»©« La fille sur le pont

Играйкаме си ний с Нат... и след като ме измъчи яко с J'aimerais pas crever un dimanche, а аз и пуснах няколко по-леки... се стигна до новата загадка, отново описвана от нея. Една красива, изпълнена със страст, полъх и много възбуда сцена на новото френско кино. Ех, ново, ново... преди девет години. Но неповторимо както винаги, а с черно бялата си визия - вече гледам с широко отворени очи, без да мигам, попивайки всичко де що героите изричат, и това което сценаристите на филма са им приготвили. Преди няколко месеца размишлявах по повод Анжел-А на Люк Бесон. Страхотно филмче, брилянтно поднесено, но La fille sur le pont (Girl on the Bridge / Момичето на моста) се оказа нещо по-добро. В интерес на истината ми е трудно да степенувам френското кино. Въпреки, че темите са толкова прости и близкочовечни ми е трудно. Явно е заради семплотата им. Но пък са страшно привлекателни. Кратки са, в сравнение с някой убийствен блокбастър, пред който задника ти се схваща от седене, но носят голяма удовлетворение и най-важното - завъртат ти безгрижната главица до такава степен, че не можеш да спиш в 3 през нощта, стоиш и си пишеш постове в блога.

Радвам се, когато киното ме въвлича в такива нездравословни просъници. Някои го наричат вдъхновение. Аз смятам, че само големите писатели могат да се ползват с такова чувство "вдъхновеност". Тъй като съм просто драскач, опитващ се да разпръсне семето на киноманиашката си култура, не смятам че съм се вдъхновил, но определено не ми се спи. Уморените очи ме връщат към всяка една сцена от току що припомнения за мен Момичето на моста.
Патрис Льоконт събира на едно място чаровния Де Ниро на френското кино Даниел Отьой и още по-привлекателната Ванеса Паради. Като заговорих за последната, си спомням една сценка от миналото. Стоим си вкъщи с баща ми и гледаме някаква френска екшън комедийка. Пенсиониращите се Делон и Белмондо си играят на татковци с младичката Паради. Тя една такава русокоска, страхотно тяло, а някой иска да й стори лоши неща. Ангелите хранители се грижат за нея - стана забавлението. Но си спомням думите на баща ми: "Бе... толкова французойки, та не можаха ли да намерят някоя по-хубава от тая... кьорбандьос и плюе между зъбите", на което аз реагирах бурно, щото Joe Le Taxi си ми е в сърцето още от малък, а жената на Джак Спароу си е красавица (въпреки така брутално изопачената истина). Иначе се разбрахме де... беше забавно!

Но по отношение на Отьой - фенове сме му. Влюбени в тоз човек, още когато гледахме превъплъщението му в ролята на дяволския наместник. А след това и с римейк версията на Гърбушкото. Много готин! Явно щото прилича на нас, с този си специфичен нос. Така е, не просто мъжка солидарност, по-особено отношение.
След като изяснихме предпочитанията относно актьорския състав, как се е стигнало до нощното завъртане на лентата Момичето на моста, няма да е зле да спомена едно две инспирирани от филмчето неща.
Обожавам черно белите филми, особено тези които ги правят сега и с умисъл отмиват цветовете им. И преди съм го казвал, като че се грижат шаренията да не те разсейва. Определено ми действа по-добре, по-силно, по-концентрирано проследявам случващото се на екрана. Да не говорим, че френския език ми е просто... не го разбирам, не съм го учил, да знам 2-3 думички най-много, но е наслада да го слушаш. Поглъщаш встъпителните минути, наслаждавайки се на историята на Адел (Ванеса Паради).

Миг по-късно, тя е на ръба на моста, а до нея се появява черноокия Габор (Даниел Отьой). Оттам започва тайнствената история на двама непознати. Отчаяна от живота и непознат ножохвъргач. Всичките сцени със свистящите остриета и задъхващата се от вълнение Паради бяха много яки. И определено онази сцена, която Нат използваше за загадката е най-възбуждаща. Не си падам по остриета по време на секс или нещо такова, но не може да не изпитате вълнение от начина по който е режисирана тази сцена. Френското кино е шедьовър, в 97% от случаите. Другите три ги оставям на случайността, че някой си прави дипломната работа и допуска грешки. Които неизбежно след няколко години се превръщат в европейски хит, приемащ се с въздишка и почитание навсякъде по света.
Що се отнася до сродните души, неизменното откриване на половинката в живота ви и наличието на късмет... по-показателен филм от този, за изгубени и безцелно лутащи се съдби, скоро не бях гледал. Но съдбата ни отрежда интересни случки. Някои ги наричат съвпадения, други просто предписани факти - за Серж Фридман и гениално списания сценарий, фокусирам се върху диалозите между Адел и Габор, имаме себестойност, както и липса на такава ако банкнотата е разкъсана на две и частите са далеч една от друга. Красив филм...

»©« Todo sobre mi madre

Усилващия се лъч светлина през процепа на леко отворената врата на стаята ми ме събужда. Забелязвам силуета на баща ми, а още преди да съм отворил напълно очите си той ме вика с думите: "Ставай... хайде ставай, че майка ти си отива..."
Спомням си, че станах веднага и търкайки очи тръгнах по коридора. Всичко светеше, но знам че беше нощ. Нощта на 23-ти юли 2003 година. Десен завой и пред мен е часовника на стената... 2:50 след полунощ. Ляв завой, обръщам поглед на дясно и влизам в стаята й. Баща ми отиде на балкона, за да изпуши (още) една цигара... Стоях и я гледах, а не знаех дали трябва да направя нещо и ако да - какво?! Дишането й определено беше по-тежко от преди. Някак пресипнало, въпреки това очите й бяха отворени. Все си мисля, че ме гледаше. Не отделях очи освен за няколко секунди, когато се зачудих къде ли отиде баща ми. Обърнах се отново към нея, когато забелязах че тя вече не дишаше. Приближих се до леглото, коленичих до нея - не дишаше. Извъртях се и тръгнах към съседната стая, за да извикам баща ми. Срещнах го на входа на стаята и му казах. Той ме бутна влезе в стаята и заплака. Стоеше до нея и я милваше. Чувах че плаче, а той рядко го правеше. Продължавах да стоя прав и да ги гледам. Не продумвах нищичко. Не успях да й кажа нищо. Последният й дъх беше в двете секунди, в които извъртях погледа си от нея...
Минаха 5 години оттогава. Колкото и да съм си спомнял за нея, колкото и да не съм мислил в продължение на дни... споменът си стои. Няколко седмици след смъртта й отидох до Петьофи, за да сканирам една снимка. На нея сме аз (като 6 месечно бебе) и майка ми, на центъра в Панагюрище. Много хубава снимка, в продължение на... 3 години стоеше на десктопа ми на стария компютър. За съжаление я нямам в наличност на този. Не знам защо я държах. Може би, за да виждат другите каква беше майка ми преди болестта да я срази напълно. Може би, за да не си мислят че съм се затворил в себе си и не мога да говоря за това. Все още не знам, но лалетата и тази снимка бяха непрестанно там. На мястото, пред което и без друго прекарвах 90% от времето си (освен, когато не сънувам).
Минаваха хора и изразяваха съболезнованията си. Аз ги приемах, отново безмълвен. Спомням си че плаках на следващия ден, след погребението. Докато роднините и познатите са в другата стая, се направих че ми се додрямва. Всъщност наистина отидох, за да облегна глава назад, а то какво стана - закъснял израз на емоции.

Майка ми беше рентгенов лаборант в продължение на почти 30 години. Всеотдайна в работата си, всеотдайна и в ежедневието си. Носела ме е в утробата си 9 месеца и геройски в онази студена и мразовита нощ през март ме е дарила с живот. Спомням си много неща от детството. Мисля, че първите чисти спомени (чисти в смисъла на случка, която мога да разкажа) са от 3-та ми година. Майка ми, баща ми, брат ми и сестра ми. Мда, най-малкият съм - затова пък споделях любовта на четиримата други в живота ми. И ако трябва да направя равносметка, с кого от тези четиримата имам най-много прекарано време заедно, най-много разговори, най-много спомени във всичките тези 18 години, ще се окаже че е именно с нея.
Сега се сещам от какво се породиха сълзите ми в онзи следобед, след погребението. Гледах тавана на стаята и върнах няколко години назад. Години на семейни проблеми, години на израстване и глуповато детство. До 2000-та година, тя все още работеше. Подлагаше се на онези облъчвания, които засилваха болестта й. Докато накрая нямаше сили и не се отказа. Остана си вкъщи, а баща ми се грижеше за нея. За тези две години и половина тя се промени. Болестта й я съсипа. Жестоко, чудех се каква е причината да бъде така наказана?! Кога беше сторила зло на някого? Кога не беше отзивчива към нуждаещия се? Нима е върнала някой? Нима е проявявала капризи? Не го разбирах.
През тези две години и половина се промени и баща ми. Изстрада болестта редом с нея. Тя гаснеше физически, а той психически. След смъртта й, баща ми от време на време ми споделяше как са си говорили нощем, след като съм заспивал. През 1996 година докторите за първи път са й поставили диагнозата за заболяването. Въпреки това тя го беше скрила от нас. Не показа в нито един ден упадък в морала и поведението си. Продължаваше да бъде съпругата и майката, която бяхме свикнали да виждаме. Изтърпя много болка до последния си миг.
Дали още я усещам? Дали си мисля за нея? Дали като затворя очи и я виждам? Дали говоря за нея? Дали плача като съм сам и видя нейна снимка? Въпроси... въпроси... отговорите на които ще запазя за себе си...
Всичко за майка ми (Todo sobre mi madre / All About My Mother), на Педро Алмодовар...

»©« Never Been Kissed

Отново малко по родното, пред телевизията, с TV1000. Върти се логото на 20 вековната лисица и с интерес проследявам началните надписи. Някакви шарени квадрати подскачат по екрана, хм, някаква бозичка ще да е това. Мда, близко бях - романтична комедийка. Всъщност трябва да добавим и гимназиалната нотка. Целуни ме (Never Been Kissed) с Дрю Баримор (и още много други). Навремето имаше една песен с части от филма, кой я пееше обаче не си спомням. Но мога да кажа че подбраните песнички в тази лековата бозичка бяха много приятни. Редом с ново промотираните сингли дето ти разтапят сърцето, имаше и олд скуул такива, класни нотички.
Целия този умален тон, с който описвам гледаното е повлияно от сладостта на филма. Разпускаща комедия с елементи на пропаднала сантименталност. Не съм фен на Дрю Баримор и мисля, че най-добрата й роля е в E.T. Извънземното, когато е била на 5 години. След това нещо не ми се класира, факт. Затова пък Джон С. Райли и Дейвид Аркет заедно с една камара тийнейджъри внесоха малко свежест във филма. Изявите им са кратки, но доста забавни. Особено Аркет, той има повечко сцени и определено става за духа на компанията. Не мога да не спомена и младоликата Джесика Алба, играеща тъпа красавица. Също така и секундното появяване на Джеймс Франко. Все от някъде трябва да се започне. Не всички имат възможността и късмета с първата си роля да срутят класациите с майсторлъка и великото си изпълнение.
А в тази лековита история става въпрос за една не-щастлива (колкото и да отричаше факта) мома, успяла в живота, но в определени области. Няма щастие - няма смисъл от живота, нали така? Все за това пусто щастие се борим... а да, и любов. Та, героинята на Дрю, трябва да се впише сред подрастващите пубери в последния срок в една гимназия. Да стане популярна, да прави някакви тайни проучвания, това онова и да отиде на бала с най-готиното момче. Като имаш пари експериментираш с какви ли не глупости, точно такъв образ беше и собственика на вестника. Един луд крещяш пенсионер, който обаче кефеше с дързостта си. Как иначе е станал толкова неприлично богат и влиятелен? С твърда ръка разбира се. А не като нас сега, едни такива емоционални, прекалено интелигенти, търсещи смисъла на живота, надбилюрващи се с другите във всеки един момент, а накрая ревем че сме сами и нямаме отношения... камо ли приятели.
Филмчето не е нещо, което е задължително за гледане, но със сигурност става след като сте хапнали една хубава диня, лежи ви се, и искате да си отмаряте с някакви цветове движещи се по екрана на телевизора. Не е филм за приспиване, защото ще искате да видите финалните сцени със сантименталните преследвания на двойката влюбени, които през целия филм не можаха да се харесат и да се получат нещата помежду им, а... чакаха последните секунди. Стандарти, рядко излизат от тях, рядко и аз не ги наричам романтични бози.

»©« The Boondock Saints

"And shepherds we shall be,
For Thee, my Lord, for Thee.
Power hath descended forth from Thy hand,
That our feet may swiftly carry out Thy command.
So we shall flow a river forth to Thee
And teeming with souls shall it ever be.
In Nomine Patris, et Filii, et Spiritūs Sancti."

Стоп камера! През годините, когато телевизия Александра съществуваше като една от малкото готини кабеларки, често се случваше да засека кадрите на този интересен филм. Светците от Бундок (The Boondock Saints) е единственият филм на сценариста и режисьор Трой Дъфи. Като се има предвид закачката с келтските кръстове, произхода на главните герои и изобщо всичката тая религиозност, очаквах самия Дъфи да се окаже роден в Белфаст или някое друго ирландско градче. Няма такова нещо, Кънектикът е неговия роден щат. Но явно има някаква връзка в родословното му дърво с онази далечна, презокеанска, така приказно зелена страна, наречена Ирландия. Св. Патрик, лудия характер, забавлението в речта им, религиозния фанатизъм, несломимия им дух и преданост.

Светците от Бундок се развива в щатите, Бостън. Защо точно там, само Трой Дъфи си знае. Двама братя, Конър и Мърфи, при едно поредно напиване в любимия им ирландски пъб, създават малко безредие. В мелето обаче участват мутри от най-мощната руска мафия в града. Тъй като братята са си опасна комбина, закалени в подобен род сбивания, за тях не е проблем да се измъкнат невредими, след като се изгаврят с нищо неподозиращите им жертви.
Но когато на сутринта в "домът" им (каква обител...) нахлуват същите действащи лица, готови да им пръснат главите, работата загрубява. Но какво си мислите става?! Щастливата аура на Св. Патрик отново е с тях и след едно лудо фиаско двамката не само успяват да се измъкнат живи, ами похитителите намират смъртта си, по брутален начин.
Дотук добре. Все разказвам началото. Нататък обаче ви чака една нестандартна вендета история, пресъздадена в нереално време, по много приятен начин. Ако масовото избиване на главорези, може да бъде наречено приятно. Много кървища и много пъти "Fuck". В един момент наистина ми дойде повечко. Но в секундите, в които се чудиш дали да спреш филма или да продължиш, набързо правиш равносметка какво си видял и продължаваш с гледането.
И няма как. Шон Патрик Фланъри и Норман Рийдъс, застанали един до друг, изричащи семейната молитва, насочили пистолетите си към главата на поредната жертва, с въртенето на камерата и на фона една поетична музика - незаменими кадри! Не просто кадри, култова сцена. Тръпки да те побият. И по този начин, вече говорим за един класен и доста нестандартен филм.

Освен привлекателната история, присъствието на Уилям Дефо превърна филма в още по-голяма работа. Героят му, агента от ФБР Пол Смекър (звучеше ми като Шмекер, ама... Уилям Дефо, какво да го правиш), беше невероятна фигура. С лекота успяваше да анализира всяко едно местопрестъпление. Накрая когато беше на ръба да докопа престъпниците, не подозираше какво точно щеше да направи. Жестоко. А конкретно за неговия герой като... характер - незаменим. Смях се много, когато се разкри истинското му Аз, това за което вероятно колегите му от полицията или бюрото не подозират. Смях и преклонение пред големия актьор. И сценария има пръст, разбира се, едва ли това е негова си импровизация. При всички положения, играта му беше много добра.
Имаше още една ключова фигура, която се появи в края на филма, но беше доста внушителна. Ел Дуче (героя на Били Конъли) - най-безумния, най-добрия и най-зверския наемен убиец познат в Бостън. Странно обаче, когато се появи за първи път срещу нашите момчета, ми приличаше на Стивън Спилбърг, хахаха. Сериозно! Но сцената на тяхната "среща" беше толкова велика, че набързо загърбих мнимия хумор. А и при този герой имаше съмнително минало, което се разкри в последствие и също достави удоволствие на мен, зрителя.
Много добро филмче. Зачетох се в историята му, и доколкото разбрах Трой Дъфи е на път да заснеме продължение. За съжаление, ако такова се състои, Уилям Дефо няма да е сред актьорския състав. Всички останали обаче - да... Ако наистина се появи продължение, ще е интересно за гледане. Поне на това се надявам.

»©« Girl, Interrupted

Представям ви Уинона Райдър, преди да започне да изнася дрехи от магазините без да си плаща, и Анджелина Джоли, известно време след Хакери и привлекателната, но трагична съдба на модела Джиа. Още един Полет над кукувиче гнездо, но представен с малко повече емоция, женски персонажи, бунт, разсъждения и много смесени чувства. Луди години (Girl, Interrupted) е създаден по книгата на Сузана Кайсън, от 1993. Едноименния роман разказва за живота на Кайсън и нейните "луди години" (по скоро 18 месеца от живота й) прекарани в психиатрична клиника в края на 60-те.
Филмът носи награда Оскар за поддържаща роля на Анджелина Джоли. Персонажа й в историята е най-важния в живота на Сузана, по време на престоя в клиниката. Другата ключова фигура е сестра Валъри (Упи Голдбърг). Отражението на бунтовническия характер и спокойствието, опитът и мъдростта, непровокируемата сила на съвета. В Луди години актьорския състав е допълнен и от Клеа ДюВал, Британи Мърфи, Джаред Лето и Ванеса Редгрейв.
След опит за самоубийство, Сузана е изпратена от родителите си в психиатрична клиника. Да се грижат за нея и да я излекуват (главния прийом). Какво обаче се случва с лабилни хора като нея. Тя не е луда, не е глупава, напротив, но ситуацията или времената в които живее обременяват съзнанието й, което води до стандартния неприветлив изход от ситуацията - шишенце аспирин с бутилка водка!
Какво значи да си луд или с психични отклонения? Тя не е невменяема. Разбира като й говорят. Но... дали някой разбира, когато тя им говори. Или просто си поклащат краката и се правят, че си вършат работата. Подобно на изказването на лекуващия психиатър на Сузана, Мелвин, че срокът поставен от клиниката няма нищо общо с икономическите срокове. Не можеш да кажеш, този и този ще се излекуват за толкова време. Няма точна диагноза. Но въпреки, че беше прав за това, реално погледнато други събития подтикнаха героинята към правилния изход.

Срещата на Сузана с Лиса (Анджелина Джоли). Последната беше напаст. Необходимия отрицателен герой. Нужното зло, за да изпъква доброто и чистата мисъл (доколото чиста беше тя към края). Лиса беше манипулативната, тази без семейство, тази която всички почитаха, и от която имаха страх... но дали това беше повод за гордост и уважение или просто 8 изгубени и невъзвръщаеми години? Жалко, но точно отношенията които се изградиха между двете момичета бяха полезни за Сузана. И за някои от другите въвлечени в историята.
Образът на Лиса беше предсказуем. Забавен на моменти и много опасен в други. Тя беше жертвата на системата, нагледния пример за неправилното функциониране на едно такова лечебно заведение. Не може да тъпчеш хората с лекарства и да ги побутваш всеки ден към единствения (грешен) изход от ситуацията. Точно когато в умът ти се изчистват възможните решения и правилно виждаш нещата, филмът прави заключението. С говорене се постига по-голям ефект (това е правилното място, където трябва да се прави). Репресиите и липсата на загриженост, слушание на пациентите не води на никъде. Грешка, води - самоубийство. Освен това говорим за момичета. На колкото и корави да се правеха, с цялото цупене, мълчаливост и привидна невменяемост, проблема им беше че са неразбрани. Голямо струпване на емоционален капацитет и липса на подходяща компания, в която такива въпроси се изчистват.
Различен от творбата на Форман, но интересен за гледане. Все пак, докато едни са се търкаляли по поляните на Уудсток, други са негодували заради лошия си късмет и изпращането им във Виетнам, трети... просто са преживявали емоционалното си израстване. На границата между двата откачащи свята. Несподелянето и затварянето на повече проблеми и откачени мисли в съзнанието си, един ден избива и рефлектира със страшна сила върху физическото ни аз. За "нормалните" това е сигнал, че ти вече си "ненормален". Но в размирни времена е малко относително да кажеш кой човек има проблеми и кой е просто изморен от битието. 18 години не са много, но 18 месеца бяха предостатъчно за Сузана и нейната... промяна.

»©« Any Given Sunday

Важно е тестостерон да има. Да се лее от екрана, не да струи, да се лее. Нещо като кръвта от последния филм на Даниъл Дей-Луис, само че вместо наситения с хемоглобин човешки секрет, говорим за мъжественост, сила, буен характер, топки, кураж и все такива спортни дефиниции. Знаем че спортните филми винаги се отличават с героизъм. Често са лишени от всякакъв реализъм, но когато музиката свири, героя тича на забавен кадър и бележи за победата на отбора, и то на най-важния финал (за всички времена), нещо у зрителя така грейва, раздразва сетивата му и го кара да потръпва. Нещо като да се поставиш на мястото на героя. Или не ви се е случвало? Явно имам нужда от изява или просто си мечтая за такива игри, в които единака да повежда отбора, който разбира се го следва безкористно, вярва в него, той вярва в тях и така до сетния финал, увенчан с победа. Но за да стане филма, не може да гърбиш наред слаби и силни и да няма конфликт. За тази цел Оливър Стоун перфектно се е подготвил. Неговото творение Всяка една неделя (което колкото и да ми хленчите, няма никаква връзка с Кеворк Кеворкян) е може би най-добрия пример за спортния живот с всичките му минуси зад кулисите. Стига сме зяпали към игрището, говеейки да видим бройката герои, които ще направят мача. Я малко в личния им живот, или обикновените човешки неща, които ги мъчат и тях. Защото те са точно такива - човеци, хора, същества от върха на хранителната верига (без лъвове, тигри и други месоядни хищници).
Аз си го спомням от рекламите през 1999 година. По Евроком видео център, този Петър ли се казваше, кой беше... много обичаше да коментира филма. Всяка една неделя, с блестящото участие на Ал Пачино, Камерън Диаз и Денис Куейд. Не споменаваше Джеймс Уудс, макар той да е силен актьор и да има бележити прояви във филма, нито Ел Ел Куул Джей, тоз неизживял се рапър. А за Джейми Фокс какво да кажем. Като ще изгряваш, това да е твоя звезден миг. Малко го дъвчеха тогава. И преса и обикновени зрители се чудеха кой е този младеж, така добре трениран справящ се с ролята на куотърбек. Джейми Фокс, дами и господа.

Американския футбол е оценяван като по-женствен в сравнение с ръгбито. Напомпаните женки с всичките им подплънки, не смеят да се сборичкат както си му е реда като онези луди бръснати глави (в повечето случаи) от Острова. И двете игри не са ми от любимите, честно казано и правилата не ги знам. Тук там някой термин съм закачил, но като цяло не се вълнувам. Но когато спортен филм върти някой от тях на основната си линия, що пък да не стана разбирач.
Ал Пачино е Тони Д'Амато - треньор на Маями Шаркс (Акулките), от старата школа. Отборът му е притежание (като наследство) на тая голяма уста Камерън Диаз. Съжалявам, че пак за това заговорих, но никога не ми е била симпатична тази. Ах, тази Камерън - няма и да ме впечатли. Която голяма уста си мисли, че много разбира от футбол, инвестиции, бизнес като глобално понятие и връзки с обществеността. За личен живот и човешки драми и дума да не става. Но нейното име стои на договорите с всеки един обвързан с отбора, което малко или много я прави голяма клечка. Същата тя прави още по-трудни времената на Д'Амато, точно когато отбора има здрава поредица загуби през сезона. Легендата Джак 'Кап' Руни (Денис Куейд) е здраво контузен, имаме си емблематични, самостоятелни и печелещи мачовете прояви на Героят - Уили Биймън (Джейми Фокс). Бунтарът д-р Харви Мандрейк (Джеймс Уудс), така обвързан със спорта и желанието за победа на отбора, че за него неща като контузен, не мога да играя или болен съм докторе не съществуват. И Звездата - Джулиан Уошингтън (Ел Ел Куул Джей), за който пробяганите ярдове са много по-важни от всичко, тъй като това води до премии, от там до пари, от там до реклама, от там до осигурена пенсия.
Такива неща тревожат обвързаните дълбоко с отбора спортисти. Къде отиде чистата игра? Където отиде насладата и отдаването към спорта? Малко по-малко и тези теми ще ги засегнат във Всяка една неделя.
За философски замисъл - едва ли ще намерите нещо необикновено. Обаче начина по който всички събития са представени е наистина възбуждащ. Да, да, да... имам предвид че е як филм. Нахъсан, вдига адреналина, особено с уникално добре подбраните песни, влизащи в саундтрака. Повярвайте ми, огромен е, и са събрани с качество и стил. Присъствието и дрезгавия глас на Пачино ти дават спокойствие и увереност, че въпреки целия хаос, който се развихря пред очите ти, има някаква определена посока и замисъл. Който рано или късно въпреки трудностите, през които преминава, ще изплува и ще се поздрави с желаната победа. Това е! Всяка една неделя или печелиш или губиш. Въпросът е ако ще губиш, да бъде мъжката, с достойнство. Начало на мачът!

»©« The Bachelor

Проблемите на модерните двойки е обвързването. Не просто момента, в който мъжът трябва да коленичи пред любимата си и да изрече точните думи, които тя от толкова време е чакала, а самото продължение на тази пищна сцена. Точно така, приемането и следването на брака (вероятно) е много трудно нещо. Или не е толкова трудно, но около него се създава толкова много шум, превъзнася се и се превръща в плашещо за тези, които толкова много се обичат, имат перфектното време заедно, а като опре номера да го направят официално - повечето се издънват. Тези, които не се изнъдват с повечето, или приключват след 3 до 6 месеца, или остават завинаги заедно и на 75 си честват златната или платинената сватба - не си спомням коя беше с по-голяма продължителност, и на коя заслужаваш да кажеш: "Тия дядковци - евала им!"
Върху тази основа е построен филмът, който гледах предната седмица, докато си бях вкъщи. Говоря за онова ми вкъщи, в което навремето съм спал, ял, учил се, изживявал живота си - родното ми място. Имаше уговорка с приятели, да се приберем и в един уикенд да правим неща като доброто старо време. Почти се получи, на места се издъни, но като цяло беше приятно. И в същата тази по-минала петък вечер, като се прибрах, преди да излезем на кръчма (докато чаках приготовленията на останалите) по една от телевизиите (все си мисля, че беше TV1000) даваха Мъж за милиони (The Bachelor). Мда, превода е от тия яките! Като видях Крис О'Донъл и Рене Зелуегър веднага се сетих коя бозичка е това. Спомних си рекламата от преди 8-9 години - Крис тичащ нагоре по улицата, и в един момент зад него се появяват една по една... хиляда булки. От онези сцени, дето те карат да се чувстваш неудобно. Като се замисля каква ли суматоха и колко сконфузно е било... толкова много предрешени моми, да тичат в куп, след един човек. На него със сигурност не му е било трудно. За тях обаче, ами ако някоя се е препънала?! Ще стане голямо турло. Бла! Не се кефя на такъв род "масови" сцени (баталните сцени във филми като Смело сърце и Гладиатор обаче нямат нищо общо).

И така, въпреки че не съм голям фен на О'Донъл, нито пък се прехласвам по Зелуегър (макар че и тя има добри моменти), Мъж за милиони се нарежда някъде измежду средно добрите романтични комедии. Не е никакъв шедьовър, даже е леко над пълния провал. Т.е. едва диша, държи се да не пропадне в дълбоките... провали. Въпреки това има няколко добри идеи, и една ключова фигура, които успяват да придадат цвят и веселие на този филм.
Към първото, спадат няколко култови фрази (няма как да не спомена сцената, в която Крис предлага на Рене с думите: "Сереш, или ставаш от гърнето!"), както и идеята за ергените, оприличени на тичащи мустанги, които един по един биват изловени от булките си.
А към второто - най-култовата личност в тоя филм беше дядото на Крис. Изигран от колоса на класическото кино, в една от последните си роли преди да напусне този свят, Питър Устинов превръща образа на дядото в един от най-колоритните герои. Забавен е, циничен, достатъчно богат, че да си прави каквото иска и с невероятна обич към внука си, но и непрестанно чувство за критика и сарказъм към делата му и неговото несигурно бъдеще. Точно така, добре познатата връзка дядо внук (когато родителите не са налице) тук е на едно по-високо и по-философско ниво, което прави филма повече от забавен.
Защо мъж за милиони?! Накракто, Крис се влюбва в Рене (всъщност взаимно стават нещата, след интересното им запознанство). Всичко им е много яко, до момента в който Крис трябва да й предложи. Усира положението (с въпросната реплика, младежа просто спече), след това дядо му умира, но му оставя завещание. Нищо сериозно - 100 милиона долара. Мхм, тогава обаче камара булки са по петите на младия ерген и неговите пари. Той обаче си обича само една, която вече му е простила издънката, но има нужда от още един опит, за да забрави напълно миналото и отново непокорно да се влюби в него.
Проследяването на целия този романс, ще ви отведе до хепи енд-а. О, какво чудо, нали?! Разбира се, че има хепи енд, и не е нещо което да ви разплаче. По скоро е от онези, които ви карат автоматично да се усмихнете и да завършите положително гледането на филма. А после... след 10-на дена, да го забравите. Това е Мъж за милиони!

»©« American Beauty

"Phenomenal!"

Авангард на угнетеното самочувствие:
Понякога ни се искат толкова много неща. Усмихваме се на неприятеля и правим крачка назад. Силен поглед, умела усмивка, присъствие, но нещо липсва. Отнето ни с времето или може би сами сме пратили в забвение. Затънали в блатото на времевата безконечност, забравили за себе си, отдали се на друг. Широко разтворили очи към неблагодарното ежедневие и все повече губим връзка с реалността и нормалния начин на общуване. Всички са над нас, когато заслужаваме да ги стъпчем. Не просто имаме правото и възможността, но и силата да го направим. Но приключенския ни дух, увереността и волята са се превърнали в наши неприятели. Присмиват ни се. Харесват новото ни аз, но искат повече. Събуждате се от нещо красиво и осъзнавате, че глътката въздух която сте поели току що е вашето прераждане. Тялото ви се чувства отново младо - готови сте да изживеете остатъка от живота си така както желаете и така, както сърцето ви ще е в хармония със съзнанието и събитията около вас, ще са най-красивите и най-непринудени случки.

"Marvellous!"

Разгром от инстинктивна независимост:
Влиянието на околните ви, предопределя вашето съществуване. Израствате като морал и личност, в рамките на правила и толкова еднообразие, че ви иде да изкрещите. Един път обаче решавате да затаите дъх, и да поемете целия крясък в душата си. Харесва ви! В следващия момент го правите отново, харесва ви повече, сърцето бие силно. С всеки следващ подобен път се опиянявате от болката на неизкрещяната емоция. Превръща се в нещо нормално. Когато обаче нещо красиво се опита да влезе в живота ви, било чрез погледа ви, нечия усмивка или блага дума, не му позволявате. Ще наруши зловещата вътрешна хармония, която ви прави уникален. Крещите срещу красивото, избутвате го далеч от идентичността ви. Инстинкта за самосъхранение и негодувание. Твърде надълбоко сте вече, твърде възрастни, за да може да си поиграете отново или да се промените, така че най-сетне това от което имате нужда, да влезе във вас. Да обогати празната ви душа, да освободи вече задушаващото ви Аз... от самият Вас.

"Hillarious!"

Чувствителност приведена в сянка:
Сътворението е едно от най-великите неща на света. Дарявайки живот, продължавайки рода, човечеството, ти се превръщаш в негов спасител. Губейки връзката със своя наследник обаче, дистанцира любовта и всеобщите чувства. Незаинтересоваността към твоята плът и кръв, я превръща в самотен обект. Потънал в сянката на прекомерното отчаяние. Няма усмивка, само дълбок черен поглед. В който затъваш от въпроси. Толкова много, нижещи се един след друг, че дори да желаещ да отговориш, и то ако знаеш отговорите... ще се задушиш. Давиш се, но ти харесва. Продължаваш да гледаш, очаквайки твоето страдание да отвори прозорецът към душата на създанието, в което така устремено си вперил поглед. А когато вълшебството стане, когато красивите устни добият точната багра, се усмихваш и ти. Разрошваш косите, милваш лицето - докосваш красотата и я почувстваш по най-прекрасния начин - допирът!

"Perfection!"

Амбиция и упоритост с финален крах:
Когато нещо ти липсва, ти се опитваш да го компенсираш с всички сили. Стремиш се към неприсъщото, към чуждото, с цел да допълниш себе си. Всичко е въпрос а его? Себелюбие или не, натурата на емоционалната курва се слива с теб. Получената симбиоза те прави красив, независимо с какви усилия го постигаш, но се чувстваш добре. Избираш някой по-слаб, с по-ниско самочувствие от теб, и гравитираш около него. Създавайки илюзията, че доминираш и че този някой гравитира около теб, ставаш по-могъщ. Егото ти говее, радва се, празнува. А ти си нищо повече от въздух под налягане. Когато най-сетне си на стъпка от усещането за прелестта на красотата, ти изтръпваш и почваш да трепериш. Несигурност и хладен полъх обливат тялото ти. Омекваш в ръцете на красотата и се разплакваш пред истината. Най сетне си откровен със себе си, откровен със света, който си заблуждавал "умело" през цялото това време.

"Formidable!"

Доминираща сила в униформата на страхливец:
Колко усилия са необходими, че да следваш пътя на реда и установените норми? В човешката сфера, в тесен кръг, в организация, в морално естество? Престъпвайки един път принципите си, които не нарушаваш в продължение на години те прави непосилен да продължиш нататък. Съвестта ти няма да го позволи. Сам на себе си не си чист. Губиш вяра в себе си, почвата под краката ти вече не е така твърда, юмрукът ти не е достатъчно здрав, че да пробие дупка в стената на мизерията и да пропусне светлината на красотата и правотата. Веднъж провалил се пред собственият си ум и нагласа, вече нищо не е същото. Проливащия се дъжд няма да отмие разочарованието, което се натрупва с всяка изминала секунда, миг след миг, последващи постъпките ти. В мрачната нощ губиш не само себе си, губиш желанието за усещане, забравяш какво е красотата и преминаваш от другата страна. И когато нищо друго не ти е останало, слушаш страха си. Глупостта му те води право към живота на друг, с желанието да сподели мъката ти.

"Beauty... full!"

Спонтанна първичност и усещане за красота:
Когато имаш поглед за нещата, никога не пропускаш мигът. На правилното място, в правилния момент, ти ще си там, за да запомниш мигът. Премигване, щракване с апарат, кадър след кадър на камерата ти, превръщат красивото в история. Съхранена при това, която един ден ще послужи за пример на тези, които имат нужда от нея. Които са я загубили, които никога не са я усещали, които са я търсели, но все не са я намирали, които са се държали плашливо за нея без да й се насладят... Но когато си способен да съзреш добротата и чувството във всичко, във всеки, тогава самият ти няма да издържиш. Толкова много красота има наоколо, понякога ти се струва, че ако решиш да я погълнеш цялата, сърцето ти ще се издуе като балон, който в миг ще се пръсне. Изпълнен с тези добродетели, с чарът на спонтанната първичност се превръщаш в самотник, търсещ своя спътник, за пътешествието ви в това незаменимо приключение, с толкова много неизвестни и случайни пътища, наречено живот.

Американски прелести / American Beauty, на Сам Мендес...

»©« Brokedown Palace

"Heaven holds a sense of wonder
and I wanted to believe
that I'd get caught up
when the rage in me subsides"

Delerium & Sarah McLachlan - Silence

С тази песен започва Дворец на илюзиите (Brokedown Palace). Филмче което се каня отдавна да гледам, песента я въртя постоянно, ама така й не намирах време за него. До вчера, когато вече нямаше как да отлагам, между мързелуването и почивката - се нареди лентата с участието на Клеър Дейнс, Кейт Бекинсейл и Бил Пулман, на режисьора Джонатан Каплан.
Историята на филма страшно много напомня тази от класическия Среднощен експрес (Midnight Express), само че събитията тук никога не са се случили (може би има такива случки, но не се твърди че точно тази е реална), героите са от женски пол, затвора не е в Турция а в Хонг Конг и отношенията надзиратели-затворнички или затворнички-затворнички е доста по-лек отколкото този в историята на Били Хейс.
Както и да е, да отдадем почит на Дворец на илюзиите, защото все пак е хубаво направен.

Две приятелки, от детство, завършват гимназията и тъй като скоро пътищата им ще се разделят, решават да си направят едно незабравимо хахо-хихи, някъде извън сладките съединени щати. Имат идея за Хаваи, уви обаче Алис (Клеър Дейнс) смята, че ще е твърде скучно за тях. Затова отправя предложение към Дарлийн (Кейт Бекинсейл) да отидат в Тайланд, където за по-малко от 500 долара, за 1 седмица, ще си живеят като кралици. От тук започват илюзиите.
Пристигат в непозната за тях страна, една напълно различна култура, и започват с лудориите. Разбира се не мислят за последствия, и че най-дребните неща, може да им изиграят лош номер. В един хотел, където изобщо не трябва да са, момичетата се излежават край басейна и поръчват питиета на сметката на друг. За малко не ги хващат и благодарение на един красив младеж, с приветлива усмивка, те се измъкват. Пленени от добротата му, решават да го възнаградят, поне с една почерпка - и така сами се хващат в капана. Въпросния тип е просто... зарибител, намира си наивници, които да омае и след това да използва като товарни мулета за пренасянето на хероин до Хонг Конг.
Забъркаха се с него, без да знаят носеха известно количество дрога в раницата си, търчаха по летището, анонимно обаждане - и накрая арест. Съответно историята им се стъжни. Чужденки, поредните, хванати да пренасят дрога - няма милост. Набързо скалъпени обвинения, за назидание и хайде в затвора.
Както ви казах, някакви големи ужасии няма да видим, все пак решили са да пощадят момичетата, или по-скоро са лишиши някоя от актрисите да грабне Оскар за драматична роля. Обратно към сюжета - двете на ръба на отчаянието, научават за американец, адвокат в Хонг Конг, който може и да им помогне да се измъкнат от тази бъркотия, която ще им коства следващите 33 години от живота. "Янки" Ханк (Бил Пулман) макар и алчен в началото, да събере пари за новата си кола, в крайна сметка се застъпва до край за тях...
Финала на филма е полу хепи, полу отворен. Все пак завършва с приелата фактите, с широка усмивка на лицето - Алис, която повярвала в приятелството реши че то струва повече от живота й. Заложила на доверието на най-добрата си приятелка Дарлийн, тя излъга в самопризнанията си, така че първата да бъде освободена. С вярата че няма да я оставят там и надеждата в силната им връзка завършва Дворец на илюзиите, пробуждащ мисли във всеки от нас за това, колко верни приятели имаме, и колко от тях биха направили подобно нещо за нас. Ами ние?! За тях...

»©« The 13th Warrior

Слушайки невероятния саундтрак към филма, дело на композитора Джери Голдсмит, дойде време да ви разкажа за един от любимите си филми. И това е - 13ят воин... Режисьор: Джон МакТиърнън (професионалист в екшън филмите, реализирането на прости сценарии, и превръщането им на шедьоври и класики, спомняте си Умирай трудно, нали?!). По историята на Майкъл Крайтън (с какво това име сръчква мозъка ни?! Джурасик Парк, о да!). С участието на Антонио Бандерас и камара скандинавци, чиито имена изобщо не са ни познати, но пък толкова добре си пасват на ролите... че няма как да си помислите друг да изиграе по-добре нещата.
Спомням си коментари към филма, как всички били против кастинга и допускането на толкова неопитни актьори, но мнението на МакТиърнън било с най-голяма тежест. Допуснал ги до снимките и в крайна сметка постигнал успех.
Споменах прост сценарий. Ами да. Няма да видите нищо невероятно, или нещо толкова стряскащо или уникално. Реализацията обаче е страхотна. И тази неспираща музика, тази викингска мощ вливаща се във вените ни с всяка следваща сцена. Този филм съм го гледал... има няма 50 пъти (грехота е че така и не си записвах), и все още ми е интересен, все още се забавлявам на шегичките, кефя се на култовите сцени, изтръпвам на музикалните върхове, на напрегнатите моменти. Удоволствие от всякъде.

Малко филми имат това свойство, да са толкова близки до същината на зрителя, и така лесно да галят чувствата му, и да го карат отново да си пусне филма. Няма по-добра роля на Антонио Бандерас в кариерата му. Той не само че перфектно се вписва в героя си, Ахмед Ибн Фадлан Ибн... забравих му ги имената :) ами и няма как друг да се справи по-добре от него. В първите минути на филма виждаме Омар Шариф. Винаги е добре да имаш едно класическо лице, за респект и за привличане на вниманието на зрителя.

Увлекателни час и половина, на неспирно темпо, изчистен сценарий, мистика, динамика и много екшън. Не само ще стоите с изплезена уста от кеф, ще поддържте ритъма на саундтрака, но и ще размахвате бясно меч срещу вендолите. И ще се впечатлявате на коравостта на викингите. Как с огромна усмивка и неспиращ смях, посрещат лице в лице твърдия дъжд на бурното море. Или пък как този поет, този иначе мирен посланник (героя на Бандерас) коли враговете - вендолите. О да! Вендолите! Вендолите идват... пада мъгла... и т.н. А има и толкова забавни моменти. Те са по-скоро култово-забавни, не се е целяло да се усмиват героите, или да се превръща филма в комедия. Но те пък са с премерено количество и заряд, и за миг дори не ни отплесват от главната история на филма.
Уверен съм, че няма човек който да не го е гледал. А ако все пак има... ами хайде де, 1999 беше отдавна, много се шумя около това филмово събитие, би трябвало да сте чули поне мъничко за него. С много приятели съм споделял мнението за филма, и те го намират по същия начин. Е да, не са като мен, маниаци, да се счупват от гледане, но пък знам че подобно на мен, засекат ли го някъде... преустановяват действия, и го доглеждат... независимо откъде са го подхванали. И за финал, една от любимите ми мисли от филма: "Бог е изтъкал нишката на живота ни преди много време... дори и в миша дупка да се завреш, пак няма да живееш и секунда повече... от страхът няма никакъв смисъл"...

» back to top

Listening to the amazing soundtrack of the movie, made by Jerry Goldsmith, it has come the time for to tell you about one of my favourite movies. And this is – The 13th Warrior... Producer: John McTiernan (a professional in action movies, making simple scenarios and turning them into masterpieces and classics, you remember Die Hard, don't you?!). Based on Michael Crichton's novel (why this name pokes our brain?! Jurassic Park, oh, yeah!). Starring Antonio Banderas and a bunch of Scandinavians, whose names are absolutely unfamiliar to us, but fit the roles perfectly... so you can't think of someone else who'll play better these roles.
I remember the comments about the movie, how everybody was against the casting and allowing so many inexperienced actors, but the opinion of McTiernan had the last word. He allowed them to play and at the end reached success.
I mentioned a simple screenplay. Well yes. You wont' see anything incredible or something so shocking or unique. The realization however is amazing. And the never-ending music, that Viking power rushing into our veins with every single scene. I've seen this movie... 50 times more or less (it's a pity I didn't writ that down), and it is still interesting for me, I still have fun with the jokes, I enjoy the unique scenes, I shudder at the musical peaks, of the intense moments. A pleasure from everywhere.

Not many movies have that ability, to be close to the essence of the viewer, and to be caressing so easily the feelings, and to be making him to play again the movie. There is no better role for Antonio Banderas in his career. He not only fits perfectly to the his character's role, Ahmed Ibn Fahdlan Ibn... I forgot his names :) and there is no one else who cold play it better than him. In the first minutes of the movie we see Omar Shariff. It is always a good idea to have one classic face, for respect and for capturing the viewer's attention.

A fascinating an hour and a half, of non-stop tempo, the clean scenario, mystic, dynamics and a lot of action. You will not only stay with your mouths open from excitement, you will keep on the rhythm of the soundtrack, but you will also swing violently the sward at the Wendols. Or you'll be impressed be the hardness of the Vikings. How with a big smile and a non-stop laughter meet face to face the hard rain of the stormy sea. Or how that poet, that otherwise quiet ambassador (Banderas' character) stabs the enemies – the Wendols. Oh yes! The Wendols! The Wendols are coming... fog is falling... and etc. And there are so many funny moments. They are rather classic-funny, making the characters smile was not was not part of the idea, or to turn the movie into a comedy. But it has a weighted number and a charge, and even for a moment they can't run us off the main story of the movie.
I'm convinced that there's no one who hasn't seen it. If there still is... well come on, 1999 was long time ago, there was a lot of noise around this movie event, you should have heard at least a little big about it. I've shared this with a lot of friends my opinion for the movie and they find it the same way. Well yea, they are not like me, maniacs, to watch movies all the time, but I know that just like me, if they see it somewhere... they interrupt all actions, and watch it... no matter where they started watching it. And for a finally, one of my favourite quotes from the movie: "The All-Father wove the skein of your life a long time ago. Go and hide in a hole if you wish, but you won't live one instant longer. Your fate is fixed. Fear profits a man nothing."...

» translated by Ilienna