»©« The Godfather: Part III

Всичко хубаво, рано или късно свършва. 16 години след излизането на Кръстникът: Част втора, Франсис Форд Копола, Ал Пачино, Даян Кийтън, Талиа Шайр за последно в Кръстникът: Част трета. Видимо по-възрастни, зрителите паметно помнещи класните филми от 70-те, затаяват дъх отново, за да проследят завършека на историята за семейство Корлеоне.
Какво очаквах? Често гледам IMDB, оценките, наградите, всичките му там описания и статистики. Взимам ги насериозно в малък процент от случаите, но този път като че повярвах на по-ниската оценка за тази част. Въпреки това всичките тези 7 номинации за Оскар не ми изглеждаха несериозно. А и говорим за един сериозен филм, който е продължен от хората, които го направиха класика. Същите тези, отговорни той да се превърна в най-обичания филм сред повечето любители на киното. Най-малкото заради това си заслужаваше отново за три часа, да се затворя вкъщи с умело приготвена храна, пиене на една страна (пушка на друга, хехе) и да изгледам Кръстникът: Част трета. Така и направих. И без това предната вечер едва не гушнах букета, с тия мои глупави изпълнения къпане и лягане отвит на студеното... no comment!
Първо беше тя: чудех се откъде ми е познат този голям нос (за момиче не е толкова чаровно), непрекъснато гледах сочните й устни и начинът по който ги присвиваше с всяка изречена от нея дума. Тогава, шизофреникът в мен се обърна на другата страна и каза: "София Копола, какво се чудиш". Точно така. Истинският кръстник - Франсис Форд Копола, принесе щерката си в жертва на киното. Увековечи образа на Мери Корлеоне (дъщерята на Майкъл) в последната част.
След това за секунда се появи той: гъста черна коса, лизната с някакъв вид гел или брилянтин, каквото са ползвали мафиотите в края на 70-те на миналия век. Ляво око леко притворено, устни готови да те прострелят с насмешка. Името му е Джо Мантеня. Преди години страшно много се радвах на този актьор. Беше ми любим още откакто разобличи Кристофър Рийв в Above Suspicion. След това се намърдаха и други заглавия в колекцията ми, едно от които - Проклятието, по Стивън Кинг. Джо Мантеня получава шанса да бъде Джоуи Заза - важна клечка в модернизиралия се Ню Йорк. Един от важните около Майкъл Корлеоне, и човек който ще се превърне в малко повече от това.

Но истински се зарадвах на него: бурният, копелето, дръзкият, сицилианецът - Винченцо, Винсънт или с две думи: Анди Гарсия ! Запознатите може би си спомнят как в част първа, Сони Корлеоне често чукаше една пълничка метреса. Винсънт Мансини е негов син от въпросната. Роден извън фамилията, след покушението на баща си, той не остава далеч от престъпните кръгове. В интерес на истината все по-близък с фамилията си и ползващ се с протекционните й блага. Ролята му тук обаче е много по-силна отколкото се очаква. А самото актьорско изпълнение радва на n-та степен. Внася огромно количество свежест, на фона на целия разгром за който ни подготвя тайничко режисьорът.
Въпреки това, тежката съдба не може да бъде избегната. Много неща ми напомняха първия филм, други вторият, духът на класиката беше запазен. Тази последна част от трилогията се държеше достойно през цялото време и типично за стилът на Кръстникът запази феноменалния завършек за последните 15 минути. Сещате се, когато музиката не спира, засилва напрежението, проследяват се абсолютно всички замесени и кулминацията с убийства, възмездия, решени съдби.
За разлика от първите две части, накрая на третата се разплаках. Може би заради цялата тази равносметка около Майкъл Корлеоне, знам ли. Може би защото филма наистина свършваше. И нещата никак не бяха весели. Или музиката?
Истината е, че всичко това заедно допринесе за финалното изживяване. Независимо дали съм се доверил на критиката на IMDB и тяхното не толкова компетентно мнение - отново бърках в предположение около непознат филм. Кръстникът: Част трета е прекрасен завършек за трилогията. Всичко онова, което започна преди 28 години, намери своя край в тази лента. Сицилия - завинаги в сърцето на всеки киноман. Фамилията Корлеоне - също. Ал Пачино и неугасващият му плам... завинаги!

»©« The Godfather: Part II

"Все пак, колкото и да съм впечатлен, трябва да призная че има и други ленти, които биха могли да достигнат съвършенството на Кръстникът. Но само защото са в различен жанр. Колкото и да се мъчи Скорсезе, няма да успее да създаде такава интерпретация на мафиотски роман"

Какво имах предвид под двата "жанра" мафиотски филми Копола/Скорсезе. Загатнах, в края на предното ревю за Кръстникът, че стиловете и начинът на представяне на двамата режисьори е доста различен. Похватите им не се доближават освен общата тема, която развиват. Пределно ясно и забележимо е, че Скорсезе си пада маниак. Обича да е брутален, да показва наглостта, силата, упоритостта и увереността на гангстерите. Те са мафиоти, но... някак си по-модерни такива. Чупят носове, ръце, разстрелват просто ей така, заради едната обида и запазване на собствената си чест и неопетняване на егото. Лишени са от спокойствието на разсъдъка и това да бъдеш влиятелен и разумен в такъв налудничав подземен свят. Копола обаче е избрал по човечната страна у тези гангстери. Мафия, но лежаща на старите традиции. Всичко въртящо се около бизнеса, старание в опазването на фамилията, семейството, бащата, майката, съпругата, децата... твоите братя и сестри. Което по никакъв начин не ни лишава от касапски моменти или нещо много брутално непридвидимо случващо се на екрана. Напротив, все така загадъчен и мистериозен в подготовката около убийствата. После нещата леко се разплитат до момента, в който затаяваш дъх и очакваш всеки момент някой да го отнесе. И нещата не са внезапни, не винаги, и въпреки това носят огромно количество енергия, която те държи нахъсан. Потъваш все повече във филма и допускаш октопода на тази сицилианска фамилия да се уплете около тялото ти.
Така че, нивото на Кръстникът: Част втора е все така високо. Достоен син на своят баща, от преди две години. Франсис Форд Копола отново обръща глава към Ал Пачино, Даян Кийтън, Робърт Дювал, както и Талиа Шайр и Джон Казейл. Тъй като аз гледах двете части с една малка пауза по между им (доста по-малка от две години, хехе) имах реалната възможност да правя сравнение в израстването (деградирането) на героите. Определено имаше такава. Ал Пачино звездееше повече от преди, промяната в характера му не беше скрит, твърдостта и убедеността в правотата му си личеше още в погледа на Майкъл Корлеоне. Начинът му на изразяване - превръщаше героя му в още по-силен на деня.
Около Даян Кийтън и нейната Кей Корлеоне нещата се развиха по-различно, там пък беше емоцията. Също промяна, не мога да кажа че повече ми се хареса отколкото в предишната част. За Робърт Дювал бях много чувствителен. Беше ми фаворит в част първа на мафиотската сага, а тук, сценарият го откъсна доста от фамилията. Не че беше липсващ в 70% от сцените, просто историята не се нуждаеше от него толкова много.
Сестричката и по-големият брат на Майкъл (Кони и Фредо) споделяха една друга съдба - изгнаниците на фамилията. Борба на чувства и правилни решения. Отстъпи и любов към семейството. Луда работа наистина, всички тези разлики и измяна в мислите на героите много ме жегна. Разликата във филмите е само две години, но периодът в историята е по-голям. Ако не се лъжа 8 или 10 години.

Какво направи Кръстникът: Част втора велик филм? Робърт Де Ниро ! Когато с встъпителните кадри, Копола ме прати отново в Сицилия, и то доста назад във времето, се подготвих за нещо интересно. Малкият Вито Андолини. Не ви звучи познато, защото Корлеоне е родния град на Кръстникът. Ще научите историята на Вито Корлеоне и как, той се превръща в ключова фигура за подземния свят на Ню Йорк.
Много хора класифицират Де Ниро и Пачино в Кръстникът: Част втора като най-доброто дуо във филмовата история. Самия филм наричат "Най-добрия за всички времена", и са прави... макар и да не заставам плътно зад последното твърдение. Т.е. не нареждам филма на първо място в класацията си. Това в никакъв случай обаче не умаловажава филма и неговото качество. Силата на Кръстникът е запазена в продължението и здраво държи заряда на първия филм. Когато той завърши, си мислех за Марлон Брандо, за Ал Пачино, за Робърт Дювал. Но когато вторият филм дойде към края си, музиката утихваше, а аз гледах Майкъл Корлеоне, стоящ на стъклената веранда, свел глава... всичко беше по-силно. Брилянтен филм, който ще дойде към края си с едно ревю по-късно. Остана ми единствено завършека на историята, тази отдалечена трета част от 1990 година, която за последно ще си позволи да погали съдбата на фамилията Корлеоне.

»©« The Godfather

"I'll make him an offer he can't refuse"

Ако трябва да съм пестелив в изказванията си, и да дам кратко описание на Кръстникът (The Godfather), вероятно бих звучал така: Красив филм, много истински, една незаменима класика!
Толкова много съм слушал за творението на Франсис Форд Копола, за блестящата роля на Марлон Брандо, за големите участия на Ал Пачино, Робърт Дювал, Джеймс Каан и Даян Кийтън, че в един момент се наситих от хвалби и се държах настрана от филма. Но когато наближих номер 200 в колекцията си с ревюта, исках да бъде някой стойностен филм (на 100 имах честта да "разнищя" мисълта на Кубрик и неговия Портокал с часовников механизъм).
Марио Пузо, писателят чието дело е тази страхотна хроника за Фамилията, през 1969 година издава своя роман за Мафията. Франсис Форд Копола е този, който я развива в трилогия (това в годините разбира се). 1972, 1974 и късната трета част от 1990 година.
Филмът донася невероятен успех и популярност за целия екип. Превръща Кръстникът в нарицателно. Завладява не просто кино феновете, а всеки един човек докоснал се до силата на лентата. Може би заради истинността или чистотата в играта на героите, филмът привлича и не те пуска до самия край.
Както споменах филмът е истински. Толкова детайли, така добре пипнати, че ти става драго да го гледаш. А и простичката игра на героите, има искреност, чистота. Някои се вживяват в ролята си разбира се. Всеизвестно е превъплъщението на Марлон Брандо - Дон Корлеоне, с това негово неповторимо изцеждане на думите през зъби. С целия този грим, присъствие и небрежен поглед е създаден класически герой в киното, в последствие много пъти опитан да бъде копиран и пародиран - на места успешно, но в повечето - пълен провал. Редом с него, трябва да звездеят и останалите въвлечени в историята, а именно наследникът - Майкъл Корлеоне (Ал Пачино).

Дълго време си мислех, че Кръстникът е филмът на Марлон Брандо. От части това е така - но трилогията, всъщност е филмът на Ал Пачино. Велик актьор, в разцвета на силите си. Много подходящ и с възможността да създаде героя с перспектива, да те държи с широко отворени очи във всяка една своя сцена. Не мога да преброя в колко от въпросните сцени от Кръстникът настръхвах, само докато гледах блуждаещите очи на Пачино. Пример, когато стоеше в малкия ресторант, със скрития пистолет и се готвеше да "екзекутира" Солоцо и капитан МакКлъски. Цялото действие, подкрепено с бумтенето на сърцето, шумът от минаващия влак - голямо напрежение.
Изобщо, филмът носи един огромен заряд. Извезан в традициите на 70-те години, когато са се правили само добри филми. Един след друг са се гонили, кой от кой е по-добър. Силни актьори, точно набиращи скорост в кариерите си, създават блестящи образи, които се помнят и до днес. Дават се за пример (това е най-малкото), учат се, преподават се, опитват се да достигнат нивото им.
Филмът е толкова стар, че ми трябваха 10-на минути, за да убедя себе си, че наблюдавам Джеймс Каан и Даян Кийтън. Приличаха си, но някак прекалено млади. Точно преди онази граница, след която съм сигурен, че това са те.
Определено силно ме впечатли Робърт Дювал. Играеше прекалено важна роля за Фамилията. И я изигра много добре. Заедно с Брандо и Пачино, Дювал допълва светата троица, превърнала Кръстникът в най-добрия филм за годината.

Много интелигентен и красив филм. Достоверен, нагоден, изпипан! Нямаше къде да го критикувам. Може би трябва да се гледа отново, когато няма толкова да обръщам внимание на добрите изпълнения или интересната режисура. Когато няма да ме впечатлява операторското око, или пък няма да става меланхолично от добрата музикална композиция. Тогава, може и да видя нещо, което да не ми хареса. Но се съмнявам да е повод да НЕ харесам филма или да намали обичта ми към него.
Все пак, колкото и да съм впечатлен, трябва да призная че има и други ленти, които биха могли да достигнат съвършенството на Кръстникът. Но само защото са в различен жанр. Колкото и да се мъчи Скорсезе, няма да успее да създаде такава интерпретация на мафиотски роман. Неговата специалност са кървавите и показни убийства, гангстерския хумор и дуото Де Ниро/Пеши.
Остава ми да разбера какво ще се случи, когато Ал Пачино и Робърт Де Ниро ще се появят заедно в Кръстникът: Част II. Все още помня последната им среща - ЖЕГА. Но това тук трябва да е различно. По думите на вече гледалите го: "Незаменим филм!"

»©« Something's Gotta Give

Невъзможно твой (Something's Gotta Give) - този филм го имах на DVD преди много време, говорим за официалния диск рилийз, имах го. Въпреки това обаче не го пусках никога. Някак си не ми беше достатъчно, че Джак Никълсън играе вътре и че режисьор е Нанси Майърс (повелителката на странните, но готини романтични комедии). Нея я познавах от филма Какво искат жените, където направи Мел Гибсън луд, но пък страшно забавен. Може би заради участието на Даян Кийтън или някакви отрицателни мнения, никога не плейнах Невъзможно твой. Мда, доколкото си спомням трейлъра беше бозав.
Да, но миналата година щеш нещеш по Нова ТВ го даваха. Загледах първите 10-на минути и ми се стори доста интересен. После на части с прескоци хванах още по 5 минутки от средата и малко преди края, което привлече още повече интереса ми. Неофициално си намислих да не мотая повече, а да взема да го гледам. Явно е готин филма, пък и вече имах по-топли чувства към играта на Даян Кийтън. Всъщност не ме разбирайте погрешно. Гледал съм много нейни филми, тя е добра актриса. Обаче от трейлъра, който гледах навремето нещо ме издразни и не исках да си губя времето с Невъзможно твой.

Колко съм радостен обаче, че въпреки всичко го гледах. По-добър от Какво искат жените. Много класна романтика, за двама души над средната възраст. Да си ги кажем пенсийки. Ами да, Джак Никълсън играе застаряващ бизнесмен, на 63 години, който обаче държи едни от най-големите музикални лейбъли - за рап при това. Даян Кийтън е драматург, пише разни пиески. И ако паметта ми не ме лъже, героинята и беше на около 55 години. Плюс минус 1-2, не си спомням наистина. Идеята ми е, че във филма двамата играят себе си, с достатъчно кино опит през годините, близки като възраст до персонажите си, с прекрасно поведение и актьорска игра. И най-дребните неща, които правят ви разсмиват, защото те знаят какво е чувствена комедия и тънък хумор, така че да достигне до всеки зрител. А под режисурата на Нанси Майърс, която е спец в областта - нещата се превръщат в класика и нещо повече от годишен кинохит.
Хари Сенборн (Джак) е старо куче. Развеждал се 3-4 пъти, в момента сингъл, обожаващ младите момичета и все още притежаващ чар, за да бъде харесван и от тях. Заедно с новата си приятелка Мерин (Аманда Пийт), двамката отиват във вилата й край океана, където да изкарат уикенда. Мислейки обаче, че са сами полуголи, в кухнята се натъкват на майката на Мерин - Ерика (Даян) и леля й Зои (Франсис МакДорманд). За малката палавница това не е проблем, въпреки че не са й останали много дрехи по тялото. Виж за стария Хари, който ровичкаше в хладилника се получи повече от сконфузно положение. Така се запознаха. После последваха няколко инфарктни ситуации, които преобразиха героя на бохема и напълно преобърнаха чувствата на писателката.

Като капак на цялата любовна история и струящата от екрана романтика се появи и той - доктор Джулиан Мърсър (Киану Рийвс), който имаше невероятна мания по Ерика. Влюби се в нея, постоянно говореше колко яка писателка е, искаше да й скочи в гащите, нищо че можеше да му е майка. Луда работа. Пък знаете го Киану, той е готин. Доктор е, би трябвало да е заобиколен от готини момичета - НА НЕГОВАТА ВЪЗРАСТ.
Но колкото и да се върти аферата, каквито и неочаквани ситуации да препират героите на филма, рано или късно нещата отиват към хепи енд. За кой обаче ще е хепи, за кой хипи, ще се разбере най накрая. Всичко така запланувано, че двойката Джак и Даян ще ви се сторят много повече от влюбени. Усеща се енергията на романтиката в повечето сцени, когато двамата остават на саме. Което си е един вид показване на това как се прави, от хора, които са го правили и все още са способни да го правят. Хаха, объркващо нали? И за вас ще бъде объркващо, но повече смешно, когато двамата се опитваха да... нали се сещате.
Смела комедия, прекрасна романтика, неповторим стил Майърс. Класа актьори с пасващи им герои. Какво друго може да се очаква от такъв филм освен едно чисто и неопетнено забавление. А музиката беше също добре подбрана. Често вървеше един мотив, който дава уникална свежест на филма. Ще ти се да вдишаш романтиката между героите. За да не прекалявам с влюбчивите термини ви препоръчвам филмчето. Не постъпвайте като мен да му се мръщите. Ако сте отлагали досега, време му е да кажете: "Стига!" - само че без киселото мляко. Приятно гледане!