»©« In Bruges

Странен филм. Наистина странен филм. Чувствам се странно даже като го казвам. Чувствах се странно и като се появиха финалните надписи и ми се наложи да си полегна. Натъжих се. Доспа ми се. Отделих 4 часа (добре де 3 часа и 45 минути) за сън, ей така, по ни едно време, за да ми се прочистят мислите. Не знам защо ми подейства така филмчето. Дали заради красивите гледки от Брюж (това е в Белгия, ако не знаете, хаха), или заради сълзите на Колин Фарел в едни от най-трогателните сцени на тази странна история. А може би двете заедно?
Сценарист и режисьор на филма В Брюж (In Bruges) е Мартин МакДонау. Не ми е познато името, затова от любопитство разрових тук там. Интересно - човека е носител на Оскар, за режисурата на своята късометражна комедия Six Shooter. Не съм я гледал, но и там участва един от моите островни любимци - Брендан Глийсън (откъде може да ви е познат ли - Хамиш, от Смело сърце).
Филмът просто започна. Рей и Кен пристигат в Брюж, Белгия. Единият постоянно мрънкащ (Рей, героят на Колин Фарел), а другият доста оптимистично настроен и с желание да успокои спътника си. Двамата са професионални наемни убийци. Единият тъкмо навлиза в занаята, другият дотолкова вещ и претръпнал, че има единственото желание да разглежда забележителностите на средновековния град, отколкото да се притеснява, че полицията може да ги търси. Но нещо в ирландския характер на Рей ни тревожи. Има нещо в миналото му, което мъчи толкова яко героя, че последния се е превърнал в една топка от нерви. Държащ се като малко дете, постоянно тъжен и много напряко контактуващ с хората.

Подтиснах се. Скоро не бях гледал Колин Фарел в нещо различно от екшън роля. Там няма и какво да му се гледа. Обаче опита ли се да пресъздаде някакъв по-дълбок образ, уви, удава му се. Мда, и да не ви се вярва, той не е просто лице, което навремето се скъсваха да определят като новият секс символ, той не е просто поредния дошъл от Острова и станал холивудска звезда, той е талантлив актьор. А през тези дълбоки черни очи, като напъплят сълзи, има нещо нередно. Оттам и филмът ми стана странен. Подтисничеството струеше от героя и това ми подейства.
Самото действие вървеше бавно. Не бързаше за никъде. Нито ни юркаха с бързо и динамично движение на камерата, нито с прескачане на времевия период. Ако от Рей бликаше неспокойствие и понякога се получаваше тягостно усещане на екрана, то от героя на Кен можеше само да ни стане приятно и да забравим какво гледаме. Дали е научно популярен филм, от който можем да научим повече за Брюж или някакво самопризнание с цел изгнание, за двама съвестни наемни убийци.
Въпреки това от време на време, когато режисьора беше решил да ни изпъне лицето в някаква ужасяваща гримаса, имаше шуртяща кръв или пръскащи главата куршуми свистящи от екрана. Което пак ме навежда на мисълта, че филмът ми беше странен. Дори не мога да определя към какво ме насочи да мисля. Насочи ме към леглото, това е едното. Но ми подейства тъжно, както споделих в началото.

Цялата тая драма с криминални елементи имаше и комична страна. Ирония по скоро или неприличен опит за шеги с човешката апатия и нещастие. Но когато Ралф Файнс най-сетне се появи, за мен беше успокоение, че той няма да си остане просто глас в тази лента. За съжаление нямаше кой знае колко възможност да блести. В Брюж нещата бяха фокусирани върху Рей и неговите проблеми. Цялата тая история с изкуплението и преоценяването на живота на главния герой беше красива, погледната от даден ъгъл. А и породи чувства в мен. Те обикновените и ниско разрядни филми не си играят с чувствата ми. Или пък аз много се вживявам. Това е без значение, тъй като препоръчвам филма. На някои може все така да не се хареса, я играта на Фарел, я цялостния замисъл на филма. Но за други - може да се окаже попадение в десетката и намиране на нов любим и стойностен филм.

»©« Minority Report

Какво ще направите ако в един миг през прозорецът на спалнята ви нахълтат група полицаи, през вратата с трясък пристигнат още няколко, сграбчват ви "нежно", лаш на земята (ако сте късметлия може да паднете на меко върху спалната гарнитура), закопчават ви белезниците и вместо да ви кажат, че трябва да мълчите и че ви трябва адвокат... направо ви упоменават, че сте арестуван за бъдещото убийство/грабеж/изнасилване на Еди Кой си. Побъркващо нали? Преди още да сте се усетили какво защо, Том Круз ви отвежда на едно място, където ще бъдете заключен за неопределено време и ще ви промият мозъка до такава степен, че нито сегашно, нито бъдещо престъпление ще направите.
А как се е стигнало до тази ситуация ли? Ааах... Стивън Спилбърг, лейдис и джентълменс, бойз ен' гърлз, хауааааа, ииихааа. Внимателно с възклицанията, направиха ми забележка, че много натрапвам, спри се малко де. А, да! И лирическите отклонения, нека приемем последните две изречения като завършек на конструктивната критика и извънредни директиви по написването им.
Идеята на Спилбърг, в новият му (за 2002 година) филм е следната: да представи решение на проблема с престъпността. Задоволното и качествено изпълнение на полицейските задължения, хора в безопастност, спиране на криминалните прояви. Но това за съвсем кратко време. Мигове след като видим първото бъдещо арестуване, режисьора ни хвърля към мозъкът на цялото това предричане. Да, как ченгетата знаят кой какво и как ще сгафи, че да го спрат преди да го е сторил. Медиуми. Поне така ги представиха. Две момчета близнаци и тяхната сестра. Тримата безскрупулно ползвани от правителството, държани в едно... корито, целите окичени с кабели, екип учени контролират емоциите и виденията им. Благодарение на тези данни, успяват да разберат точната дата, самото престъпление и извършителя. Докато тримата медиуми се бъхтят и анализаторите чакат в контролния пункт, оперативния Джон Андертън (Том Круз) обикаля нервно потенциално опасния район. Казват му кога и кой, и в рамките на 15 секунди трябва да извърши ареста. Кофти си е, не му е лесно, на онези тримата в сапунената вода също, нито на онзи нещастник, където дори не е подозирал, че само заради покварните му мисли ще се лиши завинаги от здравият си разум и свободата.

Така започва филма. И разбира се всичко изглежда прекрасно. И за нас, като сляпо вярващи в бъдещите технологии и възможности, та кам един ден да няма престъпност. Обаче забравяме че без мрак няма светлина, без лошо няма добро. Е просто е, и ви е банално, но го забравяте. Напук на безстрашните, в другия край на познатият ви хоризонт вероятно младо момиче си изгризва брутално ноктите от страх и паника. Не можем да го променим, а дали можем да го забавим, знам ли. Но нека не навлизам надълбоко в разисквания за съдбата, дали я има и в какви форми се проявява.
Добър сценарий за нас, който съвсем скоро се превръща в кошмар за главния ни герой. При следващото виртуално "плаване" из информацията от медиумите, идва нова топка с печелившо име на нея. Джон Андертън. Когато сам видиш, че скоро ще си престъпник, най-малкото топките ще ти се приберат леко навътре. После ще почнеш да се потиш, а когато агент от вътрешния отдел - героя Колин Фарел (който ми стана супер симпатичен след този филм, а след това и с Телефонна клопка, а до преди това заради глупавите медии, ми беше писнало да му слушам името... и незаслужено, не можех да го понасям) работата сериозно се напича и трябва да бягаш. Като се има предвид, че един човек трябва да се оправи с маса други опитни като него, веднага се сещаме за Избрания и хвала на сценариста, по какъв ли начин ще го измъкне от теоритически невъзможните клопки, в които ще попадне.
Колкото и негативно да си говорим, накрая историята доста се заплита около издънка в могъщата система за предотвратяване на престъпленията. И точно това е сламката, която Андертън ще стисне силно, до такава степен, че да изкорени причинителя на всички злини (образно казано). Макс фон Сюдоф, за пореден път ще е в ролята на демоничния. Няма да му видим дяволските зъби, като в Нужни неща, но пък въпреки доброто си начало, накрая ще обърне листото и ще засипе огън и жупел срещу най-добрия си агент.
Прекрасен завършек за главните, тичащи през голяма част от филма герои, на фона на невероятен залез над езерото. А идеята, която така обикнахме с началото на филма, ни се струва пълна с толкова проблеми, че ни иде да забравим завинаги решението: perfection. Все пак би било да има някаква такава... система, или начин да спрем престъпността. Какви ги говоря? Не можем... Земята ще загуби баланса си, а това би довело до много по-големи катаклизми.
Специален доклад (Minority Report) е вашият филм, за всички обичащи съдбата, вярващи в нея и трепетно следващи я или просто за тези, които искат добро забавление, в стила на непоправимия Стивън Спилбърг.