Cinemaniac се премести на НОВ адрес!
След 60 секунди, ще бъдете автоматично пренасочени към http://blog.elfglade.com/
НЕ Е ПРОСТО НОВ ОБЛИК! Тези, които ме четат, за да не правите излишно трафик (дразнещо е) - сменете адреса ми във вашия блогрол!
Благодаря!

Showing posts with label Камерън Диаз. Show all posts
Showing posts with label Камерън Диаз. Show all posts

Tuesday, June 03, 2008

»©« What Happens in Vegas...



Фантомас реши да ми се похвали с най-лудата комедия, която гледал през последните години. Интересът ми се повиши и запитах за името й. Оказа се, че става въпрос за филм, който избягвах да гледам и не предполагах че така бързо ще се вмести в план-графикът ми (няма такова нещо) за киновечер. Реших все пак да дам шанс на плоскозвучащото Да си остане във Вегас... (What Happens in Vegas...) като не се настройвах филмът да промени живота ми.
Някак си двамата най-антипатични за мен актьори се случиха двойка в нов филм. Голямата уста на Камерън Диаз в комплект с малката главица на Аштън Кътчър. Те напоследък страшно много романтики взеха да се появяват, но коя след коя по-зле. Разочароващо. Ако с романтика и банални сцени не се впише в критерия "задоволителен", филма разчита на груби шеги, инфантилен хумор, много шум (причинен от писъци, крясъци и тъп смях) или пък някаква нова музика.
Но това не е достатъчно. Глупавото пищене не е повод да заговоря за някой филм, ако ме питат "Какво да гледам довечера?". Повече от разочароващо.
Но толкова много пречки, не ми бяха достатъчни да престъпя егото си и да видя какво ще стане във Вегас. Тоя град от много време ми е неприятен (може би след Да напуснеш Лас Вегас). После малко ми стана интересен покрай Грисъм и компания, но отново не достатъчно привлекателен че да ходя там - било то и само за купона.
Но героите на Кътчър и Диаз се срещат по "невероятен" начин в един хотел във Вегас. Различните им интереси се оказаха докоснати от съдбата и неволния Купидон. Като резултат на многото трикчета, пиене (много пиене), викане, танци-манци стигнаха до неизбежната ситуация - секс за една вечер. Но това не им беше достатъчно. Алкохолизираните им глави първо решиха да се оженят.
Тц, не ми беше смешно, макар в началото да се забавлявах около 1 минута с разговора баща-син (Трийт Уилямс играещ баскет с Аштън Кътчър). Имаше и малко фън със спътниците на главните герои, а именно най-добрите им приятел и приятелка - Роб Корди и Лейк Бел. Последната наскоро я гледах в една ДРУГА романтика - Over Her Dead Body.
Избягвах гледането на историята за Вегас на киното, но вкъщи ме докопа... гадната лента, хехе. Момент. Споменах ли, че беше дублиран на руски?! Мда, това беше една от малкото причини, все пак да дам оценка за творението на Том Вон, която да е над 5 (от 10).
А феновете на Денис Фарина, ще си мечтаят за класния му образ от... Гепи. да речем, хахаха!

Monday, April 28, 2008

»©« Any Given Sunday



Важно е тестостерон да има. Да се лее от екрана, не да струи, да се лее. Нещо като кръвта от последния филм на Даниъл Дей-Луис, само че вместо наситения с хемоглобин човешки секрет, говорим за мъжественост, сила, буен характер, топки, кураж и все такива спортни дефиниции. Знаем че спортните филми винаги се отличават с героизъм. Често са лишени от всякакъв реализъм, но когато музиката свири, героя тича на забавен кадър и бележи за победата на отбора, и то на най-важния финал (за всички времена), нещо у зрителя така грейва, раздразва сетивата му и го кара да потръпва. Нещо като да се поставиш на мястото на героя. Или не ви се е случвало? Явно имам нужда от изява или просто си мечтая за такива игри, в които единака да повежда отбора, който разбира се го следва безкористно, вярва в него, той вярва в тях и така до сетния финал, увенчан с победа. Но за да стане филма, не може да гърбиш наред слаби и силни и да няма конфликт. За тази цел Оливър Стоун перфектно се е подготвил. Неговото творение Всяка една неделя (което колкото и да ми хленчите, няма никаква връзка с Кеворк Кеворкян) е може би най-добрия пример за спортния живот с всичките му минуси зад кулисите. Стига сме зяпали към игрището, говеейки да видим бройката герои, които ще направят мача. Я малко в личния им живот, или обикновените човешки неща, които ги мъчат и тях. Защото те са точно такива - човеци, хора, същества от върха на хранителната верига (без лъвове, тигри и други месоядни хищници).
Аз си го спомням от рекламите през 1999 година. По Евроком видео център, този Петър ли се казваше, кой беше... много обичаше да коментира филма. Всяка една неделя, с блестящото участие на Ал Пачино, Камерън Диаз и Денис Куейд. Не споменаваше Джеймс Уудс, макар той да е силен актьор и да има бележити прояви във филма, нито Ел Ел Куул Джей, тоз неизживял се рапър. А за Джейми Фокс какво да кажем. Като ще изгряваш, това да е твоя звезден миг. Малко го дъвчеха тогава. И преса и обикновени зрители се чудеха кой е този младеж, така добре трениран справящ се с ролята на куотърбек. Джейми Фокс, дами и господа.

Американския футбол е оценяван като по-женствен в сравнение с ръгбито. Напомпаните женки с всичките им подплънки, не смеят да се сборичкат както си му е реда като онези луди бръснати глави (в повечето случаи) от Острова. И двете игри не са ми от любимите, честно казано и правилата не ги знам. Тук там някой термин съм закачил, но като цяло не се вълнувам. Но когато спортен филм върти някой от тях на основната си линия, що пък да не стана разбирач.
Ал Пачино е Тони Д'Амато - треньор на Маями Шаркс (Акулките), от старата школа. Отборът му е притежание (като наследство) на тая голяма уста Камерън Диаз. Съжалявам, че пак за това заговорих, но никога не ми е била симпатична тази. Ах, тази Камерън - няма и да ме впечатли. Която голяма уста си мисли, че много разбира от футбол, инвестиции, бизнес като глобално понятие и връзки с обществеността. За личен живот и човешки драми и дума да не става. Но нейното име стои на договорите с всеки един обвързан с отбора, което малко или много я прави голяма клечка. Същата тя прави още по-трудни времената на Д'Амато, точно когато отбора има здрава поредица загуби през сезона. Легендата Джак 'Кап' Руни (Денис Куейд) е здраво контузен, имаме си емблематични, самостоятелни и печелещи мачовете прояви на Героят - Уили Биймън (Джейми Фокс). Бунтарът д-р Харви Мандрейк (Джеймс Уудс), така обвързан със спорта и желанието за победа на отбора, че за него неща като контузен, не мога да играя или болен съм докторе не съществуват. И Звездата - Джулиан Уошингтън (Ел Ел Куул Джей), за който пробяганите ярдове са много по-важни от всичко, тъй като това води до премии, от там до пари, от там до реклама, от там до осигурена пенсия.
Такива неща тревожат обвързаните дълбоко с отбора спортисти. Къде отиде чистата игра? Където отиде насладата и отдаването към спорта? Малко по-малко и тези теми ще ги засегнат във Всяка една неделя.
За философски замисъл - едва ли ще намерите нещо необикновено. Обаче начина по който всички събития са представени е наистина възбуждащ. Да, да, да... имам предвид че е як филм. Нахъсан, вдига адреналина, особено с уникално добре подбраните песни, влизащи в саундтрака. Повярвайте ми, огромен е, и са събрани с качество и стил. Присъствието и дрезгавия глас на Пачино ти дават спокойствие и увереност, че въпреки целия хаос, който се развихря пред очите ти, има някаква определена посока и замисъл. Който рано или късно въпреки трудностите, през които преминава, ще изплува и ще се поздрави с желаната победа. Това е! Всяка една неделя или печелиш или губиш. Въпросът е ако ще губиш, да бъде мъжката, с достойнство. Начало на мачът!