»©« You Don't Mess with the Zohan

Някъде из блоговете (мисля, че при Дейзи) за първи път видях трейлъра на новия филм с Адам Сандлър. Поредната луда продукция на Happy Madison. Стилист от запаса (You Don't Mess with the Zohan) - всъщност трябваше да е "Не се ебавай със Зоан", ама както и да е. Не за първи път се случва окепазяване на някое филмово заглавие. През цялото време си го произнасях на глас по един идиотски начин и с такава интонация, щото ми правеше весело: "Ю донт мес вит Зохаааан". Оказа се, че е Зоан, не Зохан. Х... ххххх... хъ! Все тая.
Но миналата седмица, колегата го гледа преди мен и нещо не беше много щастлив от видяното. Пък аз очаквах нещо свежарско. След като разбрах, че израелския контра терорист, който мечтае да подстригва и прави прически, се чукал с бабичките в задната стаичка... ми призля. Казах си тогава, че няма да го гледам. Но какво се случи, тоя уикенд на поредното кино с Жорката, в компанията на едни приятни момичета, пуснаха рекламата на Зоан. Жоро се хилеше, вече го беше гледал и усърдно ми го препоръчваше. Каза ми, че това на трейлъра е супер малка част от смешните моменти. Накрая какво стана, неделя сутрин, пресипнал (знаете защо), реших да се събуждам с извращенията на новия Сандлър мууви.
В крайна сметка от всичките отрицателни и положителни коментари, които получих от обкръжението си... стигнах до следния извод. Става! Бива! Не е чак толкова зле. Със сигурност има достатъчно неща, които да избутат филма до последните минути, когато с облекчение ще прочетете финалните надписи.

Все пак, във филмите на Happy Madison се забелязва една тенденция. Винаги участва Роб Шнайдер (както и във филмите на последния, се намира място за Сандлър). Освен това от време на време се появяват популярни актьори или личности в малки и забавни ролички. Мерна се Крис Рок, Кевин Джеймс, големия тенисист (и голям шоумен на корта) Джон МакЕнроу, Хенри Уинклър, че даже и Марая Кери. Всеки с един солиден арсенал от шантави и полу глупави реплики, които на фона на акцента, с който Сандлър краси целия филм, изглеждат повече от забавни.
Обръщам внимание на други две фигури: мацката - Еманюел Чрики. Много готина! Секси отгоре до долу. Лиги не съм точил, мога да се контролирам (все още), но ще е срамота да не споделя приятните впечатления, които това знойно момиче оставя у мъжката част от аудиторията. Спомням си един друг филм с нейно участие - 100 момичета, приятно филмче. Тя беше момичето с топчетата. Какви точно, оставям да си пофантазирате, хахаха!

Лошият - Джон Туртуро, който така и не ги свали тия слънчеви очила. Спеше даже с тях. Но със сигурност, най-смешната (за мен) сцена във филма, беше с неговото участие. Стана сутринта, за да тренира, отиде до хладилника, за да си чукне две сурови яйца. Спирам до тук, защото сами трябва да го видите - ръкоплясках и се смях на глас! Но мен такива дреболии ме радват. Имаше и други моменти, разбира се. За разказване не стават, първо че ще стане спойлър зона, второ че... няма да са толкова забавни. Да гледаш Адам Сандлър пресичащ улицата под саунда на разни стари диско парчета - весело е!
Общо взето, на кръстопът ви оставих. Или ще го гледате или не. При последния избор - няма да пропуснете нищо сериозно. При първия... няма да ви умрат достатъчно мозъчни клетки, че да затъпеете. Приемете го като техническа профилактика на обремененото ви съзнание. От време на време си трябват такива мозъчни пръдни, за прочистване. Иначе от много замисляне и натрупвания от мисловни проблеми, ще си докарате нещо лошо на главата. Не си струва. А да се избазикаш със Зоан, си е приключение. Плюс това няма да го отнесете. И все пак, не дърпайте прекалено много лъва за опашката. Зоан е израелски контра терорист! Най-добрия, който сте виждали... и когото филмовото изкуство някога е показвало!

»©« Made of Honor

Събудих се пресипнал и с още по-голяма мускулна треска от вече изминалия петък. Да знам, че е неделя сутрин, но петък/събота излизането ми донесе болки в задника през целия съботен ден. Не питайте как! И не, не е по онзи начин, хахаха! Та, вчера, събота разцъквайки и релаксирайки от предната вечер ме офертираха за кино. Нещо обаче се двоумех. 10 минути по-късно, ситуацията беше повече от различна - ходеше ми се. Исках да вмъкна и Деси в цялата работа, затова прерових програмата. Като всички жени и тя си пада по Патрик Демпси - какво пък, ще го гледам - Шаферът (Made of Honor). Много не му се кефех на филма, каквото бях видял от трейлъра, но това от своя страна крие приятната възможност да ме остави удовлетворен от изненадата на успеха.
Ранна прожекция, 14:00 CINEPLEX, там сме. Един сладолед набързо, за да махне жегата и вкуса от устата ми, хоп 3 минути след началото сме в залата. Разбира се, когато ще закъснеем няма да има тъпи реклами. Не пропуснахме кой знае колко, той филма не пледира за някакъв феноменален сценарий, но все пак ми е тъпо да ходя в тъмното, за да открия местата ни. Както и да е...

Някакъв полугол, с маска на Бил Клинтън преследваше Мишел Монахан из полу здрачната стая. Оказа се, че е Патрик Демпси - успокоение - значи все пак няма да гледаме някакъв трилър. Тъпа прическа, обеца - разказват запознанството на главните герои, когато са били в колежа. Мда, много ме кефят като се опитат да превърнат един дабъл пубер в пубер (уточнение: 18 си пубер, колежанче... на 36 си дабъл такъв, ясно?!).
Том, героя на Демпси, е сваляч. Като инструктора Яким от "Дани канят". На всичко отгоре всички му се лепят. Той им дава една ми ти чаровна усмивка и те са готови да му изпълняват желания като златни рибки. Само дето тия златни рибки са супер секси, страстни и... сингъл. Не можех да повярвам, че има толкова свободни жени в тоя Ню Йорк. Кино, много мразя такива нереалистични сценарии.
Само 10 години след тяхното запознанство в колежа, когато Хана (героинята на Мишел) отряза жестоко сваляча и се превърна в Номер 7, единствената която не му пусна, нашия пич продължи хойкането си с презумцията, че е открил жената на живота си. Сещате се, когато правите нещо, в което сте много добър - не обръщате особено внимание. И един ден като се появи спънката, тази която ви дава различие - край, преоткрихте себе си и вече сте маниакално влюбен в този обект-спънка. Същото и при тези двамата.

Том продължаваше да спи с различна всяка вечер, а Хана - си остана най-добрата му приятелка. Миговете и заедно бяха много задушевни и романтични.
Всичко беше прекрасно, преди тя да замине за шест седмици за Шотландия, и той да осъзнае че му липсва прекалено много. В комплект с приятелите си по време на баскетбол, се достига до голямото откритие. Стандартното осъзнаване в един такъв романтичен филм.
Обаче, когато Том отива с букет цветя, да посрещне любимата Хана и да й признае какво чувства... бам, Кевин МакКид, голям, рус, шотландец, на име Колин! Абе масивен човек - този, в който Хана се е влюбила. Рицарят на бял кон се беше появил. Не само, че му се убива всякакво желание за живот, ами като гръм от ясно небе идва молбата от страна на Хана - Том да й стане шафер.
Така, ако все още четете значи може и да изгледате филма, въпреки това решение. Комично или не, факт е че не е толкова зле колкото си представях. Процеса на осъзнаване на любовта беше добър. Пост процеса с хватките и цялата увертюра около признаването в най-сюблимния момент също беше добро. Както се и очакваше, сериозна доза груб хумор, който ако не сте в настроение няма да приемете с лекота и който застрашава цялостния вкус, който ще остане в устата ви след като филма приключи.
Общо взето - нищо ново. Освен, че ми се прищя да отида в Шотландия да паса онези ми ти хубави овчици, и да си имам едно хубаво овчарско куче... страхотни пейзажи показаха от "Scotland... my land", че останах без думи. И това бяха 10 секундни кадри. Зеленото в тях бе по-хубаво и енджойабъл от пейзажите в Смело сърце, жестоко!

Обърнах внимание на едно друго нещо. Сидни Полак, последния му филм като актьор. Тук изпълняваше ролята на бащата на Том. Много голям образ. Доста забавен като цяло. Но през май тази година, големия режисьор и актьор ни напусна. Радвам се, че Шаферът ми хареса, а и част от заслугите за това се падат именно на Полак. Един хубав последен спомен, наистина.
А какво се случи след романтичното хапче, което взех в ранния следобед на слънчевия съботен ден?! Разходки, паркове, закъсняла среща - която беше продиктувана от ново двоумене. В крайна сметка: НДК, моста на влюбените, още едно кино (като гледаш Wanted за втори път, на няколко бири, изглежда по-добре), пак разходки, увеличаване на женския фактор в групичката... накрая, суши и коктейли в Laguna. Прохладна разходка по широката пешеходна алея, наречена бул. Витоша, хахаха. А след това... се прибрах и заспах. Простичко нали?! Беше хубава събота.

»©« The Dark Knight

"A little fighting here... I like that!"
Може би най-чаканият филм от мен за тази година. Не си спомням толкова да съм се вълнувал по излизането на някоя лента. Не преигравам, не се вживявам, цялото това увлечение, всъщност страстна любов по киното води до такива емоции. Повечето зрители налазиха продължението на Батман в началото, само заради скръбната вест от началото на тази година. Спомням си, че като научих... бях сломен. Не стига че утринта беше мразовита и неприветлива, а и Хийт Леджър беше мъртъв. Точно тогава ококорих очи и си казах: "Не! Жокера!" - чудех се какво ще се случи с Черният рицар (The Dark Knight) и дали някой ще довърши ролята на австралийския актьор. На фона на тъжната новина имаше проблясък. Филмът беше на ниво монтаж, снимките били приключили няколко месеца преди това. Мда, лъч надежда че последната роля в кариерата му ще бъде паметна и незабравима.
Оттам насетне започнаха както спекулации около смъртта на актьора, така и изкривени вариации на фактите по повод излизането на филма и качеството му. Ясно е че Кристофър Нолан не пресъздава (не се и опитвал, не му и трябва) тъмния и неповторим стил на Тим Бъртън. Писал съм за Батман и Батман се завръща през май. Споделих че съм фен на двете части, наистина са страхотни. Но след като в началото на тази година отново си припомних Батман в началото и закачката с Жокера в края на филма, очакването на Черния рицар се превърна във фикс идея. Не, не съм си драскал с чертички на стената колко дни остават, но определено се побърках последните 3 дена, след като узнах че ще има предпремиера в България... т.е. на 18-ти юли, Крисчън Бейл, Хийт Леджър, Майкъл Кейн, Гари Олдман, Аарън Ийкарт, Маги Гиленхал и Морган Фриймън ще покажат новото творение на братята Кристофър и Джонатан Нолан.

"Evening, commissioner... Why so serious?!"
То не бяха постери, снимки, клипчета с извадки от филма, трейлъри, тийзъри - абе голяма работа. Наистина голямо очакване и големи надежди. Колегата даже ме предупреждаваше да не се надявам много, за да не си поставя прекалено високи изисквания и накрая да духам супата, че съм останал недоволен. Радвам се че го послушах (50 на 50). Това беше до момента, в който не влязохе в зала 2 на CINEPLEX и ритъма на Готъм Сити майсторски дирижиран от Ханс Зимър и Джеймс Нютън Хауърд не даде началото на Черният рицар.
150 минути по-късно всичко това вече беше история. Неизвестното мина, остана оценката от преживяното. Не казах нищо. Жоро ме погледна и очакваше да кажа нещо. Аз обаче мълчах. Ама наистина мълчах, нищо бе... една дума не ми излезе от устата, а да... освен "Хареса ли ви киното? Сега трябва да тръгвам, че имам друга среща".
Прец целия път от CCS до фонтана пред президенството не спрях да мисля. Имаше толкова много неща в главата ми, че не ми даваха мира. Даже като пристигнах на въпросната среща помислиха, че съм друсан. Явно много се вживявам, наистина. Но когато говорим за едно такова кино творение, а вие сте на моето, вманиачено място, ще ме разберете. Беше бурна вечер, въпреки това, рано сутринта когато посрещах зората на новия ден успях да финализирам мнението си, за това което ми се случи в кинозалата.

"It's all... part of the plan."
Филмът не е просто добър. Това е нещо, за което никога не сте очаквали че ще се случи. Лентата е брилянтна. В нея се случват толкова много неща, че на първо време ако опитате да поемете всичко, ще се претоварите. Това се случи с мен. О, да, желая да го гледам отново и отново. Замислям се дали пак да не бъде на кино, разбира се като мине предпремиерата. Но там не беше само Жокера, нито Батман. Имахме Харви Дент и по-късното му превъплъщение (да живее компютърната графика) в ролята на Двуликия. Знаех за това, както знаех че филма ще е два часа и половина. Но не знаех какво точно ще гледам. Не очаквах да е римейк на Тим Бъртън и неговия Батман с Джак Никълсън. Тогава?! Явно братя Нолан са имали перфектен поглед над историята с този гениален злодей от комиксите. Още с изпълнението на Никълсън, Жокера се превърна в мой фаворит сред злодеите на Батман. Даже с Пеперудката си спомням, че коментирахме кой е най-силния от тях. Като игра, не като... подлост и нанесени щети над мирното население на Готъм.

"Let's put a smile on that face..."
Черният рицар разполага със забележителен сценарий. За всичко имаше време, случиха се страшно много неща. И както Жоро обобщи (това в спора ни, защо съм дал оценка 9.6, а не 10 от 10): "Имаше баланс". Знам че имаше баланс, но аз поглъщах всяка сцена с Жокера твърде лакомо. И някак си не исках филма да свършва. Може би това беше основната причина след като се появиха финалните надписи, да си мълчех. А и след това да гледах като надрусан. Няма как. Това не беше просто изпълнение, това не беше просто различна роля от тази на Никълсън. Това беше Хийт Леджър и неговото последно превъплъщение. Жокера създаден от актьора е най-добрия и лудо-гениален злодей познат на киното. Гледал съм много филми и смея да твърдя, че това е така.
А и съм сигурен, че не само аз разсъждавам така. Вярно че докато излизах от киното дочух различни коментари на съзрителите ми. Някои го сравняваха с Марлон Брандо и неговия актьорски гений, други дискутираха въпроса коя по ред е тази част и т.н. Ами да, всеки по различен начин приема видяното и го оценява индивидуално.

"See to them... you're just a freak... Like me!"
Моето такова е: Черният рицар е невероятен филм. Беше повече от очакваното, макар и да не успях да го осъзная в момента в който филма свърши. Причините за това - описани са по-горе. Но самия факт, че като си затворя очите и виждам поредицата от велики сцени във филма, ентусиазма у актьорите, ловкостта на заснемане, дирижирането на този обемен и балансиран сценарий, класира Черния рицар на първо място във филмите гледани от мен през последните 2 години. Дали бих го поставил на най-високото място, хехе... не знам, защо не. Но не смятам пък и че той е филмът на филмите. Имаме различни жанрове, предпочитания и други такива класификации. Сред всички тия ленти за човека прилеп тази част е супер стойностна. Опеделено бих го класирал сред филмите на годината. Мое мнение е (много се изтърках напоследък да говоря затова), че Хийт Леджър би трябвало да получи посмъртна номинация за Оскар за изпълнението си. А защо не и да спечели. Разбирате ли... видяното на трейлъра е нищо в сравнение с това, което се случва на екрана в продължение на тези 150 минути. Велико е! Искам пак да го гледам. Превръща се в болестно състояние цялото това увлечение по филма, но когато говоря за нещо класно - значи не ви лъжа и си струва гледането!
Поклон пред паметта на актьора. Остави ни един прекрасен спомен с тази си роля. Не вярвам да бъде забравен. Сега се сещам, че това е и първият филм с негово участие, което коментирам тук. Започвайки от края, един вид го съживявам. Но ефекта на Черният рицар не е преминал още. Усещам как ме влече отново и отново към кино залата. Не исках този филм да свършва, просто не исках...

»©« WALL·E

Ах, PIXAR пак са тук, с дългоочакваният им нов, механичен герой УОЛ·И (WALL·E). Правилно чухте WALL-E (Waste Allocation Load Lifter Earth-Class). Един много симпатичен робот, чиято цел е да комплектова огромното количество боклук натрупал се на планетата Земя. Причината, поради която цялото население се е пренесло в космоса, уж за малко докато роботите тип WALL-E си свършат работата. Факт е обаче, че консуматорщината е достигнала такива върхови стойности в това не далечно бъдеще, че на WALL-E му трябват повече от 5 години, за да приключи своята мисия. Пейзажът е колкото забавен, толкова и болезнено тъжен. Безкрайните купчини от боклук бавно и упорито се трансформират в огромни сгради от отпадъци, същински небостъргачи. WALL-E "живее" сам. PIXAR съумяват да придадат душевност дори на един робот. На какво ли не се нагледахме последните години, тия хора нямат спирачка. И всеки път стават все по-добри и по-добри. А летвата, която са си поставили е доста високо.

Героят е симпатичен - с движенията си, със самотното си ежедневие, с разнообразната си колекция от "интересни" неща, с музиката която слуша, абе всичко. Да не говорим за малкият му приятел - една хлебарка. Интересно ми беше защо точно хлебарка са избрали. Ясно е че ако настъпят някакви катаклизми, винаги буболечките оцеляват, но както и ще видим хлебарките са едни от най-неубиваемите такива. Отново има някаква заигравка с този герой, малката буба, която е неизбежна част от скучното ежедневие на WALL-E.
Но един ден в "живота" му се появява Тя - Eve. По-стилен робот, с повече функционалности, доста лъскава изработка. Както Деси се изрази: "Той е PC, тя е MAC" - близко е до истината. Оттам започна задълбочаването в емоцията между героите. Феноменално е, не знам как да го опиша. Стоях и гледах два робота как си играят, или произнасят имената, или просто "присвиват" очи и ми идеше да ревна. Странно е... Трогателни сцени.

Това не е анимация за деца. Вярно, може да заведеш челядта да гледа, има достатъчно гууфи сценки и изтърсвания плюс сладките гласове на героите, които ще ги разсмеят. Но цялата история (о, да, има такава - не са просто ефекти за зяпане) е за нас, порастналите деца. Няма какво повече да ни учудят в анимацията си. На всеки е ясно, че PIXAR са велики в компютърната анимация, доказаха го с Рататуи (отново го гледах, нямаше как, липсваше ми тоя плъх). От велики по-велики не могат да станат, докато накрая може би не направят истински хора с реални движения, кой знае.
Затова пък постоянно могат да измислят едни такива сценарии, които да ти спират дъха, да те замислят и да те разчувстват. Изпълнени с малки трогателни моменти, превръщат филма в нещо повече от добре изглеждаща анимация. Не си падам много по роботика, космос, бъдещи гъзарийки, но благодарение на емоциите в WALL-E филмът спечели любовта ми. Хареса ми доста, дори смятам да го гледам отново, когато го завъртят на голям екран. Там, да гледам страхотната анимация и още един път да споделя преживяванията на WALL-E и Eve. Да се посмея като малко дете, но с разбиранията на порастнало такова. Накрая, да изляза от кинозалата с широка усмивка и онова хубаво чувство в себе си, че съм останал доволен от видяното, което ще ми държи влага чак до края на вечерта, когато унесен в мечти ще задремя вкъщи.

Режисьор и сценарист: Андрю Стантън
С гласовете на: Бен Бърт (WALL-E), Елайза Найт (Eve), Джеф Гарлин (Капитана), Джон Ратценбъргър (Джон), Кати Наджими (Мери), Сигърни Уивър (AXIOM бордови компютър)

»©« Kung Fu Panda

Бях изправен пред сериозна дилема вчера следобяд, в този така топъл афтърнуун на отминаващата си неделя. Трябваше да изляза навън, за да хапна - в противен случай щях да приключи съществуването си по доста нелеп начин. И така докато се озъртах нервно на спирката, дясния ми крак хлопаше по асфалта в посока Щутгарт и "незаменимата" Флора, а левия неистово следеше такта на нервите ми в посока НДК, CCS и Кунг-Фу панда. След като вече куцо и сакато го гледа тоя филм, реших и аз да го пробвам. Неизбежно вдетиняване в неделя, късен следобед. Не можех да устоя след като гледах един от трейлърите, в който ми представиха всички тези герои. Самото им присъствие на екрана щеше да е култово и определено щеше да ми донесе огромна наслада. На всичко отгоре харесвам анимациите.
Започваме с Джак Блак и неговата панда Поу. Разликите между тях са незначителни. И двамата са прилично закръглени, умеят да бъдат глуповати в повечето ситуации, което си е дарба. Понякога помага да преживееш по-емоционални моменти. А друг път, си просто себе си, за да те подцени някой и след това да му направиш Ключа на Шифу.
Пандата Поу е Избраният, който трябва да защити Долината на мира от завръщащия се, набрал непоносима злоба Тай Лунг (най-якия воин, владеещ кунг-фу на 1000-та свитъка). Но с встъпителните кадри и най-малкия зрител в залата разбра, че тоя дебеличък черно бял приятел не е онзи герой, който предсказанието търсеше. Поне на пръв поглед... аман от съспенси в детските филми!

Дъстин Хофман и учителят Шифу. Това животно не го знам какво е, но беше също толкова забавно колкото и огромната панда. Казвам огромна, защото спрямо този мъник, Поу е с феноменални размери. Шифу заедно с учениците си трябваше да избере Драконовия воин, който да получи специалния свитък и да победи в битка Тай Лунг.

Анджелина Джоли и Тигрицата. Затаете дъх, очите на Тигрицата бяха страхотни. След като си избиете мръсните фантазии с Анджи и продължите напред, ще видите една много умела тигрица, достойна да бъде Драконовия воин и да скъса гъзеца на опасния Тай Лунг.

Дейвид Крос и Жеравът. Много пасивен герой, но не без значение. Както и да го гледате Дейвид си е много спокоен актьор. От него семплотата и стеснението прииждат на талази. Подобно на него и героят му беше повече мълчалив и опасен, отколкото приказлив и лазещ от немощ по земята. Незаменима част от Петорката на долината със своите крила и ловките си прелитания.

Джаки Чан и Маймуната. Филм за кунг-фу без Джаки Чан?! Няма как, съжалявам но това е невъзможно. Избрал си е много ловък герой. Няма да се учудя ако Джаки е бил наставник на групата художници отговорни за този космат приятел, който можеше с лекота да се покатери и на най-невъзможното място... за отрицателно време.

Луси Лиу и Вайпър. О, тази прекрасна змия, с тези красиви очи и малките сладки панделки (или бяха цветчета, лотуси). Без значение, скоро не бях гледал Луси Лиу, само мисълта за нея и тези фини движения, грациозни като извиваща се змия ме плениха. Въпреки че на екрана виждах само добре нарисувана змия (влечугоооо), мислено си представях коварната Луси Лиу, но този път на страната на добрите. А очите й, така прекрасни!

Сет Роджън и Богомолката. Това е може би най-култовия герой от всички. Не че ги поставям на някаква измислена стълбица, но Богомолката заслужи цялото ми уважение. Само като й видите размера и начинът, по който удържа моста над една огромна пропаст - да се смее ли човек, да плаче ли. Велико беше!
Мисля че хванах всички герои (които ви трябва да знаете, преди да гледате филма разбира се). Има и още, но те остават в тайна. Стига спойлъри. Ще загатна само участието на Майкъл Кларк Дънкан, в ролята на един много корав носорог, със счупен рог, главния пазач на най-строго охраняваната крепост в Китай. Като заговорих за въпросната крепост, направо изтръпнах през минутите в които Тай Лунг бягаше от там. Наистина много тръпка, а аранжимента на бойните сцени също заслужи адмирации.
Много хубаво филмче и като анимация, и като комедия и като кунг-фу филм. Все пак по първите два параметъра няма как да надмине моят любим Рататуи, но пък заема достойно място рамо до рамо с Феноменалните. Няма как, Силви беше права - трябва да дадеш свобода на детското в себе си и да се потопиш в тази историйка от далечен и мистичен Китай, заедно с Поу и неговите приятели в Кунг-Фу панда.

»©« Shutter

Откъде да започна... може би от онази прожекция в CINEPLEX, когато на рекламите видях трейлъра на Призрачна бленда. Тогава си спомням, че Жоро много се смя, заради превода. Shutter си е Бленда, ама нали трябва да звучи по-страшно - хайде, на ви едно "Призрачна" в името. Тогава се сетих за онзи тайландски хорър от 2004-та година, чието заглавие не знаех, но определено дерзаех да го видя. Оказа се че името е абсолютно същото - Shutter и за редовните читатели, предния месец го разисквах: добро ли е или не. Спомнящите си знаят, че на мен ми хареса, а и оригинални азиатски хоръри е добре да си ги гледаш с тяхните неизвестни актьори, липсващи красавици, които умират бавно, както и по-големия ужас, който лицата им пресъздават.
Защо съм толкова убеден ли? Примерите са няколко - като се започне с Ярост (The Grudge) и Сара Мишел Гелър и стигнем до The Ring (Предизвестена смърт) с Наоми Уотс. Първия беше хубав, но след като гледах оригинала Ju-On: The Grudge нещата се промениха. Той беше по-дарк, по-скери, всичко по-хубаво от предния. Въпреки, че знаех с какво ще ме стреснат. За другия филм - The Ring, хитът беше голям и със сигурност останах с приятно чувство, макар и леко посран. Но това беше преди да избълват безмислената втора част и преди да гледам Ringu. Отново точка за Азия!

А какво стана след като гледах Shutter от 2004-та? Реших вчера да пробвам новия, американския вариант, макар че не се сещах какво точно щеше да ми предложи филма. Имаше един фотограф (Джошуа Джаксън) и една русокоска, не лоша мацка (Рейчъл Тейлър), които трябваше да направят Призрачната бленда под режисурата на Масаюки Очиаи. Като минаха първите пет минути, след като на два пъти правиха секс, накрая всичко влезе под кожата на Shutter 2004. О, момент! Нима ще гледам същия филм, но с американски актьори? Стига бе!
Реших да продължа, но същите въпроси изскочиха отново и отново на няколко пъти в следващите... 20 минути. Сещате се, че няма смисъл да гледаш гледан филм, ако разбира се не е същия и не си заслужава гледането. Ако исках отново да гледам Бленда, щях да си пусна оригинала, а не този кавър. Да не говорим, че в доста от случаите сцените просто бяха еднакви. Че даже и последователността на монтажа. Направо абсурд - трябваше малко да мръднат от оригиналния вариант. Да не говорим, че в Бленда това е интересното - тръпката и финалния завършек. Аз като знам защо главния герой го боли вратът, няма как да ми е кеф до края на филма.
Накратко ако сте гледали Бленда, не ви трябва да гледате Призрачна бленда. И да, продължавам да подкрепям становището, че азиатските хоръри, най-добре се получават, когато си ги правят азиатците с азиатски каст.
А за онези, които не познават първия филм, но отчаяно желаят да се изплашат от новия - бива, гледайте го. Ще ви изплаши или най-малкото ще го харесате как завършва. Но Shutter 2004 е лишен от мелодрами и глупави любовни истории. Фокусиран е точно над призрачното и мистериозното в историята и много по-добре е реализиран като дарк хорър. Изборът е ваш, достатъчно ви манипулирах. Сега мисля да ида в парка да си поснимам малко...

»©« Hancock

Преди два дни Ханкок излетя от светата гора на Калифорния. Днес посрещнах кацането му на покрива на CINEPLEX (София, България). Не се бавих много, зареден с две бутилки Туборг се настаних удобно, за да се насладя на това, което нестандартния супер герой има да покаже и каже на публиката. Масите бяха заинтригувани, възрастовата таргет група варира в рязки граници: 12 - 45, залата е повече от наполовина пълна, всички са в очакване.
Плочата се завърта, сирените пищят, по радиостанциите диспечерите предават код 10-4. Малко хлапе побутва похъркващ пияница на една пейка в центъра на града. Търкалящите се празни бутилки от алкохол звънтят в ушите на дремещия. Събужда се. Представям ви героят от ново поколение - Ханкок. Едноименния филм е поредната режисьорска проява на Питър Бърг и компания. Ако не се лъжа в продуцентските надписи, по време на финалните надписи, забелязах името на Майкъл Ман. Не отдавна (всъщност доста отдавна, миналата година) двамката сътвориха едно друго добро филмче - Кралството. Този път, настрана от военните конфликти и патриотичните възгледи, Питър Бърг ни представя Уил Смит в ролята на Джон Ханкок. Проблемен супер герой, който не се радва на голяма положителна популярност в градчето, което "пази" от престъпността. Всички го мразят. За тях той е задник!

Но един обикновен ден, въпреки махмурлука, Ханкок спасява ценен човешки живот - Рей (Джейсън Бейтман - друго име, с което свързваме творчеството на Питър Бърг). Последният се оказва единствения благодарен в цялата околия, на когото му запуква за Ханкок. С план и нюх към въдворяване на реда и изчистване опетненото име на Ханкок, Рей измисля набързо какво да направи героят, за да... започнат да го уважават.
И така започва приключението. Една наситена с тънък хумор и вулгарни закачки драма. Мда, точно така. В очите на Уил Смит последно време ни е лесно да откриваме драмата. Ролите, в които се превъплъщава носят уникален заряд, и лошото момче отдавна доказа, че го бива за всякакви роли. Леко дъвчещ устните си, лъхащ на алкохол от десетки метри, непукист, пред вас е Ханкок - героят, който ще спаси деня! Три пъти ура за Ханкок, да ви видя ръцете горе.
Още преди няколко месеца, когато Дермата ми метна трейлъра за гледане и двамата бяхме сигурни, че Ханкок ще си струва гледането. А на голям екран - усещането винаги е по-силно. Ханкок не прави изключение - удоволствие за зрителите. И въпреки, че предната вечер Ричард се опита да ми развали кефа, като набързо се опита да ми рецензира филмчето, аз го спрях навреме. Беше прав, че филма е добър, готин за кино прожекция и... малко тъжен. Но все пак духът на Ханкок е по-силен, от която и да е мелодрама така че не се притеснявайте. Щом аз не пуснах сълзи и вие няма да го направите. Но доволно ще се хилите и радвате и от дребните сцени, има защо.

За пореден път Питър Бърг прави успешна стъпка в режисурата си, а Уил Смит се утвърждава като водещ актьор. Ама че съм, за малко да пропусна - голямата изненада във филма - Чарлийз Терон. Секси блондинката е в ролята на тихата и смирена, влюбена в съпруга си Рей мацка. Но погледът й ме осъмни още при първата й среща с Ханкок. Защо ли? Защото премиерата е в разгара си и чака такива любопитковци като вас. Така че веднага щурмувайте кино залите, няма да ви е трудно въртят филма през половин час. Ханкок ще е тук още дълго време, но не допускайте да отегчите супер героя с пасивността си. Приятно филмче за разпускане в ранния петъчен следобед, през събота вечер с приятели или просто последна глътка почивка в неделя преди новия работен понеделник.

»©« The Incredible Hulk

Голям, зелен и много ядосан! Съмнявам се името Marvel да е непознато за който и да било. Вече... и защо? Най-малкото защото филмираха (почти) всички супер герои от комикс поредиците си. Малко ми е трудно да оценявам въпросните разкази в картинки, тъй като никога не съм държал в ръцете си някой от тези издания. Най-много да съм гледал анимацийки или пък разцъкване на компютърна игра. Затова като кино любител, мога да правя равносметка между другите комикс реализации на големия екран, както и цялостна стойност на филма като такъв.
Преди няколко години Анг Лий събра Ерик Бана и Дженифър Конъли в Хълк. Този опит беше посрещнат доста остро от привържениците на комикса, но не малка част харесаха интерпретацията. Аз конкретно... още повече си заобичах Дженифър (но към нея имам увлечение още от Лабиринт, като бях малък, хехе). Нямах против филма, така или иначе не съм някой голям привърженик на точно тази сага за Марвъл герой.
Но преди няколко месеца засякох трейлъра на нов Хълк. Не просто голям и зелен (и много ядосан), ами пресъздаден от Едуард Нортън. Стоп камера! Едуард Нортън е силен, в който и филм да го гледаш. Зад гърба си има толкова много добри роли, а и не просто разнообразие от характери - от драма, през шизофрения, та комедия или полу неосъзнато съзнание на човешката агресия. Сериозен актьор, не е кой да е. Дженифър Конъли и нейната Елизабет Рос, са поверени като роля на Лив Тайлър. И нея я харесвам. Дали Дженифър или Лив, не знам, обаче съм си фен на Аеросмит от много време, а г-ца Аруен има големи хубави очи, и когато сълзите ги изпълнят, устните и в жал порозовеят, нещата стават сериозни и аз се разчувствам.

Добавяме Тим Рот и Уилям Хърт - отново класни физиономии. Коравият войник и неговият безскрупулен генерал. А Тим Рот on dope е просто удоволствие за гледане. Спечелиха ме, признавам си.
Бурен старт на филма, динамична музика, ритъм, ритъм, ритъм. Набързо ти разказват как се е случил Хълк и малко са трагедията в живота му. А след това историята се концентрира върху едно голяма и настъпителна гонитба. За радост на зрителя - не е отегчителна. Не е претрупана с безсмислени ефекти. А и Хълк не ръмжи повече от необходимото. Много добре, наистина ми хареса. Но определено най-много се трогнах от факта, че бяха обърнали внимание върху драмата на героя. Знам че е супер герой и трябва да маже наоколо лошите. Но когато говорим за неконтролируема агресия и едно самотно съществувано, примесено с невероятната музика на филма, получаваме историята на Хълк, на режисьора Луи Летрие. Сценарият е дело на Зак Пен и Едуард Нортън. Браво момчета!
След като преди повече от година ме съсипаха със Спайдърмен 3, по-късно ми направиха още една част за Фантастичната 4, накрая ме захлупиха с Робърт Дауни Младши, най-после видях светлина в края на тунела. На всичко отгоре всички тези комикс пресъздатели изглежда са на път да изпълнят плана, за който се говореше преди години.
За да не ви развалям кефа, няма да ви давам информация по въпроса, нито ще ви кажа кой се появява в края на Невероятният Хълк. Макар и набързо свален от киноекраните, явно не го сметнаха за култов блокбастър, си заслужава двата часа. Все още го въртят в някои киносалони, така че имате време.

А за финал, ще споделя че преди година се присъединих към великата онлайн заигравка наречена "блогиране". Голям кеф, а?! Започнах като всички останали - за да си драскам, но към края на предходната година реших да префасонирам и насоча идеята на това уеб писание, към нещо по-смислено от безсмислените драсканици. Надявам се има достатъчно забавляващи се и намиращи за полезно моето творене тук читатели. Когато има публика, има и стимул и шоуто продължава.
За любителите на киното... За ровещите в интернет, в търсене на голямата истина... За всички вас, които ме четете! Благодаря!

»©« Wanted

Не предполагах, че такава голяма част от женската аудитория не харесват Анджелина Джоли. Знаех единствено за Дженифър Анистън, но там отношението е лично. Оказа се не просто, че не я харесват като жена, ами че я смятат за калпава актриса. Цялата тази негативна оценка за филмовата й кариера е заради последните блокбастъри, в които взима участие. Надървени екшъни изпълнени с тонове визуални ефекти, в чийто основен замисъл лежи идеята за по-обстойното показване на гърдите й и това как рита задници, или пък стреля с някакви луди оръжия - с две думи: корава кучка.
Аз обаче си спомням няколко стари нейни роли, в които драмата беше по-важна част от сюжета (и разбира се любимите ми Хакери). Но когато за първи път видях трейлъра на Wanted (Неуловим) разбрах, че отново ще има "коравата кучка в действие". Въздъхнах, какво да се прави. Присъствието на Джеймс МакАвой и Морган Фриймън обаче ме бутна към решението, че въпреки всичко ще гледам филма. След това се появи още един трейлър, тийзър, и още един трейлър. Докато накрая от екрана не започнаха такива неща да излизат, че ми стана неудобно и аз се озъртах като в небрано лозе.
Колко ли блудкав трябва да е един филм, за да накара зрителя да се почувства така? Много, нали?! Не сте далеч от истината. Тъй като скоро не бях ходил на кино (скоро, скоро... една седмица), пак се намърдах в CINEPLEX, взех билет за 19:00, и седнах да убивам 1 час от времето преди филма с новия (юлски) брой на ЕГО.

В зала 5 беше тъмно, имаше средно количество публика, жадни за зрелище и 10 минутна група неспирно отварящи вратата, закъснели, прекъсващи началните кадри. Гръмкото начало на филмчето ми напомняше на компилация между Боен клуб и Матрицата, като повече клонеше към последното. Крилатите мисли на героя ни, хвърляха препратки към емоционално затъналия герой на Едуард Нортън, но далеч не достигаха класата му на изпсихясване. Докато визията и невъзможността на историята минаваха Матрицата в някои от сцените.
Фалцирай куршума - какво е това мамка му?! Каквото и да е, ще разберете. It's kinda cool - наистина е, обаче с подобна измишльотина, мозъкът ви се настройва на друга честота и възприятията очакват какво ли не.
Wanted е по-зрелищен от Jumper като визия, но на ниво диалог и използване на забранени елементи влиза в критичните зони. Като цяло тази луда идея за куршумите и 400 удара на сърцето в минута е готина - Пепеляшко, който се превръща в супер убиец. Но не беше развита качествено. Да речем, че 35% от сцените, като сценарий, можеше да ги няма, или да са променени. Например повече мълчание от страна на героите. Тогава щеше да е друго. Защото за сметка на тези филмо провалящи проценти, имаше малък брой велики сцени, пред които не просто гледаш с широко отворена уста, ами и наистина изпитваш кеф от възможностите на днешното кино - компютрите :)

A movie with that WOW factor! - 50 на 50. Със сигурност на няколко пъти извиквах "Уау", но си мисля че повечето пъти възклицанията ми бяха "Ц-ц-ц... добре, добре". Сами може да си направите извода. За пореден път не видяхме нещо класно от Анджелина, Морган Фриймън пък беше просто пионка, която за съжаление нямаше възможност да покаже сериозна игра. Джеймс МакАвой от лузър се превърна в кик-ас пичага. А Томас Кречман изигра една мистериозна роля, при чието разобличаване едва не ми докараха сълзи.
Става, филмчето става. За някои сцени определено си заслужава киното, но не му се връзвайте много, за да не останете разочаровани. Мда, и мисля че няма да има продължение. Дано Тимур Бекмамбетов си намери друга тема. А сега отивам в месарницата, щото имам тренировка по фалциране на куршуми!

»©« Leatherheads

Нека отделя малко време от този сериозно затоплящ се юнски ден, в офиса, където все още се диша, час преди святата обедна почивка! За какво? За да ви подшушна какво може да си пуснете довечера за гледане, в случай че ви се иска нещо свежо, приятно за гледане и доста разтоварващо. Името е Leatherheads (ще рискувам с превода Кожени глави, макар че може и друго да измислят като стане време за кино премиери). Това е новият филм на Джордж Клуни. Не просто ще звездее пред камерата, а отново ще се изживее и като режисьор. Радвам се за Клуни, той е един от малкото имена, които в последните години с напредване на възрастта прогресират в киното. От време на време само играе, друг път застава зад някой голям филмов проект, и в крайна сметка успява да създаде нещо успешно.

Историята в Кожени глави е открита и много проста. В средата на 20-те години на миналия век, в САЩ, зараждането на професионалния футбол. По-скоро легализирането му като официална и доходоносна игра, както и превръщането й в зрелище, традиция и възможност за препитание на спортно заможните натури. С встъпителните кадри Кожени глави ви грабва вниманието. Заигравката с професионалния футбол, кравата и нивото на колежанския футбол е доста забавна, а цялото това тичане в калта, с тия смешни шлемове (откъдето идва и заглавието на филма) приповдигано като настроение и от типичната за онова време музика, ви дръпва една широка усмивка през цялото лице. Няма да заприличате на Жокера, но е забавно.
След това започват и диалозите. Тези полу надменни, полу изискани дебати, дискусии, нормални разговори между героите и гримасите, които правят придават още по-голяма свежест на действието. А когато Рене Зелуегър се намеси, в ролята на амбициозна мацка, най-добрия вестникарски репортер в Чикаго, а Джордж Клуни си падне по нея в първия миг на тяхната среща - формулата за нещо разпускащо пред малкия екран е изпълнена.
Към главните действащи лица добавям и Джон Красински (който е Легендата), както и Джонатан Прайс - Господинът с парите. Начинът по който героите са създадени, сценарият с всичките му закачки и иронизиращи скечове, правят филма стилен. Не само защото действието се развива преди... 80 години. Настроението и семплотата на повечето образи беше реалистично. Пресъздаваше духът на онова време. А декорите - играеха същата роля. Облеклата - на Рене Зелуегър така и отиват подобен род премени, че си нямате и на представа. Като я видя на червения килим с някакви модерни дрешки, хич не кефи. Обаче във филмите, винаги изглежда добре.

Много ми хареса и ето този мотор. Голям образ, Джордж Клуни с веещия му се перчем, кара по извънградски пътища, заобиколен на длъж и на шир от прекрасна лятна-есенна природна обстановка. Доста живописен филм, когато станеше време за романтика и "тендър моумънтс".
Като всеки спортен филм и този не бяга от клишето на глуповато-забавния тип. Но хубавото е, че тези сцени се броят на пръсти, а филмът е достатъчно голям, за да забравите за съществуването им, когато сцени с по-добър и интелигентен хумор се редят една след друга. Смях се на глас и останах доволен от Кожени глави. Все пак, чух доста отдавна за излизането на този филм. И след цялото това чакане, съм повече от удовлетворен - браво на Клуни и компания.
И нещо, което едва не забравих. През цялото време си мислех, че Додж Конъли и Картър Ръдърфорд са били реални фигури, уви след обширно търсене се оказа, че те са просто поредните успешни филмови измислици.

»©« In Bruges

Странен филм. Наистина странен филм. Чувствам се странно даже като го казвам. Чувствах се странно и като се появиха финалните надписи и ми се наложи да си полегна. Натъжих се. Доспа ми се. Отделих 4 часа (добре де 3 часа и 45 минути) за сън, ей така, по ни едно време, за да ми се прочистят мислите. Не знам защо ми подейства така филмчето. Дали заради красивите гледки от Брюж (това е в Белгия, ако не знаете, хаха), или заради сълзите на Колин Фарел в едни от най-трогателните сцени на тази странна история. А може би двете заедно?
Сценарист и режисьор на филма В Брюж (In Bruges) е Мартин МакДонау. Не ми е познато името, затова от любопитство разрових тук там. Интересно - човека е носител на Оскар, за режисурата на своята късометражна комедия Six Shooter. Не съм я гледал, но и там участва един от моите островни любимци - Брендан Глийсън (откъде може да ви е познат ли - Хамиш, от Смело сърце).
Филмът просто започна. Рей и Кен пристигат в Брюж, Белгия. Единият постоянно мрънкащ (Рей, героят на Колин Фарел), а другият доста оптимистично настроен и с желание да успокои спътника си. Двамата са професионални наемни убийци. Единият тъкмо навлиза в занаята, другият дотолкова вещ и претръпнал, че има единственото желание да разглежда забележителностите на средновековния град, отколкото да се притеснява, че полицията може да ги търси. Но нещо в ирландския характер на Рей ни тревожи. Има нещо в миналото му, което мъчи толкова яко героя, че последния се е превърнал в една топка от нерви. Държащ се като малко дете, постоянно тъжен и много напряко контактуващ с хората.

Подтиснах се. Скоро не бях гледал Колин Фарел в нещо различно от екшън роля. Там няма и какво да му се гледа. Обаче опита ли се да пресъздаде някакъв по-дълбок образ, уви, удава му се. Мда, и да не ви се вярва, той не е просто лице, което навремето се скъсваха да определят като новият секс символ, той не е просто поредния дошъл от Острова и станал холивудска звезда, той е талантлив актьор. А през тези дълбоки черни очи, като напъплят сълзи, има нещо нередно. Оттам и филмът ми стана странен. Подтисничеството струеше от героя и това ми подейства.
Самото действие вървеше бавно. Не бързаше за никъде. Нито ни юркаха с бързо и динамично движение на камерата, нито с прескачане на времевия период. Ако от Рей бликаше неспокойствие и понякога се получаваше тягостно усещане на екрана, то от героя на Кен можеше само да ни стане приятно и да забравим какво гледаме. Дали е научно популярен филм, от който можем да научим повече за Брюж или някакво самопризнание с цел изгнание, за двама съвестни наемни убийци.
Въпреки това от време на време, когато режисьора беше решил да ни изпъне лицето в някаква ужасяваща гримаса, имаше шуртяща кръв или пръскащи главата куршуми свистящи от екрана. Което пак ме навежда на мисълта, че филмът ми беше странен. Дори не мога да определя към какво ме насочи да мисля. Насочи ме към леглото, това е едното. Но ми подейства тъжно, както споделих в началото.

Цялата тая драма с криминални елементи имаше и комична страна. Ирония по скоро или неприличен опит за шеги с човешката апатия и нещастие. Но когато Ралф Файнс най-сетне се появи, за мен беше успокоение, че той няма да си остане просто глас в тази лента. За съжаление нямаше кой знае колко възможност да блести. В Брюж нещата бяха фокусирани върху Рей и неговите проблеми. Цялата тая история с изкуплението и преоценяването на живота на главния герой беше красива, погледната от даден ъгъл. А и породи чувства в мен. Те обикновените и ниско разрядни филми не си играят с чувствата ми. Или пък аз много се вживявам. Това е без значение, тъй като препоръчвам филма. На някои може все така да не се хареса, я играта на Фарел, я цялостния замисъл на филма. Но за други - може да се окаже попадение в десетката и намиране на нов любим и стойностен филм.

»©« The Happening

"The Happening... it's going to happen!"

След като наливах комунизъм в главата на Жоро, посредством тая реплика, в продължение на целия петък, 13-ти, до самия старт на филма Явлението, се оказахме в полупълната (полупразната - избирайте си - ПЕСИМИСТИ) зала 1 на CINEPLEX в очакване на Онова-нещо-да-се-случи! Все пак сценарист, продуцент, режисьор (кабелджия, гримьор и осветител [както и една 10-секундна роля - ОТНОВО]) на лентата е М. Найт Шаямалан. Как може да го пропуснем. А и на трейлъра Марк Уолбърг, Джон Легуизамо и Зоуи Дешанел изглеждаха много повече от уплашени. Нещо се случваше бе, ставаше нещо необяснимо и хората се осмъртяваха!

"Buy some Popcorn and Enjoy"

Това и направихме, въпреки че аз набивах начос, падам си по лютивото. Между другото от традиционния спам в началото си харесахме поредната част от френската убер-комедия Такси. Изглеждаше доста забавно, май ще се гледа.
Та, след като най накрая мистериозната музика, уплашените погледи и неизвестното започнаха, зрителите гледаха с интерес. Постоянно цъкаше един часовник от екрана (незнайно защо) и нещо лошо се случваше на голяма група от хора. Ей така, както си стоят почват да бълват глупости, после тръгват назаден ход и накрая... Внушително беше, да чуваш хрущящия звук от размазващи се върху паважа тела, падащи от висок строеж - беше ужасно. Успя - Шаямалан ни стресна и определено задържа вниманието на зрителя в първите минути.
Но... после се появи Марк Уолбърг - даскал. Хахахаха, някак си прекалено миролюбив ми изглеждаше. А и както споменах всички тия наплашени гримаси дето всичи правеха винаги са ме разсмивали. Започна задълбаване на мистерията и това явление. Хората се лутаха, не знаеха какво им се случва, как да се опазят - паника!
До един момент нещата във филма изглеждаха доста интересни. Но тук там като се пускаха неуместни шеги или забележимо героите прекаляваха в глупостта си, което съм сигурен, че ще даде материал на следващата част от поредицата Страшен филм или Епичен филм, или както се нарича сега бозавата пародийна сага.
Честно казано не останах доволен от филма, но поне се забавлявах. Хм, това май ме прави доволен :) Не че нямаше неща, за които да си струва да му хвърлиш още едно око. Самия факт, че такава лента трябва да те държи под напрежение до самия край и да ти е страшно, предразполага зрителя към други очаквания. А като ми показват разни физиономии или глупави действия, които ме разсмиват - се получава хихи-кане зад гърба на творението. Шаямалан този път не беше на ниво. Трудно е, в този фрийки жанр да останеш на върха и всеки път да стресираш зрителите с нещо феноменално-загадъчно. И все пак няма човек, който да не обича: "I see dead people" - да живей, живей М. Найт!

»©« Sex and the City

Краят на месец май - трябваше да се прибирам в родното, заради честване 5 години от невероятното постижение - взимането на диплом за средно образование. Същият този петък, последният за месеца в любимият ми CINEPLEX (а и в другите кина) ще пускат предпремиера на Сексът и градът. ОК, женското в мен се пробуди (мамка му), мъжкото - още повече. Предпремиера на този филм? Ще е пълно с дезориентирани фимейли. Ще бъде панаир на суетата. Ще бъде пълно с малки, средни, големи, застаряващи - ЖЕНИ. Тъй като на мен този фактор ми липсва последно време (от колко точно, това си е моя работа, хахаха), ми се искаше да бъда там, за да видя какъв процент от българските жени са изкуфели по великолепната четворка на сериала. Знам че има ужасно много фенове на Кари Брадшоу и компания. Леещи сълзи на всяка серия, проклинащи всяко нейно бивше гадже и всяка раздяла с Тузаря. Има фенки на Саманта, шибащи се под път и над път. Има достойно предпазливи, та чак плашещи, които се прекланят пред чистотата и идеалите на Шарлът. Други път, са вечно заети, фригидни предразположени и не се отдават на най-важното в живота си - щастието, това което винаги искат, за което винаги реват - фенките на Миранда.
Колкото и да се надявах, не хванах нито едно от предпремиерите. Въпреки това, филмът не го сваляха от екраните и няма да го сторят в следващите месец, два, хехехе. Не стига, че се превърна в бокс офис хит, ами няма значение гледал ли си сериала не си ли, фен ли си или не - отиваш там и ставаш част от масата. Много общо и лишено от качество да отстъпиш така на принципите си, но при мен това няма значение. Не защото нямам такива, а защото киното е преди доста неща. А и трябва да оценя дори такава изява като филмирането на женските проблеми в лицето на творецът Кари Брадшоу.

От шестте сезона, общо да съм изгледал около 15-на епизода. Толкова са. Някои от тези 15-на се случваше да хващам на повторение, ясно е колко съм следял за какво става въпрос. Честно казано не бях някакъв привърженик на цялата тая пудрена история и не одобрявах жените така да се вживяват в образите от екрана. Но можеш ли да ги спреш? Кажи им нещо напряко, и жив ще те одерат. Пият си коктейлите, клюкарят, жалват се от мъжете си или моментните гаджета, а какво не правят? Не отделят внимание на връзката си.
Противно на твърдението: Женското приятелство е страшно лабилно, тези четири девойки доказаха на световната публика, че такова нещо като неопрощаем грях НЯМА. Това хубаво де, ама... нима е възможно толкова силно приятелство? Когато говорим за някакви грешки от много висока степен? Точно тук идва щастливият развой на събитията. Подготвяли са те шест години, че няма непостижимо щастие. Как да очакваш тогава житейска драма от Сексът и градът - не можеш. Затова отиваш там и се сливаш с публиката, и чакаш 20 минути да минат рекламите, за да гледаш двата часа (много, наистина) изпростяване със забавните героини.
Въпреки че повечето от тях са минали 40-те, а Ким Катрал (милата) ще е на 52! (август, тая година), на големия екран си изглеждаха на по 30 години. Тоя грим какво ли не прави.
Историйката ни мята точно там, където ни е оставил последния сезон, с малко разяснения относно паузата от 3 годинки (тази пауза между сериала и излизането на грандиозния кино вариант). Все така в стила на Майкъл Патрик Кинг, в центъра е Кари Брадшоу и нейната незаменима любовна история с Тузаря. Който между другото ми стана невероятно симпатичен. По време на епизодите ми беше просто Костюмарчето. Личеше си че той е The One за главната героиня, ама к'во ми пука на мен?! Тук някак си, ми привлече вниманието - та чак сега коментирам как ми е станал симпатичен!

Нещо повече - на път е и тяхната приказка да стигне до логичния завършек. Сватби, песни и всички happily ever after. Но как това ще стане реалност не е много ясно. Не може да е с едно щракване на пръстите, нито пък в рамките на 30 минути. Сред многото женско изпростяване, солидна доза Сам Джоунс и нейните перверзии и сексуални откровения, напукипсване от страна на Шарлът, ангажираност и негативизъм в лицето на Миранда, за зрителя остава удовлетвореността че присъства на една забавна комедия. Да е точно романтика, не мисля. Тя тази изпята история отдавна е изгубила чара си. Затова и не ни пускат прекалено много нежни моменти. Макар музиката на повечето места да беше доста приятна, сцените с дъжд, размисли и висене пред прозореца, докато героите са зарити в мисли, не бяха толкова много.
Хареса ми, какво да направя. Само да не ми излезе някакво име на... кино-курва или нещо подобно. Щото няма да съм доволен. За да имаш оценка и качествено правдиво мнение, трябва да пробваш от всеки жанр ;) Виж, няма да остъпя за Рамбо 4 и това е! Там няма да ме закачате, хахаха!
Хареса ми първичността на филма, хумора, безспорно присъствието на Саманта, Кари - нервно хапеща устни след всяка трета дума, тузарското спокойствие на Тузаря и най-вече настроението. Пълна зала, от-до с хора, отдали се на удоволствието. Фен или не, ти си там и се смееш. Неповторимо е, истинско кино изживяване. Всичко е два, три пъти по-смешно, а най-хубавото е че аз бях от онези 2 процента в публиката, които не са жени, мъже под чехъл с приятелки си или гейове! Това беше най-важното!

»©« The Onion Movie

"I don't think you have the balls..."

Още един "инцидентен филм". Преди да сте задали въпроса какво е туй чудо, ще се изпреваря като ви предоставя дефиницията: филм, заглавието на което научавам 10 (или по-малко) минути преди да реша, че ще го гледам. Изпълнен инцидентен филм е частен случай на предното определение. Което означава, че имам достъп до филма (мда, продуцентите са ми близки приятели и ми меткат DVD-та с което и заглавие да си пожелая). Около въпросният The Onion Movie обаче има много въпросителни. Първо, Жорката ми метна едно трейлърче в YouTube за тази нова лента. Било много смешно и по-добро от досегашните пародии и филми в този жанр. Хм, разгледах клипчето и наистина - на места доста се смях, изглеждаше свежо.
Но тази лукова глава ми изглеждаше съмнително. Самото заглавие звучеше не абсурдно, а... тъпо. Не знаех какво по-дяволите е това: "America's finest news source" - и затрупвах събеседника си с поредица от въпроси. Накрая ми беше изпратен нов линк, отново към YouTube с няколко минутна шега. Това клипче беше отрязък от една серия на въпросното сатирично предаване - The Onion: America's finest news source. Загледах с интерес, но в един момент не ми беше смешно. Опитът за черен хумор е рискован. Можеш без да се усетиш съвсем леко да престъпиш границата и да навлезеш в областта на пълната простащина. Говоря за темите, с които сценаристите на това предаване (после сценаристи и на филма) се гаврят. Защото това не беше просто насмешка или интелигентен хумор/сатира. Беше пълна порнография и прекалено жестока шега. Може би твърде рязко реагирах, но според мен дори комедията си има някакви граници.
Както и да е - потресен от ситуацията ВСЕ ПАК реших да видя дали и филма не е толкова "кофти". На рекламата видях няколко смешни моменти, които вещаеха усмивка на лицето ми, макар и само за 80 минути.
Но колкото и силни да бяха надеждите ми The Onion Movie не е избягал много от стандартните си телевизионни емисии. Тук там развеселяваше, и в един миг: БАМ - нещо покъртително, което ама хич не ми е смешно. Определено беше различен от други комедии (даже и от тези чернохуморните), но някак си твърде безотговорен. Някои хора просто нямат свян пред това с какво си правят ташак.
Радвах се на Стивън Сегал и пълното му падение - да се снима в подобен филм и то да играе ролята на The Cock-puncher :) Но пък се смях, както и на класната реплика: I don't think you have the balls...
След филма, доста разочарован, реших да проуча какво точно е това The Onion, защото в интернет гъмжеше от картинки с логото и слогана. Във вярната ми Уикипедия всичко си пишеше. Кое, как, защо и даже историята на филма - през 2003 е трябвало да излезе въпросната лента, но не е посрещната с добро - проекта е прекратен. Ала изглежда киноиндустрията е изтъпяла доста през последните 5 години и воала - имаме си The Onion Movie, че даже и хора които зверски ще му се изкефят. Трагедия според мен, имаше истинност във филма, но тя е повече за съжаление на историята която пресъздава.