»©« Se7en

"Сос за спагети. Още сос за спагети. Не предполагах, че човешката кожа е толкова еластична. Всъщност вените така прозират, че всеки момент може да се пръснат. Налягането на артериите ще предизвика масивен кръвоизлив, а той трябва да поживее още малко. Трябва да сменя кофата с повърнята, но... миризмите се смесват, ах не - отново е свършил в гащите. Дали идеята с бодливата тел около глезените и китките беше добра?! Тлъстак, прекалява, а може да погълне още. Грешка, не мисля че трябва да живее повече, стомахът му се е уголемил до толкова че един силен удар в него би го пръснал..."

Със сътворението на човека идват заниманията. Заедно с тях се взимат решения, които рано или късно са в противовес с природната хармония. Тогава мисълта, колкото и предпазлива, колкото и убедена да е в правотата си извършва грях. А мисловният такъв, скоро след това е последван и от физическата си форма. Смъртните грехове са седем на брой. 7едем (Se7en / Seven) е името на феноменалния трилър на режисьора Дейвид Финчър. Брилянтния сценарий е дело на Андрю Кевин Уокър. А често операторското око е било това на самия Финчър (не пропусна да отбележи верния фен на неговото творчество - Жорката). Прав е. Този филм е една грандиозна симбиоза между величие на история, напрегнат трил ефект и перфекционизъм при заснемането. Последван от малка цветова обработка на лентата в добавка към нестандартното звучене за гениалния композитор на филмова музика Хауърд Шор.

"Може би ще ми трябват още 200 броя. 'Ароматизатори с гаранция - ще променят усещането ви за природа', защо ли не вярвам на този евтин маркетингов трик. Нещо не е наред. Антибиотика май отказва, раните заздравяват все по-трудно. Поне съм избегнал гангрената. О, за малко да се разсея. Нямам право да изпитвам жал към един наркодилър и... педераст! Малки момченца, сигурно на това легло сте си прекарвали добре. Прекалено е - смрадта е ужасна. Но търпението ми, въпреки желание да повърна на секундата е по-силното чувство. Последна снимка за албума - о, да, каква разлика за изминалите 365 дни. Дано ченгетата не те довършат с всичкия този шум и причинен шок, когато нахлуят при теб..."

Детектив Съмърсет е на път да завърши кариерата си в полицията, отдел "Убийства". Толкова години отдаден на службата, лишил се от личен живот. Нищо чудно че в почти всички сцени с героя на Морган Фриймън обстановката се изразяваше в зловещ, прокобен мрак или непрекъснато се лееше дъжд. Не търся символика, просто упоменавам липсата на топли цветове. Дори привидното наличие на такива моментално беше похлупено от някоя фрапираща сцена. Свикнали сме в трилърите и заплетените кримки, яко да ни държат в напрежение. Буквално да си играят с мозъка ни, да го мяткат насам натам. Докато накрая или сами не стигнем до извода кой е големия престъпен ум, или по най-баналния начин не ни го покажат.

"Палеца и показалецът на дясната ми ръка кървят отново. Знаех си, че отрязах от епидермиса повече отколкото трябваше. Няма да зарастнат своевременно, но това всъщност не ме притеснява. Кървавата пихтия, която оставям след себе си, вместо нормален пръстов отпечатък съвсем ще ги обезкуражи да ме търсят във великата си база данни. Технологии. Да видим как ще реагират на тази прекрасна везна. Една унция плът, без кости, без хрущяли. Ах, защо ли му отне толкова време за да реши коя част от себе си да среже... човешка наивност..."

Детектив Милс е амбицията. Въпреки лудия свят, в който той и неофициалният му партньор се опитват да разрешават бруталните случаи, идеализмът му се губи някъде между сиво-черните фонове на престъпния и болен ум, разхождащ се на свобода и сеещ смърт по ужасяващ начин. Брад Пит е готин. Сега го смятаме за голяма работа като актьор и казваме че няма слаб филм. Така е, но за 1995 година, когато Седем се появява за първи пред публиката, Брад Пит е новакът. Точно пасващ на мястото си, реализиращ буен нрав, опитвайки се ревностно да докаже че е корав тип. Малко тупаник обаче никак не му е излишен и определено го вкарва в играта, по-здравомислещ с променени възгледи, но все така яростен в желанието си да се домогне до убиеца. На всичко отгоре и жена му е проблемна - не й понася тегобата на този неприветлив град. Гуинет Полтроу умее да плаче пред камера.

"Красива е, толкова е красива. Но гордостта й я заслепява. Сувенирът ми, нейният нос, ще стои доста добре на рафта вкъщи. Точно до ръката на наркодилъра. Колекция от греховни сувенири. Почти убеден съм, че не може да извика полиция, ще се самоубие преди да е изминала и една секунда. Загубата на достойнство, ако някой я види в този й вид докато все още разсъждава трезво..."

Гледах го и миналата година. Пак по това време. И преди това няколко пъти. От филмите, които са класика и които винаги могат да се впишат в "Какво да гледам тази вечер". Не е обикновен филм. Както се вижда, хората се влюбват в него, нищо че е толкова коварен, жесток и изпълнен с лудост и насилие. Човешката мисъл е невероятна. Изумява ме с всеки изминал ден. А начинът по който реализира идеите си - още един феномен. Още малко и ще заговоря, че проблема е в природата. Тъй като и човека е част от нея, съзнанието му не може да е напълно предсказуемо. Щом бягаме дори с 1% от пълната увереност, всичко е възможно. А точно тогава си мислиш, че няма какво да те учуди... влизаш в една жилищна сграда, почукваш на вратата, няма отговор, в този момент в дъното на коридора се появява някой, споглежда те, продължава към теб, вади пистолет и отчаяно открива огън.

"Какво беше това по-дяволите?! Нима планът ми ще остане недовършен?! Радвам се че поне приключих с онази курва. Похотливи човешки същества. Не го понасям вече. Само мисълта за съвършения чукаш инструмент и неговата фина изработка ме опияняват. Режеща похот - на ви сега, вкусете го. Дали мозъкът ви ще го проумее най сетне?! Това е грях и вие го консумирате. Защо са ви болести, като можеше да умрете от собствения си ужас и невъзприемчимост.
Но все пак, как ме откриха?! Възхитен съм. Налага се малка промяна в плана, но този надъхан детектив, как му беше името... дали ще успея да се домогна до малко повече информация за него?! Даа... Милс, детектив Милс, М-И-Л-С..."

Дейвид Финчър знае как да те срази. Гледаш го филма, държиш си ръката на устата. Присвиваш очи, изпитваш преклонение към гениалността на този съвършен трилър. Междувременно искаш да продължиш напред в историята и да разобличиш виновника. До момента не си видял нищо обичайно. Не те въртят на шиш по шаблона на крими трилъра. Ти гледаш Седем, преживяваш Седем и това ще ти държи влага доста пъти по седем след това. И усещането е винаги така силно. Защото величието на филма, това което си усещал през всичките 110 минути се крие в последните 10. Най-хубаво е когато посрещнеш финала с очакване и неразбиране. Засилват те с кадри, засилват те с потискаща музика, играят си с нервите, докато не настъпи час 7:01 и стане време за финала.
Някои просто го харесват. Други го помнят като велик и тежък филм. Аз обаче всеки път съм в напрежение, въпреки че знам какво ще се случи. Достатъчно ми е да гледам близките кадри с израженията на героите и цялата тази енергия, която е на път да се излее от екрана. Тежък е наистина. Велик е - потвърждавам. За мен обаче, това е просто шедьовърът на Дейвид Финчър - 7едем...

»©« Iron Man

Темата за филмиране на популярни комикси (предимно тези на Марвъл) не е нова. Запознатите си спомнят много добре началото, с мутантите Х, след това великолепието на човеко-паяка, споделило момента на славата с четиримата фантастични. Дори Бен Афлек направи популярен слепият адвокат, а след това жена му възроди образа на секси воина Електра. А някъде там си спомням, че пресъздадоха романтична комикс история с главен герой - един много голям и зелен грозник. Схванахте идеята, но явно в Холивуд искат да разкатаят комикс индустрията, или просто да доставят удоволствие на зрителя, фен и колекционер на някоя сносна арт поредица.
Този път заглавието е Железния човек (Iron Man). В ролята на режисьора се изживява актьорът (защото има повече роли, отколкото режисирани филми) Джон Фаврю. Който в някои филмчета е доста симпатичен и забавен, но в тези които режисира, някак си - не кефи. С две думи - режисурата му е зле. Или нарочно го прави като за деца, или самият той до толкова може да напъне един сюжет. Ако ще пресъздават комикс герой, който има голяма история и сериозен рейтинг, то трябва да се положат повече усилия освен компютърните ефекти. Стига с тия ефекти де - знаем че всичко може да се направи, включително филм от А до Я, само с помощта на компютър и на всичко отгоре героите вътре ще изглеждат като истински хора.

Джон Фаврю се е опитал да вмъкне това "нещо" в своя нов филм. Нарича се Робърт Дауни Младши. Вече не толкова Младши, тук там се виждам бели косъмчета в косата му (въпреки че играе 21 годишния Тони Старк), актьорът все още пази своя чар, сценично поведение, което в подходящите ситуации разсмива публиката до необходимото ниво, и я спира от напускане на залата. Може спокойно да се каже - Робърт Дауни и роботът изнесоха филма (и му донесоха заветните 5.5 точки). Макар че не само той беше сред звездите, озаряващи феноменът Железния човек. Гуинет Полтроу, Джеф Бриджис и Терънс Хауърд заемаха другите важни места в историята. Гуинет беше Пепър Потс - асистентката на Тони Старк, тази която постоянно му слугуваше и тайничко беше влюбена в шефа си. Джеф изпълнява ролята на един коварен гологлав, но с внушителна брада (прилича на Астор, няма какво да се чудим) бизнеснем, приятел на Тони Старк (и на баща му), помагащ му в делата по управление на оръжейната компания. За Терънс остана една роля, която ще вземе по-дейно участие във втората част на филма (мда, щяло продължение да има), а именно тази на Джим Роудс (War Machine). От изброените, вече отбелязах че Робърт Дауни успя да вдъхне малко живец. За жалост останалите трима се бореха за призовото последно място в изпълненията си. Г-ца Полтроу - можеше ли да е по-безидейна играта й? Защо изобщо се е снимала в този филм? Ами Джеф Бриджис? Не от всеки става гаден тип, а и ако се опитваш да правиш отрицателен герой - постарай се повече, стига стиска зъби. Набръчканото чело, докато изказваш манифеста на злодея, не те прави готин! А Терънс... ах, Терънс. Този беше марионетка в ръцете на Старк. А играе някакъв военен, с висока титла. Добре че всичко това е една комикс историята, в противен случай - Светът ще си има проблеми!

Сюжета? О, да! Нападение на Тони Старк, отвличането му, и заставянето му да построи ракета в пещерни условия. Ракета, която ако попадне в ръцете на някой зъл ум, ще има много лоши последици. Обаче какво прави технически грамотния бизнесмен? Прави си един железен човек, с който разбива цялата терористична група, която седмици преди това го беше отвлякла. И това е само началото. Следва светски живот, промяна в характера на героя и нови и нови версии на железния човек.
Споменах ви в началото за едно роботче. Асистента на Тони Старк по време на конструирането. Една симпатична машинка, която уж му помагаше, но в повечето случаи само пръскаше нагоре надолу с пожарогасителя (най-вече в лицето на господаря си). Но пак нищо ново. С цялото му скърцане, свирукане и кимане, тоя робот приличаше на предшествениците си R2D2, C-3PO и всички останали такива.
Мне, не исках да го гледам, но потенциална среща да се видиш с бившата си, променят нещата. Все пак й доказах, че филмът е бозав и освен едноминутни дози смях породени от глупост или нелеп опит за хумор, друго няма какво да те израдва в Железния човек.
Безспорно по-добър от Патфайндър, но може би толкова зле колкото Спайдърмен 3. Поне я нямаше сълзливата мелодрама, която да ни разкъса сърцето по време на двата часа "забавление". Може да го пробвате, но наистина, не е задължително!

»©« Great Expectations

Големите надежди (или Големите очаквания), в оригинал Great Expectations... екранизация, по книгата на Чарлз Дикенс. В по-различен стил от първата такава, тази от 1946 година. На режисьора Алфонсо Куарон (боравещ с уникални изразни средства, с особен поглед на нещата, способен да реализира една такава стара творба, с голям успех, по такъв... по-модерен начин отколкото времето й увещава). С участието на Итън Хоук, Гуинет Полтроу, Ан Банкрофт и Робърт Де Ниро. Все големи имена, нали!? Но не само те правят филма.
Така например всеки път като слушам някоя определена част от саундтрака на филма... и всичко в мен се обръща на спомени. Към самия него (филмът), към героите, към спомените по любовта като цяло. Големите очаквания е една... увличаща, страстна, романтична и много драматична история. С толкова противоречиви чувства за правилните постъпки... за моментната наслада, за очакването и... риска: да изтърпиш с надеждата, че в бъдеще мечтата ти ще се сбъдне, или просто да се отдадеш на мига.
В борба с творческата си натура, с невъзможността да забрави любовта си, героя на Итън Хоук попада в една среда напълно непозната за него. С непрестанни мисли, дали някой не си играе с него - някой с достатъчно пари и власт, с недостатъчно здрав разум (героинята на Ан Банкрофт). Там някъде той среща и нея - Естела, момичето на живота му (Гуинет Полтроу). Но всичко това, така добре заплетено, така добре отвлечено от логиката, че накрая плаща на мистерията се вдига от Лъстиг (Робърт Де Ниро). Един затворник, от дълбокото детство на Фин (Итън Хоук). Нещо което е било далеч забравено, всъщност се оказва ключова фигура в неговото бъдеще.

Историята не е лоша. Накратко ви представих героите. Важно е възприятието. Например сега докато слушам Kissing in the Rain или Mono - Life in Mono... се изпълвам с романтика, с меланхолия, тъга, радост, спомени. Подобно на героя, преживявам отново и отново добри и лоши минали моменти. Загърбени?! Или просто в голямо очакване?! Никой не може да каже. Но не спирам песента, и се сещам за първия миг в който я видях. И подобно на Естела се запечатва в съзнанието ми. Подобно на Фин, понякога блуждая нощем... или заспивам с мисълта за нея. И това няма да се промени :( Независимо колко далече е тя от мен, независимо дали се поддава или не на чувствата си.

Споменах за Алфонсо Куарон, и начина му на режисиране. Добро е, защото прекрасно е уловил чувството наречено... любовна слабост. Тръпка, първичност... похотта и желанието към противоположния пол. Не може да не признаем и добрата игра на актьорите, тъй като те са тези, чиито лица ще се запомнят. Дали в сцената в която Хоук и Полтроу се виждат за първи път, след дълго време, в Ню Йорк... със слънчевата коса на Естела, с жадния поглед на Фин... Дали когато той тича в дъжда, за да я покани на танц, и когато страстно впиват устните си, обливани от плачът нощното небе...
Безспорно това ще остане един от любимите ми филми. Ще се наслаждавам както на музиката му, така и на запомнящите се сцени. Ще прехвърлям спомените в съзнанието си. Ще заспивам усмихнат или облян в сълзи. Това няма да се промени. Не и докато все още съм с разсъдъка си. Не искам да чакам толкова дълго като героя от филма. Но имам ли избор ако желанието и привличането е също толкова голямо колкото неговото!? Ако любовта ми е толкова силна като неговата.
Безкористно отдаване, себеотрицание...
Спомням си, че отдавна исках да гледам този филм (това беше преди 2 години). Не можех да го открия... но много исках да го гледам (незнаех наистина защо). Докато не го намерих, гледах го... влюбих се в него. И оттогава, той е винаги с мен. Обикновено филм не се задържа толкова дълго поради една или друга причина. Но този... си го пазя. Подобно на много други... емоции...

» back to top

Great Expectations... screen version based on Charles Dickens' book. Made in a different style than the first one from 1946 from the producer Alfonso Cuarón (using a unique means of expression, with a strange view about the things, capable to make such an old work, with great success, in such... more modern way than it's time advises). Starring Ethan Hawke, Gwyneth Paltrow, Anne Bancroft and Robert De Niro. They are all big names right!? But they are not the only ones that make the movie.
For example, every time I listen to a specific part of the movie's soundtrack... and everything turns into memories in side me. Towards it (the movie), towards the characters, towards the memories of the love in general. The Great Expectations are a... carrying away, passionate, romantic and very dramatic story. With so many mixed feelings about the right actions... about the momentary pleasure, about the expectation and... the risk: to stand with the hope that in the future your dream will come true, or just to feel the moment.
Fighting against his nature, with the impossibility of forgetting his love, Ethan Hawke's character comes across a completely unknown to him environment. With inescapable thoughts whether she's not playing with him – someone with enough money and power, with enough common sense (Anne Bancroft's character). Somewhere out there he meets her – Estella, the girl of his life (Gwyneth Paltrow). But all this is so well tangled, so well abstracted from logic, that at the end the mystery curtain is lifted up by Lustig (Robert De Niro). A prisoner from the deeply in Finn's childhood (Ethan Hawke). Something that was long forgotten turns out to be key figure in his future.

The story is not bad. I introduced the characters briefly. More important is the perception. For example now when I listen to Kissing in the Rain or Mono – Life in Mono... I fill myself with romance, with melancholy, sadness, joy, memories. Similar to the character I live it over and over again good and bag moments. Casted aside?! Or just in great expectation?! No one can say. But I don't stop the song, and I remember for the first time I saw her. And similar to Estella she is sealed in my memory. Similar to Finn I sometimes wander in the night... or fall asleep with the thought of her. And this won't change :( No matter how far away from me she is, no matter if she gives in or not to her feelings.

I mentioned Alfonso Cuarón and his way of producing. It's good, because he captured magnificently the feeling called... love weakness. A shiver, primitiveness... the lust and the desire towards the opposite sex. We can't deny the good actors play, because they are the ones who's faces will be remembered. Whether it is the scene where Hawke and Paltrow see each other for the first time, after a long time, in New York... with Estella's sunny hair, with Finn's impatient look... Whether it is when he runs in the rain to invite her for a dance and when they passionately press their lips, while the rain pores over from the night sky...
Undoubtedly this is going to stay on of my favourite movies. I will enjoy the music as well as the unforgettable scenes. I will run through the memories in my mind. I will fall asleep smiling or drowned in tears. This won't change. Not until i haven't lost my reason. I don't want to wait as much as the character in the movie. But do I have a choice if the desire and the attraction his as big as his?! If my love is as strong as his.
Unselfish commitment, self-denial...
I remember that I want to see this movie for a long time (this was 2 year ago). I couldn't find it... but I really wanted to watch it (I didn't know why). Until I did find it, I watched it... I fell in love with it. And since then, it is always in me. Usually a movie doesn't stay in me that long for one reason of another. But this one... I keep it. Similar to other... emotions...

» translated by Ilienna