»©« Trainspotting

"Choose life. Choose a job. Choose a starter home. Choose dental insurance, leisure wear and matching luggage. Choose your future. But why would anyone want to do a thing like that?"

Така като му хрумне нещо на човек и има подходящите контакти, може да превърне идеята си в балансиран сюжет с преливащо количество енергия, засящаг широко позната и болна тема за модерния свят. Толкова крехко стъпващ по линията между абсолютния цинизъм/идиотщината и качествената сатира/поучението режисьорът Дани Бойл нашибва знаменателното Трейнспотинг (Trainspotting) в лицата на обикновения зрител.
Какво е да си наркоман? Зависим? Подлец? Престъпник? Чувстващ, че не си на място в този или който и да било друг свят? Друсане до предрусване - една възможна алтернатива за заспиване в реалността, когато другите блъскат, за да оправдаят съществуването си. Това пак е избор. Подобно на Рентън (Юън МакГрегър), може да направим този "интересен" избор. Но преди категорично да сте заявили "Да!" ви очаква една не толкова красива и лицеприятна ретроспекция на това, какво е да си наркоман, да живееш в крастав и дъждовен Единбург, да плюещ по цялото шотландско правителство, да си фен на Шон Конъри, да не ти пука за собственото бебе, да прекрачваш прага всеки път, когато си кажеш "Стига!", да провалиш живота си... да пукнеш заради едно малко сладко котенце.
Не мога да спра! Обаче беше яко, когато със сладост си приготвих вечерята снощи, за да грухкам доволно пред Трейнспотинг. И тъкмо сластно отхапвам парче от пицата, пикантно застроена с разни сосове, бирата студееше от дясната ми страна, Рентън получи биологичен повик и се затича панически към една (Най-лошата) тоалетна (в Шотландия).

Един от много култовите моменти във филма. Всъщност, точно тогава, ако не сте разбрали що за филм сте си пуснали, преценявате дали да продължите или просто да го спрете. Няма лабаво, това е положението щом идеите идват от Дани Бойл. А, за малко да пропусна - Ървин Уелш, ако не ви говори нещо, по-добре почетете. Доблестната новела, която Бойл филмира - е негова! Може описанията в книгата да са от пикантни по-пикантни, но така нагледно да разхвърляш лайна по родителите на гаджето ти - няма как да си го представиш.
На фона на цялата гадория, на която окото няма да се насити, се разминават и другите герои. А те са образи, в типичния стил на Острова. Компира (Spud), Улавия (Sick Boy), Томи (тука няма алтернатива, това си му е името), Даян и Бегби. Зад тези велики герои се крият имената на Юън Бремнър (каква прическа само), Джони Лий Милър, Кевин МакКид, Кели МакДоналд и Робърт Карлайл.
Филма не е депресиращ - но е "приказно" внушителен. Иди се боцни след това, не вярвам, хахаха! Всъщност беше забавно, от гледна точка на цялото безсъзнателно блудстване на мисълта, в периодите на съзнателно надрусване - предозиране. Звучи лудо, нали? Е, филма е няколко пъти по това количество лудост.
А саундтрака, също си заслужаваше. 1996 ни носи едни добри звучения, идеално пасващи за филм като този. Най-много ме израдва финалния саунд на Underworld - Born Slippy.
Може би това е начинът да откажеш проблемните от тяхната зависимост. Докосни се максимално близко до реалността им, преживей глупостта им, иронизирай и най-малката дреболия, която те самите не могат да преборят - сигурно ще има успех. Не съм търсил сведения за отказали се наркомани, но пък не бих започнал след едно такова забележително превю на процеса хероинизиране. Поредния влак минава, ако си си избрал начин на живот, работа и място за живеене, скачай... няма да те чака дълго - Трейнспотинг!

»©« The Rock

Последният филм на продуцентския тандем Дон Симпсън и Джери Брукхаймър. През януари 1996 година е злощастната кончина на Дон Симпсън, която променя двете сблъскващи се в небето гръмотевици на една, удряща самотно дърво край пътя. Въпреки това обаче, Майкъл Бей и Джери Брукхаймър завършват започнатото дело. Нарича се Скалата (The Rock) и е посветен на дългогодишния им приятел и колега.
Делата на Майкъл Бей винаги са съпроводени с голямо количество шум, действие, движение на камерата, перфектно замислени и режисирани сцени (без значение колко реалистични са те) плюс невероятен актьорски състав. В Скалата ще срещнете легендарния Шон Конъри, по-активен от всякога, блестящия в 90% от ролите си Никълъс Кейдж, изправени срещу Ед Харис, талантливия актьор, който следва съдбата на Питър О'Тул, и въпреки великите роли, които прави все още остава неоценен от Академията.

Стилът на Майкъл Бей - никога не изневерява на себе си. Началото е повече от епично, здраво поддържано от жестоката музикална композиция на Ханс Зимър. Темата е не просто надъхваща, тя е феноменално инспирираща. Защо гледах пак Скалата ли?! Ровех в YouTube, попаднах на саундтрака, на въпросната главна тема, и като я чух... вече си представях как Никълъс Кейдж с Ферари-то "под наем" преслеваше Шон Конъри, с неговото хъмви... също "под наем". И не само това разбира се. Липсваше ми целия хумор на филма. Напрегнатото действие, готината визия, липсваше ми Майкъл Бей и неговия начин да прави екшън. Да, имах нужда от два часа коравене пред монитора. Само дето пуканки нямах.
Между другото Скалата не е елементарен банален екшън, такъв който ще класифицираме като трето-разряден. Направен е със стил и майсторлък, а и няма как да не го оценин и да не се разчустваме като слушаме музиката на Ханс Зимър - велик е!

На всичко отгоре се забавляваме - с всички абсурди, които филмът предлага, така и с размяната на реплики между героите. Има няколко от тях, превърнали се в класика. Дали заради шотландския акцент на Конъри, дали заради начинът по който Кейдж ги е изрекъл, или заради сериозното изражение на Харис. Всичко това е част от Скалата.
Накратко за тези, които не познават филма (макар че е достатъчно стар, за да сте го минали ПОНЕ един път). Група "ядосани" военни, с много почести и преживяни мисии, превземат затвора Алкатраз - Скалата. Дни преди това са откраднали няколко броя от най-опасните ракети, с които САЩ разполага. Някакъв отровен газ, убиващ за секунди на огромно разстояние. Окопитили се в бившия затвор, насочват част от ракетите към Сан Франциско и изискват една солидна сума в US долари да им бъде изплатена... в кратък срок.
Както винаги филмът на Бей е лишен от глупава паника - всички знаят какво да правят и винаги ще се намери точен човек, за всяка част от невероятния план, който умниците измислят за разрешаване на проблема. Трябва им химик специалист за ракетите - това е Кейдж, както и човек който да ги вкара незабелязано на Скалата - това е Конъри.
Филмчето е яко. Здрав екшън, много ефекти (добре де, не чак толкова много) и непоправимия хумор от филмите на Майкъл Бей и Джери Брукхаймър. Актьорския състав на филма е допълнен и от Дейвид Морс, Джон С. МакГинли, Майкъл Бийн, Уилям Форсайт и др. О, нека не забравяме и кралицата на бала - Карла, героинята на Ванеса Марсил. Мацка!
И нека не ви мътя водата повече - насладете се отново на скоростното приключение - яростния екшън, съпроводен с интензивна патриотична музика, наречен Скалата.

»©« The English Patient

Миналата седмица ви споменах за ровичкането си из IMDB в миналото на Оскарите, и победителите в категорията филм на годината. Така се сблъсках с Crash, така и видях още едно нещо... което силно привлече вниманието ни. Нещо е слабо казано... събитието Английският пациент (The English Patient). Филм на годината за 1996, на режисьора Антъни Мингеля, с участието на Ралф Файнс, Кристин Скот Томас, Жулиет Бинош, Уилям Дефо и др.
Като се хвърля в спомени какво съм правил навремето, в 6-ти клас, или по точно в лятото след него, простеещ, вършещ... хм, нищо... най-вече глупави дела, с някои от които изобщо не се гордея, хората са създавали изкуство, и то... какво. Такова, каквото в онзи ми период, в никакъв случай не бих проумял, камо ли пък да се трогна и да запомня нещо. Но въпреки всичко, си бях киноман и тогава... постоянно слушах добри отзиви, и невероятния филм на Мингеля, който отнесе почти всички Оскари (9 на брой). Конкуренцията му не беше слаба (Фарго, Джери Магуайър, Слийпърс и др.), но определено Английският пациент си заслужава всяка една перфектно изработена златна статуетка - чичо Оскар (знаете историята, откъде идва името на наградата... чичо Оскар, не я знаете?!).
Та, унесен във вихъра на миналото, с невероятно бледи спомени от първия път, когато срещнах Пациента (някъде... 2001, може би 2002), потърсих филма, след като го намерих, прилежно си го скътах с мисълта: "Ще го гледам утре" (това беше много рано сутринта в неделята, този уикенд). Да обаче любопитството ми каза: "Превърти малко, да видиш как е, дали не си спомняш нещо повече..." и до там бях. На всичко отгоре ако бях оставил за след съня ми, щеше да е светло (обичам филм да се гледа на тъмно), съквартиранта щеше да е буден и прави обичайните за него си тъпотии, да не мога да си се отпусна пред хубавия филм... и да си прецакам удоволствието. Ето защо, въпреки че стоях до 7 и 20, затъмних всичко де що светеше, слушалките на главата, нагласен и... приятно гледане. Напълно си струваше...

В брилянтната история на Мингеля, се разказва за граф Ласло де Олмаши (героя на Ралф Файнс, унгарец по националност, изследовател, самотник, търсещ непознати места в необятната африканска пустиня в близост до Кайро, Египет) и неговата невъзможна и страстна любов с Катрин Клифтън (Кристин Скот Томас), която за тяхно всеобщо съжаление... "принадлежеше" на друг - Джефри (героя на Колин Фърт). Всъщност всичко това няма да го видите като един нормален, бозав филм. Цялата история ще ни бъде представена като отделни проблясъци, спомени за миналото на мистериозния пациент, оцелял след жестоко изгаряне, но въпреки това... чакащ смъртта си.
Жулиет Бинош е Хана, медицинската сестра, която се грижи за Олмаши. Времето в което се развива действието е края на Втората световна война, Италия. Оттеглящи се войски на съюзниците попадат на миниран от немците път. Най-близката приятелка на Хана загива, дни преди това тя губи друг близък човек на бойното поле... и със сълзи в очите, със смазани чувства и с никакъв друг плам останал и за живот (освен да се грижи за болните), тя решава да остане в една порутена сграда, заедно с доизживяващия дните си Олмаши. Самият той, не знае кой е... не си спомня нищо от миналото си... До момента в който героя на Уилям Дефо не се появява - Дейвид Караваджо, мистериозния крадец с отрязани палци.
Всичко става по-интересно, като започнат въпросните проблясъци и запознаването ни с миналото на Олмаши, когато той все още е имал... лице. Периодът преди началото на Втората световна война. Изследователска експедиция в Африка, Кайро, Египет. Олмаши и негови колеги си вършат делата до един ден, в който... каца двуплощникът на Клифтън. Заможен англичанин, с връзки в правителството със специална мисия и с Катрин на борда - съпругата си... която ще промени живота на граф Олмаши.

И докато се наслаждаваме на релаксиращо въздействащите ни пейзажи от пустинята, слушаме прочувствената музика и се запознаваме с романтичната и също толкова сърцераздирателната любовна афера между героите... в нас напъват мислите. Или може би тук е момента, да спра с множественото число и Ние, защото вече говоря за себе си. Незнам как ще възприемете филма, незнам дали ще го харесате, незнам дали ще го почувствате така както аз... но всички тези неща, които усетих през цялото време, бяха свързани с моето минало. Не, не съм бил в Африка нито по време на война, нито преди това, нито съм изследвал някакви пещери или подобни неща. Не съм се разбил със самолет, нито съм обгорял до неузнаваемост. Но пък перфектно разбирах сърцето на граф Олмаши. Виждах ситуациите във филма и действиятя на героите. Отдаването им на мига, привличането... мистериозната страст... която ги погуби. Нещо също толкова драматично, колкото невъзможната любов на Ромео и Жулиета, но нямаща разбира се само до там приличаща си с нея. Всичко останало е - миг... Зараден с невероятно много емоция и романтика. С тъга в миговете на раздяла. С безжизнен и безсилен поглед на героите. Драма, чак до края.
И всичко това, накъсано заради начина по който се развива действието, още повече засилва желанието и тръпката по усещането на филма. Постоянно напомняща ни как всъщност ще свърши, и как... любовта няма да възтържествува, поне не приживе.

Любовен триъгълник, невъзможна любов, човешка драма, нищо за губене, мисли, спомени, истина, отмъщение, война! Всичко това в Английският пациент. По различен начин се чувствах тогава, в нощта когато си "припомнях" филма, напълно без никакво разбиране и чувства първия път когато го гледах... и доста уморен сега и пак със затихващи спомени, докато пиша ревюто. Което ме топли от вътре, защото такъв силен филм, описващ такава силна история, толкова близка до моето романтично минало и същевременно неспособността да ми се набие в ума така, че да не го науча наизуст... ми дава възможността да го изживея още един път след месец, три, шест... година или след много по-голям период. Силата му се крие във влиянието, и начинът по който самият той действа върху спомените на човека. Проста история е разказана по комплексен начин, с много малки тръпки, човъркащи ни... събуждайки и най-дълбоките забравени мисли (поне така сме си мислели).
Но филм като този се гледа толкова пъти, колкото искате да почувствате отново онова, което сте загубили или никога не сте имали. Ако не наблягате толкова на чувствата, ще бъде просто поредния филм, изгледан от вас. Но... за мен е нещо повече. Моята 2 часа и половина възможност да имам отново онези мигове (било то и само като спомени, пробуждани от филма), които са ми толкова скъпи и заровени надълбоко в сърцето ми... и които ме превръщат в граф Олмаши за моята Катрин...

»©« Fargo

Снощи гледах Фарго (от 1996 година). След Големият Лебовски, реших да го видя въпросният им хит (им - братята Коен, Джоел и Итън). Фарго взима 2 награди Оскар (главна женска роля на Франсис МакДормънд и за сценарий, написан от въпросните братя) и има още 5 номинации към тях. Яко беше, особено като се има предвид какво точно се случва във филма.
За какво става въпрос, отново е заложено на прост сюжет, но не глупав или банален. Продавач на автомобили (Уилям Х. Мейси), заради глупавите си сделки и какво ли още не, е леко... бая назад, затънал в дългове и се нуждае от пари. Тъст му е много богат, но и също толкова стиснат и не му пука за зет му, колкото не можете да си представите. Та въпросния "притиснат до стената" мъж, измисля "гениалния" план. Да плати на двама, за да отвлекат жена му и да поискат откуп. Въпросните двама са Стив Бушеми и Питър Стормеър.
Разбира се, не очаквайте всичко да стане така както го беше планирал той: отвличане, даване на парите, разделяне на плячката, и всичко е... по старому. Такива планове... никога, ама никога не се реализират... особено по начина, по който е трябвало да се случат.

Именно това избиване (изместване от плановата линия) на действията, и непредвидените ситуации правят филма добър и непредсказуем. Толкова, че както си седите и наблюдавате нормален разговор... в следващия момент героя на Питър Стормеър (който до половиния час от филма е обелил 2 думи...) брутално застрелва в главата, от упор, пътен полицай. И това е само началото на животинския му характер. Ще ви побият тръпки по нататък във филма от събитията. И всичко това... ОК, но добре е когато си мислим че всичко е на кино, нали?! Да, ама филмът започва с простичкото обяснение, че това е истинска история, на която само имената са сменени, всичко останало - е запазено така, за да се уважи паметта на убитите.

Фарго е малко градче, в Северна Дакота. От постера: Small town / Big Crime / Dead Cold... още с началото си, филмът ни приветства със студения си зимен пейзаж. През цялото време всички бяха дебело облечени, бавно ходещи, като че пазят сили от тази бяла смърт. Изобщо - много студено излъчване. Никакъв слънчев лъч, подходяща светлина, която може да доведе до топло чувство. Абсолютен трилър, една доста корава история, смразяваща кръвта.
На въпросните престъпници се опълчва бременната Марджи, полицай в месността (героинята на Франсис МакДормънд). Да, наистина струва да й дадат Оскар за главната роля. С неповторим нюх, и нормално следване на събитията, в крайна сметка тя е тази, която спира престъпниците, разкрива случая, уви обаче това не означава хепи енд. Хепи енд може би само за нея, но всички останали... няма такова нещо.
Добър филм, наистина, силно! Навремето си спомням, като гледах рекламите по TV1000 и си виках: "Искам да го гледам! Това ще е някакъв много зъл филм!". E, чак сега го гледах, но поне чакането си струваше. Висока оценка за мен, наистина историята е добра, реализацията още по-добра (стилът на братя Коен се разпознава лесно, така както може да познаете мрачния стил на Тим Бъртън). Заслужава си!