Защо са ви болести, като можеше да умрете от собствения си ужас и невъзприемчимост.
Но все пак, как ме откриха?! Възхитен съм. Налага се малка промяна в плана, но този надъхан детектив, как му беше името... дали ще успея да се домогна до малко повече информация за него?! Даа... Милс, детектив Милс, М-И-Л-С..."

Дейвид Финчър знае как да те срази. Гледаш го филма, държиш си ръката на устата. Присвиваш очи, изпитваш преклонение към гениалността на този съвършен трилър. Междувременно искаш да продължиш напред в историята и да разобличиш виновника. До момента не си видял нищо обичайно. Не те въртят на шиш по шаблона на крими трилъра. Ти гледаш Седем, преживяваш Седем и това ще ти държи влага доста пъти по седем след това. И усещането е винаги така силно. Защото величието на филма, това което си усещал през всичките 110 минути се крие в последните 10. Най-хубаво е когато посрещнеш финала с очакване и неразбиране. Засилват те с кадри, засилват те с потискаща музика, играят си с нервите, докато не настъпи час 7:01 и стане време за финала.
Някои просто го харесват. Други го помнят като велик и тежък филм. Аз обаче всеки път съм в напрежение, въпреки че знам какво ще се случи. Достатъчно ми е да гледам близките кадри с израженията на героите и цялата тази енергия, която е на път да се излее от екрана. Тежък е наистина. Велик е - потвърждавам. За мен обаче, това е просто шедьовърът на Дейвид Финчър - 7едем...

»©« Wanted

Не предполагах, че такава голяма част от женската аудитория не харесват Анджелина Джоли. Знаех единствено за Дженифър Анистън, но там отношението е лично. Оказа се не просто, че не я харесват като жена, ами че я смятат за калпава актриса. Цялата тази негативна оценка за филмовата й кариера е заради последните блокбастъри, в които взима участие. Надървени екшъни изпълнени с тонове визуални ефекти, в чийто основен замисъл лежи идеята за по-обстойното показване на гърдите й и това как рита задници, или пък стреля с някакви луди оръжия - с две думи: корава кучка.
Аз обаче си спомням няколко стари нейни роли, в които драмата беше по-важна част от сюжета (и разбира се любимите ми Хакери). Но когато за първи път видях трейлъра на Wanted (Неуловим) разбрах, че отново ще има "коравата кучка в действие". Въздъхнах, какво да се прави. Присъствието на Джеймс МакАвой и Морган Фриймън обаче ме бутна към решението, че въпреки всичко ще гледам филма. След това се появи още един трейлър, тийзър, и още един трейлър. Докато накрая от екрана не започнаха такива неща да излизат, че ми стана неудобно и аз се озъртах като в небрано лозе.
Колко ли блудкав трябва да е един филм, за да накара зрителя да се почувства така? Много, нали?! Не сте далеч от истината. Тъй като скоро не бях ходил на кино (скоро, скоро... една седмица), пак се намърдах в CINEPLEX, взех билет за 19:00, и седнах да убивам 1 час от времето преди филма с новия (юлски) брой на ЕГО.

В зала 5 беше тъмно, имаше средно количество публика, жадни за зрелище и 10 минутна група неспирно отварящи вратата, закъснели, прекъсващи началните кадри. Гръмкото начало на филмчето ми напомняше на компилация между Боен клуб и Матрицата, като повече клонеше към последното. Крилатите мисли на героя ни, хвърляха препратки към емоционално затъналия герой на Едуард Нортън, но далеч не достигаха класата му на изпсихясване. Докато визията и невъзможността на историята минаваха Матрицата в някои от сцените.
Фалцирай куршума - какво е това мамка му?! Каквото и да е, ще разберете. It's kinda cool - наистина е, обаче с подобна измишльотина, мозъкът ви се настройва на друга честота и възприятията очакват какво ли не.
Wanted е по-зрелищен от Jumper като визия, но на ниво диалог и използване на забранени елементи влиза в критичните зони. Като цяло тази луда идея за куршумите и 400 удара на сърцето в минута е готина - Пепеляшко, който се превръща в супер убиец. Но не беше развита качествено. Да речем, че 35% от сцените, като сценарий, можеше да ги няма, или да са променени. Например повече мълчание от страна на героите. Тогава щеше да е друго. Защото за сметка на тези филмо провалящи проценти, имаше малък брой велики сцени, пред които не просто гледаш с широко отворена уста, ами и наистина изпитваш кеф от възможностите на днешното кино - компютрите :)

A movie with that WOW factor! - 50 на 50. Със сигурност на няколко пъти извиквах "Уау", но си мисля че повечето пъти възклицанията ми бяха "Ц-ц-ц... добре, добре". Сами може да си направите извода. За пореден път не видяхме нещо класно от Анджелина, Морган Фриймън пък беше просто пионка, която за съжаление нямаше възможност да покаже сериозна игра. Джеймс МакАвой от лузър се превърна в кик-ас пичага. А Томас Кречман изигра една мистериозна роля, при чието разобличаване едва не ми докараха сълзи.
Става, филмчето става. За някои сцени определено си заслужава киното, но не му се връзвайте много, за да не останете разочаровани. Мда, и мисля че няма да има продължение. Дано Тимур Бекмамбетов си намери друга тема. А сега отивам в месарницата, щото имам тренировка по фалциране на куршуми!

»©« The Shawshank Redemption

За кой ли път поставям на вашето внимание екранизация по роман или кратка история, дело на бележития американски писател Стивън Кинг. Щата Мейн често фигурира в неговите творби, не случайно, все пак човекът там се е родил и живее. Звучи ми като нещо главно (не просто защото в игра на думи, ще заключим че така се превежда, макар и по различен начин написано). Като притегателен център на интересни събития, невероятни истории, с още по-неочакван край. Не просто съвпадения или игра на съдбата, а мистика умело преплетена с интелигентен замисъл. На вид проста история, поднесена с елементарни изразни средства на зрителя, но и лишена от пълни подробности (поне в началото). И така на прага на вълнението, всъщност сме пропуснали важни моменти, които постепенно се допълват един другиго с напредване на историята.
Често филмиран, Стивън Кинг не може да се оплаче от внимание от страна на неспящия Холивуд. Различни режисьори, различни стилове, още по-неочаквани сполуки. Уви съдейки по впечатленията на приятелите си или случайно познати, с които сме отваряли темата Кино на бързи обороти, не много от тях са оставали доволни от реализациите на романите. Говорят за добро представяне в еди кой си филм, но книгата била по-добра, или хубав опит, но можело по-добре. Вярно, не са върха на филмовата критика, но все пак зрителя е този, който трябва да даде крайна оценка за даден филм - продукта е предвиден за него.
И точно тук идва мястото на Франк Дарабонд (напъвате се, за да се сетите къде последно срещнахте това име - в коментари или слухове за миналогодишния The Mist, миналият месец попадна в "полезрението" ми). Списъкът му с режисьорски прояви не е дълъг. На база на това обаче той има страшно много интерпретации на творби от Стивън Кинг. Да се върнем отзад напред, стъпвайки на по-значимите. Значи вече споменах за Мъглата, преди това бяха Том Ханкс и Зеленият път... а 5 години преди това, великолепният, шедьовърът - Изкуплението Шоушенк. Може би звуча прекалено прехласнато, или си мислите че се водя от "фантастичната" класация на IMDB. Няма такова нещо. Много повече филми бих поставил на по-предно място от Кръстникът, дори и от Изкуплението Шоушенк (а и за да разберете как се класират там филмите, трябва да видите формулата, много параметри са навързани в нея, така че не е просто качеството на една лента). Но не съм се главозамаял по други филмчета, след като тази вечер реших още един път да изгледам тази брилянтна продукция.

Спомням си, беше отдавна... 1996 година, разглеждах вестник с телевизионната програма. Бях пленен от филмите, които въртяха по TV1000 (програма, която за жалост хващах от време на време). Там ми се мерна снимка на Тим Робинс и Морган Фриймън, предрешени като затворници, в двора на някакъв затвор, замислени физиономии и от двамата... а под снимката - Изкуплението Шоушенк. Хм, стори ми се познато. Веднага се спуснах към рафта си с книги на Стивън Кинг (бях се запалил през тези години по неговите писания, и де що имаше и можех да прочета - правех го). Нямах я книгата, но на гърба на То имах анонс за нея. Това е! Не я бях чел, нито докосвал, нито виждал. Остана ми само снимката от вестника, в продължение на няколко години, когато за първи път се срещнах с филма.
Вече можеха да го излъчват по телевизията по свободно. А на мене не ми оставаше нищо друго, освен да се присъединя към феновете на лентата, отдавайки почит към творението на Дарабонд.
Това беше тогава. Години след това се случи повторение, отново хубави спомени. След това беше Зеленият път (как така все затвори му се падат на този Дарабонд, той си ги избира явно). До тази вечер. От няколко дни в главата ми се върти мисълта, че пак трябва да го гледам, преди да се впусна в някакви коментари по качеството му. Исках пълни спомени, тъй като голяма част от сценария и събитията вече бяха избледнели. Отмити от съзнанието ми, като прах по пътя от силен дъжд, по време на среднощна буря.
Началните кадри на филма ни приветстват с една приятна песничка, от 40-те години на миналия век. Минути преди да видим Тим Робинс седящ през нощта в колата си, наблюдаващ някаква къща, наливащ се с уиски и зареждащ револвера си. Минути преди да съдийското чукче да се удари гръмко в бюрото и да реши, че героят му получава две последователни доживотни присъди, заради брутално двойно убийство извършено от него. Както споменах - имаме връхчетата на историята, това което ни трябва да знаем за момента. Истината обаче, предстои да бъде разкрита. Колко бавно и дали ще имаме търпение?! Символът на затвора Шоушенк олицетворява забравата. Понятие като време - там или не съществува или се възприема по доста извратен начин. А когато прекараш достатъчно дълго време вътре, и душата ти дори бива институционализирана, за теб времето престава да значи нещо извън високите каменни стени.
Анди Дюфрейн е героят на Робинс. Банкер, осъден без право на помилване. Като всеки филм за затворници и пространна история, развиваща се зад решетките не може да няма маса съратници около героя ни. Всъщност главната роля се пада на друг - разказвачът - Ред, героя на Морган Фриймън. Символика в имената, дали случайно е бил избран за филма, или просто им е трябват класен чернокож актьор, на преклонна възраст. Каквато и да е била причината, изборът на Фриймън е перфектното попадение. Странникът, непредназначения да бъде там - Анди, и едно "реноме зад решетките" - Ред се сближават. Филмът ще ни сблъска с ужаса на понятието затвор. Неговото значение и на драмата изживяна от Анди. Тежки времена, изкупване на грехове, които може би не са негови. Силен филм с достатъчна показност, която в един момент ти идва в повече и ако се отдадеш напълно на филма, получаваш присъдата си, подобно на героите. Всички са невинни!

Въпреки че времето е враг на затворниците в един момент, когато изкуплението пристига с новата партида рибки, нещата се обръщат. Няколко нови десетилетия за Ред са вече минало, покровителствани все още от бруталните надзиратели или безскрупулния директор на затвора. На прага на своята 20-та годишнина зад решетките Анди е вече част от създалата се вътрезатворническа система. Дотолкова навътре, че даже опасен. Гил Белоус и героят му Томи, са ключовата фигура, която освобождава Анди. Първо бяха камъните, след това библиотеката, накрая посвещаването на един друг човешки живот, и възможността за спасение на грешната му душа. Отдаден на това, когато губи своята цел, за Анди вече няма невъзможни неща. Мислите му и размислите на глас все повече и повече го отчуждават от приятелите му, от Ред. А какво точно се случва в главата му никой не знае. Франк Дарабонт крие това и от нас. Като че знаем какво следва, но не сме сигурни. Как ще го направи изведнъж, или просто ни е въртял на пръста си в продължение на два часа. Много загадки, въпреки че до момента не пропускаме нищо от филма.
Това е майсторството да пресъздадеш една добре заплетена история върху кино лента. Да я смесиш с драматична музика, лица на актьори, които като че са били заключени наистина в затвор. Драма в очите на Тим Робинс, отчаяние в тези на Гил Белоус, мъдрост и усещане за реалност и безизходица в тези на Морган Фриймън. Останалите са... просто пионки. Въпреки че главните ни герои са на дъното, мачкани през цялото време, те са тези които плетат нишката обвиваща загадката.
Филм за честта, независимо в колко малки количества е останала тя. Филм за вярата, късмета и съвпаденията, които може да променят живота ни. Трогателна история за приятелството и доверието. За силата на духа, и това каква воля може да притежава човек, за да изтърпи два месеца в една тъмна килия, два на два метра... да понесе всички онези тегоби и бичове на съдбата, размахваща силната и тежка ръка на безкомпромисен надзирател. Но няма нищо лошо, което да остане безнаказано. Както и всички добрини, които да останат не възнаградени. А надеждата, тя е над всичко. Тази която в малки или големи дози през цялото време крепи тези затворници. Тази която те отричат, но тайно се надява да не ги забрави.
"Рита Хейуърт и Изкуплението Шоушенк" - оттам започва всичко. Кратката история на Стивън Кинг, превърната във феноменален кинохит от талантливия Франк Дарабонт. Филм, който е удостоен със седем номинации на Академията. Един от най-коментираните филми за последните 15 години, и както повелява тенденцията, ще продължи да бъде така поне още толкова. Защото добрите филми се запазват във времето, а хората които се докоснат до историята, задължително намират нещо в характера си, което е свързано с преживяванията в затвора Шоушенк. Защото всичко е в духа, в мисълта и съзнанието. Когато физически тялото ти е пленено от студения камън на стените, единствено може да бъдеш свободен, уповавайки се на съзнанието.

»©« Batman Begins

През 2005-та година, като гръм от ясно небе, без много предварителен шум и овации за предстоящо филмово предизвикателство, се появи нова част (а може би цяло ново начало) от историята за черния рицар на Готъм Сити - Батман. Батман в началото (Batman Begins) - бях абсолютно против тази част, това... "продължение", като все още лошите спомените от Батман и Робин не се бяха изтрили от съзнанието ми. Последната ни известна част за Батман, преди творбата на Кристофър Нолан, беше пълен провал - д-р Клуни и бат Арни, в най-слабите им роли не само за десетилетието, а в цяло им творчество. Лош финал, за един велик филм започнат навремето, през далечната 1989 година от дарк-стайл режисьора Тим Бъртън. Кой не си спомня първия Батман, с Майкъл Кийтън, Джак Никълсън (с великолепното му превъплъщение в маниашкия образ на Жокера) и Ким Бейсинджър. Или пък продължението Батман се завръща, пак на Тим Бъртън, отново с Кийтън в ролята на Брус Уейн, но този път с Дани Де Вито (също толкова блестящ като предишния злодей, в ролята на Пингвина) и Мишел Пфайфър (ах, Жената Котка, отново съм влюбен). Няма да забравя и култовите изпълнения на Джим Кери (Гатанката) и Томи Лий Джоунс (Две Лица) в третата част (този път дело на Джоел Шумахер) - Батман Завинаги. Вал Килмър в ролята на милионера, а честта да изиграе красавицата до него, се падна на Никол Кидман. Яко си беше! И до там. Щеше ми се Батман и Робин никога да не го е имало. Даже тогава филмът успя да спечели награда за най-глупав филм - "Златна малинка"... No Comment!

Та с носталгия по миналото, с прехлас към произведенията на Тим Бъртън, прекрасната реализация на този символ на нощния живот и закрилник на справедливостта - Батман, не гледах с добро око на един не много известен режисьор (знаех само Мементо), с нови актьори в действие (някои от тях със здрава кариера и сериозни изпълнения, но в главната роля пак непознат за мен - Крисчън Бейл, това беше тогава разбира се). Прескочих я 2005-та, така и не го гледах!
Уви, с течение на времето разбрах повече за Нолан, харесах повече от филмите му, също така и Крисчън Бейл ми стана любим (или най-малкото симпатичен) актьор. Затова реших да дам втори шанс на Батман в началото.
И така започна... началото. Коренно различен стил от този, който се е запечатил в спомените ми от първите филми, тези на Тим Бъртън. И разбира се това е нормално. Малко е трудно да мериш нещо ново, различно, с нещо старо което вече се е превърнало в символ, а и влива само топли чувства у теб. Трудно или не, абстрахирах се от тези фактори и play!
Наистина доста различно разказана история, и показани неща за Брус Уейн и превръщането му в Батман, доста преди срещата с първия злодей - Жокера. Очаквах буквално нещо от сорта на Батман: Епизод I - уви, добре че очакванията ми не се сбъднаха.
Батман в началото си е втори шанс за цялата Батман поредица (още по-малко сега, когато очакваме продължението - Черният рицар (The Dark Night), отново на същия режисьор, и актьор в главната роля, и с новия Жокер - :( покойния Хийт Леджър...). От това, което се вижда на трейлъра и това, което коментират "разбирачите" ще да бъде събитието на лято 2008! Дано!

Филма започва с младия Брус Уейн играещ си заедно с негова приятелка в градината на семейното имение. Разбира се, случва се инциден, малчугана пада в стар кладенец, на дъното на който... вижда тунел, водещ към пещера... със страшни пищящи звуци и внушителен шум от тъмнината се появяват десетки прилепи - формира се страхът на Брус Уейн, нещото което по-късно ще се обърне в негова полза, и ще го направи по-силен: "Като малък се плашех от прилепи... време е престъпниците да споделят страховете ми!"
След това историята се прехвърли в "наши" дни, където откриваме Брус в затвора. Някакъв далечен азиатски затвор, наистина на майната си. Но героя ни не остава задълго там, скоро след една негова проява, след като е хвърлен в карцера, го посещава героя на Лиъм Нийсън - Хенри Дюкард. Изиграва важна роля в тренировката му. Като се замислиш, всички знаем че Батман умее разни трикове, дори и без играчките си, обаче откъде ги е научил?! Е тук добре се вижда. Най-доброто място да научиш всякакви бойни изкуства, техники да бъдеш "невидим" за другите, да си мистериозен... е един нинджа манастир високо в най-непроходимите планини на Хималаите. Е, да, и аз бях шашнат, като се чудех сега това Батман ли е, американска нинджа ли е?!
Слава богу, действието не се задържа много в Азия. Като разбра, че всъщност цялото му обучение е било вербуване, с цел да го превърнат в silent weapon на мирни и немирни хора, високо моралния Брус Уейн с много гръм и трясък бяга от манастира.
Намира начин, и се връща в Готъм. Неговият град, като вече е готов и напълно решен да прочисти улиците от изметта, която разваля обществото. Също така с много гняв в сърцето си, заради загубата на родителите си (е тук ще направя вметка: досега от познанията ми по Батман история, убиецът на родителите му беше Джак Нейпиър, по-късно превърнал се в Жокера... е да, ама в тази част, убиецът беше... обикновен крадец, който на всичко отгоре беше убит по-късно).

И така, с умения, много пари, решителност, Брус Уейн поема тежкия кръст на двойнствения живот, решен да изчисти мръсотията от Готъм, да накаже виновните, и да помогне на невинните. В цялото това приключение до него през цялото време е невероятно почтения Алфред (тук изигран от Майкъл Кейн). Готината, макар и с прекалено бебешка физиономия Рейчъл (Кейти Холмс), приятелката му от детството - нахакана прокурорка в общината. Гари Олдман (в ролята на ченгето Гордън) - впечатлен съм че психар, и такъв маниак по филмово минало, като Олдман е получил такава честна, и някак си невинна роля. Супер симпатичен ми беше през цялото време, и го гледах в абсолютно различна светлина. Интересно беше. Морган Фриймън, беше оръжейникът на Брус Уейн. Работещ в семейната му компания, запознат с всички оръжейни разработки и разбира се компетентен по използването им. Хубави моменти с новата "offroad машина" на Батман. Доста различна от тази, която досега бяхме виждали, беше си като танк.
Като цяло - добри нововъведения, добре преразказана историята за черния рицар и наистина, едно ново начало с висок потенциал да се превърне в класика. Остава само да чакаме продължението. Наистина съм с много големи надежди и очаквания по отношение на новото превъплъщение на Жокера... изглежда по-голям психопат дори и от Джак Никълсън навремето. Юли 2008... не е толкова далеч...

»©« Gone Baby Gone

И докато си вися тука в CCS, с хубава гледка към хотел Хемус, очаквам да започне прожекцията на филма We Own the Night... имам още време, така че ще ви разкажа за едно друго филмче, което гледах предната вечер (вкъщи де, но пък си заслужава обясненията). Говоря за Жертва на спасение (Gone Baby Gone). Един филм на добре познатия ни като актьор Бен Афлек (който е и съсценарист за филма), с участието на неговия по-малък брат Каси Афлек (за първи път го видях в Добрия Уил Хънтинг, една малка роля естествено), Морган Фриймън, Ед Харис и Мишел Монахан.
Драматичен филм, много трогателен и много противоречив. Защо смятам така ли?! Защото през цялото време имате усещането, че нещо нередно се случва, дори когато съзирате правилните (или по-скоро логичните) действия - реакции на героите. Или пък когато против волята на логичното и здравия разум, те се борят на всяка цена за истината.

Филмът започва доста описателно... встъпителни (мъдри) думи от страна на главния герой Патрик (героя на Каси Афлек). Също с известна доза меланхолизъм и набиващи ни чувствени помисли за хората около нас (тези които познаваме от малки, новите които срещаме, или всички в обкръжението ни... изпълващи забързаното ни ежедневие).
Историята е за отвлечено момиче. 6 годишната Аманда... изчезва от дома си. Бива отвлечена от неизвестни похитители, новините крещят името й през цялото време, лешоядите-репортери кръжат около пикантната новина (независимо че става въпрос за толкова дълбоки и тънки чувства, като тези да загубиш детето си).
Патрик и неговата "сътрудничка", както през цялото време я наричат (героинята на Мишел Монахан) се явяват нещо като частни детективи. Семейството на отвлеченото момиче ги наема с цел да подпомогнат търсенето (или може би да го оглавят, тъй като вярата им в полицията не беше особено голяма... не разчитаха те да са тези, които ще окрият детето).
Интересен е начина им на действия, реакцията на останалите които срещат (постоянно очакваха да са някакви по-възрастни, защото очевидно това ти дава вид на по-мъдър или човек с повече опит). Уви обаче, те бяха млади, и противно на подозренията на останалите, хич не бяха некомпетентни. Похватите им бяха много точни, познаваха добре контакта с хората (на всичко отгоре Афлек имаше толкова празен и дълбок син поглед, че през цялото време си мислех че от нищо не се страхува). Не ме разбирайте погрешно, физически не беше някой коравак да кажеш, че наистина се чувства в безопастност. От поведението му ясно си личеше как философски е много над повечето хора, с които филмът ни запознава.
От миг на миг действието се развива, намесва се полицейския отдел специализиран в откриването на изчезнали хора (оглавяван от героя на Морган Фриймън), както и две стари ченгета (Ед Харис и Джон Аштън).

Филмът ме грабна с... визията си. С музиката, която и за миг не ми даде повод да се усмихна. През двата часа докато гледах... имах пълно внимание, и абсолютно безсилие от сорта на: Аз по никакъв начин не знам как бих действал в такава ситуация. Не за паника, просто... нямам никакъв усет или... идея как да се ровя в неизвестното, за да изровя истината.
Имаше и много тежки и... спиращи дъха моменти, естествено с това режисурата си гони реализма. На ниво беше. А и съспенса от развръзката ще го усетите секунди преди да ви се разкрие истината, която през целия филм Патрик търсеше. Ще останете с приятно чувство ако сте били в същата посока на мисли като главния герой. Поне при мен така се получава.
Похвална е режисурата на Бен Афлек, човекът който създаде сценария на Добрия Уил Хънтинг (заедно с Мат Деймън, нека не забравяме това). Но все повече и повече това ми харесва, тъй като едва ли ще се спре дотук. Надявам се в бъдеще да има пак филми, дело на Афлек, и по възможност да са все така добри...

»©« The Bucket List

Попаднах на едно добро филмче, няколко дни преди новата година. Беше препоръчан от потребител на форума, който посещавам. Ставаше въпрос за новия филм с участието на Джак Никълсън и Морган Фриймън. Позачетох се малко в коментари, едно друго, трето-пето преди да си намеря филма и да го гледам. Синусоида! Променливи, повечето бяха против, че филма не струвал, че старците трябвало вече да си ходят от Холивуд, щото времето им минало, и понеже в класни филми не могат да се снимат, правят бози като тази. Оказа се че грешат... и то много! The Bucket List (Списъкът) е един чудесен филм. Много мъдър, изпълнем с доста истини, с човещина, много радост и искрен смят, тъга... много тъга.
Със захлас и маниашки интерес, пуснах филма в очакване да се насладя на доказаните професионалисти, а именно Фриймън и Никълсън, под режисурата на Роб Райнър (Rumor Has It..., The Story of Us, North, A Few Good Men, Misery и други). Каква се оказа историята? Проста на първо четене (мога ли да се изразя така?! защо не...). Двама мъже, от третата възраст, на които всеки момент може да им "чукне" часовника, разбират че здравословното им състояние е доста сериозно (в лош аспект). Единият, автомобилен механик (Фриймън), другият заможен бизнесмен (Никълсън), с големи инвестиции в недвиженото имущество, и повече ориентиран в градоустройсвото (абе собственик на клиники и болници)... се оказват с фатален срок, от който изхода е само един - смърт.

Та делейки една стая в болницата (собственост на единия), на единия му хрумва да направи списък с неща, които да направи (или най-малкото да опита) преди да си отиде от белия свят. Научаването за приближаващата му кончина, го депресира, и той зарязва списъка. Уви обаче, другия излязъл вече от своята депресия (осъзнал че няма време за губене и не му се ще да пропилява последните си 6 месеца в хленчене), подкрепя идеята за това... начинание: Списък с неща, които да направим преди да умрем.
И така започва приключението му. Единия достатъчно богат и луд, за да финансира всяко откачено събитие, другия достатъчно мъдър и човечен (Фриймън), с въпрос на вкус и доста жизнен опит, който попиваме с уважение във всеки един от онези моменти, след бурята на забавлението причинено от Никълсън.
Уважение най-вече и много мислене. Това ще възбуди у вас този филм. Както започнах, с изброяването... за истината, смеха (искрен), за преклонната възраст, уважението към остаряващите, нашите родители, родителите на другите. Всички около нас, хората, които създават нещо на тоя свят, борят се за него, милеят. И така, продължават нашето (човешкото съществуване).

Никак даже не са застаряващи. Перфектни са за ролята. Имат присъствието, което младите актьори нямат. Имат опита, който другите нямат, имат години, които и най-добрите братя Грим - с тонове грим, не биха постигнали като ефект. Това е Списъкът. Филм заслужаващ внимание, и достоен за подкрепа на морала, който си доизграждаме всеки ден. Лесно е да се мразим, да критикуваме и да прескачаме дреболиите около нас, уви обаче, не сме котки (не знам дали наистина живеят по 9 пъти... май не!), няма да ни се отвори шанс (било то преродени и като пчели, не че се прераждаме). Нали?! Толкова много теореми и алтернативни начини да се убедим сами себе си, че ще имаме още един възможност да направим нещата, които пропускаме (сме пропуснали). Обаче те са просто извинения, за да прескочим нещо, което толкова искаме, обаче нямаме куража да направим (или просто наистина не можем?!). Това е, списъкът... трябва ли да се окажем в тяхното положение, да играем карти измежду отделните редове, и да отброяваме оставащите 180 дни, докато зачеркваме лека полека неосъществените си мечти или морални подбуди. Не мисля така. Пожелавам ви приятно гледане, няма да останете разочаровани...

П.П. (Няколко месеца по-късно) Вече има официален превод на заглавието на филма. Уви не съм познал, че ще е Списъкът... затова пък е много по-впечатляващ и със сигурност ще привлече вниманието на много хора: "Ритни камбаната с финес" - да ви е честито!