»©« Iron Man

Темата за филмиране на популярни комикси (предимно тези на Марвъл) не е нова. Запознатите си спомнят много добре началото, с мутантите Х, след това великолепието на човеко-паяка, споделило момента на славата с четиримата фантастични. Дори Бен Афлек направи популярен слепият адвокат, а след това жена му възроди образа на секси воина Електра. А някъде там си спомням, че пресъздадоха романтична комикс история с главен герой - един много голям и зелен грозник. Схванахте идеята, но явно в Холивуд искат да разкатаят комикс индустрията, или просто да доставят удоволствие на зрителя, фен и колекционер на някоя сносна арт поредица.
Този път заглавието е Железния човек (Iron Man). В ролята на режисьора се изживява актьорът (защото има повече роли, отколкото режисирани филми) Джон Фаврю. Който в някои филмчета е доста симпатичен и забавен, но в тези които режисира, някак си - не кефи. С две думи - режисурата му е зле. Или нарочно го прави като за деца, или самият той до толкова може да напъне един сюжет. Ако ще пресъздават комикс герой, който има голяма история и сериозен рейтинг, то трябва да се положат повече усилия освен компютърните ефекти. Стига с тия ефекти де - знаем че всичко може да се направи, включително филм от А до Я, само с помощта на компютър и на всичко отгоре героите вътре ще изглеждат като истински хора.

Джон Фаврю се е опитал да вмъкне това "нещо" в своя нов филм. Нарича се Робърт Дауни Младши. Вече не толкова Младши, тук там се виждам бели косъмчета в косата му (въпреки че играе 21 годишния Тони Старк), актьорът все още пази своя чар, сценично поведение, което в подходящите ситуации разсмива публиката до необходимото ниво, и я спира от напускане на залата. Може спокойно да се каже - Робърт Дауни и роботът изнесоха филма (и му донесоха заветните 5.5 точки). Макар че не само той беше сред звездите, озаряващи феноменът Железния човек. Гуинет Полтроу, Джеф Бриджис и Терънс Хауърд заемаха другите важни места в историята. Гуинет беше Пепър Потс - асистентката на Тони Старк, тази която постоянно му слугуваше и тайничко беше влюбена в шефа си. Джеф изпълнява ролята на един коварен гологлав, но с внушителна брада (прилича на Астор, няма какво да се чудим) бизнеснем, приятел на Тони Старк (и на баща му), помагащ му в делата по управление на оръжейната компания. За Терънс остана една роля, която ще вземе по-дейно участие във втората част на филма (мда, щяло продължение да има), а именно тази на Джим Роудс (War Machine). От изброените, вече отбелязах че Робърт Дауни успя да вдъхне малко живец. За жалост останалите трима се бореха за призовото последно място в изпълненията си. Г-ца Полтроу - можеше ли да е по-безидейна играта й? Защо изобщо се е снимала в този филм? Ами Джеф Бриджис? Не от всеки става гаден тип, а и ако се опитваш да правиш отрицателен герой - постарай се повече, стига стиска зъби. Набръчканото чело, докато изказваш манифеста на злодея, не те прави готин! А Терънс... ах, Терънс. Този беше марионетка в ръцете на Старк. А играе някакъв военен, с висока титла. Добре че всичко това е една комикс историята, в противен случай - Светът ще си има проблеми!

Сюжета? О, да! Нападение на Тони Старк, отвличането му, и заставянето му да построи ракета в пещерни условия. Ракета, която ако попадне в ръцете на някой зъл ум, ще има много лоши последици. Обаче какво прави технически грамотния бизнесмен? Прави си един железен човек, с който разбива цялата терористична група, която седмици преди това го беше отвлякла. И това е само началото. Следва светски живот, промяна в характера на героя и нови и нови версии на железния човек.
Споменах ви в началото за едно роботче. Асистента на Тони Старк по време на конструирането. Една симпатична машинка, която уж му помагаше, но в повечето случаи само пръскаше нагоре надолу с пожарогасителя (най-вече в лицето на господаря си). Но пак нищо ново. С цялото му скърцане, свирукане и кимане, тоя робот приличаше на предшествениците си R2D2, C-3PO и всички останали такива.
Мне, не исках да го гледам, но потенциална среща да се видиш с бившата си, променят нещата. Все пак й доказах, че филмът е бозав и освен едноминутни дози смях породени от глупост или нелеп опит за хумор, друго няма какво да те израдва в Железния човек.
Безспорно по-добър от Патфайндър, но може би толкова зле колкото Спайдърмен 3. Поне я нямаше сълзливата мелодрама, която да ни разкъса сърцето по време на двата часа "забавление". Може да го пробвате, но наистина, не е задължително!

»©« Jumper

Рано тази сутрин, в 4 часа българско време е започнала церемонията по връчването на 80-те годишни награди Оскар. Както споделих онзи ден успях да изгледам всички стойностни претенденти (което прави 85% от всички филми споменати в номинациите) и спах като къпан, тайно надяващ се сутринта да науча кой кого и да остана приятно изненадан. Резултатите бяха следните: най-добър филм се оказа Няма място за стари кучета, най-добър актьор Даниъл Дей-Луис, най-добра актриса Марион Котияр. Останалите може сами да си ги проследите... а, да не забравя - най-добра анимация, разбира се, Рататуй.
И така, с облекчение, че нещата се развиха подобаващо (е разбира се тук там очаквах други победители, но какво да се прави) и за първи път в моята история на киноманиак бях толкова запознат с това, което се случва, реших тази вечер да няма невъзможни места. Исках нещо релаксиращо, неангажиращо, кратко, комерсиално, без много социологичен напън и драми. Избрах произведението на Дъг Лиман, наречено Телепорт (Jumper). Отново екранизация на популярен Марвъл комикс, много напомнящ ни други от героите на въпросната компания за супер герои, но същевременно поднасяща ни нещо ново (като супер сили). Въпросните jumpers (скачачи) имат способността да се телепортират от място на място, познато им (било то от преживяване, или просто снимка - стига да имат достатъчно концентрация). Скачат си хората, тук там, я в Лондон, я закуска на върха на главата на Сфинкса - много куул. Разбира се както ни е научил добрия стар Питър Паркър - с голямата сила идват големите отговорности. Банално, но факт за всички ненормални хора, имащи някакво нестандартно умение спрямо останалите.
Дейвид (Хейдън Кристенсен) започва историята си малко в детство. Бил е проблемно дете, майка му (Даян Лейн) ги напуснала когато той е бил само на 5 годинки, трудно детство с не особено загрижен баща (Майкъл Рукър), един от гиговете в училището, тайно влюбен в едно готино момиче. След поредната изцепка на главния побойник, Дейвид попада върху тънък лед и секунди след това се озовава във водата. В момент на паника, ужас у останалите (и особено в бълбукащия главен герой), последния се озовава с гръм и трясък, и много вода, насред градската библиотека. С малко повече вътрешно усещане и липса на главоблъсканици, Дейвид се осъзнава какъв е, че е необикновен (с прости думи) и постепенно се научава да контролира силата си. Изчезва от родния си град и решава да се отдаде на живот.

Постепенно годините си минават, а Дейвид се е научил да живее невероятно мързелив, тарикатски и достоен за благородна завист живот, на бохем лишен от граници и обезпечен от каквито и да било проблеми. Докато един ден не се връща в родното си градче, където търси Мили (Рейчъл Билсън), момичето от неговото детство, неговата първа и единствена любов. Тук започва и романтиката. Имаше цуни гуни, секс в Рим, сбъднати мечти, гледане в очите, много романтично. Всички двойки в кинозалата се натискаха на тия сцени, като че си нямат дом или друго място, където да го правят (няма да ги критикувам, разбирам ги напълно, и аз го правех преди, хахаха). Но да се върнем на отговорностите. Няма как да не се забележи това поведение. Винаги има и друг отбор. Който в случая е трудно да кажем дали е добрия или лошия. Тъй като нашия човек вършеше обири на ляво на дясно, за да се препитава, а онези другите се опитваха да го убият, за да спре да си играе на Господ. Много противоречия. На чело на въпросната организация бореща се със скачачите, членовете на която наричаха себе си паладини (от средновековната дума за доблестен тежко въоръжен рицар) стоеше Роланд (Самюъл Л. Джаксън). Беше много готин, с една бяла коса, нагримиран и определено знаеше как да сритва задниците на тези, които се мислеха за неуловими.
Гонене, динамика, ефекти, любов. Всичко беше умешено доста добре от режисьора, както и добре подкрепяно от музиката на Джон Пауъл (двамата често вървят заедно в екип).
Като цяло останаха доволен от филма. Нямаше кой знае какво забележително да се види, просто откъм ефекти... освен да срутят залата, друго не виждам какво ще ме учуди. Аман от компютърни ефекти. От друга страна пък актьорите доста са си поживели по време на снимките, къде ли не са ходили - по цял свят. Да не говорим за вътрешността на Колизеума. Екипът е получил разрешение да снима там, което си е направо чест. Ридли Скот за Гладиатор не е могъл да го постигне, а последния път когато някой обикновен е имал право да прави каквото си иска (образно казано) в Колизеума... е било преди повече от 50 години.
Също така филмчето не е особено дълго. 88 минути, които обаче ми се сториха като 2 часа и половина. Може би заради цялостната перспектива на изкривеното време и това едно секундно прескачане от място на място. Четвъртото измерение винаги е представлявало интерес на учените, на филмовите творци и на всеки нормален човек, в дъното на душата му. Мераци много, но действителността е същата. Добро филмче за релакс, потвърждавам, но да стъпим здраво на земята и да не се замечтаваме прекалено много. Все пак материята си е материя, няма такова нещо като телепорт. Можеш да ме опровергаеш?! Ще се радвам да съм сбъркал, хихихи. Наистина - няма невъзможни места.