»©« Donnie Brasco

Поне веднъж в живота си, човек трябва да прояви саможертва. Говоря за тотално себеотрицание в името на някаква кауза. И когато казвам "кауза" не се ограничавам само с течение в идеологията на някой човек. Каузата като такава, може сама по себе си да олицетворява обект. Идея, мисъл, човек, живот, лайфстайл, мисия... такива неща. В случая на специалния агент от ФБР, Джоузеф Пистоне, тръпката се явява в това, самият той да загърби семейството и нормалния си начин на живот, за да разцепи мрака с един замах. За съжаление тези секунди на засилка, след които идва сюблимния момент са най-накрая. Преди това, увертюрата е толкова заплетена и комплексна, че се искат не само здрави топки, а и страшна упоритост. Воля, хъс, самоубеждение и вяра с цел - продължение.
Обожавам филми, правени по действителен случай. А ситуацията на Джоуи Пистоне е доста сериозна. Агента на ФБР минава под прикритие, с цел да се намърда между големите риби на подземния свят. Не обикновена групировка от организираната престъпност, а самата мафия. Това е един от любимите ми мафиозо филмчета, който (за разлика от предишните представяни) съм гледал ужасно много пъти. Да не споменавам и документалните 30-минутни филмчета за това, как е правен филма.

Майк Нюъл избира две важни фигури за главните роли за своя, адаптиран по книгата на Пистоне, филм Дони Браско. Джони Деп и Ал Пачино. Годината е 1997, а историята ни предлага следното. Агент Пистоне, под името Дони Браско се вмъква под кожата на олд скуул мафиота Бенджамин Руджеро "Левака". Предтавяйки се за бижутер, с малко наглост, сериозен поглед и добър дар слово, Дони Браско успешно се внедрява в ситуацията.
Оттам насетне идва по-трудната част. Прикритието, събирането на доказателствата и всичко останало, което една истинска история би ни предложила. Колкото до романа, не съм го чел, не ми е и попадал. Не знам дали някой го е чел, от приятелите ми имам предвид. Освен това разлика винаги ще има: истинската история, книгата или филмовата адаптация. Знам обаче, че ролята на Джони Деп, тук в Дони Браско е една от най-добрите му. Винаги съм го свързвал с Гилбърт Грейп или Едуард Ножиците. Но когато за първи път гледах Дони Браско... то не бяха цитати на реплики от диалозите на Пистоне и Левака, то не бяха погледи, маниери, походка. Голяма работа е - но не мисля, че ви казвам нещо ново.

А рамо до рамо с актьор от класата на Пачино, се получава един доста добър филм. За шедьовър, не мога да кажа. По скоро е интересен и привлекателен заради достоверността, която носи в себе си. Плюс малко актьорска игра, добавяйки още няколко познати лица като Майкъл Мадсън, Бруно Кърби, Джеймс Русо, Пол Джамати и Ан Хечи, се получава едно завършено творение, напълно различно от режисьорските лордове на мафиотски филми в Холивуд, което се нарежда достойно сред останалите в жанра. Носи специфичния стил на своя създател - Нюъл, както и на играещите в него - Деп и Пачино.
Ако не се лъжа, Джоузеф Пистоне е още жив. Вече със сигурност не е под прикритие, не се занимава с мафията, а е заровен надълбоко. Не в буквалния смисъл, слава богу. Популярната програма за защита на свидетелите. Само дето, не се знае какво крие в сърцето си този човек... По погледа на Джони Деп в една от последните сцени на филма, съзерцавайки медала, който току що е получил за невероятно добрата свършена работа, разбираме че е направил сериозна грешка. И как да не се влюбиш в такъв гениален образ като Левака. Сериозна връзка, която намира проява в разнородните интереси. На върха на всичко е обезценяването на човешкия живот. Обаче намесят ли се чувствата и това да се чувстваш грешен, когато всъщност вършиш правилните неща... е нещо по-трудно дори и от 6 годишен период под прикритие сред най-коравата мафиотска организация. "Forget about it... just forget about it!"

»©« When Harry Met Sally...

Запознат съм с голяма част от филмите на Роб Райнър. Даже още преди да се интересувам от такива неща като режисьор, сценарист и т.н. съм гледал Доблестни мъже, Хлапето, Мизъри и Stand By Me. Някои от тях ми харесваха, разбирах ги, за други съм бил прекалено малък, за да разбера защо Джак Никълсън е толкова ядосан на Том Круз и Деми Мур. Но с годините, нещата се променят. Защото да гледаш Доблестни мъже, когато си на 7 и да ги гледаш отново като си на 17, има огромна разлика. Но в последствие вече свързвах Роб Райнър с редица филми, все хубави. И жанра всеки път е различен. Смисъл... редува ги. Прави драми, комедии, семейни драми/комедии, романтики. И като цяло стилът е неповторим. Винаги в диалога е пръсната енергията на свободното слово и мисъл, когато човек говори това, което мисли, когато го иска, на което и да е място.
И тъй като доста време отлагах да се срещна с Били Кристъл и Мег Райън в прочутият Когато Хари срещна Сали..., че вече ми писна от размотаване. Един ден просто се сетих за великата сцена със симулирането на оргазъм (от страна на Мег) в едно кафене, където двамката хапваха и водеха поредния жизнено разобличаващ разговор по отношение връзката мъж-жена. И след като се сетих за нея, нямаше как да не изгледам филмчето.
Както ги класифицирахме преди, това е точно филм от типа "бонбон". Сладък, интересен и бързо се усвоява от консуматора. А като си жаден за нещо класно, нещо правено отдавна, когато все още правеха смислени романтики, опираш до филми като този.

Какво очаквах и какво получих? Основно се бях подготвил за един голям диалог между героите на въпросната тема: мъжа и жената - приятели или не, възможни отношения при тях и какво е мнението за всяка една от страните по тези въпроси плюс възникващите в последствие. Разбира се, по-разстлано, с повече изразни средства, понякога с луди теории или обективни примери от живота я на режисьора, я на сценаристката - така че да стане по-интересно от рилейшъншип лекция.
Това е и което получих с няколко изключения. Най-силно въздействащото от тях беше образа на Хари, Били Кристъл. Не знам защо, но винаги го свързвах с по-пасивен тип характери, а тук той вършееше. Особено в младите си години. Беше представен като незаменим всезнайко на каквато и да е тема. Беше доста прям и ужасно много го оприличавах със себе си. Действията му от началните сцени са феноменални като забавление и като смисъл на думите. Зрителя е добре сам да прецени колко от тях ще приеме като даденост, дали ще ги доразвива или просто ще подкрепи Сали в намразването на Хари.
Но срещата на двамата свършва, след 18 часа заедно. 5 години по-късно те отново се срещат... и след това пак. Докато накрая, не започне увлечението е безвъзвратното отдаване на връзката приятелство между мъж и жена, без да има между тях сексуално привличане, което да е потенциалния проблем за разтуряне на иначе толкова добрите им отношения.

Звучащо много добре, интелигентен хумор и разбирания, положителни и забавни второстепенни герои (знаете в такива романтики ни трябват най-добри приятел и приятелка на главните герои) в лицата на Мари (Кари Фишър) и Джес (Бруно Кърби). Привлекателен филм с няколко гледни точки. Всъщност, важните такива са точно две. Една мъжка и една женска. Като не е задължително да ги приемате като обобщаващи. Въпреки крайните заключения, до които героите се опитват да стигнат било то с караници, вицове или просто споделени мисли, няма такова нещо като затвърждаващо се категоризиране на половете. Диалог. Сдържан, приятен за проследяване и изпълнен със смислова мощ. Мда, може и да си намерите тема за разговор с любимия, или просто такава с някой/някоя непозната. Основния дух, който филмът носи още с началните си минути е... преходността на човешките взаимоотношения. Всъщност във всеки един свой филм, на преден или заден план, Роб Райнър нищи тази тема. Комедия, драма, трилър - действието го правят хората. Техните контакти един с друг, първичните и пост реакциите, го правят хубав. Винаги е хубаво да имаш филм, който да те провокира. Жалко че напоследък подобни ленти излизат все по рядко.