»©« Untraceable

За подобен род филми се изисква особена музика за мисловен бекграунд. Ай стига чуждици, ха, ма-хааа... Обаче няма да спра, както не ме спряха и в първите 15 минути на Untraceable (Непроследим - звучи добре, ще се придържам към това българско заглавие). Преди време я гледах рекламата, че и на киното ми промиха мозъка няколко пъти - ама нещо не ме грабваше. Аз навремето си падах по Даян Лейн, га бе още млада :) Обаче с този Били Бърк до нея, и неговата неприветливо-вечно-намусена физиономия, филма леко ми се губеше в мъглата на непознатото-недей-го-гледа. Само дето от Германия ми подшушнаха, че филмът не просто си заслужава, ами бил страшно готин. С една дума: "Awesome!" - поклон пред подрастващите тийнейджъри и една от техните любими думи.
Така ужасяващия звук от The Prodigy - Breathe продължава да се влива във вените ми и да ме опиянява до онази степен на откачане. Когато и в действията на бруталните престъпници виждам логиката и един вид заслуженото възмездие, което се получава в следствие на делата им. Мда, трудно е така, просто с думи, при положение че и идея си нямате за какво се разказва в Непроследим.

Даян Лейн е в ролята на самотна майка (живееща с дъщеричката си и нейната собствена майка), която вечер цикли на компа в усукан офис на ФБР, залавяща кибер престъпници. Масов проблем в наши дни, може да се каже че темата засегната във филма е не просто реална, от ежедневието ни, но и кой знае какви откачалки се крият зад компютрите (и продължават да се множат). Една вечер пред нея се поп-ва IE7 (на бекграунд невероятната Vista... ужас) и един крийпи сайт - Kill With Me [точка] ком. На първо време героинята ни хваща една котка, която е предавана на живо... постепенно умираща. Много състрадателно нали. Аз обичам котки, това беше повече от драматично. След като сълзите спряха и действието ни пренесе няколко дни напред - нещата загрубяха. Този път вместо коте, имаше жив човек, вързан, кървящ и бавно убиван от зрителите си.
Престъпника хвана ФБР за топките и стискаше ли, стискаше. Отвсякъде кръв, безкомпромисен терорист и все още без лице и име - нито IP, DNS или обикновен адрес. Сега, когато тези които се предполага че разполагат с всичката информация останат на сухо, без такава, леко изпадат в паника. Но оттам ще ни дойде и натръпналата динамика във филма. Онзи специфичен звук от подобен род трилъри, липсата на топлите цветове (още един филм в синьо-сивата гама) и много дъжд и тъмни сцени, приветстват зрителя към нещо добро. Добро, в смисъла на хубаво за гледане. От това, което ще видите няма нищо хубаво за реални събития. Коварния план на един хахо обаче си има логика (споменах вече). Разплитайки историята, мотивите му излизат на яве, и да ви кажа честно... напълно го разбирах тоя тип. Че не е за съжаление - НЕ Е! Уви обаче и той има право, особено когато каза на поредната си жертва: "Гледат те, и желаят смъртта ти... А дори не те познават!" - беше толкова прав, с такава обективна преценка над цялото това лудо, зараждащо се и продължаващо да расте, интернет общество, че тръпките не те побиват, а направо се забиват до сърцето ти.

Радвам се че въпреки първоначалните си помисли по адрес на филма, превъзмогнах гордостта си и гледах Непроследим. Оказа се сравнително добро от гледна точка на страх, но като трилър и развръзка - повече от задоволително. Които две неща, в такова съотношение са напълно достатъчна причина, че да ви го препоръчам. Просто предавам нататък, както и мене ме светнаха по въпроса за Даян Лейн - Разкатаващата кибер престъпниците. А кой ми беше любимият момент ли - определено разкриването на историята около мотивите на психаря. Беше емоционално, съчувстващо и много, много логично. Филмът не е предсказуем, но пък ще ти остави няколко теми за размисъл, на база интернет, непрекъснато разрастващата се световна мрежа, и всички онези особняци, криещи се зад своето IP, някъде там, в някой часови интервал...

»©« Jumper

Рано тази сутрин, в 4 часа българско време е започнала церемонията по връчването на 80-те годишни награди Оскар. Както споделих онзи ден успях да изгледам всички стойностни претенденти (което прави 85% от всички филми споменати в номинациите) и спах като къпан, тайно надяващ се сутринта да науча кой кого и да остана приятно изненадан. Резултатите бяха следните: най-добър филм се оказа Няма място за стари кучета, най-добър актьор Даниъл Дей-Луис, най-добра актриса Марион Котияр. Останалите може сами да си ги проследите... а, да не забравя - най-добра анимация, разбира се, Рататуй.
И така, с облекчение, че нещата се развиха подобаващо (е разбира се тук там очаквах други победители, но какво да се прави) и за първи път в моята история на киноманиак бях толкова запознат с това, което се случва, реших тази вечер да няма невъзможни места. Исках нещо релаксиращо, неангажиращо, кратко, комерсиално, без много социологичен напън и драми. Избрах произведението на Дъг Лиман, наречено Телепорт (Jumper). Отново екранизация на популярен Марвъл комикс, много напомнящ ни други от героите на въпросната компания за супер герои, но същевременно поднасяща ни нещо ново (като супер сили). Въпросните jumpers (скачачи) имат способността да се телепортират от място на място, познато им (било то от преживяване, или просто снимка - стига да имат достатъчно концентрация). Скачат си хората, тук там, я в Лондон, я закуска на върха на главата на Сфинкса - много куул. Разбира се както ни е научил добрия стар Питър Паркър - с голямата сила идват големите отговорности. Банално, но факт за всички ненормални хора, имащи някакво нестандартно умение спрямо останалите.
Дейвид (Хейдън Кристенсен) започва историята си малко в детство. Бил е проблемно дете, майка му (Даян Лейн) ги напуснала когато той е бил само на 5 годинки, трудно детство с не особено загрижен баща (Майкъл Рукър), един от гиговете в училището, тайно влюбен в едно готино момиче. След поредната изцепка на главния побойник, Дейвид попада върху тънък лед и секунди след това се озовава във водата. В момент на паника, ужас у останалите (и особено в бълбукащия главен герой), последния се озовава с гръм и трясък, и много вода, насред градската библиотека. С малко повече вътрешно усещане и липса на главоблъсканици, Дейвид се осъзнава какъв е, че е необикновен (с прости думи) и постепенно се научава да контролира силата си. Изчезва от родния си град и решава да се отдаде на живот.

Постепенно годините си минават, а Дейвид се е научил да живее невероятно мързелив, тарикатски и достоен за благородна завист живот, на бохем лишен от граници и обезпечен от каквито и да било проблеми. Докато един ден не се връща в родното си градче, където търси Мили (Рейчъл Билсън), момичето от неговото детство, неговата първа и единствена любов. Тук започва и романтиката. Имаше цуни гуни, секс в Рим, сбъднати мечти, гледане в очите, много романтично. Всички двойки в кинозалата се натискаха на тия сцени, като че си нямат дом или друго място, където да го правят (няма да ги критикувам, разбирам ги напълно, и аз го правех преди, хахаха). Но да се върнем на отговорностите. Няма как да не се забележи това поведение. Винаги има и друг отбор. Който в случая е трудно да кажем дали е добрия или лошия. Тъй като нашия човек вършеше обири на ляво на дясно, за да се препитава, а онези другите се опитваха да го убият, за да спре да си играе на Господ. Много противоречия. На чело на въпросната организация бореща се със скачачите, членовете на която наричаха себе си паладини (от средновековната дума за доблестен тежко въоръжен рицар) стоеше Роланд (Самюъл Л. Джаксън). Беше много готин, с една бяла коса, нагримиран и определено знаеше как да сритва задниците на тези, които се мислеха за неуловими.
Гонене, динамика, ефекти, любов. Всичко беше умешено доста добре от режисьора, както и добре подкрепяно от музиката на Джон Пауъл (двамата често вървят заедно в екип).
Като цяло останаха доволен от филма. Нямаше кой знае какво забележително да се види, просто откъм ефекти... освен да срутят залата, друго не виждам какво ще ме учуди. Аман от компютърни ефекти. От друга страна пък актьорите доста са си поживели по време на снимките, къде ли не са ходили - по цял свят. Да не говорим за вътрешността на Колизеума. Екипът е получил разрешение да снима там, което си е направо чест. Ридли Скот за Гладиатор не е могъл да го постигне, а последния път когато някой обикновен е имал право да прави каквото си иска (образно казано) в Колизеума... е било преди повече от 50 години.
Също така филмчето не е особено дълго. 88 минути, които обаче ми се сториха като 2 часа и половина. Може би заради цялостната перспектива на изкривеното време и това едно секундно прескачане от място на място. Четвъртото измерение винаги е представлявало интерес на учените, на филмовите творци и на всеки нормален човек, в дъното на душата му. Мераци много, но действителността е същата. Добро филмче за релакс, потвърждавам, но да стъпим здраво на земята и да не се замечтаваме прекалено много. Все пак материята си е материя, няма такова нещо като телепорт. Можеш да ме опровергаеш?! Ще се радвам да съм сбъркал, хихихи. Наистина - няма невъзможни места.