»©« The Boondock Saints

"And shepherds we shall be,
For Thee, my Lord, for Thee.
Power hath descended forth from Thy hand,
That our feet may swiftly carry out Thy command.
So we shall flow a river forth to Thee
And teeming with souls shall it ever be.
In Nomine Patris, et Filii, et Spiritūs Sancti."

Стоп камера! През годините, когато телевизия Александра съществуваше като една от малкото готини кабеларки, често се случваше да засека кадрите на този интересен филм. Светците от Бундок (The Boondock Saints) е единственият филм на сценариста и режисьор Трой Дъфи. Като се има предвид закачката с келтските кръстове, произхода на главните герои и изобщо всичката тая религиозност, очаквах самия Дъфи да се окаже роден в Белфаст или някое друго ирландско градче. Няма такова нещо, Кънектикът е неговия роден щат. Но явно има някаква връзка в родословното му дърво с онази далечна, презокеанска, така приказно зелена страна, наречена Ирландия. Св. Патрик, лудия характер, забавлението в речта им, религиозния фанатизъм, несломимия им дух и преданост.

Светците от Бундок се развива в щатите, Бостън. Защо точно там, само Трой Дъфи си знае. Двама братя, Конър и Мърфи, при едно поредно напиване в любимия им ирландски пъб, създават малко безредие. В мелето обаче участват мутри от най-мощната руска мафия в града. Тъй като братята са си опасна комбина, закалени в подобен род сбивания, за тях не е проблем да се измъкнат невредими, след като се изгаврят с нищо неподозиращите им жертви.
Но когато на сутринта в "домът" им (каква обител...) нахлуват същите действащи лица, готови да им пръснат главите, работата загрубява. Но какво си мислите става?! Щастливата аура на Св. Патрик отново е с тях и след едно лудо фиаско двамката не само успяват да се измъкнат живи, ами похитителите намират смъртта си, по брутален начин.
Дотук добре. Все разказвам началото. Нататък обаче ви чака една нестандартна вендета история, пресъздадена в нереално време, по много приятен начин. Ако масовото избиване на главорези, може да бъде наречено приятно. Много кървища и много пъти "Fuck". В един момент наистина ми дойде повечко. Но в секундите, в които се чудиш дали да спреш филма или да продължиш, набързо правиш равносметка какво си видял и продължаваш с гледането.
И няма как. Шон Патрик Фланъри и Норман Рийдъс, застанали един до друг, изричащи семейната молитва, насочили пистолетите си към главата на поредната жертва, с въртенето на камерата и на фона една поетична музика - незаменими кадри! Не просто кадри, култова сцена. Тръпки да те побият. И по този начин, вече говорим за един класен и доста нестандартен филм.

Освен привлекателната история, присъствието на Уилям Дефо превърна филма в още по-голяма работа. Героят му, агента от ФБР Пол Смекър (звучеше ми като Шмекер, ама... Уилям Дефо, какво да го правиш), беше невероятна фигура. С лекота успяваше да анализира всяко едно местопрестъпление. Накрая когато беше на ръба да докопа престъпниците, не подозираше какво точно щеше да направи. Жестоко. А конкретно за неговия герой като... характер - незаменим. Смях се много, когато се разкри истинското му Аз, това за което вероятно колегите му от полицията или бюрото не подозират. Смях и преклонение пред големия актьор. И сценария има пръст, разбира се, едва ли това е негова си импровизация. При всички положения, играта му беше много добра.
Имаше още една ключова фигура, която се появи в края на филма, но беше доста внушителна. Ел Дуче (героя на Били Конъли) - най-безумния, най-добрия и най-зверския наемен убиец познат в Бостън. Странно обаче, когато се появи за първи път срещу нашите момчета, ми приличаше на Стивън Спилбърг, хахаха. Сериозно! Но сцената на тяхната "среща" беше толкова велика, че набързо загърбих мнимия хумор. А и при този герой имаше съмнително минало, което се разкри в последствие и също достави удоволствие на мен, зрителя.
Много добро филмче. Зачетох се в историята му, и доколкото разбрах Трой Дъфи е на път да заснеме продължение. За съжаление, ако такова се състои, Уилям Дефо няма да е сред актьорския състав. Всички останали обаче - да... Ако наистина се появи продължение, ще е интересно за гледане. Поне на това се надявам.

»©« The English Patient

Миналата седмица ви споменах за ровичкането си из IMDB в миналото на Оскарите, и победителите в категорията филм на годината. Така се сблъсках с Crash, така и видях още едно нещо... което силно привлече вниманието ни. Нещо е слабо казано... събитието Английският пациент (The English Patient). Филм на годината за 1996, на режисьора Антъни Мингеля, с участието на Ралф Файнс, Кристин Скот Томас, Жулиет Бинош, Уилям Дефо и др.
Като се хвърля в спомени какво съм правил навремето, в 6-ти клас, или по точно в лятото след него, простеещ, вършещ... хм, нищо... най-вече глупави дела, с някои от които изобщо не се гордея, хората са създавали изкуство, и то... какво. Такова, каквото в онзи ми период, в никакъв случай не бих проумял, камо ли пък да се трогна и да запомня нещо. Но въпреки всичко, си бях киноман и тогава... постоянно слушах добри отзиви, и невероятния филм на Мингеля, който отнесе почти всички Оскари (9 на брой). Конкуренцията му не беше слаба (Фарго, Джери Магуайър, Слийпърс и др.), но определено Английският пациент си заслужава всяка една перфектно изработена златна статуетка - чичо Оскар (знаете историята, откъде идва името на наградата... чичо Оскар, не я знаете?!).
Та, унесен във вихъра на миналото, с невероятно бледи спомени от първия път, когато срещнах Пациента (някъде... 2001, може би 2002), потърсих филма, след като го намерих, прилежно си го скътах с мисълта: "Ще го гледам утре" (това беше много рано сутринта в неделята, този уикенд). Да обаче любопитството ми каза: "Превърти малко, да видиш как е, дали не си спомняш нещо повече..." и до там бях. На всичко отгоре ако бях оставил за след съня ми, щеше да е светло (обичам филм да се гледа на тъмно), съквартиранта щеше да е буден и прави обичайните за него си тъпотии, да не мога да си се отпусна пред хубавия филм... и да си прецакам удоволствието. Ето защо, въпреки че стоях до 7 и 20, затъмних всичко де що светеше, слушалките на главата, нагласен и... приятно гледане. Напълно си струваше...

В брилянтната история на Мингеля, се разказва за граф Ласло де Олмаши (героя на Ралф Файнс, унгарец по националност, изследовател, самотник, търсещ непознати места в необятната африканска пустиня в близост до Кайро, Египет) и неговата невъзможна и страстна любов с Катрин Клифтън (Кристин Скот Томас), която за тяхно всеобщо съжаление... "принадлежеше" на друг - Джефри (героя на Колин Фърт). Всъщност всичко това няма да го видите като един нормален, бозав филм. Цялата история ще ни бъде представена като отделни проблясъци, спомени за миналото на мистериозния пациент, оцелял след жестоко изгаряне, но въпреки това... чакащ смъртта си.
Жулиет Бинош е Хана, медицинската сестра, която се грижи за Олмаши. Времето в което се развива действието е края на Втората световна война, Италия. Оттеглящи се войски на съюзниците попадат на миниран от немците път. Най-близката приятелка на Хана загива, дни преди това тя губи друг близък човек на бойното поле... и със сълзи в очите, със смазани чувства и с никакъв друг плам останал и за живот (освен да се грижи за болните), тя решава да остане в една порутена сграда, заедно с доизживяващия дните си Олмаши. Самият той, не знае кой е... не си спомня нищо от миналото си... До момента в който героя на Уилям Дефо не се появява - Дейвид Караваджо, мистериозния крадец с отрязани палци.
Всичко става по-интересно, като започнат въпросните проблясъци и запознаването ни с миналото на Олмаши, когато той все още е имал... лице. Периодът преди началото на Втората световна война. Изследователска експедиция в Африка, Кайро, Египет. Олмаши и негови колеги си вършат делата до един ден, в който... каца двуплощникът на Клифтън. Заможен англичанин, с връзки в правителството със специална мисия и с Катрин на борда - съпругата си... която ще промени живота на граф Олмаши.

И докато се наслаждаваме на релаксиращо въздействащите ни пейзажи от пустинята, слушаме прочувствената музика и се запознаваме с романтичната и също толкова сърцераздирателната любовна афера между героите... в нас напъват мислите. Или може би тук е момента, да спра с множественото число и Ние, защото вече говоря за себе си. Незнам как ще възприемете филма, незнам дали ще го харесате, незнам дали ще го почувствате така както аз... но всички тези неща, които усетих през цялото време, бяха свързани с моето минало. Не, не съм бил в Африка нито по време на война, нито преди това, нито съм изследвал някакви пещери или подобни неща. Не съм се разбил със самолет, нито съм обгорял до неузнаваемост. Но пък перфектно разбирах сърцето на граф Олмаши. Виждах ситуациите във филма и действиятя на героите. Отдаването им на мига, привличането... мистериозната страст... която ги погуби. Нещо също толкова драматично, колкото невъзможната любов на Ромео и Жулиета, но нямаща разбира се само до там приличаща си с нея. Всичко останало е - миг... Зараден с невероятно много емоция и романтика. С тъга в миговете на раздяла. С безжизнен и безсилен поглед на героите. Драма, чак до края.
И всичко това, накъсано заради начина по който се развива действието, още повече засилва желанието и тръпката по усещането на филма. Постоянно напомняща ни как всъщност ще свърши, и как... любовта няма да възтържествува, поне не приживе.

Любовен триъгълник, невъзможна любов, човешка драма, нищо за губене, мисли, спомени, истина, отмъщение, война! Всичко това в Английският пациент. По различен начин се чувствах тогава, в нощта когато си "припомнях" филма, напълно без никакво разбиране и чувства първия път когато го гледах... и доста уморен сега и пак със затихващи спомени, докато пиша ревюто. Което ме топли от вътре, защото такъв силен филм, описващ такава силна история, толкова близка до моето романтично минало и същевременно неспособността да ми се набие в ума така, че да не го науча наизуст... ми дава възможността да го изживея още един път след месец, три, шест... година или след много по-голям период. Силата му се крие във влиянието, и начинът по който самият той действа върху спомените на човека. Проста история е разказана по комплексен начин, с много малки тръпки, човъркащи ни... събуждайки и най-дълбоките забравени мисли (поне така сме си мислели).
Но филм като този се гледа толкова пъти, колкото искате да почувствате отново онова, което сте загубили или никога не сте имали. Ако не наблягате толкова на чувствата, ще бъде просто поредния филм, изгледан от вас. Но... за мен е нещо повече. Моята 2 часа и половина възможност да имам отново онези мигове (било то и само като спомени, пробуждани от филма), които са ми толкова скъпи и заровени надълбоко в сърцето ми... и които ме превръщат в граф Олмаши за моята Катрин...