»©« The Hudsucker Proxy

Познатите на моето внимание филми, с участието на Тим Робинс винаги са били събитие. А когато самият той е в главната роля, летвата на качеството се вдига. Добавим ли братята Коен за сценаристи, и единия от тях в ролята на режисьор - успехът е гарантиран. Джоел и Итън Коен с тяхният нестандартен за стила им филм Генерално пълномощно (The Hudsucker Proxy). Забележително име, спомням си първия път когато чух за него. Беше наистина отдавна и благодарение на това заглавие разбрах какво означава това словосъчетание. Както обаче сами виждате превода е направен по смисъл. "Hudsucker" е името на голяма фирма във филма, около която се върти цялото действие. А "proxy" означава "протеже", или с други думи казано - наместник, заместник, генерално упълномощен. Но дотук с лесните за въприемане неща. Творението на братя Коен както винаги е блестящо. Уникално за пореден път, и даже се различава от стилът им (особено в следващите няколко техни произведения). През същата тази година излиза и Изкуплението Шоушенк (най-добрата реализация на роман на Стивън Кинг, поне за мен), отново с участието на Тим Робинс. Изобщо, 1994 година се оказва невероятно успешна в кариерата на актьора.

В Генерално пълномощно участие взимат и легендарния Пол Нюман и младата и с голяма актьорска дарба Дженифър Джейсън Лий. Запознати сме с класата на Нюман, макар тук не той да е в центъра на събитията, ролята му е повече поддържаща, но пък когато той е в обектива на камерата, присъствието е силно. Обръщам внимание на женската роля. Тъй като нямаше поддържаща такава, главната женска роля във филма, паднала се на Дженифър, е изпълнена по забележителен начин. Работата с братя Коен понякога налагане вглъбяване в ролята, разбира се всичко за добро. Изпълнението на Лий е едно от най-добрите и интересни, които някога съм наблюдавал. Не просто влиза в ролята на силната жена, принудена да се бори само сред мъже в една натегната професия като репортерството, и всичко това когато женските права не са в особен разцвет. Тя не просто е борбена, ами и изобретателна. Не случайно щастливата карма е с нея, заслужено с всяко усилие тя получава съответното възнаграждение, което я отличава от останалите. Добра роля.
Тим Робинс... този младеж (какъв младеж, той е по-възрастен от мен) ми е познат с ролята на Майчето от Ваканцията. Филм с особена стойност за мен, гледан толкова пъти, че и гугъл не би ми стигнал, за да кажа с точност колко са те. Винаги филми с него са ме оставяли повече от приятно изненадан. Гледани отново и отново, за утвърждаване на класата на актьора и отдаване на почит към доброто филмово произведение. Тим Робинс не прави изключение и в Генерално пълномощно, редом с Нюман и Лий, изпълнението му е повече от задоволително.

А какво всъщност се случва във въпросната лента... Хъдсакър е преуспяваща компания в Ню Йорк. Действието се развива през 1958 година. Разказът започва точно на нова година 1958-1959, за да бъдем точни, последните секунди от годината. Мрачен, студен, ветровит и снежен пейзаж над Ню Йорк, и камерата се приближава към сградата на компанията. Близо до големия часовник отброяващ последните секунди, стои Тим Робинс, мислещ си всеки момент да скочи от 44-я етаж (45-я ако броим партера). Разбира се, преди да видим грандиозния скок, който ще спечели само 10-ки, трябва да научим историята. Хайде няколко месеца по-рано, когато Норвил Барнс току що пристига в Ню Йорк. Амбициран да си намери хубава работа, тъкмо завършил икономически колеж, застава на улицата пред витрината на едно бюро по труда. Тази сцена ми е една от любимите. Когато хората започват да се трупат отпред, през витрината се виждат табелки, подобно на летище, постоянно сменящи се, на които пише свободната длъжност и какъв опит се изисква. Поради последното, нашия герой остана сам отпред, тъй като е без капка опит. Неволята обаче го заведе на едно невероятно място, и той прекрачи входната му врата в същия миг, в който от последния 44-ти етаж президента на фирмата скочи през прозореца. Малко интрига от страна на дръзкия Пол Нюман, и изкупителна жертва в лицето на Норвил Барнс. Мисленият за идиот и нехранимайко тип е направен президент на фирмата, с цел акциите да паднат толкова ниско, че после да се изкупят от борда на директорите, които се предпазват от евентуално партньорство с всеки обикновен жител на Ню Йорк. Този добре замислен план се проваля, няма как да не се провали. Но начинът по който става, всички събития са блестящо замислени и още по-прекрасно реализирани във филма.
Не знам как да го кажа. Визия и дух като филм на Бъртън, но не е негов. Има хумор като на Спилбърг, но не е негов. По операторски нюх и пленителен саунд, наподобява стилът на Кубрик, но не е негов! Да не говорим внушителната интерпретация на My Way на Франк Синатра, която нито един път не беше изпълнена от начало до край, но мотивът перфектно се вписваше в обстановката.
И ако все пак сте прекарали 100-на минути опитвайки се да разберете филма, и да свикнете с необикновеността му, то финалът ще ви срази. Нищо обичайно и лесно няма щом братя Коен имат пръст в ситуацията. Велики са и определено най-добрите режисьорски двойки (като братя) в съвременното кино.
Какво повече да ви кажа за Генерално пълномощно?! Супер филм. Бледо звучи. Феноменален филм с добър актьорски състав и много майсторски сценарий и режисура. Много символика в него, нестандартен хумор, семплота и блестяща игра на всички актьори. Пожелавам ви приятно гледане с едно от най-големите филмови събития за далечната 1994 година.

»©« The Machinist

На връщане от любимата ни Флора, с няколко приятелчета, си говорим за предстоящото идване на новия Батман. Въодушевени сравнявайки произведенията на Тим Бъртън, и тези на Кристофър Нолан, кой от тях е по-добър, както и актьорите играещи Брус Уейн (в тези на Бъртън - Майкъл Кийтън, а на Нолан - Крисчън Бейл), започнах да обяснявам как последния играел добре, как Престиж бил много добър филм, и тогава... Жорката ме спря с думите: "Т'ва е щото не си гледал Машинистът!". Поглеждам го с въпросително изражение и леко "WTF?!" - а той, продължи да ми разказва колко готин бил филма. Разбира се го спрях, преди да е започнал да раздухва историята и да ми каже какво ще се случи накрая. Много мразя да ми разказват филми, в които следенето на действието, виждането на невидими за просто око неща, непрекъсната логика, са ключовите елементи.
След като вече имах достъп до Машинистът (The Machinist, или както го превеждат още - Механикът), не ми оставаше нищо друго освен да изчакам да се стъмни, и да се надълбам с известна доза непознат филм, предвещаващ невероятна трилър развръзка.

Крисчън Бейл и Дженифър Джейсън Лий във филма на Брад Андерсън. Още с началото и встъпителните секунди - мрачна картина. Преобладаващите цветове са черното и... други сиви вариации на черното. Топлите цветове - умишлено отстранени, дори червено (което рядко се мяркаше и правеше жесток контраст) беше така убито, че по скоро приличаше на съсирена кръв, допринасяща още повече за неприятното и тягостно излъчване от екрана. Всичко това с цел да те психира разбира се.
Но това не беше толкова впечатляващо за мен. Не ми е сефте да гледам психо филми, мистерии, полу-хоръри, или филми с неочакван край. Вижте обаче, като видях Крисчън Бейл, 45 кила с напикани гащи - това беше ново за мен. Човека беше пред умиране, и продължаваше да слабее. Винаги съм се възхищавал на актьори, които правят луди неща, за да влязат в ролята си. Включително и да отслабнеш толкова. Та, с изпъкнали скули, гръбначен стълб, броеница от ребра, изпита физиономия, сиво излъчване, полу празен поглед, се срещаме с главния герой.
Малка прелюдия от края на филма, разбира се толкова тъмно, толкова втрещяващо излъчване на Бейл, че изобщо не разбирате какво всъщност се случва, и защо героя ни седи на ръба на една скала държейки труп в ръцете си, който преди това прилежно уви в килим, готов да го хвърли...
Мистерията е налице, остава да разберем какво се е случило, та тоз човечец прави такива мизерии.
Много дарк, много крийпи... подтискаща сиво-черна атмосфера. Даже и името Машинистът, и професията на героя ни беше студена, еднообразна, подтискаща.

Ежедневно Тревър Резник, сваляше определено количество от теглото си, по неизвестни причини. На всичко отгоре инсомния го мъчи през последната година, година и половина. Изглеждаше наистина притеснен, и с някакви проблеми... които обаче така и не споделяше, а и беше абсолютно убеден че всичко му е наред. До момента в който след инцидент в работата, причинен от невниманието му, негов колега губи ръката си. Оттам насетне започва бавното разплитане на добре усукания сценарий. От цялата психоза около инцидента, редица необясними събития, които само той вижда, стигаме до момента на пълна мозъчна блокировка.
Напълно объркан, обзет от параноя, че всички са в заговор срещу него, неразбиращ много неща, привидения, странни събития - стигаме и до същинския край. Който... беше добър. Но мисля че повече от добър, тъй като през цялото време вида на героя ни е напомнял подсъзнателно какви може би са причините за психичното му състояние и начина по който се държи. Но прекалено увлечени от историята, и желанието да разберем режисьорското решение, отказваме да повярваме в собствените си мисли.
Така е, поредния филм за слабото човешко съзнание, колко крехко е то, и какви събития може да причини. Не е психотропно оръжие, нито пък коренно ще промени възгледите ви към живота и заобикалящия свят. Обаче ще ви захапе здраво за съвестта (за тези които я имат) и може би, ще ви научи на повече самоконтрол. Инсомния + лабилна психика + чувство за вина = Машинистът!