»©« Speed

Жегата отново е обхванала Ел Ей. Рано сутринта, в 8:05 автобус от градски транспорт избухва в бясни пламъци. Телефонен звън, Джак Трейвън вдига слушалката и чува познат глас. Бомбаджията психопат, когото мислеше за мъртъв... е причината за експлозията. Лошото обаче е, че има по-малко от 3 часа, за да спаси друг един автобус. Бомбата се активира, когато скоростомера отчете за първи път скорост над 50 мили в час. След това падне ли дори за част от секундата под този лимит - БУМ! Ако някой се опита да слезе - БУМ! Но как се стигна до всичко това?! До това надиграване на котка и мишка със свръх високи и скоростни залози?!

Киану Рийвс, Джеф Даниълс, Джо Мортън, Сандра Бълок и Денис Хопър в напрегнатия, спиращ дъха екшън трилър, на режисьора Ян де Бонт - Скорост. Филмът беше екстремно популярен за времето си. Това не беше обикновен хит - разбиваше публиката във всички страни. Нямаше човек, който да не говори за Speed. Дори така изречено Спийд, пак звучи яко. А и да си призная, филмчето е пипнато доста добре. В такива ситуатични ленти, където има заложници, напрежение че всички може да се гътнат в секундата има само едно нещо дразнещо. Паническите физиономии и всичките изплашени персони, които бълват глупави реплики от време на време. Ако може да загърбите този фактор и да не се заслужвате в мрънкането на потенциалните жертви, всичко останало е супер приятно. Удовлетворяващ!

Никога няма да забравя началото на филма, асансьорната шахта, говоря за самите встъпителни кадри. Тези 3 минути и половина, докато звучи ето тази музика. Отново Марк Манчина - страхотен саундтрак. Година преди да направи хитовата музика за Лоши момчета, този човек сътворява една от най-надървящите и интенс филмови музики. От начало до край, мелодията извезана от композитора е от хубава по-хубава. На всичко отгоре ти се набива така в главата, че след няколко дена продължаваш като пост ефект да я тананикаш. И още нещо, докато си припомнях филма онзи ден, какво установих... че музиката от ето този трейлър (започва от 0:39, до края му) на Смело сърце, всъщност е част от саундтрака на Скорост. Направо се напиках от кеф. Щях да ревна. Пак онези емоционални кино сълзи. Ще се побъркам. А освен тази гениална композиция, която винаги ме кара да изтръпвам от кеф, филмчето завършва с Били Айдъл и пословичната Спийд - яу! Яхууууу! Страхотия!
За малко да забравя две интересни фигури във филма. Героя на Алан Рък (познат ми като Камерън Фрай от Почивния ден на Ферис Бюлър - класика), както и този на Глен Плъмър - описан в каста като Jaguar Owner - хахахаха! Жестока сцена: "Hey man, this is MY car, I OWN this car, it's NOT stolen".

Но от всички герои, колкото и як да беше Киану, колкото и забавно досадни да бяха Джеф Даниелс и Джо Мортън (с този грозен мустак), както и да го въртеше геврека тази Сандра... най-свиреп и качествен герой беше този на злодея. Денис Хопър - човекът, който може да изиграе всякаква роля, и винаги да я създаде толкова убедително, че да си мислиш: "Уау! Нима е възможно всеки път да е толкова добър?"
Може и още как. Този път го раздаваше психопат и се справи много добре. А любимата ми негова реплика беше от края на филма, от сцената чийто кадър виждате по-горе: "NO! Poor people are crazy, Jack. I'm eccentric" - и беше прав!
Та колкото и продухан да е филма на места, тръпката все още я има. Преди година и половина или две гледах Скорост, онзи ден пак. А в годините назад, колко ли още пъти се е случвало да се сблъскат моите интереси с тази класическа екшън лента. Гарантиран, Скорост все още го има. Онова разковниче, което прави филма силен. Вярно че изхабиха втора част, но как иначе... без Киану. Сега Уилям Дефо беше там, но някак си главният спасител не кефеше изобщо. Но да не си разваляме настроението с глупави продължения. Затова се придържайте към оригинала и внимавайте с кого се забърквате: "Pop quiz, hotshot. There's a bomb on a bus. Once the bus goes 50 miles an hour, the bomb is armed. If it drops below 50, it blows up. What do you do? What do you do?"

»©« Stargate

Преди няколко дни, Диана заговори за любими филми, в които искаме да влезем... така, подобно на хлапето от Последният екшън герой. Това беше поредната блог игра, в която аз (не) взех косвено участие. Но все пак ми направи впечатление, кои филми посочи тя. Един от тях особено. Точно този, може би първи убер култов дело на Роланд Емерих. И познайте какво, въпреки мащабната история, този път не е предвиден краят на света. Слава Богу!
Старгейт (Stargate) - Звездната порта, класика в жанра. Една супер успешна научна фантастика, която съм гледал повече от необходимото. Подобно на предния си пост, за Дони Браско, това филмче е гледано неприличен брой пъти благодарение на свежарската Диема+, телевизията която има определен брой филмчета, които върти като за световно. Но това пък от своя страна си има и плюсове (плюс, плюс, Диема плюс). Маса филми, любими, съм ги гледал десетки пъти именно поради факта, че кабеларката ги пуска често. След като са добри филмчета, що да не ги науча наизуст.

Кърт Ръсел, Джеймс Спейдър, Алексис Круз и Джимон Хонсу (все още непопулярен на масите) в едно приключение отвъд представите ни за нормалното и обективно съществуващото. За тези, които обичат звездните теории и са готови да се впуснат в приключение с неизвестен край - това е вашият филм. Всичко започва с едни разкопки, в размирните година на XX век. Африка, пирамидите, Гиза... Години по-късно, блестящия учен, уви... игнориран от всеки, получава поле за изява в една секретна лаборатория. Тъй като умът му е ненадминат и той може да мисли извън границите на нормалното, се стига до едно ефектно преминаване през Старгейт и достигане до един паралелен свят.
Сблъсък с нейтивите, друга цивилизация, различна от нашата, което от своя страна води хем до желание за научен труд, хем и борба за оцеляване. Приятна роля на Спейдър, много ми е симпатичен. Сериозната военна подстрижка на Кърт Ръсел и свръх строгата му физиономия, за миг дори не ни позволява да се усмихнем, когато той е в кадър. Опиянителния поглед на неизвестния Алексис Круз, в ролята на Скаара - лошият, накратко.

Духът е приключенски, историята е интересна, а ефектите са също доста добри, като за 1994-та. Знам, че след успеха на филмчето излиза сериал, който е доста разточен. Винаги съм бил привърженик на пълнометражните ленти, по една или друга причина. Основно, защото краят се очаква, било то след час, два или три. Има една изпипаност на историята, без разводняване. Затова и сериала не ми е фаворит, но нямам нищо против. Не е точно провал. За сметка на това пък, Старгейт филмът е една класическа реализация на добър фантастичен сценарий. Браво на Дийн Девлин за списването му, както и за режисурата и помощта на Роланд Емерих върху този скрипт. Пак ми се догледа. Мисля, че минаха 4 или 5 години от последното гледане на Старгейт. Сладък филм, някой път ще се приспя с него, така ми се струва.

»©« True Lies

Как се прави истински екшън филм? Най-добре ще е да попитаме Джеймс Камерън или да се учим от вече историческите му филми. За пример, може да вземем Истински лъжи (True Lies). В първата половина на 90-те на миналия век, когато Арни все още беше филмова звезда, неотсъпчив екшън герой в зората на кариерата си и стоеше на страна от старостта и политиката. Познати са ни филмчетата на Камерън, неговия перфекционистичен стил, добрата му работа, слабостта му към Арни и Бил Пакстън (мда, един от любимите му актьори, няма да изброявам заглавията сами може да си направите справка). Доказал се като един от най-добрите режисьори в киното, зад гърба си с класни филми, някои от тях революционни за времето си, от време на време Камерън си позволява малко повече забавление. В случая с Истински лъжи се получава точно такова приключение.
Екшън комедия, с елементи на тероризъм, американски патриотизъм и много ефекти. Арнолд Шварценегер е добрият - агент от Много-тайна-организация изпълняващ специални мисии. Той е най-добрият и никога не греши. Заедно с партньора си Том Арнолд, двамата са страшен екип. Единия е изпълнител, другият стои в микробуса на далечно разстояние (сравнително) и се грижи да бди над ключовата фигура и да го предупреждава за опасности. Нещо като Очи на гърба.

Началото е представително, с много шум, пушек и гърмене в тъмното ни подготвят за един наситен с динамика филм. А самия Камерън се е погрижил и за момент да не скучаем. Ако ще да е с някакъв плосък хумор, който въпреки всичко разсмива... или пък невероятни каскади, за които мисълта ви никога не е имала желание да се замисли. Разбира се всичко е в рамките на... хм, полу-ненормалното. Но пък такива сцени остават в историята като "много яки". После следва едно разказване и коментиране. Зрителя е наясно, че го шмекерят от екрана, но пък ако се остави за два часа да правят само това и да му се хареса, без да мисли за някакви сериозни неща, се получава едно повече от приятно забавление.
Джейми Лий Къртис и Тиа Карере са женското присъствие във филма. Първата - нищо неподозираща съпруга, живееща в сивото ежедневие, впуснала се по нежелание в игрите на съпруга си - Арни. Другата - дясната ръка на главния лош герой (един от многото "терористи" в Холивуд), но пък страшно сексапилна (както винаги).
Зарадвах се онзи ден като засяках филма по телевизията, с удоволствие и много пъти "Хахаха, е да бе!" го доизгледах.
Въпреки всичко на места се прекаляваше с бозата, но от гледна точка на цялостната наслада - след филма ти е готино, а и няма как да не си спомниш първия път, когато си гледал лентата - времената на Арни и шумното блокбастър приключение Истински лъжи.

»©« The Shawshank Redemption

За кой ли път поставям на вашето внимание екранизация по роман или кратка история, дело на бележития американски писател Стивън Кинг. Щата Мейн често фигурира в неговите творби, не случайно, все пак човекът там се е родил и живее. Звучи ми като нещо главно (не просто защото в игра на думи, ще заключим че така се превежда, макар и по различен начин написано). Като притегателен център на интересни събития, невероятни истории, с още по-неочакван край. Не просто съвпадения или игра на съдбата, а мистика умело преплетена с интелигентен замисъл. На вид проста история, поднесена с елементарни изразни средства на зрителя, но и лишена от пълни подробности (поне в началото). И така на прага на вълнението, всъщност сме пропуснали важни моменти, които постепенно се допълват един другиго с напредване на историята.
Често филмиран, Стивън Кинг не може да се оплаче от внимание от страна на неспящия Холивуд. Различни режисьори, различни стилове, още по-неочаквани сполуки. Уви съдейки по впечатленията на приятелите си или случайно познати, с които сме отваряли темата Кино на бързи обороти, не много от тях са оставали доволни от реализациите на романите. Говорят за добро представяне в еди кой си филм, но книгата била по-добра, или хубав опит, но можело по-добре. Вярно, не са върха на филмовата критика, но все пак зрителя е този, който трябва да даде крайна оценка за даден филм - продукта е предвиден за него.
И точно тук идва мястото на Франк Дарабонд (напъвате се, за да се сетите къде последно срещнахте това име - в коментари или слухове за миналогодишния The Mist, миналият месец попадна в "полезрението" ми). Списъкът му с режисьорски прояви не е дълъг. На база на това обаче той има страшно много интерпретации на творби от Стивън Кинг. Да се върнем отзад напред, стъпвайки на по-значимите. Значи вече споменах за Мъглата, преди това бяха Том Ханкс и Зеленият път... а 5 години преди това, великолепният, шедьовърът - Изкуплението Шоушенк. Може би звуча прекалено прехласнато, или си мислите че се водя от "фантастичната" класация на IMDB. Няма такова нещо. Много повече филми бих поставил на по-предно място от Кръстникът, дори и от Изкуплението Шоушенк (а и за да разберете как се класират там филмите, трябва да видите формулата, много параметри са навързани в нея, така че не е просто качеството на една лента). Но не съм се главозамаял по други филмчета, след като тази вечер реших още един път да изгледам тази брилянтна продукция.

Спомням си, беше отдавна... 1996 година, разглеждах вестник с телевизионната програма. Бях пленен от филмите, които въртяха по TV1000 (програма, която за жалост хващах от време на време). Там ми се мерна снимка на Тим Робинс и Морган Фриймън, предрешени като затворници, в двора на някакъв затвор, замислени физиономии и от двамата... а под снимката - Изкуплението Шоушенк. Хм, стори ми се познато. Веднага се спуснах към рафта си с книги на Стивън Кинг (бях се запалил през тези години по неговите писания, и де що имаше и можех да прочета - правех го). Нямах я книгата, но на гърба на То имах анонс за нея. Това е! Не я бях чел, нито докосвал, нито виждал. Остана ми само снимката от вестника, в продължение на няколко години, когато за първи път се срещнах с филма.
Вече можеха да го излъчват по телевизията по свободно. А на мене не ми оставаше нищо друго, освен да се присъединя към феновете на лентата, отдавайки почит към творението на Дарабонд.
Това беше тогава. Години след това се случи повторение, отново хубави спомени. След това беше Зеленият път (как така все затвори му се падат на този Дарабонд, той си ги избира явно). До тази вечер. От няколко дни в главата ми се върти мисълта, че пак трябва да го гледам, преди да се впусна в някакви коментари по качеството му. Исках пълни спомени, тъй като голяма част от сценария и събитията вече бяха избледнели. Отмити от съзнанието ми, като прах по пътя от силен дъжд, по време на среднощна буря.
Началните кадри на филма ни приветстват с една приятна песничка, от 40-те години на миналия век. Минути преди да видим Тим Робинс седящ през нощта в колата си, наблюдаващ някаква къща, наливащ се с уиски и зареждащ револвера си. Минути преди да съдийското чукче да се удари гръмко в бюрото и да реши, че героят му получава две последователни доживотни присъди, заради брутално двойно убийство извършено от него. Както споменах - имаме връхчетата на историята, това което ни трябва да знаем за момента. Истината обаче, предстои да бъде разкрита. Колко бавно и дали ще имаме търпение?! Символът на затвора Шоушенк олицетворява забравата. Понятие като време - там или не съществува или се възприема по доста извратен начин. А когато прекараш достатъчно дълго време вътре, и душата ти дори бива институционализирана, за теб времето престава да значи нещо извън високите каменни стени.
Анди Дюфрейн е героят на Робинс. Банкер, осъден без право на помилване. Като всеки филм за затворници и пространна история, развиваща се зад решетките не може да няма маса съратници около героя ни. Всъщност главната роля се пада на друг - разказвачът - Ред, героя на Морган Фриймън. Символика в имената, дали случайно е бил избран за филма, или просто им е трябват класен чернокож актьор, на преклонна възраст. Каквато и да е била причината, изборът на Фриймън е перфектното попадение. Странникът, непредназначения да бъде там - Анди, и едно "реноме зад решетките" - Ред се сближават. Филмът ще ни сблъска с ужаса на понятието затвор. Неговото значение и на драмата изживяна от Анди. Тежки времена, изкупване на грехове, които може би не са негови. Силен филм с достатъчна показност, която в един момент ти идва в повече и ако се отдадеш напълно на филма, получаваш присъдата си, подобно на героите. Всички са невинни!

Въпреки че времето е враг на затворниците в един момент, когато изкуплението пристига с новата партида рибки, нещата се обръщат. Няколко нови десетилетия за Ред са вече минало, покровителствани все още от бруталните надзиратели или безскрупулния директор на затвора. На прага на своята 20-та годишнина зад решетките Анди е вече част от създалата се вътрезатворническа система. Дотолкова навътре, че даже опасен. Гил Белоус и героят му Томи, са ключовата фигура, която освобождава Анди. Първо бяха камъните, след това библиотеката, накрая посвещаването на един друг човешки живот, и възможността за спасение на грешната му душа. Отдаден на това, когато губи своята цел, за Анди вече няма невъзможни неща. Мислите му и размислите на глас все повече и повече го отчуждават от приятелите му, от Ред. А какво точно се случва в главата му никой не знае. Франк Дарабонт крие това и от нас. Като че знаем какво следва, но не сме сигурни. Как ще го направи изведнъж, или просто ни е въртял на пръста си в продължение на два часа. Много загадки, въпреки че до момента не пропускаме нищо от филма.
Това е майсторството да пресъздадеш една добре заплетена история върху кино лента. Да я смесиш с драматична музика, лица на актьори, които като че са били заключени наистина в затвор. Драма в очите на Тим Робинс, отчаяние в тези на Гил Белоус, мъдрост и усещане за реалност и безизходица в тези на Морган Фриймън. Останалите са... просто пионки. Въпреки че главните ни герои са на дъното, мачкани през цялото време, те са тези които плетат нишката обвиваща загадката.
Филм за честта, независимо в колко малки количества е останала тя. Филм за вярата, късмета и съвпаденията, които може да променят живота ни. Трогателна история за приятелството и доверието. За силата на духа, и това каква воля може да притежава човек, за да изтърпи два месеца в една тъмна килия, два на два метра... да понесе всички онези тегоби и бичове на съдбата, размахваща силната и тежка ръка на безкомпромисен надзирател. Но няма нищо лошо, което да остане безнаказано. Както и всички добрини, които да останат не възнаградени. А надеждата, тя е над всичко. Тази която в малки или големи дози през цялото време крепи тези затворници. Тази която те отричат, но тайно се надява да не ги забрави.
"Рита Хейуърт и Изкуплението Шоушенк" - оттам започва всичко. Кратката история на Стивън Кинг, превърната във феноменален кинохит от талантливия Франк Дарабонт. Филм, който е удостоен със седем номинации на Академията. Един от най-коментираните филми за последните 15 години, и както повелява тенденцията, ще продължи да бъде така поне още толкова. Защото добрите филми се запазват във времето, а хората които се докоснат до историята, задължително намират нещо в характера си, което е свързано с преживяванията в затвора Шоушенк. Защото всичко е в духа, в мисълта и съзнанието. Когато физически тялото ти е пленено от студения камън на стените, единствено може да бъдеш свободен, уповавайки се на съзнанието.

»©« Pulp Fiction

На какво ухае?! На бургери и евтини пържени картофки?! Хм, хапвал ли съм от тези, или не.

- I love you, Pumpkin.
- I love you, Honey Bunny.

Май ще взема да си поръчам от...

- All right, everybody be cool, this is a robbery!
- Any of you fucking pricks move, and I'll execute every motherfucking last one of ya!

Преди още да съм си викнал един брой от въпросния бургер, във въздуха вече блестяха два револвера, притежателите на които се точеха на ресторанта за бърза закуска, в който бях. И музиката в мен зазвуча. На скорост видях името на Куентин Тарантино, славата му от Глутница кучета ме догони, точно като гладен пес, и пред мен с огромни жълти букви, в очаровател нюанс се изписа: Криминале (Pulp Fiction).
Зашеметен от диалога, който заслушах едва накрая, секунди преди тези двамката да се развихрят, проследих без много емоция надписите (така характерни за Тарантиново начало на филм), известяващи ме коя актьорска гилдия е пипната, и е събрала такива имена за един единствен филм. О, простете. Това не е филм, това е лента на Тарантино. При него няма нищо обикновено. Дори и да ви изглежда такова на пръв поглед, със сигурност е подвеждащо. Самия факт, че си мислите че е обикновено, е странния начин по който Куентин ще ти покаже историята. Обикновена такава, пренаписана в еуфоричен стил, представена като нещо семпло и ежедневно срещано.

Историите на двама наемни убийци, един боксьор и една гангстерска съпруга. Плюс една камара случайни и не толкова случайни герои, забъркани в една обща плетеница на съдбата, в рамките на (хм) две денонощия. Стилът е подчертан с голямо линия, започваща от Q, свършваща... накрая на филма. Започва се оттам, откъдето един подобен сценарий, трябва да бъде разказан. Открая, да. Като секунди преди мазалото да настъпи, режисьора решава че трябва да ви върне съвсем в началото. Защото, както ще се разбере е нужно да опознаете героите. Да им влезете под шантавите кожи, да се пробвате да се поставите на мястото на тяхните необикновени и луди характери.
И докато Джон Траволта и Самюъл Л. Джаксън си говорят за това как четвърт паунд чийз бургер се нарича в Париж, минават през темата за интимната стойност на масажа на краката, и завършват с разкатаването на група безделници, прецакали грешния човек, вече гледате с наслада творението на безспорния фаворит в необикновеното кино - Куентин Тарантино.
А точно когато си мислите, че героя на Брус Уилис ще е пълна талпа и няма нищо да излезе от него, пред вас застава Кристофър Уокън, който в рамките на 5 минути, перфектно описва историята за златния часовник, който всеки момент ще завещае на малкия Буч.
Ами Ума Търман ?! О, тя беше нещо повече от наркоман. След фенси вечерята, спретната й от Винсънт Вега (Джон Траволта), след като спечелиха състезанието по туист, а малко преди това си пийна млечен шейк за 5 долара, поднесен й от Стив Бушеми, се прибра вкъщи и шмръкна, нещо... което не беше за шмъркане. "Girl, you'll be a woman... soon!" Влюбих се в тази песен, сцената, няма как да я забравя. Секунда след поемането на дрогата, бликна такава кръв от ноздрите й, тялото й се изпоти, а очите й играеха до неузнаваемост.
Това са най-малките детайли, които мога да ви представя. Няма да споменавам какво се случи с Винг Реймс (колосалния образ - Марселъс Уолъс), нито пък колко голям тарикат може да бъде човек, ако имаше психиката на г-н Улфи (Харви Кайтел, къде без него).
А Куентин, не може да не се покаже и той. Светлината, в която блести е погълната от смешния му халат, неистовото му викане, когато вижда размазан череп в колата на приятелите си, в 9 сутринта, параноик от съвсем скоро прибиращата му се жена.

Надявам се не ви прозвучах объркващо. Но една такава история заслужава специално внимание. Сцената с Тиквичката и Зайо Байо е знаменателна. Феноменална, както интересния разговор между Тим Рот и Аманда Плъмър.
Дали филма ще ви научи на нещо?! На огромен брой култови лафове. Ситуациите, в които героите са поставени не са сюрреалистични, но пък определено ви удрят в тила. Когато се освестите, вече сте вързан за стола, и нещо лошо чака да се стовари върху главата ви... всеки момент. А може би не върху главата ви?! Пазете задния вход.
Криминале, един от шедьоврите на 1994 година, който за малко да се превърне в най-най-най-големия успех за въпросния период. За сметка на това пък, донесе Оскар на Куентин Тарантино, заради сценария на тази лудория. Донесе и много забавление за кино феновете, и пренареди класацията за най-добри филми на всички времена. Ще запомните този филм, и много често ще се сещате за него, поради една или друга причина. Защо класиката си е класика, без значение точно кога се появява.

»©« Four Weddings and a Funeral

Сватбената тематика отново се вреди в моята киновечер. Не говоря за някоя посредствена боза, става въпрос за класическата романтична комедия Четири сватби и едно погребение (Four Weddings and a Funeral). Дотолкова класен филм, че успя да измести за секунди избора ми за събота вечер, а именно изкуфелите пубери на по 30 години от Старата школа. Нямаше как това да не се случи, при положение че от много време насам се каня ли каня, да си припомня това сладко филмче. Хей го на, случи се!
Хю Грант и Анди МакДауъл в неповторимия романс на режисьора Майк Нюъл. Прекрасен филм от преди толкова много време. Може би първата комедия от този род, която съм гледал през живота си. Тогава съм бил малък, имал съм да речем... 10 години. Какво ми е разбирала главата от сватби, комедии, романси, любов, Хю Грант. Абсолютно нищо, хах! Само че не съм гледал това чудо сам самичък. Винаги е имало компания (по-възрастни от мене), които смеейки се и коментирайки помежду си кое какво, са ми помагали да съм в крачка с темпото на филма и да не се чувствам глупав. И така с гледане се учи човек, до момента в който вече съм старо куче, дреме ми на вратовръзката и рецензирам прословутите Четири сватби и едно погребение.

Вижте ги, цялата група. Купонджиите. Ергените. Постоянно ходещи по сватби и така нещастни в любовта. Чарли (Хю Грант), откачената му съквартирантка Скарлет (Шарлот Колман), влюбената безнадеждно в него, плаха от признанието си Фиона (Кристин Скот Томас), шантавият й брат Том (Джеймс Флийт), забавния брат на Чарли, предизвикващ съчувствие поради глухотата си - Дейвид (Дейвид Бауър), както и влюбената (почти женена) двойка Матю (Джон Хана) и Гарет (Саймън Калоу) - най-лудият от всичките. Последните двама споделят удоволствието от карането в лявата лента (и не говоря за правилата за движение в Англия). Та, това е въпросната група - които почти всеки уикенд имат "задължения" към свои приятели, било то като кум, шаферка или просто гости на голямото събитие. Въпреки цялата тази суматоха и срещи, събирания с много народ по весел повод, тези типове си остават заедно, не се делят, не се женят, не се омъжват - че кой би посмял. Какво би станало с въпросната половинка от другата страна?! Остава женена/омъжена за целия този луд начин на живот. Малко бохемско го раздават, или може би плахо в търсене на истинската любов.
Някои я търсят без успех, други я намират от първия път, трети просто чакат, за да се появи жената на живота им, и само с един поглед през стаята (в случая поляната) да разберат че това е любов от... пръв поглед. На първата сватба от историята Чарли среща Кари (Анди МакДауъл), загадъчна американка, на "вея си байряка" в Англия, попаднала по някакъв начин на празненството. Чарли веднага си глътва речника и за него друга освен Кари вече няма, няма и да има. Отношенията им обаче се развиват повече от интересно. Как точно и каква доза романтика има, си остава тайна, не ми се ще да описвам най-приятните моменти.
После още една сватба, още забавление. След това трета покрусителна в много посоки сватба, последвала от едно погребение. Изобщо емоцията на филма е голяма. Има уникална атмосфера, която те грабва още с първите сцени, безбройното "Мамка му!" на Чарли и Скарлет, които постоянно закъсняваха. Като се мине и през интересните идеи затова, защо медения месец се нарича така... до заключението на Чарли че... е меден, защото е сладък като мед... и месец, защото мъжът за първи път вижда полумесецът на жена си! Хахахаха - всеки път се хиля като простак на това определение. Разбира се има и доста други такива.
Любима сцена ми е и когато Кари разказва за всичките си бивши, и завършека с... "Повече от лейди Даяна, надявам се, и по-малко от Мадона", паметна фраза.

И накрая четвъртата сватба. Чарли и... Птицечовката, дето мислела че U2 е вид подводница (хахахахаха...) - уникално, английската комедия си има стил и той е неповторим. На практика няма заливащи се от смях актьори, а само с неловкото им присъствие, породено от множеството сконфузни ситуации можеш да се напикаеш от смях. Много силен филм и като комедия и като романтика. За мен си остава най-добрия в жанра, защото има и специална стойност, от детството ми е. Прекарал съм доста часове в гледането му отново и отново, за да си усъвършенствам разбиранията и както споделих, за да мога да го коментирам сега (на що годе високо ниво, като един истински киноман).
А най-любимата част е разбира се финалът. Не като обикновените холивудски бозички, с премислянето, музиката и гонитбата на някое оживено място с публично признаване на чувствата и голяма завършваща целувка. Нищо подобно. Усамотяване на двамата влюбени, които се гонеха и разминаваха през целия филм. Отново думите излизат много трудно, защото когато любовта говори, а отсрещните очи са обичаните от теб, се задушаваш. Вълнението е огромно и може би проливния дъжд ще ти бъде единствения приятел, който ще те окуражи за да продължиш в обяснението. Красив финал, с много интересно предложение от страна на Чарли към Кари и гръм финализиращ тяхната страстна целувка. Камерата се вдига към небето над тях, за да проследим природния феномен. И след това... още по-силен край с финалните надписи... музиката на Елтън Джон - Chapel of Love, и няколко снимки с главните герои... поглед в тяхното бъдеще. Много сладък филм! Най-добрият!

Charles: Let me ask you one thing. Do you think - after we've dried off, after we've spent lots more time together - you might agree "not" to marry me? And do you think not being married to me might maybe be something you could consider doing for the rest of your life?
Carrie: I do.

»©« The Hudsucker Proxy

Познатите на моето внимание филми, с участието на Тим Робинс винаги са били събитие. А когато самият той е в главната роля, летвата на качеството се вдига. Добавим ли братята Коен за сценаристи, и единия от тях в ролята на режисьор - успехът е гарантиран. Джоел и Итън Коен с тяхният нестандартен за стила им филм Генерално пълномощно (The Hudsucker Proxy). Забележително име, спомням си първия път когато чух за него. Беше наистина отдавна и благодарение на това заглавие разбрах какво означава това словосъчетание. Както обаче сами виждате превода е направен по смисъл. "Hudsucker" е името на голяма фирма във филма, около която се върти цялото действие. А "proxy" означава "протеже", или с други думи казано - наместник, заместник, генерално упълномощен. Но дотук с лесните за въприемане неща. Творението на братя Коен както винаги е блестящо. Уникално за пореден път, и даже се различава от стилът им (особено в следващите няколко техни произведения). През същата тази година излиза и Изкуплението Шоушенк (най-добрата реализация на роман на Стивън Кинг, поне за мен), отново с участието на Тим Робинс. Изобщо, 1994 година се оказва невероятно успешна в кариерата на актьора.

В Генерално пълномощно участие взимат и легендарния Пол Нюман и младата и с голяма актьорска дарба Дженифър Джейсън Лий. Запознати сме с класата на Нюман, макар тук не той да е в центъра на събитията, ролята му е повече поддържаща, но пък когато той е в обектива на камерата, присъствието е силно. Обръщам внимание на женската роля. Тъй като нямаше поддържаща такава, главната женска роля във филма, паднала се на Дженифър, е изпълнена по забележителен начин. Работата с братя Коен понякога налагане вглъбяване в ролята, разбира се всичко за добро. Изпълнението на Лий е едно от най-добрите и интересни, които някога съм наблюдавал. Не просто влиза в ролята на силната жена, принудена да се бори само сред мъже в една натегната професия като репортерството, и всичко това когато женските права не са в особен разцвет. Тя не просто е борбена, ами и изобретателна. Не случайно щастливата карма е с нея, заслужено с всяко усилие тя получава съответното възнаграждение, което я отличава от останалите. Добра роля.
Тим Робинс... този младеж (какъв младеж, той е по-възрастен от мен) ми е познат с ролята на Майчето от Ваканцията. Филм с особена стойност за мен, гледан толкова пъти, че и гугъл не би ми стигнал, за да кажа с точност колко са те. Винаги филми с него са ме оставяли повече от приятно изненадан. Гледани отново и отново, за утвърждаване на класата на актьора и отдаване на почит към доброто филмово произведение. Тим Робинс не прави изключение и в Генерално пълномощно, редом с Нюман и Лий, изпълнението му е повече от задоволително.

А какво всъщност се случва във въпросната лента... Хъдсакър е преуспяваща компания в Ню Йорк. Действието се развива през 1958 година. Разказът започва точно на нова година 1958-1959, за да бъдем точни, последните секунди от годината. Мрачен, студен, ветровит и снежен пейзаж над Ню Йорк, и камерата се приближава към сградата на компанията. Близо до големия часовник отброяващ последните секунди, стои Тим Робинс, мислещ си всеки момент да скочи от 44-я етаж (45-я ако броим партера). Разбира се, преди да видим грандиозния скок, който ще спечели само 10-ки, трябва да научим историята. Хайде няколко месеца по-рано, когато Норвил Барнс току що пристига в Ню Йорк. Амбициран да си намери хубава работа, тъкмо завършил икономически колеж, застава на улицата пред витрината на едно бюро по труда. Тази сцена ми е една от любимите. Когато хората започват да се трупат отпред, през витрината се виждат табелки, подобно на летище, постоянно сменящи се, на които пише свободната длъжност и какъв опит се изисква. Поради последното, нашия герой остана сам отпред, тъй като е без капка опит. Неволята обаче го заведе на едно невероятно място, и той прекрачи входната му врата в същия миг, в който от последния 44-ти етаж президента на фирмата скочи през прозореца. Малко интрига от страна на дръзкия Пол Нюман, и изкупителна жертва в лицето на Норвил Барнс. Мисленият за идиот и нехранимайко тип е направен президент на фирмата, с цел акциите да паднат толкова ниско, че после да се изкупят от борда на директорите, които се предпазват от евентуално партньорство с всеки обикновен жител на Ню Йорк. Този добре замислен план се проваля, няма как да не се провали. Но начинът по който става, всички събития са блестящо замислени и още по-прекрасно реализирани във филма.
Не знам как да го кажа. Визия и дух като филм на Бъртън, но не е негов. Има хумор като на Спилбърг, но не е негов. По операторски нюх и пленителен саунд, наподобява стилът на Кубрик, но не е негов! Да не говорим внушителната интерпретация на My Way на Франк Синатра, която нито един път не беше изпълнена от начало до край, но мотивът перфектно се вписваше в обстановката.
И ако все пак сте прекарали 100-на минути опитвайки се да разберете филма, и да свикнете с необикновеността му, то финалът ще ви срази. Нищо обичайно и лесно няма щом братя Коен имат пръст в ситуацията. Велики са и определено най-добрите режисьорски двойки (като братя) в съвременното кино.
Какво повече да ви кажа за Генерално пълномощно?! Супер филм. Бледо звучи. Феноменален филм с добър актьорски състав и много майсторски сценарий и режисура. Много символика в него, нестандартен хумор, семплота и блестяща игра на всички актьори. Пожелавам ви приятно гледане с едно от най-големите филмови събития за далечната 1994 година.

»©« Blown Away

Белфаст, Северна Ирландия - опасно за обикновения жител, решил дори да направи сутрешната си разходка, да отиде на работа, до магазина или да излезе навън по някакъв друг въпрос. Случайно заблуден куршум от АК-47 или пък феноменален взрив на оживено място, би могло да е причината за кончината на иначе така мирния жител. Причина?! Обезумялите и твърде фанатични ИРА последователи. Тяхната революционна нагласа и анархично подсъзнание не мислят здраво спрямо установените мирни норми в обществото, превръщайки ирландския град в един от най-кръвожадните в света, и то на европейска територия...
А какво става когато действието се пренесе върху на пръв поглед спокойния и равнинен ландшафт на Бостън, САЩ? Тогава вече, големите топки ще изпъкнат и ще се види, кой ги има и на кой му стиска да ги ползва! Колоритно, нали, хехе...
Томи Лий Джоунс срещу Джеф Бриджис - един от най-добрите дуели в историята на киното. Тематика - бомбаджийство! Да! Райън Гарети (Томи Лий Джоунс) се намира в един от най добре охраняваните затвори в Ирландия, заради престъпленията си свързани с ИРА и много невинни загинали. Но за такъв маг на бомбите и пълен лунатик в употребяването им, иронията и присмехът с който подхожда към тези сериозни събития, въпреки 20-те години вътре, той не се променя. Използвайки "малко" кръв от съкилийника си, пикня, сребро от останалите му пенита... успява да си направи бомба, с която отваря внушителна дупка в стената на затвора. Успешно бягство и побъркания терорист е свободен... дирята му се губи.
Джими Доув (Джеф Бриджис) е най-добрия сапьор в бостънския бомбен отряд. Живее щастливо с приятелката си (която скоро ще му стане жена, разбира се), героинята на Сузи Еймъс, и нейната дъщеря. Много весело, всичко изглежда хепи, а главния герой се счупва от работа и винаги му върви, нищо че има 101% рискова професия - сапьор.

Хармонията в живота на Джими се променя, когато един прекрасен обед, в ирландския пъб в Бостън, Гарети не вижда свой стар познайник по телевизията. Същия този Джими, всъщност е Лиъм МакГивни - последовател на Гарети в ИРА, стара дружка, негов възпитаник... и човекът, заради който великият атентан на Райън е бил осуетен... и последния е бил затворен до живот. Миг на възхвала по героизма на сапьора, кръвожаден поглед, лека усмивка... и заформено отмъщение.
Играта загрубява, един по един членовете на бостънския сапьорски отряд биват избивани по брутален начин. Залагат се бомби, капани, перфектно преценени така че... героят сам да се накаже. И когато екипът на отряда е намален наполовина, а Джими много добре знае кой е отговорен за престъпленията започва гонката. Тук взима участие и нахакания с голямо самочувствие герой на Форест Уитакър - Антъни Франклин. Голяма скица беше тук пълничкия актьор. Спомням си че този филм беше един от първите с участието му, който гледах. Когато картите бяха раздадени и играта започна, трябваше само да броим козовете, оставащите козове... и да се насладим на финала, където щяхме да видим един от двамата да хвърли на масата печелившата ръка.

Прекрасен филм и много напрегнат. Една добра визия, много подходящо подкрепена с добрия саундтрак. Авторската музика на Алан Силвестри създава тръпката във всеки един тежък момент. Много драматична и понякога настръхваш от нея, особено като гледаш крещящия Джеф Бриджис, на забавен кадър, ръкомахащ към група хора, които всеки момент ще бъдат... blown away! Взрив (Blown Away) е дело на режисьора Стивън Хопкинс. Както споменах един от най-добрите дуели в киното. Една игра на живот и смърт, изпълнена по изключително интелигентен начин. Томи Лий Джоунс изиграва доста зловеща роля - което спокойно го нарежда до най-добрите злодеи в историята на киното. Хитрите му планове, лекотата с която ги реализира и цялостната му игра са впечатляващи. Също както без усилия прави бомби с подръчни материали и това само докато си слуша албума на U2 - о, да! Това беше интересно, слушаш си любимите песни (With or Without You или I Still Haven't Found What I'm Looking For) на групата и гледаш как болния му мозък твори нещо, което 5 минути по-късно е умело скрито някъде в близост до невинни хора, готово да... избухне. А като казах, че е един от най-добрите филми където логиката и игрите-клопки на злодеите са на централно място, не мога да не спомена и присъствието на Лойд Бриджис. Играещ един стар съратник на Джими, негов приятел от Ирландия, който също стана една от жертвите на терориста, по доста коварен начин. Много емоционален момент, както и възхищение (ако може така да се нарече) пред замислите на злодея. Понякога и на тях им се удивляваш, ама това е - блестящ ум, за жалост на погрешната страна. За сметка на това, в лицето на Джими, Гарети си намери достоен противник. Ученикът, който ще се справи със своя потресаващо добър учител. Остава да видите развръзката и напрегнатия екшън, емоцията на Взрив. Очаква ви едно здраво трилърче след 5, 4, 3, 2... 1...

»©« The Shadow

Сянката - с участието на Алек Болдуин, Джон Лоун, Пенелъпи Ан Милър, Иън МакКелън, Тим Къри. Едно филмово произведение от вече... далечната 1994 година. Но със страшно добра концепция, сценарий, режисура, операторско виждане. Оригиналната идея е заимствана от комиксите от средата на миналия век. Сянката е по-малко супер герой от повече познатите ни Супермен, Батман или пък Спайдърмен. Той е просто човек с невероятни психически способности. Владеещ телепатия, контрол над човешкия ум, абе голяма умствена работа.
Добрия е изигран от Алек Болдуин. Той е Инг Ко (познат сред тъмните среди) и също като Ламонт Кранстън, бохем, живеещ си волно, безгрижно... но вечер бдящ над Ню Йорк, заплаха за престъпния свят. Борещ се с тъмното си минало, със сянката си... с тъмната си същност. Не спящ, в очакване дори когато се опитва да го направи. Трудно му е ;) Както ще забележите с напредването във филма.
За да му се разнообрази живота обаче той среща Марго Лейн (героинята на Пенелъпи Ан Милър). Да!

Страхотна е! Всъщност тяхната среща съвсем не е случайна както ще се окаже. Просто почакайте, за да видите по какъв интересен начин ще им се преплетат съдбите. Намесен е и бащата - Райнхард Лейн (в изпълнение на Иън МакКелън). Симпатичен, отнесен учен, с голям мозък и множество недостатъци. Работещ над някакво адско чудо под крилото на военните. И всичко това не е достатъчно. В града пристига Той - Хан Шиуан (Джон Лоун), последния потомък на Чингис Хан (е така е само за филма де, няма такъв наследник). Със способности като на Сянката, но с повече черни и безскрупулни мисли отколкото добрия ни герой. Готов да наложи тиранията си, с желание да завземе целия свят (нещо което предшественика му не е успял).

И така, главните герои са налице. Историйката си я бива. Филмът съм го гледал толкова много пъти... и все още си остава един от фаворитите ми. Не само като се загледате в доброто изпълнение на ефектите, в интересния и увличащ сценарий. Разните дребнички детайли. Както вече споменах има и добър оператор на лице. От време на време ще се удивлявате от странната визия, и начина на показване на събитията под определен ъгъл. Истинско филмово удоволствие. И това не е всичко - музиката както винаги, или по-скоро озвучението. Навяващо добра мистика, работейки си с чувствата ви и цялоството усещане и възприятие. Потопите ли се във филма, още от начало, до края ще си тръпнете в очакване и ще следите с интерес историята.

С всяко гледане си припомням забавните и култови моменти от филма, също така от време на време откривам нови и нови... със сигурност Сянката не е от филмите, които ще гледате един път и дотам. Увлечението е по-голямо от вашата ангажираност. Когато останете сами и нямате какво да правите, подсъзнателно си мислите за сянката си... а това малко или много, рано или късно ще ви навее на мисълта за филма. Ами щом имате свободно време, гледайте го! Седмото изкуство е за това, да му се наслаждаваме... гледайки отново и отново едни от най-добрите му произведения!

» back to top

The Shadow – starring Alec Baldwin, John Lone, Penelope Ann Miller, Ian McKellen, Tim Curry. One movie production from the yet... distant year 1994. But it has a very deep conception, screenplay, producing, the camera sight. The original idea is taken from comic books from the middle of the last century. The Shadow is a less superhero from most of the well-known Superman, Batman or even Spiderman. He is just human with incredible mental abilities. Having the use of telepathy, control over human brain, all big brain stuff.
The good guy is played form Alec Baldwin. He is Ing Ko (known in the dark circles) and also as Lamont Cranston, a bohemian, living a freely, careless... but watching over New York, a threat for the criminal world. Fighting with his dark past, with his shadow... with his dark side. Not sleeping, in expectation even when he is trying to do so. It's hard for him ;) as you will see in progress of the movie.
But for making his life have more variеd he meets Margo Lane (Penelope Ann Miller's character). Yes!

She is amazing! As a matter of fact their meeting is not a coincidence as it turns out. Just wait and you'll see what interesting way their fait would interweave. The father is also involved - Reinhardt Lane (played by Ian McKellen). Nice, absent-minded professor, with a big brain and a number of blemishes. He's working on some kind of a invention from hell under the military protection. And all this is now enough. He arrives in to town – Shiwan Khan (John Lone), the last descendent of Genghis Khan (well this is just in the film, there is no such descendent). With the same abilities as The Shadow, but with more dark and unscrupulous thoughts than our good guy. He is prepared to lay his tyranny, with a wish to conquer the whole world (something that his predecessor didn't achieve).

And so, these are our main characters. The story is worth it. I've seen this movie so many times... and it's still one of my favorites. Not only when you pay attention to the good realization of the effects, in the interesting and fascinating screenplay. All the small details. As I already mention there is also a good cameraman. You would be surprised from time to time of the operator's vision and the way to show the events in a certain angle. A true movie pleasure. And this is not all – the music as always or more better the sounding. Suggesting a good mystery, playing with your feelings and your whole sense and perception. If you dive into the movie, from the very beginning until the en you will shiver in expectation and you will watch the story with interest.

Every time I watch it, I remind myself the funny and the emblematic moments form the movie, as well as I find new ones... no doubt The Shadow is not form the movie that you'll see just once and that's it. The attractiveness is bigger than your engagement. When you are alone and you don't have anything to do, you subconsciously think of your shadow... and this more or less, sooner or later will take your thoughts to the movie. Well if you have the spare time, watch it! The seventh art is made to be enjoyed... watching again and again one of it's best creations!

» translated by Ilienna

»©« Léon

Онзи ден за пореден път гледах Леон (Професионалистът, Leon). Невероятния филм на Люк Бесон, с блестящото участие на френската звезда Жан Рено, изгряващата роля на Натали Портман, смразяващото кръвта изпълнение на Гари Олдман...
Един от любимите ми филми, едно творение в непоправимия стил на Бесон, носещ в себе си уникалността на френското кино, но като действие развиващо се в Ню Йорк... и по-точно в не толкова красивите мотели, или предградия... в близост дори до красивия Сентръл Парк. Усещането на френското кино... аз лично го улових в музиката. Точно така, толкова меланхолично, фрапиращо-емоционално на моменти беше звученето във филма... че сълзите сами напират. Но това не е достатъчно разбира се. В комбинация с близките кадри (очите на героите, самотните моменти, пречупващо волята отчаяние... безсилието от време на време) както и кратките мигове на радост, емоцията е забележително висока.

Разбира се не целия филм е такава драма. Не, не, не... това са малките (но не малко) моменти из целия филм (понякога на места, които изобщо не предполагате че ще имат такъв заряд). Има достатъчна доза качествен екшън, уникално реализирани сцени (останали като емблема в киното). Да не говорим за фразите... една от любимата ми е още в началото. Леон получава поръчка. Да "сплаши" един дебелак, дето се е спречкал с някаква по-голяма от него мутра, но пък проявява характер. Та, наемния убиец се заема със задачата и атакува. С пистолет в устата, един от подчинените на дебелака е заставен да го предупреди, че Леон идва... но с думите: Качва се нагоре... дебелака го пита: Кой е? Как изглежда?, а подчинения: Сериозен... БАМ... пищене от телефонната слушалка. Леон започна работа, а е едва началото на филма. И изплашения дебелак, набързо се облича... с панически тон към своите "слуги": Somebody's coming up... somebody serious! Да, това е една от любимите ми реплики, и със сигурност и на вас ще ви направи впечатление, тъй като се досещате какво ще им се случи на тез лоши момчета. Професионалистът е тръгнал към тях, едва ли ще загуби ;)

Жан Рено, в ролята на Леон... самотен наемен убиец... със странни привички, чувствителен и объркан (стар, но имащ нужда да порастне) дърпа спусъка без да му мигне окото. Изпива чашата си с прясно мляко, зарежда пистолета, слага очилата (страшни очила има между другото), загася лампата... и заспива на фотьойла, с оръжието до себе си.
Натали Портман, в ролята на Матилда... малкото 12 годишно момиче, което под ударите на безмилостната за нея съдба израства пред нас по време на филма. Проявяваща характер, порастнала на практика пред нас, но недостатъчно зряла физически, че да направи това, което й се иска - отмъщение, разчистване на сметки... затова, съдбата я води към Леон. Нейният спасител, и човекът чийто живот тя променя, човекът който променя нея.
Двамата заедно след определен брой недоразумения, детски инат, зряла глупост, смях, сълзи, моменти на нежност и странна романтика, се изправят срещу Убиеца. Този когото Матилда желае да види поне 2 метра под земята... разбира се първо ако може, би му пръснала мозъка!
Гари Олдман, в ролята на Стансфийлд... страшно откачено, лудо, друсано, корупмирано ченге... от Прокуратурата. Перфектния престъпник, арогантен... както вече казах с разпилян разсъдък и абсолютно непредсказуем. Подлостта му струи, но е хитър. Страшно хитър.

Проследявайки историята на филма, буквално се влюбваме поне в един от (двамата добри) герои. Ако ли не и в двамата. Съпричастни сме на това, което им се случва... и със затаен дъх и надежда очакваме да се измъкнат чисти от кофти създалата се ситуация. Много искам, но няма да го направя. Няма да ви разкажа колко драматично завършва филма... слушайки пианото и следейки стъпките на Леон, към светлината в края на тунела, където го чака бягството и глътката чист въздух на свободата... където ще се срещне с Матилда.

Класически филм. Казах ви вече, че това ми беше поредния филм. И ще го гледам пак, това е безспорно, въпроса е кога ;) Е като мине малко време. Всеки път, когато гледам отново някой любим мой филм, имам една нагласа в себе си и желание в миг да забравя че съм гледал тази лента, и че като ми е за първи път. За да получа същото удоволствие и преживяване... Уви... засега все още неуспешно. Но пък филмите имат достатъчна сила в себе си, че да се изгледат пак с подходящ кеф, и пак, и пак...
Леон, Професионалистът, гледайте го!

» back to top

The other day I watched Léon (The Professional) once again. The incredible Luc Besson's movie, with brilliantly participation of the French star Jean Reno, and the rising role of Natalie Portman, the blood freezing performance of Gary Oldman... One of my favorite movies, a creation in Besson's irretrievable stile, carrying inside the unique of the French cinema, but taking place in New York... and to be exact in the not so beautiful motels, or suburbs... near by even to the beautiful Central Park. The sensation of the French cinema... I personally felt it in the music. That's right, so melancholic; sometimes the music from the movie was striking emotionally... that my tears well up by themselves. But of course this is enough. With combination with the close shots (the characters' eyes, the lonely moments, the will crushing despair... the impotence from time to time) as well as the short moments of happiness, the emotion is remarkably high.

Of course not the whole movie was such drama. No, no, no... these are the small (but not few) moments in the whole movie (sometimes in places which you don't even suppose, that will have such load). There is enough doze of action, uniquely made scenes (stayed as allegory in the movie). Not to mention the phrases... one of my favorite is from the beginning of the movie. Léon gets an order. To ТscareУ a fat guy that had a quarrel with some kind of mug that is bigger that him, but shows character. So the hitman takes the order and attacks. With a gun in his mouth one of the fat guy's men is forced to warn that Léon is coming... but with the words: He's coming up... the fat guys asks him: Who is he? How does he look like?, and the man says: Serious... BAM... scream in the telephone receiver. Léon started working, and this is just the beginning of the movie. And the scares fat guy quickly dresses up... with panic in his tone towards his ТservantsУ: Somebody's coming up... somebody serious! Yeah this is one of my favorite lines and surely it will make impression on you too, since you can guess what happened to these bad boys. The professional is coming at them, he won't lose them ;)

Jean Reno, in the role of Léon... a lonely hitman... with strange habits, sensitive and confused (old, but needing to grow up) pulls the trigger without his eyes to blink. He fills a glass of milk, loads the gun, he puts on the glasses (the grasses are very cool by the way), turns the light off... and falls asleep in the armchair, with his gun next to him. Natalie Portman, in the role of Mathilda... the small 12-year-old girl, that under the strikes of the merciless destiny, matures in front of us during the movie. Revealing her character, growing up, but she's not adult enough physically to do what she wants Р revenge, making it even... that's why the destiny takes her to Léon. Her savior and the person whose life she changes, the person who changes her. Together, after certain misunderstandings, childish stubborness, adult stupidity, laughter, tears, tender moments and strange romance, they face the Killer. The one that Mathilda wishes to see at least 2 meters bellow the ground... but of course first she would like to blow his brains out! Gary Oldman, starring as Stansfield... absolutely lunatic, insane, drugged, corrupted cop... from the DEA (Drug Enforcement Administration). The perfect criminal, arrogant... as I already said with scattered understanding and absolutely unpredictable. His treachery is streaming, but he is shifty. Very shifty.

Following the story of the movie we literally fall in love with one of the (two good) characters. Or even in both of them. We are involved with the things that happen to them... and holding our breath in hope we look forward to seen them out of the bad situation. I want it a lot, but I won't. I won't tell you how dramatic the movie ends... listening to the piano and following the steps of Léon towards the light in the end of the tunnel, where he hopes to find escape and a breath of fresh air of freedom... where he is going to meat the little Mathilda.

A classic movie. I already told you this was my latest movie. And I'm going to watch it again, undoubtedly, the questions is when ;) Well after a little while. Every time I watch once again one of my favorite movies, I prepare myself and I wish to forget for a moment that I've never seen this film, and that it is my first time. So that I can have the same pleasure and the same experience... Alas... for now this has not happened. However the movies have enough power to be watched with proper excitement over and over and over again... Léon, The Professional, watch it!

» translated by Ilienna