»©« Saturday Night Fever

Треска в събота вечер... звучи интересно нали!? Преди повече от тридесет години значението му е било все така вълнуващо както и сега. Може би като махнем всичкото това напиване и потенциално възприемчиви наркотици, може да докараме духът от миналото в настоящето и да му се насладим. Както и да е. След като официално, моята вечер на открито с компанията, с която до преди 5 години споделях учебната стая, премина... мога гордо да заявя, че никой не се е променил коренно. Като изключим стандартните забележки (кой какво работи и колко деца е направил, плюс колко женички е изчукал) друго няма за споделяне. Оказа се, че разликите са толкова малки, че чак плашат. Така че... освен, дребнавите забежки около сметката (което ми се стори супер неподходящо, при положение че повечето от тях претендираха че са нещо повече, ми се стори абсолютно неуместно). Затова реших да не си развалям кефа и просто да им платя 50% от сметката и да им кажа "Аривидерчи", с продължение до след 5 години (дано няма такова, наистина... безсмислено е). С който ще поддържам връзка, все си го правя... с другите ще е просто насилствено. А насила хубост не става, това отдавна е потвърдено, колкото и да се движа извън клишето.
Това беше моята треска в събота вечер, която не беше точно треска. Но аз искам да ви разкажа за една друга. Белязала кино историята с незаменимия си чар. Светотатсво ще е ако никога не заговоря за филма, който насмалко да донесе Оскар за своя главен актьор, а именно Джон Траволта. Тръпка в събота вечер, треска или каквото и там напрежение да го наречете. Факт е че този филм (невероятно стар, от 70-те) носи такъв заряд и отражение на музикалната култура от това десетилетие, че се превръща в незаменима класика в историята на седмото изкуство.
Не говоря само за танците или костюмите, носени от героите. Цялата обстановка, младоликостта в изражението на Траволта, семплотата в отношенията на една двойка (мъж и жена) са толкова нетипични за модерните ни възприятия, че напоследък всички слушащи Бий Джийс са гледани странно, като че са извънземни. А те навремето са били популярна група. Всички техни песни са били слушани до припадък, нямало е човек който да не познава творчеството им. Защо да спираме сега? Те заслужават адмирации и почит, класика е да набюдаваме обувките на Джон Траволта смело почукващи по тротоара, докато слушаме Stayin' Alive на въпросната група. Класика е! Както и Night Fever или пък How Deep Is Your Love. Това са не просто музикални и филмови класики - това са единственият източник за правдиво отражение на културната действителност за онова време.
Сега, друг е въпросът ако сте киномани и просто доизглеждате филма, за да трупате точки в така или иначе неизвестната ви лична колекция на изгледаните класики (заглавия). Преходни историйки. Една класика се уважава единствено на стойност кино - ако говорим за точния жанр. Нито ще я съпоставяме със сегашните заглавия, нито ще се правим на разбирачи за времеви период, който е бил далечен още преди да сме се родили. Затова, най-добре е с прости думички да заключим: Треска в събота вечер беше "Хубав" или "Лош". Като един ценител, аз ще кажа: "Филмът ми хареса, и останах доволен въпреки не добре развилата се любовта интрига". Това е моето лично мнение. Харесвам "продълженията" и елементарните непосилни пародии/копия на тази лента. Но само от гледна точка на забавлението. Всичко останало е уважение към класиката, или в случая на непросветените - подигравателно отношение към изкуството на миналия век, отпреди 30-на години. Но ако желаете да усетите чаровния дух и неповторимата атмосфера на 70-те, по-добре вижте как Джон Траволта преживява една невъзможна любов (с героинята на Карън Лин Горни), насред много танци и типичната за тогава музика!

»©« Pulp Fiction

На какво ухае?! На бургери и евтини пържени картофки?! Хм, хапвал ли съм от тези, или не.

- I love you, Pumpkin.
- I love you, Honey Bunny.

Май ще взема да си поръчам от...

- All right, everybody be cool, this is a robbery!
- Any of you fucking pricks move, and I'll execute every motherfucking last one of ya!

Преди още да съм си викнал един брой от въпросния бургер, във въздуха вече блестяха два револвера, притежателите на които се точеха на ресторанта за бърза закуска, в който бях. И музиката в мен зазвуча. На скорост видях името на Куентин Тарантино, славата му от Глутница кучета ме догони, точно като гладен пес, и пред мен с огромни жълти букви, в очаровател нюанс се изписа: Криминале (Pulp Fiction).
Зашеметен от диалога, който заслушах едва накрая, секунди преди тези двамката да се развихрят, проследих без много емоция надписите (така характерни за Тарантиново начало на филм), известяващи ме коя актьорска гилдия е пипната, и е събрала такива имена за един единствен филм. О, простете. Това не е филм, това е лента на Тарантино. При него няма нищо обикновено. Дори и да ви изглежда такова на пръв поглед, със сигурност е подвеждащо. Самия факт, че си мислите че е обикновено, е странния начин по който Куентин ще ти покаже историята. Обикновена такава, пренаписана в еуфоричен стил, представена като нещо семпло и ежедневно срещано.

Историите на двама наемни убийци, един боксьор и една гангстерска съпруга. Плюс една камара случайни и не толкова случайни герои, забъркани в една обща плетеница на съдбата, в рамките на (хм) две денонощия. Стилът е подчертан с голямо линия, започваща от Q, свършваща... накрая на филма. Започва се оттам, откъдето един подобен сценарий, трябва да бъде разказан. Открая, да. Като секунди преди мазалото да настъпи, режисьора решава че трябва да ви върне съвсем в началото. Защото, както ще се разбере е нужно да опознаете героите. Да им влезете под шантавите кожи, да се пробвате да се поставите на мястото на тяхните необикновени и луди характери.
И докато Джон Траволта и Самюъл Л. Джаксън си говорят за това как четвърт паунд чийз бургер се нарича в Париж, минават през темата за интимната стойност на масажа на краката, и завършват с разкатаването на група безделници, прецакали грешния човек, вече гледате с наслада творението на безспорния фаворит в необикновеното кино - Куентин Тарантино.
А точно когато си мислите, че героя на Брус Уилис ще е пълна талпа и няма нищо да излезе от него, пред вас застава Кристофър Уокън, който в рамките на 5 минути, перфектно описва историята за златния часовник, който всеки момент ще завещае на малкия Буч.
Ами Ума Търман ?! О, тя беше нещо повече от наркоман. След фенси вечерята, спретната й от Винсънт Вега (Джон Траволта), след като спечелиха състезанието по туист, а малко преди това си пийна млечен шейк за 5 долара, поднесен й от Стив Бушеми, се прибра вкъщи и шмръкна, нещо... което не беше за шмъркане. "Girl, you'll be a woman... soon!" Влюбих се в тази песен, сцената, няма как да я забравя. Секунда след поемането на дрогата, бликна такава кръв от ноздрите й, тялото й се изпоти, а очите й играеха до неузнаваемост.
Това са най-малките детайли, които мога да ви представя. Няма да споменавам какво се случи с Винг Реймс (колосалния образ - Марселъс Уолъс), нито пък колко голям тарикат може да бъде човек, ако имаше психиката на г-н Улфи (Харви Кайтел, къде без него).
А Куентин, не може да не се покаже и той. Светлината, в която блести е погълната от смешния му халат, неистовото му викане, когато вижда размазан череп в колата на приятелите си, в 9 сутринта, параноик от съвсем скоро прибиращата му се жена.

Надявам се не ви прозвучах объркващо. Но една такава история заслужава специално внимание. Сцената с Тиквичката и Зайо Байо е знаменателна. Феноменална, както интересния разговор между Тим Рот и Аманда Плъмър.
Дали филма ще ви научи на нещо?! На огромен брой култови лафове. Ситуациите, в които героите са поставени не са сюрреалистични, но пък определено ви удрят в тила. Когато се освестите, вече сте вързан за стола, и нещо лошо чака да се стовари върху главата ви... всеки момент. А може би не върху главата ви?! Пазете задния вход.
Криминале, един от шедьоврите на 1994 година, който за малко да се превърне в най-най-най-големия успех за въпросния период. За сметка на това пък, донесе Оскар на Куентин Тарантино, заради сценария на тази лудория. Донесе и много забавление за кино феновете, и пренареди класацията за най-добри филми на всички времена. Ще запомните този филм, и много често ще се сещате за него, поради една или друга причина. Защо класиката си е класика, без значение точно кога се появява.

»©« Hairspray

Отново пред големия екран... чак сега ви пиша, а иначе филма го гледах миналата неделя... накратко за Hairspray (Лак за коса): това беше (е) най-свежарския филм, който бях гледал наскоро (а може и би и през целия си живот). В абсолютния стил на Брилянтин и Брилянтин 2, както и на Треска в събота вечер... този филм се представи даже по-добре :)
Разбирате ли... толкова музикален, толкова положителен, през двата часа пред екрана не можеш да спреш да се радваш и да сияеш като ги гледаш всички тези актьори как пресъздават една... ера... ;) началото на 60-те години в Балтимор, САЩ. Героите... оо, все известни актьори... самите Джон Траволта и Мишел Пфайфър (главните герои от филмите Grease) тук имат превъплъщения, и то какви... ооо, Джон е пълничката майка на главната героиня (Ники Блонски в ролята на Трейси - една нова актриса, чието изпълнение беше блестящо), а пък Мишел е... гадната, злобна, целенасочена майка на съперничката на Трейси... за Мис Лак за коса и за най-готиното момче в гимназията... хахаха... яко беше...
Саундтрака - страхотен! Сценично изпълнение - също! Няма преиграване, няма забавяне на действието... всичко е в перфектната пропорция... Жалко че когато го гледахме залата не беше пълна (кой знае, може би защото бяхме на ранна прожекция... може би защото малко хора знаят за него... но определено, това е филм който си заслужава)...
Намерете време, гледайте го и знам че след като се приберете първата ви работа е да си намерите саундтрака и да започнете с You Can't Stop The Beat... ля-ля-ля ;) хехехе... до нови!

» back to top

Again in front of the big screen... I'm writing now; however I saw the movie last Sunday... in short word about Hairspray: this was (is) the coolest movie I have seen recently (and maybe even my whole life). Completely in the style of Grease and Grease 2, and even Saturday Night Fever... this movie was presented even better :)
You see... so musical, so positive, during these 2 hours you can't stop feeling happy and shining while all the actors and who they re-create a whole... era... ;) in the beginning of the 60s in Baltimore, USA. The characters... oh, only famous actors... the one and only John Travolta and Michelle Pfeiffer (starring in the Grease movies) here they have their transformations... and what... oh, John is the chubby mother of the main heroine (Nikki Blonsky in the role of Tracy – a brand new actress whose performance was brilliant), and Michelle is... the mean, evil, single-minded mother of Tracy's rival... for Miss Hairspray and for the coolest guy in the high school... hahaha... it was awesome...
The soundtrack... amazing! The acting performance – as well! There is no overacting, no delay in the act... everything is in perfect proportion... it's a pity that when we watched it in the hall wasn't full (who knows, maybe because we were at the early projection... maybe because not many people knew about it... but definitely this is a movie who's worth it)...
Find time watch it and I know that when you go out the first thing you'll do is to buy the soundtrack and start with You Can't Stop The Beat... la-la-la ;) hehehe... see you soon!

» translated by Ilienna