»©« City of Angels

Ангели - крилатите създания, в които вярваме. Обитаващите небесата, пространството в което мечтаем да се озовем след смъртта си. Дали има ангели бдящи над нас? Има ли такива, които се грижат за нас или просто наблюдатели? Вярвате ли, че за всеки един от нас има по един ангел, готов да съпроводи душата ни до онези привлекателни и мистични поля?
Добре дошли на Град на ангели (City of Angels). Ел Ей - където животът е толкова забързан, че обикновения ежедневец не би забелязал стоящия до него ангел, дори и да пърха с крила. Лос Анджелис - това е мястото, което през 1998 година Брад Силбърлинг избира за свой град на ангели. Една пленяваща и ужасно романтична история за един ангел затворен в човешко тяло и такъв, който копнее за усещането да бъде един от нас. Мег Райън и Никълъс Кейдж. Двама от най-драматичните актьори в Холивуд последните години. Имат способността да те разплачат само с един поглед. Или безпомощно отворени устни, една сълза от дълбоките им бистри очи.

Отдавна гледах Град на ангели за първи път, но си спомням че остави сериозна следа в съзнанието ми. Изключително нежен и мил филм. Не просто тъжен, заради съдбите на героите, а и радостен, фурор пред успеха на волята. Една борба за изкушението. Желанието на един ангел да чувства. Желанието на една изгубена душа да полети в търсене и усещане на истината. Тези две граници се срещат в една операционна зала. Погледите им се пресичат и това дава началото на Град на ангели.
Филмът върви леко, но е изпълнен с емоция. Очите ви се навлажняват при всеки споделен миг между героите, както и онези сцени, при които всичко е толкова трогателно, че единствения начин да поемете тази чувственост е да отделите няколко сълзи. А когато няма диалог, когато няма размисли в тъмното или на плажа, в очакване на изгрева, имаме погледи. Близък план, очите на Кейдж или Райън.

Но това, което най-много ме изпълва, всеки път, е саундтракът. Тук може да видите що за изпълнители са събрани и с кои песни от репертоарите им. Особена музика, не за всяко настроение. А в допълнение имаме и оригиналната композиция на Гейбриъл Яред, чиито теми City of Angels, The Unfeeling Kiss, An Angel Falls или Spreading Wings всеки път ме връщат към филма и ми се ще още един път да преживея историята на Сет и Маги.
Няма същество на тази планета, която да издържи на емоцията струяща от Град на ангели. А обстановките, които са най-прекрасни за гледане на филма са следните (както сигурно се досещате): сам, пред екрана, в тъмното поглъщащ всяка сцена и хлипащ като малко момиченце или... сгушен в леглото с половинката си, в споделяне на всичко това, което ще видите - два пъти по-силно и по-приятно. Хубаво е че има филми като този, подсказват ни какво е да си жив. Разбуждат мисълта ни за това какво може да има около нас. И дали когато замислено вперим поглед в далечината, всъщност не пресичаме нечий друг. Ангели... красив мит, който все още е толкова силен, че сме склонни с вярата си да го оживим. Би било хубаво да съществуват, стига да не е прекалено егоистично от наша страна да ги лишим от чувства, само и само да бдят над самотните ни души. Град на ангели...

»©« When Harry Met Sally...

Запознат съм с голяма част от филмите на Роб Райнър. Даже още преди да се интересувам от такива неща като режисьор, сценарист и т.н. съм гледал Доблестни мъже, Хлапето, Мизъри и Stand By Me. Някои от тях ми харесваха, разбирах ги, за други съм бил прекалено малък, за да разбера защо Джак Никълсън е толкова ядосан на Том Круз и Деми Мур. Но с годините, нещата се променят. Защото да гледаш Доблестни мъже, когато си на 7 и да ги гледаш отново като си на 17, има огромна разлика. Но в последствие вече свързвах Роб Райнър с редица филми, все хубави. И жанра всеки път е различен. Смисъл... редува ги. Прави драми, комедии, семейни драми/комедии, романтики. И като цяло стилът е неповторим. Винаги в диалога е пръсната енергията на свободното слово и мисъл, когато човек говори това, което мисли, когато го иска, на което и да е място.
И тъй като доста време отлагах да се срещна с Били Кристъл и Мег Райън в прочутият Когато Хари срещна Сали..., че вече ми писна от размотаване. Един ден просто се сетих за великата сцена със симулирането на оргазъм (от страна на Мег) в едно кафене, където двамката хапваха и водеха поредния жизнено разобличаващ разговор по отношение връзката мъж-жена. И след като се сетих за нея, нямаше как да не изгледам филмчето.
Както ги класифицирахме преди, това е точно филм от типа "бонбон". Сладък, интересен и бързо се усвоява от консуматора. А като си жаден за нещо класно, нещо правено отдавна, когато все още правеха смислени романтики, опираш до филми като този.

Какво очаквах и какво получих? Основно се бях подготвил за един голям диалог между героите на въпросната тема: мъжа и жената - приятели или не, възможни отношения при тях и какво е мнението за всяка една от страните по тези въпроси плюс възникващите в последствие. Разбира се, по-разстлано, с повече изразни средства, понякога с луди теории или обективни примери от живота я на режисьора, я на сценаристката - така че да стане по-интересно от рилейшъншип лекция.
Това е и което получих с няколко изключения. Най-силно въздействащото от тях беше образа на Хари, Били Кристъл. Не знам защо, но винаги го свързвах с по-пасивен тип характери, а тук той вършееше. Особено в младите си години. Беше представен като незаменим всезнайко на каквато и да е тема. Беше доста прям и ужасно много го оприличавах със себе си. Действията му от началните сцени са феноменални като забавление и като смисъл на думите. Зрителя е добре сам да прецени колко от тях ще приеме като даденост, дали ще ги доразвива или просто ще подкрепи Сали в намразването на Хари.
Но срещата на двамата свършва, след 18 часа заедно. 5 години по-късно те отново се срещат... и след това пак. Докато накрая, не започне увлечението е безвъзвратното отдаване на връзката приятелство между мъж и жена, без да има между тях сексуално привличане, което да е потенциалния проблем за разтуряне на иначе толкова добрите им отношения.

Звучащо много добре, интелигентен хумор и разбирания, положителни и забавни второстепенни герои (знаете в такива романтики ни трябват най-добри приятел и приятелка на главните герои) в лицата на Мари (Кари Фишър) и Джес (Бруно Кърби). Привлекателен филм с няколко гледни точки. Всъщност, важните такива са точно две. Една мъжка и една женска. Като не е задължително да ги приемате като обобщаващи. Въпреки крайните заключения, до които героите се опитват да стигнат било то с караници, вицове или просто споделени мисли, няма такова нещо като затвърждаващо се категоризиране на половете. Диалог. Сдържан, приятен за проследяване и изпълнен със смислова мощ. Мда, може и да си намерите тема за разговор с любимия, или просто такава с някой/някоя непозната. Основния дух, който филмът носи още с началните си минути е... преходността на човешките взаимоотношения. Всъщност във всеки един свой филм, на преден или заден план, Роб Райнър нищи тази тема. Комедия, драма, трилър - действието го правят хората. Техните контакти един с друг, първичните и пост реакциите, го правят хубав. Винаги е хубаво да имаш филм, който да те провокира. Жалко че напоследък подобни ленти излизат все по рядко.