»©« Se7en

"Сос за спагети. Още сос за спагети. Не предполагах, че човешката кожа е толкова еластична. Всъщност вените така прозират, че всеки момент може да се пръснат. Налягането на артериите ще предизвика масивен кръвоизлив, а той трябва да поживее още малко. Трябва да сменя кофата с повърнята, но... миризмите се смесват, ах не - отново е свършил в гащите. Дали идеята с бодливата тел около глезените и китките беше добра?! Тлъстак, прекалява, а може да погълне още. Грешка, не мисля че трябва да живее повече, стомахът му се е уголемил до толкова че един силен удар в него би го пръснал..."

Със сътворението на човека идват заниманията. Заедно с тях се взимат решения, които рано или късно са в противовес с природната хармония. Тогава мисълта, колкото и предпазлива, колкото и убедена да е в правотата си извършва грях. А мисловният такъв, скоро след това е последван и от физическата си форма. Смъртните грехове са седем на брой. 7едем (Se7en / Seven) е името на феноменалния трилър на режисьора Дейвид Финчър. Брилянтния сценарий е дело на Андрю Кевин Уокър. А често операторското око е било това на самия Финчър (не пропусна да отбележи верния фен на неговото творчество - Жорката). Прав е. Този филм е една грандиозна симбиоза между величие на история, напрегнат трил ефект и перфекционизъм при заснемането. Последван от малка цветова обработка на лентата в добавка към нестандартното звучене за гениалния композитор на филмова музика Хауърд Шор.

"Може би ще ми трябват още 200 броя. 'Ароматизатори с гаранция - ще променят усещането ви за природа', защо ли не вярвам на този евтин маркетингов трик. Нещо не е наред. Антибиотика май отказва, раните заздравяват все по-трудно. Поне съм избегнал гангрената. О, за малко да се разсея. Нямам право да изпитвам жал към един наркодилър и... педераст! Малки момченца, сигурно на това легло сте си прекарвали добре. Прекалено е - смрадта е ужасна. Но търпението ми, въпреки желание да повърна на секундата е по-силното чувство. Последна снимка за албума - о, да, каква разлика за изминалите 365 дни. Дано ченгетата не те довършат с всичкия този шум и причинен шок, когато нахлуят при теб..."

Детектив Съмърсет е на път да завърши кариерата си в полицията, отдел "Убийства". Толкова години отдаден на службата, лишил се от личен живот. Нищо чудно че в почти всички сцени с героя на Морган Фриймън обстановката се изразяваше в зловещ, прокобен мрак или непрекъснато се лееше дъжд. Не търся символика, просто упоменавам липсата на топли цветове. Дори привидното наличие на такива моментално беше похлупено от някоя фрапираща сцена. Свикнали сме в трилърите и заплетените кримки, яко да ни държат в напрежение. Буквално да си играят с мозъка ни, да го мяткат насам натам. Докато накрая или сами не стигнем до извода кой е големия престъпен ум, или по най-баналния начин не ни го покажат.

"Палеца и показалецът на дясната ми ръка кървят отново. Знаех си, че отрязах от епидермиса повече отколкото трябваше. Няма да зарастнат своевременно, но това всъщност не ме притеснява. Кървавата пихтия, която оставям след себе си, вместо нормален пръстов отпечатък съвсем ще ги обезкуражи да ме търсят във великата си база данни. Технологии. Да видим как ще реагират на тази прекрасна везна. Една унция плът, без кости, без хрущяли. Ах, защо ли му отне толкова време за да реши коя част от себе си да среже... човешка наивност..."

Детектив Милс е амбицията. Въпреки лудия свят, в който той и неофициалният му партньор се опитват да разрешават бруталните случаи, идеализмът му се губи някъде между сиво-черните фонове на престъпния и болен ум, разхождащ се на свобода и сеещ смърт по ужасяващ начин. Брад Пит е готин. Сега го смятаме за голяма работа като актьор и казваме че няма слаб филм. Така е, но за 1995 година, когато Седем се появява за първи пред публиката, Брад Пит е новакът. Точно пасващ на мястото си, реализиращ буен нрав, опитвайки се ревностно да докаже че е корав тип. Малко тупаник обаче никак не му е излишен и определено го вкарва в играта, по-здравомислещ с променени възгледи, но все така яростен в желанието си да се домогне до убиеца. На всичко отгоре и жена му е проблемна - не й понася тегобата на този неприветлив град. Гуинет Полтроу умее да плаче пред камера.

"Красива е, толкова е красива. Но гордостта й я заслепява. Сувенирът ми, нейният нос, ще стои доста добре на рафта вкъщи. Точно до ръката на наркодилъра. Колекция от греховни сувенири. Почти убеден съм, че не може да извика полиция, ще се самоубие преди да е изминала и една секунда. Загубата на достойнство, ако някой я види в този й вид докато все още разсъждава трезво..."

Гледах го и миналата година. Пак по това време. И преди това няколко пъти. От филмите, които са класика и които винаги могат да се впишат в "Какво да гледам тази вечер". Не е обикновен филм. Както се вижда, хората се влюбват в него, нищо че е толкова коварен, жесток и изпълнен с лудост и насилие. Човешката мисъл е невероятна. Изумява ме с всеки изминал ден. А начинът по който реализира идеите си - още един феномен. Още малко и ще заговоря, че проблема е в природата. Тъй като и човека е част от нея, съзнанието му не може да е напълно предсказуемо. Щом бягаме дори с 1% от пълната увереност, всичко е възможно. А точно тогава си мислиш, че няма какво да те учуди... влизаш в една жилищна сграда, почукваш на вратата, няма отговор, в този момент в дъното на коридора се появява някой, споглежда те, продължава към теб, вади пистолет и отчаяно открива огън.

"Какво беше това по-дяволите?! Нима планът ми ще остане недовършен?! Радвам се че поне приключих с онази курва. Похотливи човешки същества. Не го понасям вече. Само мисълта за съвършения чукаш инструмент и неговата фина изработка ме опияняват. Режеща похот - на ви сега, вкусете го. Дали мозъкът ви ще го проумее най сетне?! Това е грях и вие го консумирате. Защо са ви болести, като можеше да умрете от собствения си ужас и невъзприемчимост.
Но все пак, как ме откриха?! Възхитен съм. Налага се малка промяна в плана, но този надъхан детектив, как му беше името... дали ще успея да се домогна до малко повече информация за него?! Даа... Милс, детектив Милс, М-И-Л-С..."

Дейвид Финчър знае как да те срази. Гледаш го филма, държиш си ръката на устата. Присвиваш очи, изпитваш преклонение към гениалността на този съвършен трилър. Междувременно искаш да продължиш напред в историята и да разобличиш виновника. До момента не си видял нищо обичайно. Не те въртят на шиш по шаблона на крими трилъра. Ти гледаш Седем, преживяваш Седем и това ще ти държи влага доста пъти по седем след това. И усещането е винаги така силно. Защото величието на филма, това което си усещал през всичките 110 минути се крие в последните 10. Най-хубаво е когато посрещнеш финала с очакване и неразбиране. Засилват те с кадри, засилват те с потискаща музика, играят си с нервите, докато не настъпи час 7:01 и стане време за финала.
Някои просто го харесват. Други го помнят като велик и тежък филм. Аз обаче всеки път съм в напрежение, въпреки че знам какво ще се случи. Достатъчно ми е да гледам близките кадри с израженията на героите и цялата тази енергия, която е на път да се излее от екрана. Тежък е наистина. Велик е - потвърждавам. За мен обаче, това е просто шедьовърът на Дейвид Финчър - 7едем...

»©« True Romance

Подобно на случката със Скалата, слушайки любими саундтраци в YouTube засякох привлекателната мелодия на Истински романс (True Romance), отново дело на Ханс Зимър. Този път коренно различно звучене от стилът му, всички онези тежки и епични бумтежи, липсват! Което е учудващо, като се има предвид че това не е най-първата му композиция за филм, но пък определено идеално пасваща за историята.
Това е един от филмите, които си спомням от детство. Колко... да съм бил на 10, когато имаше някаква видео касетка или по нелегален канал засякох Истински романс. Филмът беше доста популярен, защото в него се споменаваха повече от популярни имена. Не само като актьорски състав, а като режисьорска и сценаристка позиция. Хареса ми следният коментар: "Tony Scott vs Quentin Tarantino. The winner? Us!". Първият, отново режисьор - представил на публиката филми като Топ Гън, Ченгето от Бевърли хилс 2, Дни на грохот, Последният бой скаут. Вторият, този път само като сценарист, впечатлил аудиторията с великата Глутница кучета. Хората като тях, работещи заедно са синоним на сигурен успех. Защото Тони Скот може да направи филмът силен, шумен и много интензивен, с интересна гледна точка и много тръпка. Защото Куентин Тарантино пише такива сценарии, че е винаги удоволствие да проследиш шантавите му мисли по даден въпрос. Спомняте си разсъжденията по адрес на Like a Virgin на Мадона (от Глутница кучета) или пък всички онези простотии относно четвърт паунд чийз бургера (от Криминале).
Но този път историята не е просто пълна с налудничави и забавни мисли. Има провокативни диалози и много приятен хумор. А подбора на актьори за ролите отново е така съвършен, че в симбиоза със сценария се получава една увлекателна лента.
Крисчън Слейтър, Патриша Аркет, Денис Хопър, Брад Пит, Кристофър Уокън, Гари Олдман, в допълнение - Майкъл Рапапорт, Том Сайзмор, Крис Пен, Самюъл Л. Джаксън (макар и за 1 минута и 40 секунди), Сол Рубинек, Бронсън Пинчот. Толкова много имена нали? Но една от най-яките роли във филма се пада на Вал Килмър. Няма да забравя първия път като гледахме филма. Коментираме... къде по дяволите е Вал Килмър, защото маса неща се случиха в него, а гледащите с недоумение не разбират, как така са пропуснали героя на Вал. До момента в който някой не се провикна: "Ментора!" - тогава разбираш колко гениален е Тарантино като сценарист, и колко оригинално са разпределени ролите между отделните звезди. Жесток филм!
Истински романс е една красива история, оприличавана на Бони и Клайд на 90-те, както и на модерните Ромео и Жулиета. Със сигурност запознанството между забавния тип Кларънс и сексапилната Алабама (какво име, а?!) е една от най-романтичните сцени, които съм гледал някога. Както и обяснението им в любов. Изобщо играта и на двамата - Слейтър и Аркет си пасваше. Родени са за ролите във филма и за двамата, мисля че това е най-добрата им кино изява.
Гари Олдман психар както винаги, Денис Хопър с малка, но запомняща се роля - особено с историята за сицилианците. Кристофър Уокън, адмирациите ми към него никога не са били тайна, тук също си ги заслужава.
Но най... най-феноменалната изява е тази на Брад Пит! Познавате ли Флойд?! Не го познавате... сигурен съм, че след Истински романс, ще го запомните за винаги. Страхотен беше, а Брад Пит в тази роля е велик. Нещо толкова просто, поддържащо, но блестящо на фона на цялата суматоха, която се случва на екрана. Пак трябва да изкажем благодарности към Тарантино, че е измъдрил такъв образ като Флойд, на човекът отговарящ за кастинга, че е избрал Брад Пит за ролята... и на Тони Скот, че е вмъкнал тази изява във филма си.
Хубав филм. Стар, но много хубав. На места даже се трогвах от музиката, особено когато слушах Алабама и нейните душевни излияния. Изпълнен с романтика, преобладаващ хумор и необратими ситуации. А когато от всички страни си заобиколен от дула, единствения шанс да се измъкнеш е - силата на любовта. Истински романс...

»©« Snatch.

Вчера, цяла сутрин пълня главите на колегите с цицати и припомнянки от филма Гепи. (Snatch.) - другата класика на Гай Ричи (нямаше как да не си го гледам отново, като се има предвид че миналата седмица се смях като дете на Две димящи дула). И след моето изказване за 12-те гладни прасета, които 3-4 дена не са яли нищо, и ако имаш 100 кг труп, разфасован на 6 части, и им ги метнеш... ще го опоскат за 6 минути, което правело по 1 кг чисто месо на свиня, за 1 минута... оттам и изрази: "Лаком като прасе" - при което един колега не издържа и каза: "Много лоши филми гледаш!" :)
Така е! Много са лоши. Неповторимия "хумор" (стил) на Гай Ричи, още един път след Две димящи дула. Значи ако там беше повече излагането на всички престъпници, и тяхната некадърност, независимо колко печени го даваха... то тук, имаме още повече светове, намесени... този път в търсенето на един (краден) диаманд.
Турчина (Джейсън Стейтъм), Томи (Стивън Греъм), Тухлата (Алан Форд - е тоя беше най-противния от всички), Мики О'Нийл (Брад Пит), брат'чеда Ави (Денис Фарина), Борис Неубиваемия (Рейд Сербеджиа), Тони Куршумения Зъб (Вини Джоунс - филм на Гай Ричи без него и Джейсън Стейтъм, е като ранните филми на Скорсезе без Робърт Де Ниро), постоянно гризящия ноктите си Дарън (Джейсън Флеминг) и Франки Четирите (Шибани) Пръста (Бенисио Дел Торо)... както и още един, двама, трима... честно казано много образи, замесени в историята за един 84 каратов диаманд, която започва от една еврейска (хм, банка) в Антверпен, и завършва пак с евреи, ама в Лондон.

Много псувни, много лафове и отново много непредвидими ситуации. Не се привързвайте към никой от героите, защото рискувате да загубите любимеца си, я в някоя случайна престрелка срещу куче, я докато си стои вързан за стола с качулка на главата - или пък в тясно коридорче, на някакъв издухан бар.
Безспорно обаче, може да се влюбите във всички герои (като изключим Тухлата, казах ви - това е гангстера свиневъд, чиито думи оглавиха началото на ревюто ми, за прасетата и това колко бързо могат да "оправят" един мъртвец, ако са достатъчно гладни). И защо можете. Заради увличащата история и всичките тези неслуки дето ги сполетяват. Или пък техния благ нрав. Сещате се как Вини Джоунс троши вратове без да му мигне окото, или пък стреля със същото спокойствие и без свян, използвайки своя Desert Eagle .50 :) Ама, когато брат'чеда Ави му каза да разпори кучето, и да вземе диаманта... хахаха, трябва да се види. А и вероятно си спомняте какво беше в Две димящи дула, със сина му.
Какво да кажем за Мики О'Нийл и цялата група "мангали" (както я водеха при превода). Жестоки са, и като говор и като поведение... а като непредсказуемост и "Мафия", се оказа най-най-! Всъщност ги наричаха "parkies", заради начина им на живот - някъде там на равна поляна, с много мръсни и миризливи каравани, образуващия тяхния свят катун. Е те си бяха щастливи. А като си отвореше устата (Брад Пит), се чуваше нещо което не беше ирландски, не беше английски... а мангалски! И на всеки път: "К'во?!" от страна на Турчина, групичката мангали, дето все стояха с Мики, повтаряха казаното на висок глас.
Е написано няма да е толкова смешно, колкото да се види.

И в крайна сметка след масата муниции, псувни, заплашителни реплики, свине, чукове, сабли и... една камара мъртъв народ (все главни герои) всичко като ще да излезе на чисто. Обаче кой няма да е мръсен след такова мазало?! Сигурно пак си мислите, че ще има хепи-енд в стила на Гай Ричи (криминален хепи-енд) - може и да сте прави. С чудене не става, това мога да ви кажа.
За малко да забравя - саундтрака - страхотен! Има върхови моменти с още по-великолепен саунд. За справки, един сърч с Чичко Гугъл и ще си го намерите (за прослушване). Повече от това няма да ви кажа, защото чувам грухтенето на свинете... а това никак не ме кара да се чувствам спокоен! Трябва да тръгвам, преди да са дошли германците - така че, до скоро!