»©« Breaking and Entering

Сложен филм. Интересна социална драма, поднесена ни от Антъни Мингеля (тази година светът се раздели и с него :( след прекрасното филмово и театрално наследство което ни остави, трябваше да му кажем "Сбогом"). Ако искаш да поднесеш чувствено един филм, с много погледи, дълбоки мисли и невъзможни решения, викаш Джъд Лоу. Към него добавяш изкусителната непозната - Жулиет Бинош, която да е достатъчно простовата като роля, но с много страст в приключение с нея, че да преобърне иначе подредения живот на един напорист архитект. Трябва и стабилност в цялата тази история - това ще бъде Робин Райт Пен, която въпреки цялата глупост, ще бъде достатъчно зряла, или може би изморена от света, че да прости всичко, на всеки.
Миналата година, 2007, в CINEPLEX отидохме на Взлом (Breaking and Entering). Заради Джъд Лоу беше целия шум, и защото ако го гледахме, щяха после да ми изпълнят всяко желание. Аз разбира се обожавам киното, кефи ме Джъд Лоу (като актьор, не като мъж... хехе), а и секса обичам - как иначе. В киното, на голям екран, на голяма драма - питаха ме след това защо съм го гледал, при положение че такива филми не били за кино. Що не?! Преди само такива неща са пускали, още от времето на автокиното. И без това си падам олд фешън, що се отнася за киното. И да ми пуснат Танцувам под дъжда, ще се вредя сред първите, които да го видят.

Уил Франсис (Джъд Лоу) е архитект, живеещ с Лив (Робин Райт Пен) и дъщеря й. Погълнат от работата си, Уил не е много отдаден на своята връзка с потенциалното си бъдещо семейство. Когато една вечер група младежи, ultra-skilled във фрий рън-а проникват в "офиса" на Уил и неговият екип, и открадват маса техника, сред които и лаптопа му с безценна информация, положението в живота на главния герой се обтяга още повече. В този лаптоп е не само последния им проект, плод на години работа, важен не само за него, а и цял Лондон, но и личния му живот, както самия той се изрази. Тъй като полицията не можа да им помогне в откриването на тези хора-паяци, влезли през покрива и извършили обира за броени минути, Уил и неговия съдружник сами се наемат да циклят пред халето (ами там им беше офиса, едно огромно постройка, приличаща на склад) и да чакат крадците за втора вълна. Успех. След време те се връщат и Уил успява да проследи един от тях до дома му.
Когато по светло отива до тях с настроение да му съсипе живота и да си възстанови лаптопа, Уил се запознава с майката на младежа - Амира (Жулиет Бинош). Въпросното семейство е от сръбски произход, живеещо (по скоро свързващо двата края) в Лондон, с проблеми. Младокът е престъпник, ползван от група негови съратници.

Планът на Уил обаче поема в съвсем друга посока. Въпреки че знае за вината на Миро (младежът), нещо в него се преобръща, забравя проблемът, забравя Лив и абсолютно и безвъзвратно е пленен от Амира. Оттам почва и аферата. Която афера постепенно до толкова се заплита, че се намесват снимки, изнудване и... откажи се или ще ги покажем на жена ти.
Общо взето историята се завъртя около едно чукане в 6 без 10, което излезе на Уил изключително скъпо. Всичко това можеше да завърши доста брутално и драматично, ала френски филм, ала Антъни Мингеля... уви обаче, не знам чия е била идеята за развръзката - нищо такова не се случи. Нещата толкова добре се подредиха и всички така хубаво заживяха щастливо, че ми идеше да изкрещя накрая на филма. Не може един така завъртян филм, толкова лесно да излезе на прав път. Прекалено хепи завършва, като се има предвид колко проблемно стояха нещата в средата на филма. Колкото и чаровен да е Джъд Лоу и играта му да пленява, колкото и драматично да реве Жулиет Бинош, или Робин Райт Пен да гледа предадено, с леко притворени устни... филмът можеше да е далеч по-добре завършен. Оттам и спада в оценката. Английският пациент беше велик! Взлом не особено. И все пак, доволно филмче, за да задоволиш кино нуждите си... поне за около 2 часа, после си отново гладен и искаш нещо качествено. Тогава се обръщаш към класиките и доказалите се вече в киното филми.

»©« The English Patient

Миналата седмица ви споменах за ровичкането си из IMDB в миналото на Оскарите, и победителите в категорията филм на годината. Така се сблъсках с Crash, така и видях още едно нещо... което силно привлече вниманието ни. Нещо е слабо казано... събитието Английският пациент (The English Patient). Филм на годината за 1996, на режисьора Антъни Мингеля, с участието на Ралф Файнс, Кристин Скот Томас, Жулиет Бинош, Уилям Дефо и др.
Като се хвърля в спомени какво съм правил навремето, в 6-ти клас, или по точно в лятото след него, простеещ, вършещ... хм, нищо... най-вече глупави дела, с някои от които изобщо не се гордея, хората са създавали изкуство, и то... какво. Такова, каквото в онзи ми период, в никакъв случай не бих проумял, камо ли пък да се трогна и да запомня нещо. Но въпреки всичко, си бях киноман и тогава... постоянно слушах добри отзиви, и невероятния филм на Мингеля, който отнесе почти всички Оскари (9 на брой). Конкуренцията му не беше слаба (Фарго, Джери Магуайър, Слийпърс и др.), но определено Английският пациент си заслужава всяка една перфектно изработена златна статуетка - чичо Оскар (знаете историята, откъде идва името на наградата... чичо Оскар, не я знаете?!).
Та, унесен във вихъра на миналото, с невероятно бледи спомени от първия път, когато срещнах Пациента (някъде... 2001, може би 2002), потърсих филма, след като го намерих, прилежно си го скътах с мисълта: "Ще го гледам утре" (това беше много рано сутринта в неделята, този уикенд). Да обаче любопитството ми каза: "Превърти малко, да видиш как е, дали не си спомняш нещо повече..." и до там бях. На всичко отгоре ако бях оставил за след съня ми, щеше да е светло (обичам филм да се гледа на тъмно), съквартиранта щеше да е буден и прави обичайните за него си тъпотии, да не мога да си се отпусна пред хубавия филм... и да си прецакам удоволствието. Ето защо, въпреки че стоях до 7 и 20, затъмних всичко де що светеше, слушалките на главата, нагласен и... приятно гледане. Напълно си струваше...

В брилянтната история на Мингеля, се разказва за граф Ласло де Олмаши (героя на Ралф Файнс, унгарец по националност, изследовател, самотник, търсещ непознати места в необятната африканска пустиня в близост до Кайро, Египет) и неговата невъзможна и страстна любов с Катрин Клифтън (Кристин Скот Томас), която за тяхно всеобщо съжаление... "принадлежеше" на друг - Джефри (героя на Колин Фърт). Всъщност всичко това няма да го видите като един нормален, бозав филм. Цялата история ще ни бъде представена като отделни проблясъци, спомени за миналото на мистериозния пациент, оцелял след жестоко изгаряне, но въпреки това... чакащ смъртта си.
Жулиет Бинош е Хана, медицинската сестра, която се грижи за Олмаши. Времето в което се развива действието е края на Втората световна война, Италия. Оттеглящи се войски на съюзниците попадат на миниран от немците път. Най-близката приятелка на Хана загива, дни преди това тя губи друг близък човек на бойното поле... и със сълзи в очите, със смазани чувства и с никакъв друг плам останал и за живот (освен да се грижи за болните), тя решава да остане в една порутена сграда, заедно с доизживяващия дните си Олмаши. Самият той, не знае кой е... не си спомня нищо от миналото си... До момента в който героя на Уилям Дефо не се появява - Дейвид Караваджо, мистериозния крадец с отрязани палци.
Всичко става по-интересно, като започнат въпросните проблясъци и запознаването ни с миналото на Олмаши, когато той все още е имал... лице. Периодът преди началото на Втората световна война. Изследователска експедиция в Африка, Кайро, Египет. Олмаши и негови колеги си вършат делата до един ден, в който... каца двуплощникът на Клифтън. Заможен англичанин, с връзки в правителството със специална мисия и с Катрин на борда - съпругата си... която ще промени живота на граф Олмаши.

И докато се наслаждаваме на релаксиращо въздействащите ни пейзажи от пустинята, слушаме прочувствената музика и се запознаваме с романтичната и също толкова сърцераздирателната любовна афера между героите... в нас напъват мислите. Или може би тук е момента, да спра с множественото число и Ние, защото вече говоря за себе си. Незнам как ще възприемете филма, незнам дали ще го харесате, незнам дали ще го почувствате така както аз... но всички тези неща, които усетих през цялото време, бяха свързани с моето минало. Не, не съм бил в Африка нито по време на война, нито преди това, нито съм изследвал някакви пещери или подобни неща. Не съм се разбил със самолет, нито съм обгорял до неузнаваемост. Но пък перфектно разбирах сърцето на граф Олмаши. Виждах ситуациите във филма и действиятя на героите. Отдаването им на мига, привличането... мистериозната страст... която ги погуби. Нещо също толкова драматично, колкото невъзможната любов на Ромео и Жулиета, но нямаща разбира се само до там приличаща си с нея. Всичко останало е - миг... Зараден с невероятно много емоция и романтика. С тъга в миговете на раздяла. С безжизнен и безсилен поглед на героите. Драма, чак до края.
И всичко това, накъсано заради начина по който се развива действието, още повече засилва желанието и тръпката по усещането на филма. Постоянно напомняща ни как всъщност ще свърши, и как... любовта няма да възтържествува, поне не приживе.

Любовен триъгълник, невъзможна любов, човешка драма, нищо за губене, мисли, спомени, истина, отмъщение, война! Всичко това в Английският пациент. По различен начин се чувствах тогава, в нощта когато си "припомнях" филма, напълно без никакво разбиране и чувства първия път когато го гледах... и доста уморен сега и пак със затихващи спомени, докато пиша ревюто. Което ме топли от вътре, защото такъв силен филм, описващ такава силна история, толкова близка до моето романтично минало и същевременно неспособността да ми се набие в ума така, че да не го науча наизуст... ми дава възможността да го изживея още един път след месец, три, шест... година или след много по-голям период. Силата му се крие във влиянието, и начинът по който самият той действа върху спомените на човека. Проста история е разказана по комплексен начин, с много малки тръпки, човъркащи ни... събуждайки и най-дълбоките забравени мисли (поне така сме си мислели).
Но филм като този се гледа толкова пъти, колкото искате да почувствате отново онова, което сте загубили или никога не сте имали. Ако не наблягате толкова на чувствата, ще бъде просто поредния филм, изгледан от вас. Но... за мен е нещо повече. Моята 2 часа и половина възможност да имам отново онези мигове (било то и само като спомени, пробуждани от филма), които са ми толкова скъпи и заровени надълбоко в сърцето ми... и които ме превръщат в граф Олмаши за моята Катрин...