»©« Donnie Brasco

Поне веднъж в живота си, човек трябва да прояви саможертва. Говоря за тотално себеотрицание в името на някаква кауза. И когато казвам "кауза" не се ограничавам само с течение в идеологията на някой човек. Каузата като такава, може сама по себе си да олицетворява обект. Идея, мисъл, човек, живот, лайфстайл, мисия... такива неща. В случая на специалния агент от ФБР, Джоузеф Пистоне, тръпката се явява в това, самият той да загърби семейството и нормалния си начин на живот, за да разцепи мрака с един замах. За съжаление тези секунди на засилка, след които идва сюблимния момент са най-накрая. Преди това, увертюрата е толкова заплетена и комплексна, че се искат не само здрави топки, а и страшна упоритост. Воля, хъс, самоубеждение и вяра с цел - продължение.
Обожавам филми, правени по действителен случай. А ситуацията на Джоуи Пистоне е доста сериозна. Агента на ФБР минава под прикритие, с цел да се намърда между големите риби на подземния свят. Не обикновена групировка от организираната престъпност, а самата мафия. Това е един от любимите ми мафиозо филмчета, който (за разлика от предишните представяни) съм гледал ужасно много пъти. Да не споменавам и документалните 30-минутни филмчета за това, как е правен филма.

Майк Нюъл избира две важни фигури за главните роли за своя, адаптиран по книгата на Пистоне, филм Дони Браско. Джони Деп и Ал Пачино. Годината е 1997, а историята ни предлага следното. Агент Пистоне, под името Дони Браско се вмъква под кожата на олд скуул мафиота Бенджамин Руджеро "Левака". Предтавяйки се за бижутер, с малко наглост, сериозен поглед и добър дар слово, Дони Браско успешно се внедрява в ситуацията.
Оттам насетне идва по-трудната част. Прикритието, събирането на доказателствата и всичко останало, което една истинска история би ни предложила. Колкото до романа, не съм го чел, не ми е и попадал. Не знам дали някой го е чел, от приятелите ми имам предвид. Освен това разлика винаги ще има: истинската история, книгата или филмовата адаптация. Знам обаче, че ролята на Джони Деп, тук в Дони Браско е една от най-добрите му. Винаги съм го свързвал с Гилбърт Грейп или Едуард Ножиците. Но когато за първи път гледах Дони Браско... то не бяха цитати на реплики от диалозите на Пистоне и Левака, то не бяха погледи, маниери, походка. Голяма работа е - но не мисля, че ви казвам нещо ново.

А рамо до рамо с актьор от класата на Пачино, се получава един доста добър филм. За шедьовър, не мога да кажа. По скоро е интересен и привлекателен заради достоверността, която носи в себе си. Плюс малко актьорска игра, добавяйки още няколко познати лица като Майкъл Мадсън, Бруно Кърби, Джеймс Русо, Пол Джамати и Ан Хечи, се получава едно завършено творение, напълно различно от режисьорските лордове на мафиотски филми в Холивуд, което се нарежда достойно сред останалите в жанра. Носи специфичния стил на своя създател - Нюъл, както и на играещите в него - Деп и Пачино.
Ако не се лъжа, Джоузеф Пистоне е още жив. Вече със сигурност не е под прикритие, не се занимава с мафията, а е заровен надълбоко. Не в буквалния смисъл, слава богу. Популярната програма за защита на свидетелите. Само дето, не се знае какво крие в сърцето си този човек... По погледа на Джони Деп в една от последните сцени на филма, съзерцавайки медала, който току що е получил за невероятно добрата свършена работа, разбираме че е направил сериозна грешка. И как да не се влюбиш в такъв гениален образ като Левака. Сериозна връзка, която намира проява в разнородните интереси. На върха на всичко е обезценяването на човешкия живот. Обаче намесят ли се чувствата и това да се чувстваш грешен, когато всъщност вършиш правилните неща... е нещо по-трудно дори и от 6 годишен период под прикритие сред най-коравата мафиотска организация. "Forget about it... just forget about it!"

»©« Money Talks

Пускам си леко усиленко Barry White и неостаряващата You're My First, My Last, My Everything... и подобно на Крис Тъкър (но не толкова смешно де) започвам в такт да творя! My first... my last... my everything - о, какво начало. Още си спомням онзи път, далечната 1998-ма, Шум на пари (Money Talks) излезе на видеокасета и по семейно му на домашно кино. Да ама, освен Чарли Шийн, нещо ми се губеха останалите актьори и актриси. Инцидентно да имам някакви спомени за тях, ама на! Виж Крис Тъкър със сигурност ми беше непознат. Случи се да гледам Петият елемент една година след Шум на пари.
Непознат или не, лудата моторна уста не се спря от началото на края. То беше едно пищене, викане, бързо скриване на топката със словесни нападки - голяма работа. Това беше новото чернокожо лице, което щеше да сее смях по киноекраните в следващите 10 години. Сравняваха го с Еди Мърфи и определено имаше защо. Не слагам Еди в багажника, нито ще го увъргалям в нафталин и хайде в скрина - нищо такова. Имаме нов персонаж, който много добре си служи с приказките. Честно казано едва му се смогва. Гледах филма вечерта, смях се, на сутринта обаче пак си пуснах касетата, усещах че има разни лафчета които съм пропуснал, или най-малкото исках да си припомня стомашните болки от диафрагмените напъвания предната вечер.

Нашия човек - Франклин Хачет, е дребен тарикат, работещ на автомивка и продаващ билети на черно. Да обаче натокания и ентусиазиран, гонещ кариера журналист - Джеймс Ръсел (Чарли Шийн) му прави нещо като репортаж скрита камера и праща ченгетата по петите му. Отворкото се озовава в ареста и в следващия момент го връзват с белезници до един не случаен тип. Франсето, което се оказва голяма акула в подземния свят. Както споменах - много пищене, викане, бягане, взривове и стрелби покрай главния ни герой.
Засуканата история обаче пази добрата карма над Хачет. Тарикатлъка му, въпреки всичко, го е научил как да оцелее в тази непрестанно надлъгваща се джунгла. Минаха през една мафиотска каса (ето го отново Пол Сорвино), сприятелиха се (да живее Вик Демоун Младши), накрая даже и яйчица му сготвиха за закуска... с малко качамак, лично от майката на мафиозо боса - лудо!

Един такъв забързан филм с простичък сюжет, разчита именно на актьор, който да закрепи действието. Чарли Шийн не беше в центъра на вниманието, това се усеща още в първите минути. Оттам нататък проследяваме таланта на Крис Тъкър да те държи с ухилена уста в продължение на 90 минути. И успява. Вчера като си го пусках за закуска филмчето не се хилих колкото първите пъти, но... определено имаше моменти, в които крещях от кеф. Добро е, няма спор.
А и режисьора Брет Ратнър си заслужава гледането. Ако навремето сте минали покрай Шум на пари с: "Пф! К'во е това?!", то сега е необходимо само да спомена, че същия този режисьор в компанията на Крис имат зад гърба си трилогията Час пик. Айде пак си помислете дали няма да си струва отделеното време. Забавно е, а в компания с приятели - както всяка комедия, ще е още по-яко.
Всъщност след филма си припомних малко от филмографията на Брет Ратнър. Няколко години след Шум на пари (освен Час пик) се появяват достойните заглавия The Family Man (с Никълъс Кейдж) и Red Dragon (сър Антъни Хопкинс vs Едуард Нортън). Така че, да не се учудите ако скоро пак драсна нещо по адрес на същия режисьор. Че хубаво това кино бееее... толкова хубаво!

»©« The Jackal

Отново кино дуел! Брус Уилис срещу Ричард Гиър - как да си избереш злодей?! Досега винаги двамата са били коравите мъжаги, които са се справяли с неприятели. Особено първия, потника Брус Уилис, търчащ из Ню Йорк опитващ се да спре побъркания бомбаджия, героя на Джеръми Айрънс (не мога да не споделя тази сцена, отново!, защото Джон МакКлейн си е класика). Все пак Ричард Гиър направи една ненормална роля, във Вътрешни афери, където да си призная ме удиви с маниакалното си изражения и мазно перверзната си усмивка, докато върши гадости. Може би заради това, този път, във филма на Майкъл Кейтън-Джоунс, злодея трябваше да бъде Брус Уилис.
Чакалът (The Jackal), е модерната версия на една класика от 70-те - Денят на Чакалът (добро филмче, за което ще стане на въпрос съвсем скоро). 30-на години по-късно, с повече технологии, яки оръжия и възможности един престъпник-хамелеон да се задържи в бранш, където грешките не се прощават, имаме екшън трилъра Чакалът. Действието се развива в САЩ, защото такъв е реда. Цели се създаването на напрегнато филмче, динамично с доза интрига и сериозни погледи между тези големи актьори.
Русия, спец службите правят удар срещу организираната престъпност, в мелето на който удар бива убит синът на един голям главорез, с огромна влас и бруталност в действията си. Почват да падат офицери от руската полиция, но тъй като целия този удар е бил подготвен като коалиция между Русия и САЩ, целите се увеличават. ФБР, и неговият директор са допълнителните мишени. На фокус е повикан най-добрия наемен убиец - Чакалът (Брус Уилис). Човекът загадка. Човекът хамелеон, чието име е неизвестно, чието лице са виждали само 6 души, повечето от тях - вече мъртви. Когато обаче, само 1 от тях може да бъде открит, връзките на ФБР минават през строго охраняем затвор. Деклан Малкуин (Ричард Гиър), ирландски снайперист, войник за ИРА преди 10-на години. Нещо като терорист на свободна практика, сгафил в един момент с някаква контрабанда на оръжие, превърнал се в затворник на системата.
Заедно с майор Козлова (Даян Венора) и тежкото присъствие на агент Престън (Сидни Поатие), групичката водена от ирландеца има за цел да открие и спре убиецът, преди той да направи показното убийство реалност.
Гонитба и много интересна игра между двамата. Подкрепено с впечатляващата усмивка на Брус Уилис, докато дърпа спусъка в лицето на някой обикновен човек. Или пък безскрупулното лице покрито с черни очила и брутален мустак - тестващ зенитното си оръжие в една горичка, превръщайки един дърдорко в разфасовано месо. Има, има какво да се види във филмчето, дуела е класно направен, а да си избереш любим герой и на коя страна точно да застанеш си е труден избор. И двамата са култови актьори, но пък не знаеш дали да си от добрите или от лошите.
Саундтрака на филма е жесток. Още от началото на филма с Massive Attack - Superpredators (Metal Postcard) се подготвящ за нещо добре направено. Имам още няколко любими парчета, които са също така тежки и разтърсвъщи. Като цяло не си падам по толкова луда музика, като повечето парчета от саундтрака, но пък тези, може би заради сцените в които са използвани, ми харесват и съм ги въртял не малко пъти на WinAMP-а.
А дали новата версия за убиецът Чакала, или старата е по-добра, все още не мога да реша. Знам че класиката беше доста добра, но пък първия път като я гледах не внимавах много в нея и пропуснах значителни части от филма. Затова новият ми е доста познат и мога да кажа, че е добър. Като стане време да ви разкажа за Денят на Чакалът, ще може и вие да прецените дали първия или втория филм е по-добър, ако изобщо имат място за сравнение.

»©« G.I. Jane

Главен инструктор (Master Chief), доказващ се войник (O'Neal) и много, много тестостерон, рамкират изящната и не толкова епична творба на Ридли Скот, в главната роля на която е представител на нежния пол, в лицето (и тялото) на Деми Мур. Точно така, говоря за Редник Джейн (G.I. Jane). Едно старо филмче от далечната 1997 година, когато Деми и Брус все още бяха заедно, Гладиатор го нямаше, и никой почти не беше и чувал за Арагорн.
Но популярни или не, звездни личности или не, темата за жената в армията, като действащ войник е сериозна тема, която пленява вниманието на режисьора, а след това и нашето с неговото създание. Да се приготвят всички феминистки, защитнички на женските права, кефещите се на силни (но и готини) жени, за зрелището, в което ще видим, как едно мъжко момиче, но достатъчно женствено и страстно, се опълчва на коравата програма за обучение на най-елитните бойци в американската армия - тюлените.

Филма започва с един политически дебат, където сенатор Лилиън де Хейвън (Ан Банкрофт), определено силна жена на влиятелен пост, разцепва мрака и праща в десета глуха опониращият пред нея секретар от външно министерство. Така се завъртат нещата, че наличността на женския фактор в зоната на армията и полевите сражения, става повод за... вътре-политически, високо-пиончески гаф. Игра, която ще рискува много за някои, и ще бъда детско разискване за други - от нямане какво да правят.
Идеята беше такава, да вкарат някоя хубава, умна и сериозна девойка при подготвящите се за най-професионални военни - тюлените. И тя да мине курса, който не трае толкова дълго, но е известен с невероятно тежката си и интензивна подготовка. Което за една жена, както и да го режисират, колкото и яка да е, както и да се напъва и да има воля, няма как да стане. Просто физически номерът няма да мине. Но като на кино, лейтенант О'Нийл (Деми Мур) я пускат в базата, и започва да се перчи пред мъжете, всеки един от които гледа да я сдъвче. Но това е нормално, и тя няма намерение да се поддава на елементарните мъжки провокации. Твърдо решена, като че са й пораснали топки, се изпъчва с гърди на първата им проверка и запознаването с инструкторите... където среща главният от тях, Джон Дж. Ъргейл (Виго Мортенсен), по известен като Master Chief - Шефът.

"I never saw a wild thing sorry for itself. A bird will fall frozen dead from a bough without ever having felt sorry for itself."
                                              "Self-Pity", D.H. Lawrence

Въпреки тежките изпитания, и бруталните тренировки (включващи специалното отношение на Шефът) спрямо редник Джейн, нищо не можа да я сломи, докато не се стигна до най-коравото изпитание. Симулация на спец акция, с разузнаване, истински врагове и куршуми, няма прошка, бой ако те хванат, идеята е да те пречупят и да набиеш камбаната, която те праща директно вкъщи, но забравяш за тюлените. Та при тази операция, естествено отрядът воден от нашето момиче, не изпълнява пряка нейна заповед, и всичките ги залавят. Почват едни игри на нерви и здрави ребра. До момента на мастър чийф-а и редник Джейн, в който направо я размаза. Не си поплюваше, той продължаваше да се съмнява в нея и това, че тя ще изложи на риск живота на групата в реални условия. И тогава, след като му разби носа, срита му топките и яко го ядоса, набързо тя получи няколко здрави тупаника, които я пратиха с лицето в калта. Заловеният й отбор, вече сериозно гледаше на нея, а мразеше все повече и повече инструктора. До култовият момент с:

Lt. Jordan O'Neil: Master Chief...
Master Chief John Urgayle: Lieutenant, seek life elsewhere.
Lt. Jordan O'Neil: Suck my dick!

Великият превод на първия рилийз на филма, когато го гледах беше... "Яж ми хуя!" и последвалите викове на момчетата Hooo! Ya! Hoooo ya!, което си звучеше баш и единствено като Хууу-Я, хуууу-я! Та така. Спечелила доверието, минали най-яките тренировки, екипът беше готов за действие. И разбира се Ридли Скот няма да ни остави така да си минем, без малко истински опасен екшън финалът на филма е подобаващ, интензивен, и добре балансиран като динамика и събития. Любим ми е и самият край с награждаването и незаменимата музика на The Pretenders - Goodbye. Обикнах песничката и прибавих редник Джейн към своята колекция филми, задължителни за гледане (поне 5 пъти).

»©« Good Will Hunting

Когато за първи път се е появил пред публика, Добрия Уил Хънтинг беше непознат за мен. Нито Мат Деймън, нито Бен Афлек (кои са пък тези). Единствено знаех Робин Уилямс, а и тогава нямах възможността да гледам филми на премиерата им, или скоро след това (видео да речем). Т.е. Деймън и АФлек бяха просто... нови актьори, надъхани, млади, хвалени от този и онзи (особено за филма, с който правят пробив - Good Will Hunting). И така до... след 4-5 години, когато за първи път успях да го гледам.
Очаквах (от коментарите, които бях слушал или гледал) да е наистина добър филм. Някаква дълбока история, много особен нрав на главния герой, голяма човекопсихология заложена в дъното на сценария. И като си представите, че самите Деймън и Афлек са го направили. Работили са по него заедно, още от колежа. Яко! Наистина талантливи младежи. Режисьор на филма е Гас Ван Сант, не много популярен сред българската аудитория, но пък запомнен с това свое творение. Филмът печели 2 награди Оскар, за най-добра поддържаща роля на Робин Уилямс, и за най-добър сценарий - Деймън и Афлек. Браво!

Добрия Уил Хънтинг започва увлекателно. Университет, професор (Стелан Скарсгард) четка студентите си като им задава много сложна задача. Решилият, печели бонус (я за завършването си, я академичен опит сред университетските занимания... примамка за амбициозните). Една събота сутрин се оказва така, че въпросната задача е решена. Професора учуден, въодушевен... обаче не открива победителя сред студентите си. За него е мистерия и голям интерес да разбере кой е този човек. За нас обаче не. Запознаваме се с Уил, с начина му на живот, с келешкото му ежедневие с приятелите... и с невероятният му интелект. Впечатляващо. Филм за роден гений. От това няма как да не излезе добър филм.
Умен младеж (още ненавършил 20), с трудно детство (както се оказва в последствие), със здрава ръка, без много разум ако става въпрос за тупаник (готов да срита и полицай).
В един ден двамата се срещат (професора и Уил). Вторият обаче е загазил, заради ритника срещу полицая. Забелязал дарбата в математическите способности на Уил, професора го измъква от затвора. Залогът е: трудене над теории и теореми, както и един път седмично посещение на... психиатър. Нямате си и на представа как лудо се измъкваше нашия герой от ситуациите. Беше над тях. Гавреше се буквално. Нямаше равен.

И така докато не се срещна с Шон Магуайър (Робин Уилямс). Стар приятел на професора, преподаващ психология, способен да се пребори с Хлапакът. След първата си среща, естествено Шон беше изкаран от нерви, засегнат много грубо... уви обаче той не се предаде. И така направиха филма. Продължи да се среща с него, изнесе му една лекция (много силна), докато бяха в парка на пейката. И естествено, великолепната игра на Уилямс, начина на разказване... видът му... насълзяват ми се очите като се сетя сега.
Много драматични моменти, и то когато най-малко очаквате. Просто непредсказуем е начина по който се движи филмът. Нещо също толкова сложно, колкото да се опитате сами да разберете поведението на Уил.
Не може да не отбележа и присъствието на Мини Драйвър, която първия път ме побъркваше с този нейн английски акцент, но в следващите пъти... просто ми беше забавна, хехе. Вицът който тя разказа пред приятелите на Уил беше много як. Сигурно го знаете, за възрастната двойка дето се събудила на 50-та си годишнина от сватбата, свирката... е няма да ви го разказвам, да го знаете! И още един, за пилота, стюардесата, свирката и кафето (айде пак свирки... ами нали ви казах, Деймън и Афлек са били в колежа когато са го писали, нормално, хехе).

Много добър филм. С великолепната музика на Дани Елфман. Много меланхолична, ама и самия филм е с такава насоченост. Добро е. Хубав пример е за осмисляне на настоящето ни. По скоро всеки за себе си, да си направи психологична оценка, доколкото може разбира се. Ако ли не, ще е просто филм който сте гледали, с интересен сценарий. Достоен е да се види и много неща ще се запомнят. При мен след първия път остана силното желание за още няколко (гледания), както и прехласването пред творчеството на Деймън и Афлек. Още един път - браво!

»©« L.A. Confidential

От известно време се канех да си припомня един шедьовър в киното. Поверително от Ел Ей (L.A. Confidential), филм от 1997 година, на режисьора Къртис Хенсън, сценарист Браян Хелджелънд, по зашеметяващата новела на Джеймс Елрой. Тези които са чели книгата, се досещат кое ме кара да използвам такива изразни средства. Това си е един master piece, произведение на литературното изкуство. По перфектен начин адаптирано от младият Хелджелънд, и превърнато в класика и велик филм, благодарение на класната режисура на Хенсън.
Със звездното участие на Кевин Спейси, Ръсел Кроу, Гай Пиърс, Джеймс Кромуел, Ким Бейсинджър, Дейвид Стрейтърн, Дани ДеВито и други. Носител на 2 награди Оскар (за най-добра женска поддържаща роля на Ким, и най-добър сценарий за Хенсън и Хелджелънд).

"Off the record, on the QT, and very hush-hush..."
Така започва историята, слушайки подмолния глас на ДеВито, описвайки ни ситуацията в Градът на ангелите - Лос Анджелис, в средата на 50-те години на миналия век. За Мики Коен, за организираната престъпност, за най-добрата полиция в щатите, за Рая... и проблемите в него.
Запознаваме се и с героите, по много специфичен запомнящ се начин, тракаща пишеща машина, близък кадър към полицай Бъд Уайт (Кроу), запознаваме се с характера му. След него идва полицай Едмънд Ексли (Пиърс), с неговия също... сержант Джак Винсенс (Спейси) и той по реда си.
Кратката история е следната, след задържането на Мики Коен, започва масова борба за това, кой ще наследи рекетите му, и в общи линии кой ще дърпа конците на престъпния свят. Полека лека, нещата се заплитат около нашите герои. Отправна точка е масовото убийство в "Кукумявката". Главните действащи лица са на различни фронтове, с различни виждания, приоритети и възможности. Единия готов да изгърби от бой някой, за да си каже всички неща, или пък да гръмне рецидивист в гръб, за да не го измъкне от затвора някой умел адвокат. Другият пък строго политически настроен, гонещ кариера, незаинтересован от обстановката на корупция, стриктен и винаги готов да даде честната си дума и да постъпи правилно, независимо от последствията. Трети... Холивудска звезда... голям чешит, голямото В, славата и тънките подкупи от подлия клюкар, автор на жълто списание... Hush-Hush...

Историята е пленяваща. Не бих имал възможността да ви я разкажа, без да ви разваля кефа от филма. Никой не обича да му разказват какво ще стане, или какво ще го бъде... бла бла. Точно така, оставям на вас. Само ще добавя още неща, към тези които ме карат да възхвалявам филма. Първият път като го гледах, не бях уловил всички моменти, свързвах пъзела заедно с героите, на места пропусках, или не успявах да се сетя всяка подробност. Добър сценарий, още един път ще го кажа. Интересен, каращ ви да си мърдате сивото вещество. Танцът на камерата - също майсторско изпълнение. Костюми, събития, сцени. Много добри моменти, подкрепени от силната музика на Джери Голдсмит (за съжаление, вече покойник...). Много динамичен филм на места, с невероятни екшън сцени. Не е прекалено, но е направено с класа. Подритвани от силното звучене на композицията, напрегната ситуация измежду няколко револвера, пушки Ремингтън... те кара да трепериш и да гледаш с отворена уста. След приключването й, да гледаш със захлас и да си спомняш ли, спомняш. Забележителни кадри, много добри моменти... шедьовър!
Блестяща игра на всички актьори. Гарантирам ви, след първото гледане ще останете с приятно чувство и мисли, за още един път! Защото следващият път, независимо от това, че знаете как ще свърши, кой ще го отнесе, кой ще се измъкне, кой какъв е бил всъщност... пак ще гледате като малко дете, и ще се радвате. Добрия филм е добър, защото може да се гледа отново и отново. Слаб е ако след първото му гледане, забравите за него. Любим филм, пожелавам ви приятно гледане, дано ви хареса, дано стане и ваш любим.

»©« Conspiracy Theory

Ще се върна няколко години назад, но този път до посрещането на новата година... 1997 срещу 1998. Тогава за първи път се срещнах с Теория на конспирацията. Филм, на режисьора Ричард Донър, с участието на Мел Гибсън, Джулия Робъртс, Патрик Стюърт. Спомням си че точно се пробуждах, докато слушах непрестанното бръщолевене на Джери Флечър (Гибсън), таксиметров шофьор, който беше наистина от най-досадните. Знаете, ако има някъде такъв герой, то непременно ще е голям дърдорко, но тук беше в двойна-тройна-четворна доза.
Въпросният Джери, в цялото си говорене, в неспирните си опити да даде информация на "слушащите" го, постоянно изглеждащ на побъркан параноик, всъщност ни заплита в една сложна игра. Игра, чиито мистериозни парченца, пропити с тайна, събираме през целия филм. Навързваме нещата след всяко едно събитие. Луд и побъркан, параноик, постоянно търсещ комбинации, живеещ по невероятно странен начин, с редица суеверия и привички, Джери ни става симпатичен, отколкото да го мислим за опасен. Въпреки че говори за невероятни неща, че пише своя бюлетин вечер, докато чете новите вестници, слива заглавия, и изравя недостижими за останалите бъдещи събития, е хубаво да го видиш когато започне да се оказва прав. Тогава вече ви става интересно и си казвате, леле... ами сега какво следва?! Следва точно това, развръзката на филма - когато един човек е наясно с много тайни, които трябва да си останат такива, притежателите на тайните го търсят, за да го премахнат.

С маниакалната си привързаност към Алис Сътън (Робъртс), Джери завлича и нея в историята. Със скептично отношение в началото, и тя подобно на останалите не приема насериозно думите на параноика. Но както казах, започнат ли нещата да се случват така, както той ги е разказвал дни преди това... вече всички започват да гледат с други очи на героя. Играта наистина загрубява, има мъчения, разпити, промиване на мозъци, много фалшиви имена, много инициали, и като цяло обобщение на гадните под името "те" или "тях". Дам, не обвиниха нито една агенция, просто всички бяха "те". И всички търсеха Джери, за да му запушат устата. Той уви се оказваше по-хитър винаги.
Сценарият на филма е много увлекателен, дело на Браян Хелджелънд (L.A. Confidential). Ще се впуснете в едно приключение с неизвестен край. Ако не следите внимателно, рискувате да пропуснете важни моменти, и тогава накрая пъзелът ви ще има образ, но няма да е с точното значение като идеята на сценариста. Дори да следите напълно внимателно, пак ще пропуснете нещо, но поне ще знаете че филма е страхотен.
На мене ми трябваха 2 или 3 пъти, навремето, за да му забележа абсолютно всички детайли. Но и сега, след като отдавна не се беше случвало да го гледам, бях забравил някои неща, което беше добре дошло. Нещо като... да изиграеш любимата игра наново. Забавление, на n-та степен!

Почувствайте силата на конспирацията, започнете да се заключвате, и да поставят празна бутилка от бира, на бравата на входната врата. Купувайте си всеки път Спасителят в ръжта, щом го видите... а не го ли видите, търсете го, докато не го намерите. Бъдете предпазливи, дръжте се странно. Оглеждайте се навсякъде. Защото ако търсите конспирацията навсякъде, рано или късно попадате в такава. А една конспирация е добра, ако е недоказуема. Ако успееш да убедиш хората в съществуването й, т.е. да намериш доказателства... това значи, че някой някъде е допуснал грешка. А разбере ли се, че знаеш за това... и че си способен да разкажеш на някой друг, те прави мишена номер 1, за тези... които не съществуват, които пазят тайни... които са готови да ги защитят на всяка цена. "Jerry Fletcher is a man who sees conspiracies everywhere. But if you keep doing that long enough, sooner or later you're going to get one right..."

»©« Gattaca

На вашето внимание представям един от любимите ми филми... Гатака. Съвършен филм за мен, дело на режисьора и сценарист Андрю Никъл, докосващ се до идеята за перфектния човек... за генетично-създадения модел... за генетиката и нашето бъдеще...
Под звуците на невероятната музика на композитора Майкъл Наймън ще се опитам да ви разкажа впечатленията си относно филма, както и за чувствата които поражда... сетивата, които биват засегнати в мен, всеки път когато го гледам (или дори само като слушам музиката...).
G.A.T.T.A.C.A - името, създадено от четирите инициала на двойките нуклеинови бази: А-аденин, C-цитозин, G-гуанин и T-тимин, съставящи полимера наречен ДНК... носещ цялата ни генетична информация. Цялата информация, побрана в една малка структура, спираловидна, с милиони двойки бази... милиони, формиращи ни като характер, външни белези, съзнание... цвят на очите, човешко естество, желание за добра воля, лош характер, агресия...
Началото - детайлна кинематография, и изключителен поглед над нещата, едно оригинално представяне на идеята. Падащ нокът... падащ косъм... падащи миниатюрни парченца отронила се кожа. Всяко едно от тях носещо безкрайно много информация за човека, принадлежащи му. Всяко едно с поне милиони спирали ДНК... нашият отпечатък, следата, която може да ни разобличи независимо има или няма свидетели... доказателството, което не можеш да опровергаеш.
В процеса на филма разбираме защо всъщност нашият герой (Джером Мороу) се подлага на подобно нещо (цялостно почистване на тялото си, предпазна мярка да не остави следа от себе си). Мечтата му... тази, заради която зрителят ще се влюби във филма, и ще разбере че човешките възможности са безгранични.
Както вече споменах доброто операторско виждане и цялостната кинематография правят от филма шедьовър, но това не е всичко... има редица други неща, които ни впечатляват. Разбира се музиката (също говорих за нея в началото, дело на Майкъл Наймън) даваща уникално звучене на филма, придаваща силно и носталгично чувство. Силата на волята и духа във формата на поредица ноти...
Моменти, бележити фрази, остроумия, съвпадения... всичко това е част от филма. Части които не се виждат с просто око, и на първо гледане...
Вижте снимката долу...

...това е Джъд Лоу, в инвалидна количка. Той стои до извитите стълби, изправен пред огромно препядствие (трябваше да се качи до горния етаж по най-бързия начин и да покрие героя на Итън Хоук). Извитата стълба, спиралата, ДНК-то... волята на човека, символ на желанието и потенциала във всеки един от нас, които могат да ни накарат да направим и невъзможното. Борейки се срещу несъвършенството си, той постига целта, изкачва стълбата... постига успех в името на другия, който също е на път да изживее мечтата си и да опровергае останалите, които са срещу него. Тези които го игнорират и дискриминират поради факта, че той не е генетично сътворен, и не се вмества в новия ред на незаменими хора. Но именно факта че съдбата не може да бъде контролирана от ДНК-то на 100% е стимула на героя на Итън Хоук в трудното му начинание.
Партнираща на двамата актьори е красивата Ума Търман, също даваща плюс на филма, разчупваща сивотата на новото бъдеще. Даваща малко цвят в монотонното и напрегнато ежедневие на Джером Мороу (Итън Хоук... и Джъд Лоу)...
Колкото и още да се опитвам... няма да мога да ви накарам да се почувствате по същия начин, както аз когато гледам филма. Затова най-добрия вариант е, просто да го гледате. Десетки пъти се случи при мен, предполагам и занапред ще е все така... защото накрая на филма, докато звучи Michael Nyman - The Departure и наблюдаваме Итън Хоук и Джъд Лоу, в последните им действия разбираме значението на думите: "There is no gene for the human spirit..."

» back to top

I present to your attention one of me personal favorite movies... Gattaca. I find this movie perfect, done by the director and writer Andrew Niccol, bringing near the idea of the perfect human... of the genetic-created model... of the genetics and our future...
Under the sounds of the remarkable music of the composer Michael Nyman I will try to tell you about my impressions for the movie, as well as the feelings that carry... the senses that are touched in me every time when I watch it (even when I only listen to the music...).
G.A.T.T.A.C.A. – the name created from the four initials of the nucleotide base pairs: A–adenine, C-cytosine, G-guanine and T-thymine, that compose the polymer called DNA... holding the whole genetic information. The whole information gathered in a small spiral structure, with millions of base pairs... millions, shaping us as characters, externals, mind... color of the eyes, human nature, good will, bag character, aggression...
The beginning – detailed cinematography and exceptional examination of the things, an original display of the idea. A falling nail... a falling hair... falling tiny pieces of skin. Every one of them carrying infinite amount of information about the person that used to belong. Every one of then with at least billions of DNA spirals... our fingerprint, the trace that can expose us whether there are witnesses or not... the proof that can't deny.
In the course of the movie we find out why exactly our hero (Jerome Morrow) puts himself to this (complete cleaning of the body, as a precaution not to leave a trace of him). His dream... for which the audience would fall in love in the movie, and will understand that one's opportunities are infinite.
As I already mentioned the operator view and the complete cinematography make the movie a masterpiece, but this is not all... there are a lot of other things which impress us. The music of course (I mention it at the beginning, made by Michael Nyman) gives a unique sound to the movie, adding powerful and nostalgic feeling. The power of the will and the spirit in a series of notes...
Moments, notable phrases, wits, coincidences... all this is part of the movie. Parts that can't be seen with naked eye and from first sight...
Look at the picture bellow...

...this is Jude Law, in a wheelchair. He is standing next to the winding stair-case, facing a huge challenge (he had to climb to the top floor by all means and to cover Ethan Hawke's character). The winding stair-case, the spiral, the DNA... the will of a man, symbol of the desire and the potential in every on of us which can make us do even the impossible. Fighting against his imperfection, he succeeds his aim, he climbs the stairs... he achieves his end in the name of the other, who is on his way to live his dream and to disprove the rest that are against him. The ones that ignore and discriminate him for the fact that he is not made genetically, and does not fit in the new order of irreplaceable people. However namely the fact that fate can't be controlled on 100% from the DNA, stimulates Ethan Hawke's character in his difficult initiative.
Partnering both actors is the beautiful Uma Thurman, also a big advantage for the movie, and breaking up the grayness of the new future. Giving a little color in the monotonously and tensely daily round of Jerome Morrow (Ethan Hawke... and Jude Law)...
As much as I try... I won't be able to make you feel the same way as me when I watch the movie. Therefore the best way is just to watch it. It happened to me about ten times, and I guess it's going to be from now on... because at the end of the movie, on the music of Michael Nyman - The Departure and we observe Ethan Hawke and Jude Law, from their last moments we understand the meaning of the words: "There is no gene for the human spirit..."

» translated by Ilienna