»©« Saturday Night Fever

Треска в събота вечер... звучи интересно нали!? Преди повече от тридесет години значението му е било все така вълнуващо както и сега. Може би като махнем всичкото това напиване и потенциално възприемчиви наркотици, може да докараме духът от миналото в настоящето и да му се насладим. Както и да е. След като официално, моята вечер на открито с компанията, с която до преди 5 години споделях учебната стая, премина... мога гордо да заявя, че никой не се е променил коренно. Като изключим стандартните забележки (кой какво работи и колко деца е направил, плюс колко женички е изчукал) друго няма за споделяне. Оказа се, че разликите са толкова малки, че чак плашат. Така че... освен, дребнавите забежки около сметката (което ми се стори супер неподходящо, при положение че повечето от тях претендираха че са нещо повече, ми се стори абсолютно неуместно). Затова реших да не си развалям кефа и просто да им платя 50% от сметката и да им кажа "Аривидерчи", с продължение до след 5 години (дано няма такова, наистина... безсмислено е). С който ще поддържам връзка, все си го правя... с другите ще е просто насилствено. А насила хубост не става, това отдавна е потвърдено, колкото и да се движа извън клишето.
Това беше моята треска в събота вечер, която не беше точно треска. Но аз искам да ви разкажа за една друга. Белязала кино историята с незаменимия си чар. Светотатсво ще е ако никога не заговоря за филма, който насмалко да донесе Оскар за своя главен актьор, а именно Джон Траволта. Тръпка в събота вечер, треска или каквото и там напрежение да го наречете. Факт е че този филм (невероятно стар, от 70-те) носи такъв заряд и отражение на музикалната култура от това десетилетие, че се превръща в незаменима класика в историята на седмото изкуство.
Не говоря само за танците или костюмите, носени от героите. Цялата обстановка, младоликостта в изражението на Траволта, семплотата в отношенията на една двойка (мъж и жена) са толкова нетипични за модерните ни възприятия, че напоследък всички слушащи Бий Джийс са гледани странно, като че са извънземни. А те навремето са били популярна група. Всички техни песни са били слушани до припадък, нямало е човек който да не познава творчеството им. Защо да спираме сега? Те заслужават адмирации и почит, класика е да набюдаваме обувките на Джон Траволта смело почукващи по тротоара, докато слушаме Stayin' Alive на въпросната група. Класика е! Както и Night Fever или пък How Deep Is Your Love. Това са не просто музикални и филмови класики - това са единственият източник за правдиво отражение на културната действителност за онова време.
Сега, друг е въпросът ако сте киномани и просто доизглеждате филма, за да трупате точки в така или иначе неизвестната ви лична колекция на изгледаните класики (заглавия). Преходни историйки. Една класика се уважава единствено на стойност кино - ако говорим за точния жанр. Нито ще я съпоставяме със сегашните заглавия, нито ще се правим на разбирачи за времеви период, който е бил далечен още преди да сме се родили. Затова, най-добре е с прости думички да заключим: Треска в събота вечер беше "Хубав" или "Лош". Като един ценител, аз ще кажа: "Филмът ми хареса, и останах доволен въпреки не добре развилата се любовта интрига". Това е моето лично мнение. Харесвам "продълженията" и елементарните непосилни пародии/копия на тази лента. Но само от гледна точка на забавлението. Всичко останало е уважение към класиката, или в случая на непросветените - подигравателно отношение към изкуството на миналия век, отпреди 30-на години. Но ако желаете да усетите чаровния дух и неповторимата атмосфера на 70-те, по-добре вижте как Джон Траволта преживява една невъзможна любов (с героинята на Карън Лин Горни), насред много танци и типичната за тогава музика!

»©« Coyote Ugly

Секси, по-малко секси и не чак толкова секси. Крокодилско грозно, койотско грозно, домашната ракия заличава неприятните черти. Обаче в Ню Йорк го правят по различен начин. Не съм го опитал, но от промивките на мозъка с лейбъл Холивуд до такива заключения стигнах. Другия вариант е да съм в пълна заблуда, да живей, живей труда. За всички мечтатели, компаньони, бохеми, себелюбци, екстраваганти, бунтовници и нахакани типове и типки. Времето на Грозна като смъртта мина неусетно. Coyote ugly, това заглавие зад което често се скриваше истинския филм за мен. Търся аз Грозна като смъртта - няма го. Гледам на постерите, друго пише - койоти някакви. Откъде да знам на българската агенция по апруувмънт на заглавията какво им е родила главата - никой не ти казва, пък да питаш едва ли ще ти се занимава, по скоро да разчиташ на някой приятел. Беше времето на филма, отшумя. Аз обаче го бях пропуснал. Стана студентско време, залюбихме колежки, по-големи колежки и баш каки, на които им е писнало от глупости и тя лентата като почна да се върти. Брей, брей, брей! Като че бяха закърмени с тоя филм, а защо?! Защото може би знаеха на изуст 90% от песните в саундтрака. Няма лошо, на мене ми харесваше да го слушам по време на филма, след него, на паузи докато се прави секс (но при обезателно същата музика), по абсолютно всяко друго време, когато си насаме с мислите си по любовта. Мда, топло време, хубаво време, емоционално такова. Но си минава и то. Спомените не че избледняват, колкото омръзват. Затова по-добре да си стоят скътани там някъде, а да се радваме на новото. Но когато bTV реши без предупреждение да ти пусне Грозна като смъртта и чуеш онези ми ти песни, нещо в теб секва, спираш да правиш друго и доизглеждаш филма.
Пайбър Парабо, ако не й се заглеждаме толкова в широката уста (макар че това има и доста плюсове, в сексуална гледна точка, в каква друга), е изключително приятна и сладка. Гали окото, а ако се разцвили (разпее, простете) направо ти разтапя сърцето. В небесно синьо бельо е секси. Много даже. Споменах ли, че е секси?! Ами Тайра Банкс... охо, или Бриджит Монахан (макар че тя по скоро би ме ступала, отколкото да ми танцува). Същото се отнася и за мениджърката. Нещо като Мадам, само че без всичкия платен секс. Мария Бело. А за който си пада по глуповати русокоски (не всички блондинки са глупави или отнесени, просто тази наистина беше такава, олицетворение, лош знаменател) - имаме си Изабела Мико.

Готини момичета, хубаво се кълчат по алкохолния плот, пред жадната за зрелище алкохолизирала се публика, на един от най-популярните клубове в Ню Йорк - Грозна като смъртта. Промото на ЛийАн Раймс е увенчано като романтична история. Разказ за мечтите и как те могат да се сбъднат. За няколко неприятни изненади от съдбата, след това светъл лъч в градинката ти, което довежда до задоволителен хепи енд. Ами да, харесвам филма, сгрява ми душата с онези застинали отдавна спомени по отминалите времена и десетките пъти, в които е ставал свидетел на разни хубави случки. Освен това е забавен. Мъжката част от актьорския състав придава онази необходима стабилност на филма, за да не се превърне в про-женски, про-лигав и... сълзлива драма. Говорим за Адам Гарсия и Джон Гудман. Присъствието на втория не може да не ви е познато. Той е класика. Стожер, също толкова обаятелен колкото й огромен е. Маса смях, добро излъчване и чаровна усмивка. А като се "разтанцува" и вие се усмихвате чаровно. Бе готин е, няма спор. Първия, младежът който има честта да плени сърцето на Пайпър Парабо, кефи с липсата си на австралийско излъчване. Нито говора му е говор на австралиец, нито видът му. Целият е една скица и пълна измислица още от първата сцена, в която среща героинята. Но пък с това те радва. Бохемче, бездомник, вършеещ из Ню Йорк по необикновен начин, но задоволителен за него, правещ го щастлив. Единственото което му трябва е една слаба душа, която търси опора, готина е и ще го залюби за цял живот. И ако това не е сценарий, хаха. Грозна като смъртта ви предлага в едно: бозичка, размътена любовна история, добър хумор, повечко сарказъм, слаба игра на половината актьори, шеметно присъствие на класните такива, много хубав саундтрак и приятен фон за всяка една сексуална сцена, която имате в главата си (без камшиците, белезниците и... макар че на The Devil Went Down To Georgia, може и да стане работата).
Аз харесва, бУзички :) И ще си пусна нещо хубаво от популярния саундтрак, за да ми стане още по-добре. Защото all she wants to do is... dance... dance... dance !

»©« 3:10 to Yuma

Имало едно време на запад... повечето филми за лоши момчета, бивши или настоящи краварчета, препитаващи се с фермерство или обири на дилижанси, банки или някакви други скъпоценности на заможните ново-американци, започвали така. Дълго панорамно начало, музиката на Енио Мориконе и в голямата си част (поне класните уестърни) били режисирани от Серджо Леоне. Разбира се това е прекалено общо казано, но за непознавачите на класическият уестърн, със загорелите лица на мъжаги като Клинт Истууд или Чарлз Бронсън, е напълно достатъчно обяснение за това какво може да очакват.
Преди много време, от детството ми, много се бях запалил по каубоите, филмите, пушкането, индианците и целият им начин на живот, като живеещи в мир хора, или като такива извън закона, усещащи дъхът на потерята ден и нощ, бягащи за живота си, но не толкова изплашени като тези, които ги преследват.
Също толкова отдавна беше и първият път, когато гледах Имало едно време на запад. 3 часа филм, невероятен сценарий, режисура, музика - абсолютна класика. Споменах за тандема Леоне-Мориконе, това е един от последните им съвместни проекти. Лентата с Чарлз Бронсън, Хенри Фонда, Джейсън Робардс и Клаудия Кардинале е една от паметните класики на киното от края на 60-те години на миналият век. Филм изучаван във филмовите академии и с наистина високо реноме на кино-съвършенство. Но стига съм хвалил миналото, нека отправим поглед към опитът на Джеймс Манголд и неговият филм Ескорт до затвора (3:10 to Yuma).

Ветеранът от гражданската война Дан Еванс (Крисчън Бейл) живее със семейството си извън градчето Бизби, във фермата си. Поради няколко месечната суша и кофти климата, затънал в дългове и притиснат от амбициозния Холандър (решен да прокара железопътна линия точно през земите му) случайно се среща с най-бързият пищов на запада, заклетия престъпник, обирджия и безкомпромисен убиец, Бен Уейд (Ръсел Кроу). Уейд и бандата му изпечени главорези, събрани от кол и въже, нападат дилижанс със заплатите за града, охранявани от агенти на "Пинкертън". След една много добра сцена, издържана в стила на класическият първороден западен екшън, престъпниците сломяват съпротивата (въпреки тежкото им въоръжение и картечницата Гатлинг). Избиват всички с изключение на старото куче Байрън МакЕлрой (Питър Фонда). Пощадяват Дан и синовете му, но взимат техните коне и ги зарязват насред пустошта с един ранен старец. Историята не ни дава възможност много да се нагледаме на сурови физиономии, големи паузи между погледите на героите нито някаква кой знае каква актьорска игра. Нямаше го онзи дух на старият уестърн, всичко като че бързаше да се развие... и усещането за зрителя е че действието съвсем не се развива в нищото на пустинния див запад.
Бандата отскочи до Бизби, където с малко повече финес, възползвайки се от наивността на чакащите дилижанса, накара потерята да запраши към мястото на престрелката. Междувременно Бен Уейд и момчетата му се отдадоха на заслужен релакс, разделиха плячката, а той самият си получи необходимата доза женска плът и страсти. Е не може без това. Всичко това много хубаво, до момента в който агентите на "Пинкертън" не се срещнаха с Дан Еванс, раненият и готов да преследва Бен Уейд до гроба си, МакЕлрой. Успяват да заловят престъпника отговорен за толкова много обири и убийства и набързо да му решат съдбата - на другият ден в 3:10 следобяд трябва да хване влакът за Юма, където ще бъде осъден и обесен за престъпленията си.

Организиран е ескорт за лошото момче, като един от членовете му е именно героя на Крисчън Бейл. Нуждаещ се от парите, за да покрие дълговете си и най-накрая да заживее спокойно със семейството си. Разбира се времето започва да тече, нещата изглеждат лесни за изпълнение, може би да... ако Чарли Принс (Бен Фостър) и останалата част от бандата на Бен Уейд не бяха живи. Трябва да призная, Бен Фостър направи добра роля на изкусен маниак и абсолютен хахо, лоялен до гроб на своя главатар Уейд. Имаше едни такива полу-изплашени, полу-ще ти пръсна главата очи. Много се заиграваше с пистолетите си, походката му беше добра - честно казано придаде малко цвят на филма. Ръсел Кроу също беше добър в ролята си, макар че някак си не ми прилича на каубой, камо ли лошо момче (след всичките превъплъщения, които съм му гледал). За Крисчън Бейл, какво да кажа - надявах се да има по-силни моменти в лентата. Уви героят му по сценарий е трябвало да бъде скучен.
Като цяло... подкрепям филма, както и ентусиазма някой да направи уестърн в дни като нашите, когато онзи усет към добър филм за дивият запад се е поизгубил и като музика и като режисьорско усещане, да не говорим за актьорски колектив. Също така саундтрака беше добър. Много хубава композия, дело на Марко Белтрами, който е получил и номинация за Оскар по повода. Но ще споделя и не толкова добрите си впечатления от завършека на филма. В един уестърн съм свикнал накрая да остават много малко (ако въобще останат такива) живи герои. Това е нещо като задължителна част от действието. Човешкият живот не струва пукната пара. Бум-бум и това е, даже когато очакваш хепи енд за главния герой. Няма как! Затова е див запада, изгубен от всякаква логика. Разчиташ на божията намеса, или в случая сценаристкото решение. И все пак, Ескорт до затвора си го бива за през почивните дни, когато нямате какво да правите и искате да наваксате с новите филми. А за заклетите киномани, препоръчвам пак да си припомните Имало едно време на запад и да усетите още един път майсторлъка на великия Серджо Леоне.

»©« Running Scared

Мигът няма точно определена стойност. Няма определена продължителност, няма сигурност в мига... но след него идват последствията. Ето по такъв начин мога да опиша филма на Уейн Крамър - Бягащ от страх (Running Scared). С познатият ни "Бърз и Яростен" Пол Уокър в главната роля и с още няколко познати имена в поддържащите роли - Вера Фармига, Камерън Брайт, Чаз Палминтери и др.
Спомени от първия път, когато гледах Running Scared: началото бурно, динамично с толкова много движение на камерата, толкова много fuck, fucking... shit от устата на Пол Уокър, че помислих... край! Какво ще бъде това или може би, е какво става тука. Каращ като полудял, облян в кръв, детето до него също... налапало лекарството против астма... и всичко това се прелива в надпис на стената - Running Scared.
18 часа по-рано, да на път сме да разберем какво по-дяволите се е объркало за толкова... кратко време. Гонитбата започва. Очевидно италианци и група афро-американци правят нарко сделка, докато в един красив момент през вратата с шут не влизат група маскирани и тежко въоръжени трети лица. С много разменени псувни (някои от които доста ме впечатлиха, и наистина не знаех че има такива... Чаз Палминтери е велик просто :)) с много надървени мъжаги, кой по-печен ще бъде... стана мазало. Точно за миг се разля толкова много кръв, по такъв брутален начин, с такъв поглед на камерата, че аз останах с отворена уста и с нагласата: О! Да! Филмът ще го бъде!

На всичко отгоре, самите цветове, лентата беше пипната. Имаше обработка, все си мисля че е като сепия... но не ми преличаше на Две димящи дула. По-различно беше, определно цветове липсваха, но това пък беше добре за филма, придаваше му една уникална визия и подчертаваше психозата от гонитбата, неизбежното и... как всичко може да се строши в миг, без да очакваш.
От въпросната престрелка, нашите (тези с които Джоуи Газел дружеше - героя на Пол Уокър) се измъкнаха. Уви обаче, въпросните типове с маски... се оказаха мръсни ченгета. Така е, бяха убили група корумпирани ченгета, ама айде иди обяснявай какво е станало. На всичко отгоре един от въпросните корумпирани се измъкна (както ще се разбере напред във филма, това беше Чаз Палминтери).
Джоуи трябваше да се отърве от пистолетите, за да не се прецака Фамилията. На вид проста задача, обаче... ако беше проста, нямаше да го има филма, нямаше и аз да творя тука ревю за него.
Въпросния пистолет се озова в лицето на съседско момче, приятел на сина на Джоуи. Момче от руски произход, син на проститутка... под опеката на един абсолютен хахо (особено на тема Джон Уейн). Подложен на ежедневен тормоз и побой, с нова лъскава придобивка хлапето се изправя срещу въпросния големец. Отпрашва го един път с куршум в рамото, уви с един от следващите изстрели, едва не отнася главата на Джоуи, докато той мирно и тихо си вечеря със семейството.
Тук беше повратната точка, и старт за дългата гонитба и все на косъм успешния край за нашия човек. Много зор видя и много късмет имаше. А тичащото от страх момче... беше още по-кораво. Уплашено, но не се предаде за миг. На какви ли хора не попадна, как ли не се измъкваше.
Наистина историята е много добра. Просто през цялото време от екрана се случват неща, които изобщо не си очаквал. Нищо по-хубаво от един нестандартен, непредсказуем филм.

Подчертавам музиката - беше заредена със същата доза адреналин, с каквато разполагаше и визията на филма. Но определено от всичко, най-голямо впечатление ми направи последното, изгледа на филма, играта с камерата, нестандартните похвати - удоволствие за всички възприятия на зрителя. Не случайно го държах на компа си в продължение на няколко месеца. Препоръчвах го на всеки, който ме питаше: Абе, кажи филм за гледане... и не случайно пак си направих кефа, като предната вечер си го пуснах, за да си припомня: Защо с толкова добри чувства съм настроен към Running Scared.
И така, останаха около 20 минути до началото на прожекцията на We Own the Night. Пожелайте ми приятно гледане...

»©« The 13th Warrior

Слушайки невероятния саундтрак към филма, дело на композитора Джери Голдсмит, дойде време да ви разкажа за един от любимите си филми. И това е - 13ят воин... Режисьор: Джон МакТиърнън (професионалист в екшън филмите, реализирането на прости сценарии, и превръщането им на шедьоври и класики, спомняте си Умирай трудно, нали?!). По историята на Майкъл Крайтън (с какво това име сръчква мозъка ни?! Джурасик Парк, о да!). С участието на Антонио Бандерас и камара скандинавци, чиито имена изобщо не са ни познати, но пък толкова добре си пасват на ролите... че няма как да си помислите друг да изиграе по-добре нещата.
Спомням си коментари към филма, как всички били против кастинга и допускането на толкова неопитни актьори, но мнението на МакТиърнън било с най-голяма тежест. Допуснал ги до снимките и в крайна сметка постигнал успех.
Споменах прост сценарий. Ами да. Няма да видите нищо невероятно, или нещо толкова стряскащо или уникално. Реализацията обаче е страхотна. И тази неспираща музика, тази викингска мощ вливаща се във вените ни с всяка следваща сцена. Този филм съм го гледал... има няма 50 пъти (грехота е че така и не си записвах), и все още ми е интересен, все още се забавлявам на шегичките, кефя се на култовите сцени, изтръпвам на музикалните върхове, на напрегнатите моменти. Удоволствие от всякъде.

Малко филми имат това свойство, да са толкова близки до същината на зрителя, и така лесно да галят чувствата му, и да го карат отново да си пусне филма. Няма по-добра роля на Антонио Бандерас в кариерата му. Той не само че перфектно се вписва в героя си, Ахмед Ибн Фадлан Ибн... забравих му ги имената :) ами и няма как друг да се справи по-добре от него. В първите минути на филма виждаме Омар Шариф. Винаги е добре да имаш едно класическо лице, за респект и за привличане на вниманието на зрителя.

Увлекателни час и половина, на неспирно темпо, изчистен сценарий, мистика, динамика и много екшън. Не само ще стоите с изплезена уста от кеф, ще поддържте ритъма на саундтрака, но и ще размахвате бясно меч срещу вендолите. И ще се впечатлявате на коравостта на викингите. Как с огромна усмивка и неспиращ смях, посрещат лице в лице твърдия дъжд на бурното море. Или пък как този поет, този иначе мирен посланник (героя на Бандерас) коли враговете - вендолите. О да! Вендолите! Вендолите идват... пада мъгла... и т.н. А има и толкова забавни моменти. Те са по-скоро култово-забавни, не се е целяло да се усмиват героите, или да се превръща филма в комедия. Но те пък са с премерено количество и заряд, и за миг дори не ни отплесват от главната история на филма.
Уверен съм, че няма човек който да не го е гледал. А ако все пак има... ами хайде де, 1999 беше отдавна, много се шумя около това филмово събитие, би трябвало да сте чули поне мъничко за него. С много приятели съм споделял мнението за филма, и те го намират по същия начин. Е да, не са като мен, маниаци, да се счупват от гледане, но пък знам че подобно на мен, засекат ли го някъде... преустановяват действия, и го доглеждат... независимо откъде са го подхванали. И за финал, една от любимите ми мисли от филма: "Бог е изтъкал нишката на живота ни преди много време... дори и в миша дупка да се завреш, пак няма да живееш и секунда повече... от страхът няма никакъв смисъл"...

» back to top

Listening to the amazing soundtrack of the movie, made by Jerry Goldsmith, it has come the time for to tell you about one of my favourite movies. And this is – The 13th Warrior... Producer: John McTiernan (a professional in action movies, making simple scenarios and turning them into masterpieces and classics, you remember Die Hard, don't you?!). Based on Michael Crichton's novel (why this name pokes our brain?! Jurassic Park, oh, yeah!). Starring Antonio Banderas and a bunch of Scandinavians, whose names are absolutely unfamiliar to us, but fit the roles perfectly... so you can't think of someone else who'll play better these roles.
I remember the comments about the movie, how everybody was against the casting and allowing so many inexperienced actors, but the opinion of McTiernan had the last word. He allowed them to play and at the end reached success.
I mentioned a simple screenplay. Well yes. You wont' see anything incredible or something so shocking or unique. The realization however is amazing. And the never-ending music, that Viking power rushing into our veins with every single scene. I've seen this movie... 50 times more or less (it's a pity I didn't writ that down), and it is still interesting for me, I still have fun with the jokes, I enjoy the unique scenes, I shudder at the musical peaks, of the intense moments. A pleasure from everywhere.

Not many movies have that ability, to be close to the essence of the viewer, and to be caressing so easily the feelings, and to be making him to play again the movie. There is no better role for Antonio Banderas in his career. He not only fits perfectly to the his character's role, Ahmed Ibn Fahdlan Ibn... I forgot his names :) and there is no one else who cold play it better than him. In the first minutes of the movie we see Omar Shariff. It is always a good idea to have one classic face, for respect and for capturing the viewer's attention.

A fascinating an hour and a half, of non-stop tempo, the clean scenario, mystic, dynamics and a lot of action. You will not only stay with your mouths open from excitement, you will keep on the rhythm of the soundtrack, but you will also swing violently the sward at the Wendols. Or you'll be impressed be the hardness of the Vikings. How with a big smile and a non-stop laughter meet face to face the hard rain of the stormy sea. Or how that poet, that otherwise quiet ambassador (Banderas' character) stabs the enemies – the Wendols. Oh yes! The Wendols! The Wendols are coming... fog is falling... and etc. And there are so many funny moments. They are rather classic-funny, making the characters smile was not was not part of the idea, or to turn the movie into a comedy. But it has a weighted number and a charge, and even for a moment they can't run us off the main story of the movie.
I'm convinced that there's no one who hasn't seen it. If there still is... well come on, 1999 was long time ago, there was a lot of noise around this movie event, you should have heard at least a little big about it. I've shared this with a lot of friends my opinion for the movie and they find it the same way. Well yea, they are not like me, maniacs, to watch movies all the time, but I know that just like me, if they see it somewhere... they interrupt all actions, and watch it... no matter where they started watching it. And for a finally, one of my favourite quotes from the movie: "The All-Father wove the skein of your life a long time ago. Go and hide in a hole if you wish, but you won't live one instant longer. Your fate is fixed. Fear profits a man nothing."...

» translated by Ilienna

»©« Great Expectations

Големите надежди (или Големите очаквания), в оригинал Great Expectations... екранизация, по книгата на Чарлз Дикенс. В по-различен стил от първата такава, тази от 1946 година. На режисьора Алфонсо Куарон (боравещ с уникални изразни средства, с особен поглед на нещата, способен да реализира една такава стара творба, с голям успех, по такъв... по-модерен начин отколкото времето й увещава). С участието на Итън Хоук, Гуинет Полтроу, Ан Банкрофт и Робърт Де Ниро. Все големи имена, нали!? Но не само те правят филма.
Така например всеки път като слушам някоя определена част от саундтрака на филма... и всичко в мен се обръща на спомени. Към самия него (филмът), към героите, към спомените по любовта като цяло. Големите очаквания е една... увличаща, страстна, романтична и много драматична история. С толкова противоречиви чувства за правилните постъпки... за моментната наслада, за очакването и... риска: да изтърпиш с надеждата, че в бъдеще мечтата ти ще се сбъдне, или просто да се отдадеш на мига.
В борба с творческата си натура, с невъзможността да забрави любовта си, героя на Итън Хоук попада в една среда напълно непозната за него. С непрестанни мисли, дали някой не си играе с него - някой с достатъчно пари и власт, с недостатъчно здрав разум (героинята на Ан Банкрофт). Там някъде той среща и нея - Естела, момичето на живота му (Гуинет Полтроу). Но всичко това, така добре заплетено, така добре отвлечено от логиката, че накрая плаща на мистерията се вдига от Лъстиг (Робърт Де Ниро). Един затворник, от дълбокото детство на Фин (Итън Хоук). Нещо което е било далеч забравено, всъщност се оказва ключова фигура в неговото бъдеще.

Историята не е лоша. Накратко ви представих героите. Важно е възприятието. Например сега докато слушам Kissing in the Rain или Mono - Life in Mono... се изпълвам с романтика, с меланхолия, тъга, радост, спомени. Подобно на героя, преживявам отново и отново добри и лоши минали моменти. Загърбени?! Или просто в голямо очакване?! Никой не може да каже. Но не спирам песента, и се сещам за първия миг в който я видях. И подобно на Естела се запечатва в съзнанието ми. Подобно на Фин, понякога блуждая нощем... или заспивам с мисълта за нея. И това няма да се промени :( Независимо колко далече е тя от мен, независимо дали се поддава или не на чувствата си.

Споменах за Алфонсо Куарон, и начина му на режисиране. Добро е, защото прекрасно е уловил чувството наречено... любовна слабост. Тръпка, първичност... похотта и желанието към противоположния пол. Не може да не признаем и добрата игра на актьорите, тъй като те са тези, чиито лица ще се запомнят. Дали в сцената в която Хоук и Полтроу се виждат за първи път, след дълго време, в Ню Йорк... със слънчевата коса на Естела, с жадния поглед на Фин... Дали когато той тича в дъжда, за да я покани на танц, и когато страстно впиват устните си, обливани от плачът нощното небе...
Безспорно това ще остане един от любимите ми филми. Ще се наслаждавам както на музиката му, така и на запомнящите се сцени. Ще прехвърлям спомените в съзнанието си. Ще заспивам усмихнат или облян в сълзи. Това няма да се промени. Не и докато все още съм с разсъдъка си. Не искам да чакам толкова дълго като героя от филма. Но имам ли избор ако желанието и привличането е също толкова голямо колкото неговото!? Ако любовта ми е толкова силна като неговата.
Безкористно отдаване, себеотрицание...
Спомням си, че отдавна исках да гледам този филм (това беше преди 2 години). Не можех да го открия... но много исках да го гледам (незнаех наистина защо). Докато не го намерих, гледах го... влюбих се в него. И оттогава, той е винаги с мен. Обикновено филм не се задържа толкова дълго поради една или друга причина. Но този... си го пазя. Подобно на много други... емоции...

» back to top

Great Expectations... screen version based on Charles Dickens' book. Made in a different style than the first one from 1946 from the producer Alfonso Cuarón (using a unique means of expression, with a strange view about the things, capable to make such an old work, with great success, in such... more modern way than it's time advises). Starring Ethan Hawke, Gwyneth Paltrow, Anne Bancroft and Robert De Niro. They are all big names right!? But they are not the only ones that make the movie.
For example, every time I listen to a specific part of the movie's soundtrack... and everything turns into memories in side me. Towards it (the movie), towards the characters, towards the memories of the love in general. The Great Expectations are a... carrying away, passionate, romantic and very dramatic story. With so many mixed feelings about the right actions... about the momentary pleasure, about the expectation and... the risk: to stand with the hope that in the future your dream will come true, or just to feel the moment.
Fighting against his nature, with the impossibility of forgetting his love, Ethan Hawke's character comes across a completely unknown to him environment. With inescapable thoughts whether she's not playing with him – someone with enough money and power, with enough common sense (Anne Bancroft's character). Somewhere out there he meets her – Estella, the girl of his life (Gwyneth Paltrow). But all this is so well tangled, so well abstracted from logic, that at the end the mystery curtain is lifted up by Lustig (Robert De Niro). A prisoner from the deeply in Finn's childhood (Ethan Hawke). Something that was long forgotten turns out to be key figure in his future.

The story is not bad. I introduced the characters briefly. More important is the perception. For example now when I listen to Kissing in the Rain or Mono – Life in Mono... I fill myself with romance, with melancholy, sadness, joy, memories. Similar to the character I live it over and over again good and bag moments. Casted aside?! Or just in great expectation?! No one can say. But I don't stop the song, and I remember for the first time I saw her. And similar to Estella she is sealed in my memory. Similar to Finn I sometimes wander in the night... or fall asleep with the thought of her. And this won't change :( No matter how far away from me she is, no matter if she gives in or not to her feelings.

I mentioned Alfonso Cuarón and his way of producing. It's good, because he captured magnificently the feeling called... love weakness. A shiver, primitiveness... the lust and the desire towards the opposite sex. We can't deny the good actors play, because they are the ones who's faces will be remembered. Whether it is the scene where Hawke and Paltrow see each other for the first time, after a long time, in New York... with Estella's sunny hair, with Finn's impatient look... Whether it is when he runs in the rain to invite her for a dance and when they passionately press their lips, while the rain pores over from the night sky...
Undoubtedly this is going to stay on of my favourite movies. I will enjoy the music as well as the unforgettable scenes. I will run through the memories in my mind. I will fall asleep smiling or drowned in tears. This won't change. Not until i haven't lost my reason. I don't want to wait as much as the character in the movie. But do I have a choice if the desire and the attraction his as big as his?! If my love is as strong as his.
Unselfish commitment, self-denial...
I remember that I want to see this movie for a long time (this was 2 year ago). I couldn't find it... but I really wanted to watch it (I didn't know why). Until I did find it, I watched it... I fell in love with it. And since then, it is always in me. Usually a movie doesn't stay in me that long for one reason of another. But this one... I keep it. Similar to other... emotions...

» translated by Ilienna

»©« H.E.A.T

ЖЕГА... филмът с който дебютът на Майкъл Ман на големия екран се увенча с краен зрителски интерес и множество фенове! Дългогодишно очакваната колизия на двамата феноменални актьори - Ал Пачино и Робърт де Ниро, най-накрая е факт. Вижте ги на снимката... това беше момента, в който двамата, държейки се като приятели споделиха по чаша кафе, часове преди големия удар на... лошите :)
ЖЕГА... събитие, отново от 1995 година (а колко още има... сред тях е и шедьовърът на всички времена за мен, но за него ще пиша по-късно...). Партниращи звезди във филма са Вал Килмър, Джон Войт, Ашли Джъд, Даян Венора, Том Сайзмор... Натали Портман (година след невероятно успешното си участие в Леон).
ЖЕГА... великолепна режисура от страна на Майкъл Ман, почти 3 часа наблюдаваме качествена кинематография, операторско майсторство, интересен сюжет. Тръпката е на ниво, на моменти страшно подчертавана от озвучението.
Звукът - много важна част във филма. Не говоря само за саундтрака, който между другото също е много добър... U2 - Always Forever Now (част от ритъма ползван при обира на банката... жестока сцена) или Moby - God Moving Over Face of Waters (финала на филма, сблъсъка на двамата главни герои), а говоря и за звуковия монтаж. Вече на няколко пъти споменавам голямата сцена, в която групата престъпници напускат банката, която току що са обрали и на входа ги посрещат ченгетата. И двете страни тежко въоръжени без притеснения да употребяват оръжията! В тази сцена е използван оригиналния звук, записан по време на снимките... повярвайте ми, невероятно е. При възможност да гледате филма, направете го с подходящата апаратура, която да ви гарантира чист звук! Заслужава си...
Какво още бих могъл да кажа за филма, така че да ви заинтригувам още...
Може би просто част от думите на Нийл МакКоли (Робърт де Ниро), а именно: "Do not allow anything into your life which you cannot walk out on in thirty seconds flat if you spot the heat around the corner."
Приятно гледане !

» back to top

HEAT... the movie where the first appearance of Michael Mann was crowned with ultimate viewer's interest and millions of fans! The long years waited collision of two phenomenal actors - Al Pacino and Robert De Niro is finally a fact. You can see them on the picture above... this is the moment where the two while acting as friends had a cup of coffee just hours before the big score of... the bad guys :)
HEAT... an event, again from 1995 (and how much more there is... along them is the masterpiece of all times, but I'll write about it later...). Co-staring actors in the movie are Val Kilmer, Jon Voight, Ashley Judd, Diane Venora, Tom Sizemore... Natalie Portman (a year after her incredibly successful act in Leon).
HEAT... magnificent staging made from Michael Mann, almost 3 hours we were observing the high-quality cinematography, camera skills, interesting plot. The trill is on its level, in some moments underlined by the soundtrack.
The sound – a very important part of the movie. I'm not just talking about the soundtrack which by the way is also very good... U2 - Always Forever Now (part of the rhythm was used during the robbery of the bank... nice scene) or Moby - God Moving Over Face of Waters (the end of the movie, the duel between the two main characters), but I'm talking the sound assembly. I mentioned the big scene couple of times now, where a group of criminals leave the bank which they have just robed and are awaited by cops on the entrance. Both side are heave armed and use their guns with no embarrassment! In this scene the original sound was used, recorded during the shooting... believe me, it's amazing. If you have the chance to watch the movie, do it with the appropriate installations which could guarantee you the real sound! It's worth it...
What else can I say about the movie so that I can interest you more...
May be just a quote from the words of Neil McCauley (Robert De Niro), namely: "Do not allow anything into your life which you cannot walk out on in thirty seconds flat if you spot the heat around the corner."
Have a nice watch !

» translated by Ilienna