»©« City of Angels

Ангели - крилатите създания, в които вярваме. Обитаващите небесата, пространството в което мечтаем да се озовем след смъртта си. Дали има ангели бдящи над нас? Има ли такива, които се грижат за нас или просто наблюдатели? Вярвате ли, че за всеки един от нас има по един ангел, готов да съпроводи душата ни до онези привлекателни и мистични поля?
Добре дошли на Град на ангели (City of Angels). Ел Ей - където животът е толкова забързан, че обикновения ежедневец не би забелязал стоящия до него ангел, дори и да пърха с крила. Лос Анджелис - това е мястото, което през 1998 година Брад Силбърлинг избира за свой град на ангели. Една пленяваща и ужасно романтична история за един ангел затворен в човешко тяло и такъв, който копнее за усещането да бъде един от нас. Мег Райън и Никълъс Кейдж. Двама от най-драматичните актьори в Холивуд последните години. Имат способността да те разплачат само с един поглед. Или безпомощно отворени устни, една сълза от дълбоките им бистри очи.

Отдавна гледах Град на ангели за първи път, но си спомням че остави сериозна следа в съзнанието ми. Изключително нежен и мил филм. Не просто тъжен, заради съдбите на героите, а и радостен, фурор пред успеха на волята. Една борба за изкушението. Желанието на един ангел да чувства. Желанието на една изгубена душа да полети в търсене и усещане на истината. Тези две граници се срещат в една операционна зала. Погледите им се пресичат и това дава началото на Град на ангели.
Филмът върви леко, но е изпълнен с емоция. Очите ви се навлажняват при всеки споделен миг между героите, както и онези сцени, при които всичко е толкова трогателно, че единствения начин да поемете тази чувственост е да отделите няколко сълзи. А когато няма диалог, когато няма размисли в тъмното или на плажа, в очакване на изгрева, имаме погледи. Близък план, очите на Кейдж или Райън.

Но това, което най-много ме изпълва, всеки път, е саундтракът. Тук може да видите що за изпълнители са събрани и с кои песни от репертоарите им. Особена музика, не за всяко настроение. А в допълнение имаме и оригиналната композиция на Гейбриъл Яред, чиито теми City of Angels, The Unfeeling Kiss, An Angel Falls или Spreading Wings всеки път ме връщат към филма и ми се ще още един път да преживея историята на Сет и Маги.
Няма същество на тази планета, която да издържи на емоцията струяща от Град на ангели. А обстановките, които са най-прекрасни за гледане на филма са следните (както сигурно се досещате): сам, пред екрана, в тъмното поглъщащ всяка сцена и хлипащ като малко момиченце или... сгушен в леглото с половинката си, в споделяне на всичко това, което ще видите - два пъти по-силно и по-приятно. Хубаво е че има филми като този, подсказват ни какво е да си жив. Разбуждат мисълта ни за това какво може да има около нас. И дали когато замислено вперим поглед в далечината, всъщност не пресичаме нечий друг. Ангели... красив мит, който все още е толкова силен, че сме склонни с вярата си да го оживим. Би било хубаво да съществуват, стига да не е прекалено егоистично от наша страна да ги лишим от чувства, само и само да бдят над самотните ни души. Град на ангели...

»©« Angel-A

Анжела! Анжелà! ... Анжел-А!
Красиво име. Най-чувственото име, което може да дадеш на една жена, с което поставяш криле на раменете й, и я превръщаш в божествен ангел. Анжел-А (Angel-A) на Люк Бесон. Френското кино винаги е било необикновено. "В Холивуд винаги филмират прости сюжети с много пари. А ние реализираме сложни идеи... с малко пари", спомням си тази фраза, от една (вече остаряваща) френска комедия - Една за всички. Но още преди нея, имах особено отношение към френските кино творби. Никога не е било еднообразно и никога не съм оставал доволен. Защо ли!? Може би съзнанието ми не е успявало да обхване цялата идея заложена в един такъв комплексен филм. И когато нещо ти е останало като в мъгла, пълен си с въпроси и ти се иска режисьора да е до теб, за да ти отговори, загубваш ума и дума, а умът ти преплита сложни мисли, които не те водят на никъде. Поздравления - току що гледахте френски филм. Така реагира мозъкът ти, такъв импулс се изпраща към всяка една чувствена точка на тялото ти. Усещаш че си имал емоционално преживяване, споделяне на чувства, опитани да бъдат описани, обяснени с прости думи и картинки, уви остават дълбоко в теб, без да можеш да ги дефинираш. Евентуално с твои собствени изразни средства и виждане на нещата, един ден си способен да предадеш наследството на истински важните въпроси.
Джамел Дебуз и Рие Расмусен са главните герои в Анжел-А. За първи път срещнах този дребничък, еднорък и невероятно талантлив френски актьор, когато гледах Астерикс и Обеликс: Мисия Клеопатра. Първо си мислех, че това е част от сюжета, за да ни е... не знам, забавно или иронично, траги-комично. Но когато гледах документални кадри по заснемането на въпросния филм, останах с отворена уста и преклонение пред характера на този човек. Рие Расмусен - за съжаление непозната. Не съм я гледал никъде другаде, но пък това не пречи сега да е първия път, в който ще си изградя мнение. И напълно на място. В ролята на Анжел-А, тази северно европейска красавица, със страшно дълги крака, и почти на моята височина (имаме си 10 см разлика, така че и на токчета да се качи, пак аз ще съм нейният ангел) прави наистина добра и прочувствена роля. По скоро с характер и желание да изгърби младежа, вървящ все по-надолу и надолу в своя... мизерен живот.

Андре започва историята с кратък разказ за себе си. Една лъжа, която се разбива на пух и прах секунда след като камерата се раздвижва. Юмрук в лицето му и истината е наяве. Неудачник. Сполетян от серия несгоди, превърнал се в длъжник на половин Париж (и то по-лошата половина). Преследван от кой ли не, търсещ да си прибере дълговете, или да задоволи яростта си с поредица от строшени кости и смазани амбиции. Надолу и надолу. В тази посока, запътен към моста над река Сена, Андре среща нея. Анжел-А, на същото място, същия мост, обляна в сълзи, готова да скочи. Не сме глупави да осъзнаем още тогава какво ще се случи, и коя е тази русокоса мадама, която така внезапно се появи в живота на този загубеняк. Внушаващо беше, как я измъкна от водата - инстинкт, еднорък да плува, че даже и спаси една по-едра от него жена. Запознаха се, и станаха приятели. Андре... Анжел-А. Истината беше прикрита в началото, тя не можеше да му се разкрие, но пък впоследствие нещата се промениха. Тогава здравият разсъдък и обърканато съзнание, притискано от бурния и мизерен всекидневен срив, биват пленени от емоцията - да познаваш ангел. Да имаш ангел на раменете си. Не малко пъти показаха ситуацията. Андре, гледащ към огледалото (право в камерата), пропадайки в черноокия му поглед, зрителя не откъсва периферното си зрение от "крилете" на ангела, обгърнали го. Инспирираща сцена, не само насълзява очите ти, ами мислиш за какви ли не неща. Та дори, поглеждаш през рамо, в очакване на изненада и разочарование, ако се окаже че нямаш ангел-хранител зад себе си.
История като тази, много ми напомни на Град на ангели (Мег Райън и Никълъс Кейдж), но там... там нещата бяха наистина различни. Повече се обръщаше внимание на ангела и неговите чувства, желанието да... почувства.
Но в основата си, Анжел-А е нещо различно. Вярата в себе си. Себеотдаването. Не съм срещал досега своя ангел. Нито мой приятел или познат ми е разказвал за своя. Което от друга страна ни кара все повече и повече сами да си намираме такъв заместител. Но какво става, когато го откриете, а той е обикновен човек. И когато се отдадете изцяло на него и той на вас. А когато спрете да имате нужда от него?! Без да го питате спирате, което го превръща в ненужен. Нима той вече не е там и няма чувства?! Това беше и причината да гледам филма. Жертвата за облекчението на приближения ти. Можем ли да бъдем ангел, за някой друг. Може ли да бъдем душевната му половинка, грижеща се за него, непрестанно бдяща, дори без да се вижда присъствието. А способни ли сме да получим любовта на ответника и той да не се пусне от нас, когато се опитаме да отлетим... там където ни е мястото. Не зная. Дълбока саможертва, вяра в себе си, вяра в своята Анжел-А.
Черно-бялата интерпретация беше прекрасна (с това ще завърша). Един такъв необикновен подход, по една или друга причина, приканила авторът да я използва, прави впечатление. И на малката и на широката публика. Уникално добри бяха и майсторските далечни кадри. Не малко пъти като две малки човечета, гонещи се един друг, прекосяват моста. Черно-бяла река, заемаща 60% от екрана. Мостът играещ ролята на таван, небето прокрадващо се по-между им, малка светеща точка (луната или слънцето) и двете фигурки на още по-отдалечен мост. Иска си своето зрителя, и го получава. Дълбока история, разказана по-обикновен начин, силно докосваща се до душите ни. Не забравяйте да ги гледате в очите. Прозорецът към душата. Почувствайте болката, романса, любовта и нежността на Анжел-А, потъвайки в погледите и на двамата... Андре... и неговият ангел...