»©« Prime

Нека направим равносметка. За една година от Холивуд ни поднасят около 2-3 страшни филма, 1-2 глупави пародии, 5-6 класни драми (повечето от които се борят за Оскарите), 2-3 феноменално лишени от сюжет, но препълнени от ефекти екшъни и... най-малко 10 романтични комедии, с нотки на сантиментална драма. Затова е все по-трудно да си избереш любим филм от последния жанр, или да си по-малко критичен към неговото качество. Поне има с какво да се сравнява, стига да имаш търпението да изтърпиш поредния опит на някой режисьор да поднесе виждането си за взаимоотношенията мъж-жена + останалите фактори в една интимна връзка.
Ума Търман, Мерил Стрийп и Браян Грийнбърг звездеят в лентата Първично (Prime). Младата, 37 годишна, Рафи Гарде (Рафи идва от Рафаела, ихаааа) има проблеми в личния си живот. Току що се е развела и за пореден път посещава своята психиатърка, добре де... терапевтка - Лиса Мецгер (героините на Ума Търман и Мерил Стрийп). Отношенията между двете жени са професионални пациент-терапевт, и са базирани на високо доверие и респект една към друга. Както се вика: ученическо моминско приятелство, само без глупостта да се карат за едно и също момче, при което лабилността на въпросното приятелство достига критичната си точка.
Рафи е несигурна, емоционално съкрушена от преживяванията си и не се надява в скоро време да срещне точния мъж, с който да продължи живота си. Лиса си действа професионално, успокоява пациентката си и я подтиква към "Живей си живота". В духа на инициативата, Рафи се запознава с Дейвид, симпатичен и много забавен тип, много добър художник, но и много срамежлив по отношение на творбите си, и най-важното... той е само на 23 години. Въпросът по отношение на възрастовата граница е повдигнат още на първата им среща, но както става ясно хормоните са по-силни и това няма да спре влюбената двойка от по нататъшно развитие.
Рафи се занимава с мода, съответно обкръжението й беше от помпозни и натокани мъже и жени (като под мъже разбирайте заможни гейове, с големи разбирания по емоционалните проблеми). Приятелския кръг на Дейвид обаче се състоеше от един човек - най-добрия му приятел Морис (Джон Ейбрахамс). Последният ме спечели още с първото си появяване. Ще запомните сцената, в която двамата с Дейвид посещават едно ново бивше гадже на Морис. Велико е просто, не очаквате подобна развръзка и накрая се влюбвате в откачения характер на Морис. Въпросния приятел е и гласът на разума, когато Дейвид е несигурен. Той е и изкушителят, когато времето за прегрешения е дошло. Изобщо ролята му е повече от важна, във филм като този.

Но нека оставим възрастовата граница. Нека оставим уплахата и несигурността у всеки един от героите. Да се абстрахираме от глупавите съвети и приятелското влияние в една интимна връзка. Това което ще се окаже по-голям проблем е героинята на Мерил Стрийп. По какъв точно начин тя ще се намеси във връзката на Рафи и Дейвид ще скрия от вас, тъй като аз бях приятно изненадан, когато разбрах. За някои гледащи може да е било очевидно, но аз явно в нещо друго съм се концентрирал, и не се усетих, до момента в който режисьора не ми го показа.
Факт обаче е че целия филм беше изтъкан от несигурност. Не говоря за направата му, реализиран е много добре! Заглавието е Първично. И като че иронизира себе си, освен първосигналните целувки на първа среща и сексуалния нагон в критичните ситуации, друго първично не видях. Имаше едно огромно напрежение и у Рафи и у Дейвид. Всеки с обкръжението си, ежедневието и личните си проблеми. Постоянно мислеха, чудеха се кое ще е правилно, дали не предават другия, дали не е зле и за тях самите. Модерни връзки, какво да ви кажа. Точно заради това харесах филма, тъй като беше огледално представяне на едно потенциално възможно взаимоотношение между двама души. Не се питат има ли тръпка или не, любов ли е или просто сексуално привличане - те бяха повече от ангажирани с коренно различни мисли за... правилно или неправилно, морално спрямо общите представи или не. Ако това не е сложна връзка, то кое тогава.
Като сюжет, филма не блести с нови и непознати неща (на база всички тези бози, които съм изгледал, тук имаше от всичко). Но пък малки дреболии като самопризнанията на Рафи пред Лиса, като образа Морис и смешните мисли, минаващи през главата на Дейвид, правят филма интересен за гледане и подобаваща гледна точка за тази модерна болест - "обвързването и отдадеността". Съвсем скоро ще го регистрират като синдром, сигурен съм, тогава вече романтичните комедии спокойно могат да се причислят като образователно-терапевтични, от които да взимаме пример (ако тепърва пристъпваме в необятните поля на любовта).

»©« Pulp Fiction

На какво ухае?! На бургери и евтини пържени картофки?! Хм, хапвал ли съм от тези, или не.

- I love you, Pumpkin.
- I love you, Honey Bunny.

Май ще взема да си поръчам от...

- All right, everybody be cool, this is a robbery!
- Any of you fucking pricks move, and I'll execute every motherfucking last one of ya!

Преди още да съм си викнал един брой от въпросния бургер, във въздуха вече блестяха два револвера, притежателите на които се точеха на ресторанта за бърза закуска, в който бях. И музиката в мен зазвуча. На скорост видях името на Куентин Тарантино, славата му от Глутница кучета ме догони, точно като гладен пес, и пред мен с огромни жълти букви, в очаровател нюанс се изписа: Криминале (Pulp Fiction).
Зашеметен от диалога, който заслушах едва накрая, секунди преди тези двамката да се развихрят, проследих без много емоция надписите (така характерни за Тарантиново начало на филм), известяващи ме коя актьорска гилдия е пипната, и е събрала такива имена за един единствен филм. О, простете. Това не е филм, това е лента на Тарантино. При него няма нищо обикновено. Дори и да ви изглежда такова на пръв поглед, със сигурност е подвеждащо. Самия факт, че си мислите че е обикновено, е странния начин по който Куентин ще ти покаже историята. Обикновена такава, пренаписана в еуфоричен стил, представена като нещо семпло и ежедневно срещано.

Историите на двама наемни убийци, един боксьор и една гангстерска съпруга. Плюс една камара случайни и не толкова случайни герои, забъркани в една обща плетеница на съдбата, в рамките на (хм) две денонощия. Стилът е подчертан с голямо линия, започваща от Q, свършваща... накрая на филма. Започва се оттам, откъдето един подобен сценарий, трябва да бъде разказан. Открая, да. Като секунди преди мазалото да настъпи, режисьора решава че трябва да ви върне съвсем в началото. Защото, както ще се разбере е нужно да опознаете героите. Да им влезете под шантавите кожи, да се пробвате да се поставите на мястото на тяхните необикновени и луди характери.
И докато Джон Траволта и Самюъл Л. Джаксън си говорят за това как четвърт паунд чийз бургер се нарича в Париж, минават през темата за интимната стойност на масажа на краката, и завършват с разкатаването на група безделници, прецакали грешния човек, вече гледате с наслада творението на безспорния фаворит в необикновеното кино - Куентин Тарантино.
А точно когато си мислите, че героя на Брус Уилис ще е пълна талпа и няма нищо да излезе от него, пред вас застава Кристофър Уокън, който в рамките на 5 минути, перфектно описва историята за златния часовник, който всеки момент ще завещае на малкия Буч.
Ами Ума Търман ?! О, тя беше нещо повече от наркоман. След фенси вечерята, спретната й от Винсънт Вега (Джон Траволта), след като спечелиха състезанието по туист, а малко преди това си пийна млечен шейк за 5 долара, поднесен й от Стив Бушеми, се прибра вкъщи и шмръкна, нещо... което не беше за шмъркане. "Girl, you'll be a woman... soon!" Влюбих се в тази песен, сцената, няма как да я забравя. Секунда след поемането на дрогата, бликна такава кръв от ноздрите й, тялото й се изпоти, а очите й играеха до неузнаваемост.
Това са най-малките детайли, които мога да ви представя. Няма да споменавам какво се случи с Винг Реймс (колосалния образ - Марселъс Уолъс), нито пък колко голям тарикат може да бъде човек, ако имаше психиката на г-н Улфи (Харви Кайтел, къде без него).
А Куентин, не може да не се покаже и той. Светлината, в която блести е погълната от смешния му халат, неистовото му викане, когато вижда размазан череп в колата на приятелите си, в 9 сутринта, параноик от съвсем скоро прибиращата му се жена.

Надявам се не ви прозвучах объркващо. Но една такава история заслужава специално внимание. Сцената с Тиквичката и Зайо Байо е знаменателна. Феноменална, както интересния разговор между Тим Рот и Аманда Плъмър.
Дали филма ще ви научи на нещо?! На огромен брой култови лафове. Ситуациите, в които героите са поставени не са сюрреалистични, но пък определено ви удрят в тила. Когато се освестите, вече сте вързан за стола, и нещо лошо чака да се стовари върху главата ви... всеки момент. А може би не върху главата ви?! Пазете задния вход.
Криминале, един от шедьоврите на 1994 година, който за малко да се превърне в най-най-най-големия успех за въпросния период. За сметка на това пък, донесе Оскар на Куентин Тарантино, заради сценария на тази лудория. Донесе и много забавление за кино феновете, и пренареди класацията за най-добри филми на всички времена. Ще запомните този филм, и много често ще се сещате за него, поради една или друга причина. Защо класиката си е класика, без значение точно кога се появява.

»©« Gattaca

На вашето внимание представям един от любимите ми филми... Гатака. Съвършен филм за мен, дело на режисьора и сценарист Андрю Никъл, докосващ се до идеята за перфектния човек... за генетично-създадения модел... за генетиката и нашето бъдеще...
Под звуците на невероятната музика на композитора Майкъл Наймън ще се опитам да ви разкажа впечатленията си относно филма, както и за чувствата които поражда... сетивата, които биват засегнати в мен, всеки път когато го гледам (или дори само като слушам музиката...).
G.A.T.T.A.C.A - името, създадено от четирите инициала на двойките нуклеинови бази: А-аденин, C-цитозин, G-гуанин и T-тимин, съставящи полимера наречен ДНК... носещ цялата ни генетична информация. Цялата информация, побрана в една малка структура, спираловидна, с милиони двойки бази... милиони, формиращи ни като характер, външни белези, съзнание... цвят на очите, човешко естество, желание за добра воля, лош характер, агресия...
Началото - детайлна кинематография, и изключителен поглед над нещата, едно оригинално представяне на идеята. Падащ нокът... падащ косъм... падащи миниатюрни парченца отронила се кожа. Всяко едно от тях носещо безкрайно много информация за човека, принадлежащи му. Всяко едно с поне милиони спирали ДНК... нашият отпечатък, следата, която може да ни разобличи независимо има или няма свидетели... доказателството, което не можеш да опровергаеш.
В процеса на филма разбираме защо всъщност нашият герой (Джером Мороу) се подлага на подобно нещо (цялостно почистване на тялото си, предпазна мярка да не остави следа от себе си). Мечтата му... тази, заради която зрителят ще се влюби във филма, и ще разбере че човешките възможности са безгранични.
Както вече споменах доброто операторско виждане и цялостната кинематография правят от филма шедьовър, но това не е всичко... има редица други неща, които ни впечатляват. Разбира се музиката (също говорих за нея в началото, дело на Майкъл Наймън) даваща уникално звучене на филма, придаваща силно и носталгично чувство. Силата на волята и духа във формата на поредица ноти...
Моменти, бележити фрази, остроумия, съвпадения... всичко това е част от филма. Части които не се виждат с просто око, и на първо гледане...
Вижте снимката долу...

...това е Джъд Лоу, в инвалидна количка. Той стои до извитите стълби, изправен пред огромно препядствие (трябваше да се качи до горния етаж по най-бързия начин и да покрие героя на Итън Хоук). Извитата стълба, спиралата, ДНК-то... волята на човека, символ на желанието и потенциала във всеки един от нас, които могат да ни накарат да направим и невъзможното. Борейки се срещу несъвършенството си, той постига целта, изкачва стълбата... постига успех в името на другия, който също е на път да изживее мечтата си и да опровергае останалите, които са срещу него. Тези които го игнорират и дискриминират поради факта, че той не е генетично сътворен, и не се вмества в новия ред на незаменими хора. Но именно факта че съдбата не може да бъде контролирана от ДНК-то на 100% е стимула на героя на Итън Хоук в трудното му начинание.
Партнираща на двамата актьори е красивата Ума Търман, също даваща плюс на филма, разчупваща сивотата на новото бъдеще. Даваща малко цвят в монотонното и напрегнато ежедневие на Джером Мороу (Итън Хоук... и Джъд Лоу)...
Колкото и още да се опитвам... няма да мога да ви накарам да се почувствате по същия начин, както аз когато гледам филма. Затова най-добрия вариант е, просто да го гледате. Десетки пъти се случи при мен, предполагам и занапред ще е все така... защото накрая на филма, докато звучи Michael Nyman - The Departure и наблюдаваме Итън Хоук и Джъд Лоу, в последните им действия разбираме значението на думите: "There is no gene for the human spirit..."

» back to top

I present to your attention one of me personal favorite movies... Gattaca. I find this movie perfect, done by the director and writer Andrew Niccol, bringing near the idea of the perfect human... of the genetic-created model... of the genetics and our future...
Under the sounds of the remarkable music of the composer Michael Nyman I will try to tell you about my impressions for the movie, as well as the feelings that carry... the senses that are touched in me every time when I watch it (even when I only listen to the music...).
G.A.T.T.A.C.A. – the name created from the four initials of the nucleotide base pairs: A–adenine, C-cytosine, G-guanine and T-thymine, that compose the polymer called DNA... holding the whole genetic information. The whole information gathered in a small spiral structure, with millions of base pairs... millions, shaping us as characters, externals, mind... color of the eyes, human nature, good will, bag character, aggression...
The beginning – detailed cinematography and exceptional examination of the things, an original display of the idea. A falling nail... a falling hair... falling tiny pieces of skin. Every one of them carrying infinite amount of information about the person that used to belong. Every one of then with at least billions of DNA spirals... our fingerprint, the trace that can expose us whether there are witnesses or not... the proof that can't deny.
In the course of the movie we find out why exactly our hero (Jerome Morrow) puts himself to this (complete cleaning of the body, as a precaution not to leave a trace of him). His dream... for which the audience would fall in love in the movie, and will understand that one's opportunities are infinite.
As I already mentioned the operator view and the complete cinematography make the movie a masterpiece, but this is not all... there are a lot of other things which impress us. The music of course (I mention it at the beginning, made by Michael Nyman) gives a unique sound to the movie, adding powerful and nostalgic feeling. The power of the will and the spirit in a series of notes...
Moments, notable phrases, wits, coincidences... all this is part of the movie. Parts that can't be seen with naked eye and from first sight...
Look at the picture bellow...

...this is Jude Law, in a wheelchair. He is standing next to the winding stair-case, facing a huge challenge (he had to climb to the top floor by all means and to cover Ethan Hawke's character). The winding stair-case, the spiral, the DNA... the will of a man, symbol of the desire and the potential in every on of us which can make us do even the impossible. Fighting against his imperfection, he succeeds his aim, he climbs the stairs... he achieves his end in the name of the other, who is on his way to live his dream and to disprove the rest that are against him. The ones that ignore and discriminate him for the fact that he is not made genetically, and does not fit in the new order of irreplaceable people. However namely the fact that fate can't be controlled on 100% from the DNA, stimulates Ethan Hawke's character in his difficult initiative.
Partnering both actors is the beautiful Uma Thurman, also a big advantage for the movie, and breaking up the grayness of the new future. Giving a little color in the monotonously and tensely daily round of Jerome Morrow (Ethan Hawke... and Jude Law)...
As much as I try... I won't be able to make you feel the same way as me when I watch the movie. Therefore the best way is just to watch it. It happened to me about ten times, and I guess it's going to be from now on... because at the end of the movie, on the music of Michael Nyman - The Departure and we observe Ethan Hawke and Jude Law, from their last moments we understand the meaning of the words: "There is no gene for the human spirit..."

» translated by Ilienna