»©« In Bruges

Странен филм. Наистина странен филм. Чувствам се странно даже като го казвам. Чувствах се странно и като се появиха финалните надписи и ми се наложи да си полегна. Натъжих се. Доспа ми се. Отделих 4 часа (добре де 3 часа и 45 минути) за сън, ей така, по ни едно време, за да ми се прочистят мислите. Не знам защо ми подейства така филмчето. Дали заради красивите гледки от Брюж (това е в Белгия, ако не знаете, хаха), или заради сълзите на Колин Фарел в едни от най-трогателните сцени на тази странна история. А може би двете заедно?
Сценарист и режисьор на филма В Брюж (In Bruges) е Мартин МакДонау. Не ми е познато името, затова от любопитство разрових тук там. Интересно - човека е носител на Оскар, за режисурата на своята късометражна комедия Six Shooter. Не съм я гледал, но и там участва един от моите островни любимци - Брендан Глийсън (откъде може да ви е познат ли - Хамиш, от Смело сърце).
Филмът просто започна. Рей и Кен пристигат в Брюж, Белгия. Единият постоянно мрънкащ (Рей, героят на Колин Фарел), а другият доста оптимистично настроен и с желание да успокои спътника си. Двамата са професионални наемни убийци. Единият тъкмо навлиза в занаята, другият дотолкова вещ и претръпнал, че има единственото желание да разглежда забележителностите на средновековния град, отколкото да се притеснява, че полицията може да ги търси. Но нещо в ирландския характер на Рей ни тревожи. Има нещо в миналото му, което мъчи толкова яко героя, че последния се е превърнал в една топка от нерви. Държащ се като малко дете, постоянно тъжен и много напряко контактуващ с хората.

Подтиснах се. Скоро не бях гледал Колин Фарел в нещо различно от екшън роля. Там няма и какво да му се гледа. Обаче опита ли се да пресъздаде някакъв по-дълбок образ, уви, удава му се. Мда, и да не ви се вярва, той не е просто лице, което навремето се скъсваха да определят като новият секс символ, той не е просто поредния дошъл от Острова и станал холивудска звезда, той е талантлив актьор. А през тези дълбоки черни очи, като напъплят сълзи, има нещо нередно. Оттам и филмът ми стана странен. Подтисничеството струеше от героя и това ми подейства.
Самото действие вървеше бавно. Не бързаше за никъде. Нито ни юркаха с бързо и динамично движение на камерата, нито с прескачане на времевия период. Ако от Рей бликаше неспокойствие и понякога се получаваше тягостно усещане на екрана, то от героя на Кен можеше само да ни стане приятно и да забравим какво гледаме. Дали е научно популярен филм, от който можем да научим повече за Брюж или някакво самопризнание с цел изгнание, за двама съвестни наемни убийци.
Въпреки това от време на време, когато режисьора беше решил да ни изпъне лицето в някаква ужасяваща гримаса, имаше шуртяща кръв или пръскащи главата куршуми свистящи от екрана. Което пак ме навежда на мисълта, че филмът ми беше странен. Дори не мога да определя към какво ме насочи да мисля. Насочи ме към леглото, това е едното. Но ми подейства тъжно, както споделих в началото.

Цялата тая драма с криминални елементи имаше и комична страна. Ирония по скоро или неприличен опит за шеги с човешката апатия и нещастие. Но когато Ралф Файнс най-сетне се появи, за мен беше успокоение, че той няма да си остане просто глас в тази лента. За съжаление нямаше кой знае колко възможност да блести. В Брюж нещата бяха фокусирани върху Рей и неговите проблеми. Цялата тая история с изкуплението и преоценяването на живота на главния герой беше красива, погледната от даден ъгъл. А и породи чувства в мен. Те обикновените и ниско разрядни филми не си играят с чувствата ми. Или пък аз много се вживявам. Това е без значение, тъй като препоръчвам филма. На някои може все така да не се хареса, я играта на Фарел, я цялостния замисъл на филма. Но за други - може да се окаже попадение в десетката и намиране на нов любим и стойностен филм.

»©« Strange Days

Съвсем случайно снощи реших да проверя какво ще има по любимото ми бТВ. Разцъках сайтчето (честито им за новата визия) и се оказа, че вечерта от 22:30 ще пуснат Странни дни (Strange Days). Едно филмче от 1995 година, не толкова далече... или може би да?! По историята и адаптираният за голям екран сценарий на Джеймс Камерън (сещате ли се кой е той... ако ли не, спрете да ме четете! докато не се запознаете с него и творчеството му). На режисьорката Катрин Бигълоу (която мога да отбележа, че доста добре си е свършила работата). Получило се е една лента с качество, доста над границата на приличното. Убер-яко трилърче.
И така, часът беше към 21:00 в същото време излъчваха една не толкова лоша боза, от тези на екшън карате момчето Жан-Клод Ван Дам (затворете вратата след последният). Внезапна смърт, помня го от едно време, когато филмите му не се смятаха за толкова пропаднали. Доизгледах въпросната Внезапна смърт, после новините и като ветровитата прогноза за времето и сладките спортни новини за родният ни червено-картонен футбол, стана време за моят филм.

Последният път, когато го бях гледал... наистина беше много отдавна. Минимум преди 10 години. Не че го бях забравил, но след като видях в програмата, че ще го излъчват - не исках да пропусна. Историята е доста интересна и типична за човек като Камерън. С неговият непрестанен поглед в не толкова далечното бъдеще, възможността на технологията и същевременният геноцид, до който дружно и без много усилия ще стигне човечеството на заветната 2000 година. След филмите за Терминатора, както и жестокото продължение на Пришълец, всичко правено от Камерън се гледа с широко отворени очи. Направо попиваш от екрана. И как иначе. Перфекционист с чувство за хумор и усещане към качественото кино. Рядко прави филми (да речем на 7 години, 1 път), но пък се помнят 30 години след това, като че са пуснати вчера за пръв път. Някой ден ще заговоря и за Титаник...
Въпреки че филмът е режисиран от Катрин Бигълоу и нейното име стои на финалните надписи, то съм убеден че Джеймс Камерън й е нещо като гуру, или най-малкото наставник. Личеше си че стилът на филма, не просто като сценарий, а като операторско движение, цялостна визия, се доближаваше до терминаторите. Не ги копираше, просто... има специфичен стил, който се разпознава при всеки режисьор. А историята е следната:
Още с откриващата сцена ставаме свидетели на обир с взлом в един китайски ресторант. Всичко завършва с ченгета преследващи обирджиите, приклещването им до покрива на сградата, прескачане между покривите... пропуск на кракът, изплъзване и размазване на цимента. Очите на Ралф Файнс се отварят и филмът започва. Героят му - Лени Ниро, е продавач на удоволствия. Имаш фантазия, забранен плод, уви не искаш да нарушаваш клетви или закони. Затова търсиш Ниро, който те снабдява с диск със съответната фантазия. Слагаш си Паяка на главата, удряш плей и си затваряш очите. Това изобрение били правителствено, но така и не пуснато в употреба, но за сметка на това прилежно изпиратствано от някой бездомен гений от тъмната страна. В следствие на което тази индустрия е нелегална, но пък доста доходна и се търси. Миналото на героят ни обаче не е било такова. Навремето е бил добро ченге от нравственият отдел на полицията в Лос Анджелис. Пререкания с безскрупулният шеф му костват службата. Оттам и новото му занимание. Мирни дни, или по-скоро нормални търговски дни, с обичайните опастности да го спипа я полиция, я някой побъркан клиент с оръжие и достатъчно голямо количество дрога в кръвта си. Затова отвреме на време Лени разчита на своите най-приближени - Мейс (от яката мацка Анджела Басет, като имам предвид наистина яка, щото раздава кютек във филма и има много хубави крака), както и Макс (Том Сайзмор) - опасен тип, готов на всичко за добрия си приятел Лени (няма да повярвате даже колко готов).

Вечерта на 30-те декември 1999 година се случват много събития. Постоянни размирици по улиците на Лос Анджелис, полиция и военни бродят с опити да запазят реда. Настъпил е хаос възбуден от цялата тази еуфория по новото хилядолетие. Говори се за Апокалипсис и какво ли още не, все неща които обаче са далеч от битието на Лени. Същият обаче получава поредица от записи за Паякът, които хич не са добра гледка. Смърт, корумпирани ченгета, екзекуции. Всичко това заплита историята и превръща героят ни в мишена. Междувременно обсебен от бившето си гадже Фейт (Джулиет Луис) и постоянно пребиван от горилите на новият й приятел - Файло (Майкъл Уинкот), работата става все по-дебела. Когато кръгът се стяга около вратът на Лени и Мейс, превърнали се в бягащи цели за корумпираните ченгета (героите на Винсънт Д'Онофрио и Уилям Фичнър) един по едни почват да падат глави, Паякът е в основата на цялото действие, часовникът тиктака, хаосът е пълен на връх нова година, на прага на 2000-та, поставяща началото и на новият милениум. Паметен ще бъде завършекът на филма, годината, хилядолетието. Ще останете супер доволни и... безспорно ще прибавите този филм към колекцията на любимите ви. Защото Камерън знае добре как да поддържа динамиката и напрегнатостта на един филм. Също така и до колко да ви обтяга нервите с обратите и логичните развръзки. Тук логично може и да хванете по средата на филма, но лично аз не го очаквах (това навремето де, сега знаех кой колко лош е, кой ще го отнесе и по какъв начин).
Странни дни предстоят. Радвам се че минахме 2000-та без такива ексцеси като тези във филма, но какво още ни чака, и дали наистина има какво да правим в следващите 1000 години, без да се самоунищожим?! Може би следващият проект на Джеймс Камерън ще внесе някаква идея, гледна точка за това как върви еволюцията ни, технологиите и съвместното ни съжителство: човек-човек и човек-машина.

П.П. А знаете ли че в първият си филм, Жан-Клод Ван Дам играе ролята на каратист-гей?!

»©« The English Patient

Миналата седмица ви споменах за ровичкането си из IMDB в миналото на Оскарите, и победителите в категорията филм на годината. Така се сблъсках с Crash, така и видях още едно нещо... което силно привлече вниманието ни. Нещо е слабо казано... събитието Английският пациент (The English Patient). Филм на годината за 1996, на режисьора Антъни Мингеля, с участието на Ралф Файнс, Кристин Скот Томас, Жулиет Бинош, Уилям Дефо и др.
Като се хвърля в спомени какво съм правил навремето, в 6-ти клас, или по точно в лятото след него, простеещ, вършещ... хм, нищо... най-вече глупави дела, с някои от които изобщо не се гордея, хората са създавали изкуство, и то... какво. Такова, каквото в онзи ми период, в никакъв случай не бих проумял, камо ли пък да се трогна и да запомня нещо. Но въпреки всичко, си бях киноман и тогава... постоянно слушах добри отзиви, и невероятния филм на Мингеля, който отнесе почти всички Оскари (9 на брой). Конкуренцията му не беше слаба (Фарго, Джери Магуайър, Слийпърс и др.), но определено Английският пациент си заслужава всяка една перфектно изработена златна статуетка - чичо Оскар (знаете историята, откъде идва името на наградата... чичо Оскар, не я знаете?!).
Та, унесен във вихъра на миналото, с невероятно бледи спомени от първия път, когато срещнах Пациента (някъде... 2001, може би 2002), потърсих филма, след като го намерих, прилежно си го скътах с мисълта: "Ще го гледам утре" (това беше много рано сутринта в неделята, този уикенд). Да обаче любопитството ми каза: "Превърти малко, да видиш как е, дали не си спомняш нещо повече..." и до там бях. На всичко отгоре ако бях оставил за след съня ми, щеше да е светло (обичам филм да се гледа на тъмно), съквартиранта щеше да е буден и прави обичайните за него си тъпотии, да не мога да си се отпусна пред хубавия филм... и да си прецакам удоволствието. Ето защо, въпреки че стоях до 7 и 20, затъмних всичко де що светеше, слушалките на главата, нагласен и... приятно гледане. Напълно си струваше...

В брилянтната история на Мингеля, се разказва за граф Ласло де Олмаши (героя на Ралф Файнс, унгарец по националност, изследовател, самотник, търсещ непознати места в необятната африканска пустиня в близост до Кайро, Египет) и неговата невъзможна и страстна любов с Катрин Клифтън (Кристин Скот Томас), която за тяхно всеобщо съжаление... "принадлежеше" на друг - Джефри (героя на Колин Фърт). Всъщност всичко това няма да го видите като един нормален, бозав филм. Цялата история ще ни бъде представена като отделни проблясъци, спомени за миналото на мистериозния пациент, оцелял след жестоко изгаряне, но въпреки това... чакащ смъртта си.
Жулиет Бинош е Хана, медицинската сестра, която се грижи за Олмаши. Времето в което се развива действието е края на Втората световна война, Италия. Оттеглящи се войски на съюзниците попадат на миниран от немците път. Най-близката приятелка на Хана загива, дни преди това тя губи друг близък човек на бойното поле... и със сълзи в очите, със смазани чувства и с никакъв друг плам останал и за живот (освен да се грижи за болните), тя решава да остане в една порутена сграда, заедно с доизживяващия дните си Олмаши. Самият той, не знае кой е... не си спомня нищо от миналото си... До момента в който героя на Уилям Дефо не се появява - Дейвид Караваджо, мистериозния крадец с отрязани палци.
Всичко става по-интересно, като започнат въпросните проблясъци и запознаването ни с миналото на Олмаши, когато той все още е имал... лице. Периодът преди началото на Втората световна война. Изследователска експедиция в Африка, Кайро, Египет. Олмаши и негови колеги си вършат делата до един ден, в който... каца двуплощникът на Клифтън. Заможен англичанин, с връзки в правителството със специална мисия и с Катрин на борда - съпругата си... която ще промени живота на граф Олмаши.

И докато се наслаждаваме на релаксиращо въздействащите ни пейзажи от пустинята, слушаме прочувствената музика и се запознаваме с романтичната и също толкова сърцераздирателната любовна афера между героите... в нас напъват мислите. Или може би тук е момента, да спра с множественото число и Ние, защото вече говоря за себе си. Незнам как ще възприемете филма, незнам дали ще го харесате, незнам дали ще го почувствате така както аз... но всички тези неща, които усетих през цялото време, бяха свързани с моето минало. Не, не съм бил в Африка нито по време на война, нито преди това, нито съм изследвал някакви пещери или подобни неща. Не съм се разбил със самолет, нито съм обгорял до неузнаваемост. Но пък перфектно разбирах сърцето на граф Олмаши. Виждах ситуациите във филма и действиятя на героите. Отдаването им на мига, привличането... мистериозната страст... която ги погуби. Нещо също толкова драматично, колкото невъзможната любов на Ромео и Жулиета, но нямаща разбира се само до там приличаща си с нея. Всичко останало е - миг... Зараден с невероятно много емоция и романтика. С тъга в миговете на раздяла. С безжизнен и безсилен поглед на героите. Драма, чак до края.
И всичко това, накъсано заради начина по който се развива действието, още повече засилва желанието и тръпката по усещането на филма. Постоянно напомняща ни как всъщност ще свърши, и как... любовта няма да възтържествува, поне не приживе.

Любовен триъгълник, невъзможна любов, човешка драма, нищо за губене, мисли, спомени, истина, отмъщение, война! Всичко това в Английският пациент. По различен начин се чувствах тогава, в нощта когато си "припомнях" филма, напълно без никакво разбиране и чувства първия път когато го гледах... и доста уморен сега и пак със затихващи спомени, докато пиша ревюто. Което ме топли от вътре, защото такъв силен филм, описващ такава силна история, толкова близка до моето романтично минало и същевременно неспособността да ми се набие в ума така, че да не го науча наизуст... ми дава възможността да го изживея още един път след месец, три, шест... година или след много по-голям период. Силата му се крие във влиянието, и начинът по който самият той действа върху спомените на човека. Проста история е разказана по комплексен начин, с много малки тръпки, човъркащи ни... събуждайки и най-дълбоките забравени мисли (поне така сме си мислели).
Но филм като този се гледа толкова пъти, колкото искате да почувствате отново онова, което сте загубили или никога не сте имали. Ако не наблягате толкова на чувствата, ще бъде просто поредния филм, изгледан от вас. Но... за мен е нещо повече. Моята 2 часа и половина възможност да имам отново онези мигове (било то и само като спомени, пробуждани от филма), които са ми толкова скъпи и заровени надълбоко в сърцето ми... и които ме превръщат в граф Олмаши за моята Катрин...

»©« Schindler's List

На вашето внимание, представям номинираният за 12 награди Оскар (спечелил 7 от тях), на режисьора Стивън Спилбърг... Списъкът на Шиндлер. Един от най-сензационните, най-блестящите филми правени някога, по книгата на Томас Кинийли. Произведение на изкуството във всяко едно отношение. Една история за Втората световна война, холокоста, жестокостите и ликът на болезнената историческа действителност. Майсторски замислен, с добър подход, професионално изпълнен.
Както и да го погледнете, Списъкът на Шиндлер е шедьовър. За малко филми, мога да дам такава силна оценка, но за този нямам задни помисли, нито ще размисля. Гледал съм го около 6 пъти (може и да са повечко от 6), но всеки път чувствата напиращи в мен, силата на филма, влиянието му... е все същото. Понякога даже е по-силно от предните пъти.
Великолепен кастинг! За ролята на Оскар Шиндлер е избран Лиъм Нийсън. Прави невероятна роля, силна и запомняща се. Истински Шиндлер! За ролята на Ицхак Щерн (също толкова героичен за съдбата на толкова много евреи изправени пред лика на смъртта) - Бен Кингсли. Много добър актьор, с идеално превъплъщение в ролята на счетоводителя. Арийският подполковник Амон Гет (хер коменданта...) - Ралф Файнс, с типичен немски, фъфлещ, и брутално набиващ се в ушите ни акцент. Побъркващ от ужас в коварните моменти, когато хладнокръвно дърпа спусъка, и пуши цигара... или просто премлясква сладостно, преди да направи поредната лудост... няма правила по които да оцелееш, ако си в обкръжението му.

В противоположния край, стои Шиндлер. Един от любимите ми моменти във филма е самото начало. Когато се запознаваме с брилянтния ум на героя. Хитър, умел, владеещ социалното инженерство. Стана ми още по-симпатичен с решителността си, с убедителността си, със словоохотливостта си. Въртеше немските офицери, както си поискаше. Женкар! Абсолютен! С една единствена идея, решен да използва войната, за да направи състояние. И говорейки с жена си: "След време всички ще знаят кой е бил Оскар Шиндлер... да, спомняме си го, той направи велико нещо...", всъщност не осъзнава колко прав ще се окаже. Но мислейки за фабриката си, състоянието си... че за това ще го помнят хората, заслепен... той не вижда към какво хуманно дело се е насочил.
Силна игра, силна визия. Оператор на филма е Януш Камински. Майстор, още един, редом до сценаристите и режисьора - Спилбърг. Произведение на изкуството както споменах в началото. Драматичната музика на също толкова великия композитор Джон Уилямс, допринася за емоционалното ни състояние в пиковите моменти на лентата.
Има толкова много моменти, в които сълзите са несдържими... Колкото и силни да сте, колкото и да не се впечатлявате от емоциите си, и че нищо на света не би ви накарало да се разчувствате, тук има достатъчно неща, които да преклонят силната ви воля.

Измежду цялата трагедия, драма и несподелени мъки, тук там се прокарват и няколко момента, водещи до истински смях. Смях през сълзи. Смях, който да ни напомни че все още сме пред екрана, за да ни дръпне за секунда от тежките събития във филма. Умело, в запомнящият се стил на Спилбърг. Един от тези моменти например е, разговорът на Щерн с Шиндлер, когато вторият му казва идеята си, за фабриката. И учуден, Щерн го пита: "Значи дали правилно съм разбрал... Парите ще ги дадат инвеститорите, аз ще ръководя цялата фирма... а мога ли да попитам Вие какво ще правите?!"... винаги се смея на тази сцена. Колко дързък е героя на Бен Кингсли, колко... наясно е със ситуацията, и как успява да спечели Шиндлер.
Великолепни герои, великолепна игра. Страхотен филм! Сега отново се сетих за края на филмът... краят когато виждаме Шиндлер пречупен, миг след като осъзнава какво е сторил. Как е спасил толкова много хора... когато Щерн му казва: "Този който е спасил един човешки живот, е спасил целият свят" ("Whoever saves one life, saves the world entire").
Изящен филм, реалистичен, с духът на истината, терора, ужаса, увлечението и забележителността на героите. След като гледате Списъкът на Шиндлер, ще бъдете убедени в едно... а именно... омразата към човека (един или всички) не води до нищо добро, човешкият живот може да бъде отнет за секунда, но създаването му отнема толково много време. Съдби разбити за 1 миг, с един изстрел... цял човешки живот, заложен на карта... Великолепен филм, напомнящ ни със страшна сила за историята, сигнализиращ ни на какво е способен злият ум на човек... и същевременно на какво е способен добрият характер.

» back to top

To your attention I present the nominated for 12 Oscar awards (and won 7 of them), from the producer Steven Spielberg... Schindler's List. One the most sensational, most brilliant movie ever made, based on the book of Thomas Keneally. A work of art in every aspect. A story about the World War II, the holocaust, the inhumanity and the face of the painful historical reality. Skilfully thought, with a good approach, professionally performed.
No matter the way you look at it, Schindler's List is a masterpiece. There are only few movies I can give such high score, but for his one I have no back thoughts, and I wouldn't reconsider it. I watched about 6 times (may be more than 6), but every time the feelings I have, the power of the movie, it's influence... it always the same. Sometimes it's even stronger that before.
Magnificent cast! For the role of Oskar Schindler was chosen Liam Neeson. He made an amazing role, strong and remarkable. A true Schindler! For the role of Itzhak Stern (also very heroic for the destiny of the so many Jews staring at the face of death) – Ben Kingsley. A very good actor, with perfect transformation into the role of the accountant. The Aryan lieutenant colonel Amon Goeth (the Herr Kommandant...) – Ralph Fiennes, with the typical German, mumbling, and brutally sticking out in our ears accent. Driving us crazy in the deceitful moments, when he cold-bloodedly pulls the trigger and smokes a cigarette... or just smacks sweetly, before making the next crazy thing... there are no rules on which you can survive if you are around him.

In the opposite direction, stands Schindler. One of my favourite moments from the movie is the beginning. When we meet the brilliant mind of the character. Shifty, smart, skilful at the social engineering. He became more pleasant to me with his determination, with his convincingness, with his talkativeness. He could bend the German officers anyway he wanted. Ladies-man! Absolutely! With only one idea, determined to use the war to make a fortune. And saying to his wife: "They won't soon forget the name Oskar Schindler around here. Oskar Schindler, they'll say, "everybody remembers him. He did something extraordinary...", he doesn't even realize how true his would turn out to be. But thinking of his fabric, his wealth... that this will the people remember him by, blinded... he doesn't see in what humanely deed he's heading to.
Strong play, strong vision. The movie director of photography is Janusz Kaminski. A master, another one, standing next to the writer and producer – Spielberg. A work of art as a mentioned in the beginning. Very dramatic music by the also great composer John Williams, contributes for our emotional state in the pike moment from the film.
There are too many moments, where the can't hold your tears... No matter how strong you are, no matter if you are not impressed by your emotions, and that noting in this world can make you become emotional, there are enough things that can break your strong will.

Within the whole tragedy, drama and unanswered pains, there are some moments bringing you to true laughter that appear. Laugh with tears. Laugh that reminds us that we are still in front of the screen and to pull us out of the heavy events in the movie. Cleverly, in the remembering style of Spielberg. One of those moments for example is the conversation between Stern and Schindler, where the second tells him his ideas, for the fabric. And surprised, Stern asks him: "Let me understand. They put up all the money. I do all the work. What, if you don't mind my asking, would you do?"... I always laugh at that scene. How bold Ben Kingsley's character is, how... unfamiliar he is with the situation, and how he manages to win Schindler.
Magnificent characters, magnificent play. Amazing movie! I remember once again the end of the movie... the end where we can see Schindler brake, and just a moment later he realizes what he did. How he saved so many lives... when Stern tells him: "Whoever saves one life, saves the world entire".
Exquisite movie, realistic, with the spirit of truth, the terror, the horror, the enthusiasm and the remarkableness of the characters. After you watch Schindler's List, you'll be convinced in one... namely... the hate of a man (one or all) doesn't bring anything good, the human life can be taken away for a second, but the creation takes so much time. Fates crushed for 1 moment, with one shot... a whole human life, placed on a card... Magnificent movie, reminding us of with worrying influence of history, alarming us what the evil mind is capable of... and what the good character is capable of.

» translated by Ilienna