»©« Top Gun

Вдигам тост, за времето когато Том Круз беше млад и влизаше във всички класации за обещаващ актьор. Когато продуцентите се тълпяха пред офиса на импресариото му, и когато Тони Скот създаваше филми като Топ Гън (Top Gun). Как говоря, като че съм бил на 30 тогава. Факт е, че съм бил на годинка, когато на екраните се появява тази класическа скоростна история. За пилотите, за каузата и за елита. "You're best of the best! We'll make you better!" - много правилно. Даваш газ до максимума, подложен си на няколко пъти G и на всичко отгоре трябва да имаш рефлески по-бързи от тези на звука. Казват, че човешката мисъл е най-бързото нещо, може и така да е. Заедно с Том Круз и останалите пилоти в Топ Гън ще усетите едно екстра-динамично ускорение на границата на възможностите и риска.

Освен, че на Круз заешките зъбки все още му личат, има достатъчно интересни неща, заради което филма си заслужава плюс едно максумално релаксиране от страна на зрителя. На първо време, че филма започва скоростно и едни такива жестоки кадри, с тези изтребители. А после и превъртането със средния пръст. Маверик и Гуус - най-добрия тандем познат в историята на пилотските филми. Всъщност те не са много, но все пак. Най-малкото, че кадрите от Топ Гън са ползвани в редица други филмчета или сериали години след това. Но оригинала си е оригинал, не можеш да се мериш с него. Споменах Гъсока (Гуус), героят на Антъни Едуардс. Тука е много готин, не че д-р Грийн не беше култов, но с тоя мустак направо кърти.

Я го вижте пък този! От млад по-млад, заеби! Вал Килмър в ролята на Айсмен. Тая усмивка и прическата ми отнеха всичко детско. Пак се смях с глас, въпреки че знаех на какво прилича актьора. Не, не - това не е подигравка, супер си беше. Като казах Айсмен, се присетих за позивните. От тоя филм, това беше непознатата ми думичка. Много ми беше интересно какво е, след това разбрах разбира се. Но в началото си мислех, че са просто прякори за да си покрият брутално тъпите имена. Как го виждате Том Круз да го наричат Пийт... Пийт Мичъл, много ми е смешно. Виж Маверик - много е яко! Том Казански (за Вал Килмър), няма да коментирам. Айсмен определено му приляга. За другите нямаше кой знае колко фатализми, но пък главните герои ако ще са наказани така злобно, какво ми дреме за останалите.

Няма филм на Том Круз, в който той да не е наперен или най-малкото доказващ се и да няма мацка, пред която да се перчи. Тук честта се пада на актрисата с едни от най-красивите, големи и прекрасни очи, които съм виждал. Не съм влюбен, просто я обсипвам с комплименти. Кели МакГилис. Мацката заради, която всички харесаха Маверик е песничката Berlin - Take My Breath Away. Много романтично, няма що. Но пък винаги потръпвам като я чуя. Но не само тези ноти се помнят от Топ Гън. Харолд Фолтърмайър и цялостната му композиция - резултата, великия саундтрак на Топ Гън. Това е един от първите, които си намерих, преди години още. И един от тези, които съм въртял най-много. Като започнеш от встъпителните ноти, темата на Топ Гън, през Danger Zone, Mighty Wings, Goose's Death и Memories. Жестоки са и много... трогателни, особено последната. Първите две са си чиста проба надъхване. Точно когато трябва да дадеш газ или да изстреляш ракетата срещу прихванатия вражески "Миг".

Щом има нахакан младеж, трябва да има и учител. Ментора в случая е Том Скерит, Вайпър. Той и Джестър, героя на Майкъл Айрънсайд, са стожерите на най-елитната пилотска академия в САЩ. И двамата ще се вайката пред майсторлъка и инстинкта на Маверик. Въпреки всичко, те ще са тези които ще го уловят, когато самолета му се разбие и крилцата му ще бъдат подрязани. Така е, всичко е въпрос на отношения учител-ученик. Колкото и да е добър и маневрен, намира си майстора. Гъсока - може би най-положителния герой в цялата история и трагичната му кончина. Много плаках само като я видях Мег Райън насълзена. Драматично.
За малко да пропусна. Малката, но важна поява на Тим Робинс в ролята на Мерлин. Wingman на Маверик в решителния и най-натръпнал момент във филма. Готино!
Топ Гън е класика, един от най-любимите филми за всички времена. И много сценки и много лафчета продължават да си се разменят между феновете. Има за какво да се върнеш 20+ години назад и да видиш какви ги е вършил Том Круз тогава. Благодарение на Тони Скот и продуцентското дуо Симпсън/Брукхаймър, в историята на киното винаги ще си имаме една велика история - Топ Гън.

»©« The Shawshank Redemption

За кой ли път поставям на вашето внимание екранизация по роман или кратка история, дело на бележития американски писател Стивън Кинг. Щата Мейн често фигурира в неговите творби, не случайно, все пак човекът там се е родил и живее. Звучи ми като нещо главно (не просто защото в игра на думи, ще заключим че така се превежда, макар и по различен начин написано). Като притегателен център на интересни събития, невероятни истории, с още по-неочакван край. Не просто съвпадения или игра на съдбата, а мистика умело преплетена с интелигентен замисъл. На вид проста история, поднесена с елементарни изразни средства на зрителя, но и лишена от пълни подробности (поне в началото). И така на прага на вълнението, всъщност сме пропуснали важни моменти, които постепенно се допълват един другиго с напредване на историята.
Често филмиран, Стивън Кинг не може да се оплаче от внимание от страна на неспящия Холивуд. Различни режисьори, различни стилове, още по-неочаквани сполуки. Уви съдейки по впечатленията на приятелите си или случайно познати, с които сме отваряли темата Кино на бързи обороти, не много от тях са оставали доволни от реализациите на романите. Говорят за добро представяне в еди кой си филм, но книгата била по-добра, или хубав опит, но можело по-добре. Вярно, не са върха на филмовата критика, но все пак зрителя е този, който трябва да даде крайна оценка за даден филм - продукта е предвиден за него.
И точно тук идва мястото на Франк Дарабонд (напъвате се, за да се сетите къде последно срещнахте това име - в коментари или слухове за миналогодишния The Mist, миналият месец попадна в "полезрението" ми). Списъкът му с режисьорски прояви не е дълъг. На база на това обаче той има страшно много интерпретации на творби от Стивън Кинг. Да се върнем отзад напред, стъпвайки на по-значимите. Значи вече споменах за Мъглата, преди това бяха Том Ханкс и Зеленият път... а 5 години преди това, великолепният, шедьовърът - Изкуплението Шоушенк. Може би звуча прекалено прехласнато, или си мислите че се водя от "фантастичната" класация на IMDB. Няма такова нещо. Много повече филми бих поставил на по-предно място от Кръстникът, дори и от Изкуплението Шоушенк (а и за да разберете как се класират там филмите, трябва да видите формулата, много параметри са навързани в нея, така че не е просто качеството на една лента). Но не съм се главозамаял по други филмчета, след като тази вечер реших още един път да изгледам тази брилянтна продукция.

Спомням си, беше отдавна... 1996 година, разглеждах вестник с телевизионната програма. Бях пленен от филмите, които въртяха по TV1000 (програма, която за жалост хващах от време на време). Там ми се мерна снимка на Тим Робинс и Морган Фриймън, предрешени като затворници, в двора на някакъв затвор, замислени физиономии и от двамата... а под снимката - Изкуплението Шоушенк. Хм, стори ми се познато. Веднага се спуснах към рафта си с книги на Стивън Кинг (бях се запалил през тези години по неговите писания, и де що имаше и можех да прочета - правех го). Нямах я книгата, но на гърба на То имах анонс за нея. Това е! Не я бях чел, нито докосвал, нито виждал. Остана ми само снимката от вестника, в продължение на няколко години, когато за първи път се срещнах с филма.
Вече можеха да го излъчват по телевизията по свободно. А на мене не ми оставаше нищо друго, освен да се присъединя към феновете на лентата, отдавайки почит към творението на Дарабонд.
Това беше тогава. Години след това се случи повторение, отново хубави спомени. След това беше Зеленият път (как така все затвори му се падат на този Дарабонд, той си ги избира явно). До тази вечер. От няколко дни в главата ми се върти мисълта, че пак трябва да го гледам, преди да се впусна в някакви коментари по качеството му. Исках пълни спомени, тъй като голяма част от сценария и събитията вече бяха избледнели. Отмити от съзнанието ми, като прах по пътя от силен дъжд, по време на среднощна буря.
Началните кадри на филма ни приветстват с една приятна песничка, от 40-те години на миналия век. Минути преди да видим Тим Робинс седящ през нощта в колата си, наблюдаващ някаква къща, наливащ се с уиски и зареждащ револвера си. Минути преди да съдийското чукче да се удари гръмко в бюрото и да реши, че героят му получава две последователни доживотни присъди, заради брутално двойно убийство извършено от него. Както споменах - имаме връхчетата на историята, това което ни трябва да знаем за момента. Истината обаче, предстои да бъде разкрита. Колко бавно и дали ще имаме търпение?! Символът на затвора Шоушенк олицетворява забравата. Понятие като време - там или не съществува или се възприема по доста извратен начин. А когато прекараш достатъчно дълго време вътре, и душата ти дори бива институционализирана, за теб времето престава да значи нещо извън високите каменни стени.
Анди Дюфрейн е героят на Робинс. Банкер, осъден без право на помилване. Като всеки филм за затворници и пространна история, развиваща се зад решетките не може да няма маса съратници около героя ни. Всъщност главната роля се пада на друг - разказвачът - Ред, героя на Морган Фриймън. Символика в имената, дали случайно е бил избран за филма, или просто им е трябват класен чернокож актьор, на преклонна възраст. Каквато и да е била причината, изборът на Фриймън е перфектното попадение. Странникът, непредназначения да бъде там - Анди, и едно "реноме зад решетките" - Ред се сближават. Филмът ще ни сблъска с ужаса на понятието затвор. Неговото значение и на драмата изживяна от Анди. Тежки времена, изкупване на грехове, които може би не са негови. Силен филм с достатъчна показност, която в един момент ти идва в повече и ако се отдадеш напълно на филма, получаваш присъдата си, подобно на героите. Всички са невинни!

Въпреки че времето е враг на затворниците в един момент, когато изкуплението пристига с новата партида рибки, нещата се обръщат. Няколко нови десетилетия за Ред са вече минало, покровителствани все още от бруталните надзиратели или безскрупулния директор на затвора. На прага на своята 20-та годишнина зад решетките Анди е вече част от създалата се вътрезатворническа система. Дотолкова навътре, че даже опасен. Гил Белоус и героят му Томи, са ключовата фигура, която освобождава Анди. Първо бяха камъните, след това библиотеката, накрая посвещаването на един друг човешки живот, и възможността за спасение на грешната му душа. Отдаден на това, когато губи своята цел, за Анди вече няма невъзможни неща. Мислите му и размислите на глас все повече и повече го отчуждават от приятелите му, от Ред. А какво точно се случва в главата му никой не знае. Франк Дарабонт крие това и от нас. Като че знаем какво следва, но не сме сигурни. Как ще го направи изведнъж, или просто ни е въртял на пръста си в продължение на два часа. Много загадки, въпреки че до момента не пропускаме нищо от филма.
Това е майсторството да пресъздадеш една добре заплетена история върху кино лента. Да я смесиш с драматична музика, лица на актьори, които като че са били заключени наистина в затвор. Драма в очите на Тим Робинс, отчаяние в тези на Гил Белоус, мъдрост и усещане за реалност и безизходица в тези на Морган Фриймън. Останалите са... просто пионки. Въпреки че главните ни герои са на дъното, мачкани през цялото време, те са тези които плетат нишката обвиваща загадката.
Филм за честта, независимо в колко малки количества е останала тя. Филм за вярата, късмета и съвпаденията, които може да променят живота ни. Трогателна история за приятелството и доверието. За силата на духа, и това каква воля може да притежава човек, за да изтърпи два месеца в една тъмна килия, два на два метра... да понесе всички онези тегоби и бичове на съдбата, размахваща силната и тежка ръка на безкомпромисен надзирател. Но няма нищо лошо, което да остане безнаказано. Както и всички добрини, които да останат не възнаградени. А надеждата, тя е над всичко. Тази която в малки или големи дози през цялото време крепи тези затворници. Тази която те отричат, но тайно се надява да не ги забрави.
"Рита Хейуърт и Изкуплението Шоушенк" - оттам започва всичко. Кратката история на Стивън Кинг, превърната във феноменален кинохит от талантливия Франк Дарабонт. Филм, който е удостоен със седем номинации на Академията. Един от най-коментираните филми за последните 15 години, и както повелява тенденцията, ще продължи да бъде така поне още толкова. Защото добрите филми се запазват във времето, а хората които се докоснат до историята, задължително намират нещо в характера си, което е свързано с преживяванията в затвора Шоушенк. Защото всичко е в духа, в мисълта и съзнанието. Когато физически тялото ти е пленено от студения камън на стените, единствено може да бъдеш свободен, уповавайки се на съзнанието.

»©« The Hudsucker Proxy

Познатите на моето внимание филми, с участието на Тим Робинс винаги са били събитие. А когато самият той е в главната роля, летвата на качеството се вдига. Добавим ли братята Коен за сценаристи, и единия от тях в ролята на режисьор - успехът е гарантиран. Джоел и Итън Коен с тяхният нестандартен за стила им филм Генерално пълномощно (The Hudsucker Proxy). Забележително име, спомням си първия път когато чух за него. Беше наистина отдавна и благодарение на това заглавие разбрах какво означава това словосъчетание. Както обаче сами виждате превода е направен по смисъл. "Hudsucker" е името на голяма фирма във филма, около която се върти цялото действие. А "proxy" означава "протеже", или с други думи казано - наместник, заместник, генерално упълномощен. Но дотук с лесните за въприемане неща. Творението на братя Коен както винаги е блестящо. Уникално за пореден път, и даже се различава от стилът им (особено в следващите няколко техни произведения). През същата тази година излиза и Изкуплението Шоушенк (най-добрата реализация на роман на Стивън Кинг, поне за мен), отново с участието на Тим Робинс. Изобщо, 1994 година се оказва невероятно успешна в кариерата на актьора.

В Генерално пълномощно участие взимат и легендарния Пол Нюман и младата и с голяма актьорска дарба Дженифър Джейсън Лий. Запознати сме с класата на Нюман, макар тук не той да е в центъра на събитията, ролята му е повече поддържаща, но пък когато той е в обектива на камерата, присъствието е силно. Обръщам внимание на женската роля. Тъй като нямаше поддържаща такава, главната женска роля във филма, паднала се на Дженифър, е изпълнена по забележителен начин. Работата с братя Коен понякога налагане вглъбяване в ролята, разбира се всичко за добро. Изпълнението на Лий е едно от най-добрите и интересни, които някога съм наблюдавал. Не просто влиза в ролята на силната жена, принудена да се бори само сред мъже в една натегната професия като репортерството, и всичко това когато женските права не са в особен разцвет. Тя не просто е борбена, ами и изобретателна. Не случайно щастливата карма е с нея, заслужено с всяко усилие тя получава съответното възнаграждение, което я отличава от останалите. Добра роля.
Тим Робинс... този младеж (какъв младеж, той е по-възрастен от мен) ми е познат с ролята на Майчето от Ваканцията. Филм с особена стойност за мен, гледан толкова пъти, че и гугъл не би ми стигнал, за да кажа с точност колко са те. Винаги филми с него са ме оставяли повече от приятно изненадан. Гледани отново и отново, за утвърждаване на класата на актьора и отдаване на почит към доброто филмово произведение. Тим Робинс не прави изключение и в Генерално пълномощно, редом с Нюман и Лий, изпълнението му е повече от задоволително.

А какво всъщност се случва във въпросната лента... Хъдсакър е преуспяваща компания в Ню Йорк. Действието се развива през 1958 година. Разказът започва точно на нова година 1958-1959, за да бъдем точни, последните секунди от годината. Мрачен, студен, ветровит и снежен пейзаж над Ню Йорк, и камерата се приближава към сградата на компанията. Близо до големия часовник отброяващ последните секунди, стои Тим Робинс, мислещ си всеки момент да скочи от 44-я етаж (45-я ако броим партера). Разбира се, преди да видим грандиозния скок, който ще спечели само 10-ки, трябва да научим историята. Хайде няколко месеца по-рано, когато Норвил Барнс току що пристига в Ню Йорк. Амбициран да си намери хубава работа, тъкмо завършил икономически колеж, застава на улицата пред витрината на едно бюро по труда. Тази сцена ми е една от любимите. Когато хората започват да се трупат отпред, през витрината се виждат табелки, подобно на летище, постоянно сменящи се, на които пише свободната длъжност и какъв опит се изисква. Поради последното, нашия герой остана сам отпред, тъй като е без капка опит. Неволята обаче го заведе на едно невероятно място, и той прекрачи входната му врата в същия миг, в който от последния 44-ти етаж президента на фирмата скочи през прозореца. Малко интрига от страна на дръзкия Пол Нюман, и изкупителна жертва в лицето на Норвил Барнс. Мисленият за идиот и нехранимайко тип е направен президент на фирмата, с цел акциите да паднат толкова ниско, че после да се изкупят от борда на директорите, които се предпазват от евентуално партньорство с всеки обикновен жител на Ню Йорк. Този добре замислен план се проваля, няма как да не се провали. Но начинът по който става, всички събития са блестящо замислени и още по-прекрасно реализирани във филма.
Не знам как да го кажа. Визия и дух като филм на Бъртън, но не е негов. Има хумор като на Спилбърг, но не е негов. По операторски нюх и пленителен саунд, наподобява стилът на Кубрик, но не е негов! Да не говорим внушителната интерпретация на My Way на Франк Синатра, която нито един път не беше изпълнена от начало до край, но мотивът перфектно се вписваше в обстановката.
И ако все пак сте прекарали 100-на минути опитвайки се да разберете филма, и да свикнете с необикновеността му, то финалът ще ви срази. Нищо обичайно и лесно няма щом братя Коен имат пръст в ситуацията. Велики са и определено най-добрите режисьорски двойки (като братя) в съвременното кино.
Какво повече да ви кажа за Генерално пълномощно?! Супер филм. Бледо звучи. Феноменален филм с добър актьорски състав и много майсторски сценарий и режисура. Много символика в него, нестандартен хумор, семплота и блестяща игра на всички актьори. Пожелавам ви приятно гледане с едно от най-големите филмови събития за далечната 1994 година.