»©« In the Valley of Elah

Известно време Пол Хагис се държеше настрана от режисьорския пост, за да създаде нещо хубаво за любителите на големия екран. Последната му паметна проява беше през 2004 година, и неговия Сблъсъци. Удостен с призовете, които заслужаваше, направи създателя си доста популярен (най-вече за пред тези, които не познаваха името му до преди това). В следващите 3-4 години пускаше по някое сценарийче, за други добри филми, но не организираше сам по себе си силен проект (говоря за нещо като Сблъсъци). До миналата 2007-ма, когато събра Томи Лий Джоунс, Сюзън Сарандън и Чарлийз Терън за В долината на Давид и Голиат (In The Valley of Elah). И ако не беше номинацията за главна мъжка роля, на г-н Джоунс, вероятно така и щеше да си остане в забвение въпросния филм. Не чак толкова игнориран, сигурно щях да го срещна... но доста по-късно. Но съвпаденията са си съвпадения, писаното от съдбата второ на ръка, добрия филм представен в подходящ момент, засягащ важна тема, винаги има място сред свободните ми часове, за да бъде изгледан. Чувах добри отзиви за Долината на Ела (това с Давид и Голиат разбирам защо го сложиха в заглавието, но не мисля че беше нужно). Не го пуснаха в CINEPLEX, вярно имаше го из другите кина, но не ми се нравеше да ходя там, затова си го придобих и хайде, на моето внимание.

Колкото малко казах до момента за филма, толкова знаех и секунди преди да натисна play. Хубаво понякога е да си така неориентиран, за да можеш напълно да се впуснеш по непознатото течение на върховата мисъл, примесена със собствен музикален аранжимент. А когато отговаряш и за историята и за режисурата й, обикновено това е равно или на пълен провал или на нещо повече от добро - страхотно!
Болната тема за тероризма, войната в Ирак, младежта отиваща си за миг време, отглеждана с години, болката у родителите им - всички тези неща, са просто част от темите приветливо примесени една с друга, даващи ни краен резултат в едно... изказване. Кралството, Офицери и пешки, а сега и това. Първия си беше повече екшън. Мачо прояви, да им го начукаме, ние сме по-силните, ние сме американците. Хубаво! Другия беше по-нравствен, по-добър като замисъл, но пак... про-про-про-американо. Не се вкопчвам толкова критично като видя веещо се американско знаме, и плачеща до него майка, плюеща по източните "терористични" републики, представям си нормалната такава ситуация, без националности. Затова се доверих на Долината на Ела и на Пол Хагис, приех го повече морален и рязка критика към войната и глупавото политическо положение, излагащо не само американски младежи на безмислена смърт, но и всички онези които остават статистика от "лошата" страна на военното положение. Факт е обаче, че не режисьора, не актьорите, не войниците пратени там контролират тази "игра". Затова освен критика, филми по въпроса и опити безумието да се спре, друго не може да се направи (при липсата на власт, при положение че вече тя е заета на 100% от мръсниците, въртящи всичко на пръста си, от топлите си кабинети или уютни домове). Не им пука за убитите, нито за ранените, нито за психично повредените, нито за семействата им, нито за родителите - скърбящите майки загубили двете си деца, заради идеалите на други, търсещите бащи, лишени от съня си в притеснения и тревоги по неизвестността на чедата си. Болна тема! Започнаха си я, замесиха камара хора и държави, поемат загуби в човешки контингент, но въпреки това скрупулите не се променят. Не и в положителна насока. Болна тема!

Филмът е... добър. Не мога да кажа съвършен или нещо подобно, тъй като тема споделяща чувства се възприема различно от гледащия. Семейство губи и вторият си син във войната. Майката е толкова претръпнала, че въпреки състоянието на тялото на мъртвия си син, не отронва и сълза в първия момент. Гледа с широко отворени очи, без да потрепера дори. Бащата вече отчаян от търсенето, наясно с фактите, приел смъртта на детето си, повече е изпълнен със справедливост и желание да научи истината. Как се е стигнало до това, в какво се е превърнал синът му, как 18-те месеца в Ирак са му се отразили. И не само там. Цялата тази душевност, борба да останеш човек, на място където всичкия морал е отишъл по дяволите. Изпълняваш заповеди издадени от някой, който въобще не го е еня какво точно се случва. Отнемаш десетки животи без да се замислиш, с усмивка... но когато загубиш един на твой близък, продължаваш верижната реакция с отмъщение в очите.
И подобни неща, въобще осъдителен филм за политическата и военна обстановка в САЩ. Няма война, която да носи хубаво. Не просто бройката ранени и убити. Никой не брои тези, които се връщат след "примирието" или прекратяването на военните действия. Съзнанието им е толкова сбъркано, че те се превръщат в бомба със закъснител. Когато не могат да се вземат мерки, за да не става грозна ситуацията... нещата просто се изчакват. И когато нещо невероятно лошо се случи, идват анализите. Това обаче е прекалено късно - още няколко съдби променени, завинаги!
Как ще се приеме от вас значението на последната сцена, чийто кадър съм поместил като последна картинка в ревюто, е абсолютно ваш. Но ако сте следили внимателно филма, ще знаете какво се опитва да каже героят на Томи Лий Джоунс.
Нуждаем се от помощ, и то каква... От някаква особена промяна... Може би накрая да си признаем, че е човешко да се греши и коренно да се променим, на равно? Идеал ли е това или просто сляпа илюзия. Достижимо или не, светът си продължава в същата посока. Човешки съдби се променят ежеминутно. А затова сме виновни единствено и само ние.

»©« Crash

Предисторията на моя сблъсък с Crash (филм на годината за 2005): назад във времето, няколко месеца, чак до март-април на 2007-ма година Тя постоянно ми предлагаше да го гледаме, защото филмът бил невероятен. Поради една или друга причина, въпреки че го бях намерил, не го гледахме (моя вина, така и не го пуснах). И така, със спомена за това колко добри отзиви има, до онзи ден когато за пореден път ровейки се в IMDB, кликнах на лентата водеща ме към всички 79 носители на наградата Оскар за най-добър филм на годината. Виждах ужасно много постери на познати и наистина великолепни филми, които вече бях гледал (някои дори по повече от един път). Но най-много в очите ми се набиваше той... Crash (Сблъсъци). Стоеше си там и ме чакаше да кликна на заглавието и да разбера: "Защо?!"
Това и направих, и вече всичко което ме е спирало до момента, за да не го гледам или да отлагам 2 часа от свободното си време... изчезна. Изчезна в миг, подобно на Кайзер Созе, в Обичайните заподозрени...
Режисьорът Пол Хагис, събира цяла плеяда от блестящи актьори, които ще пресъздадат една страхотна идея. И ще я превърнат в събитие, което ще отекне поне десетилетие след излизането си на бял свят. Мат Дилън, Дон Чийдъл, Брендън Фрейзър, Сандра Бълок, Танди Нютън, Крис "Лудакрис" Бриджис, Райън Филип... както и още няколко, също толкова важни за историята на Сблъсъци - Майкъл Пеня, Дженифър Еспозито, Терънс Хауърд, Уилям Фичнър...
В Лос Анджелис, в рамките на две вечери, съдбите на няколко човека ще се преплетат безусловно с непредвидим изход. Ясен единствено и само на съдбата (за тези, които вярват в нея), само на Господ (за тези, които вярват в него)... или никому ясни (за тези, които очакват изненадите на живота с отворени очи, без страх, със страст и плам).

След Million Dollar Baby, сценаристът и режисьор Пол Хагис развива идеята за човешките отнешения на едно високо философско ниво. Плетеница от случайности, предвидими и непредвидими ситуации. Още с началото на филма, и думите на детектив Уотърс (Дон Чийдъл), Сблъсъци грабва вниманието ни, като не го пуска до самия край на финалните надписи: "It's the sense of touch. In any real city, you walk, you know? You brush past people, people bump into you. In L.A., nobody touches you. We're always behind this metal and glass. I think we miss that touch so much, that we crash into each other, just so we can feel something."
Високият изглед на Лос Анджелис, градът на ангелите, вечер... хиляди, даже милиони малки светлинки блещукат, напомняйки ни нашата природа. Молекулите, които ни изграждат с всеки миг, всеки следващ техен сблъсък е причинител на някаква емоция или чувство у нас. Някакъв процес, оказващ ни влияние. Което рефлектира по един или друг начин на по-високо ниво. Задейства мозъчните ни клетки, превръщайки ни в живо и мислещо създание. Нещо което ни отличава от останалите светлинки. И всички тези, блещукащи, борещи се за Нещо, за Някой, независимо колко странят една от друга, се привличат или съвсем случайно - сблъскват.
А може и да е прав - толкова много ни липсва контакта, че непрекъснато правим неща (сблъскваме се един с друг), които да ни накарат да почустваме близостта. Тази която ни липсва.
Много герои, много съдби, много предпоставки. Хубаво е да се изброяват подобни неща, нали?! А какво става ако мислено разгледаме всяка една от тях?! Не бихме ли попаднали в ролята на някой от тях?! Мисля че да. Замисълът за толкова много различни житейски пътеки, показани в рамките на 48 часа, и невероятния начин по който се пресичат... ни подсказва че няма нищо случайно. Едно наше действие има въздействие върху нещо (или някой) друг.
Убежденията, начинът на живот, страховете, идеалите са тези които ни карат да вършим неща, или да се възпираме от тях. Доколко можем да останем хора в трудните ситуации и да помогнем на човека до нас, независимо дали го познаваме, дали това ще му навреди (несъзнаваме първоначалните си действия, нито може да гадаем какво би се случило в бъдеще), дали това му харесва... Няма правилен отговор, има чувства! Има усещане за момент, за правота и естествено желание за сблъсък.

Увличаща история и великолепна идея, още веднъж, браво! Жестоки събития, за кратко време, поднесени ни... майсторски, с драматичен привкус. Толкова много емоция, за човешката драма... не мисля че съм виждал някога. А и да съм, мисля че е било отдавна (този път отдавна, в смисъла на години). Не само филм на годината... такава трогателна история е връх в кино изкуството. Имаше две сцени в Сблъсъци, които... които ме разплакаха. На моста с катастрофата, полицай Джон Райт (Мат Дилън) борещ се за живота на Кристин (Танди Нютън) и малката дъщеричка на Даниел (Майкъл Пеня), която скочи пред него миг преди да отекне изстрел от пистолет...
Не само сълзи. Самия спомен за подобни моменти ме карат да ги изживявам наново, и да се вълнувам, да се разтрепервам. Защото заряда на емоцията е повече от висок.
Ще откриете логика, в това което героите правят. Може би ще ги оправдаете, ще познаете характера на някой... мислейки го че се доближава до вашия, или на някой ваш познат. Другата заложена истина във филма е... "You think you know who you are. You have no idea." - ни най-малка представа кои сме и на какво сме способни... това бяха думите на полицай Райт към неговия (бивш) партньор полицай Томи Хансън (Райън Филип).

Сблъсъка и неизбежните събития около нас - причината винаги е някъде в нас, дълбоко в нас... а усещането за близост можем да променим само ние. Понякога от нямане какво да правим, друг път заставени от суровото ни ежедневие. А пропуските са друго нещо, което ни липсва. Пълната противоположност на сблъсъците. Моментите които пропускаме - дали са пропуски, или фактори за предстоящ сблъсък?! Дали едно нещо, от което се отказваме не е причината да се случат 10 други неща след това, въвличайки толкова на брой други хора, непознати ни, до момента на колизия... Нещо върху което да си помислите, ако чувствате че филмът е докоснал нещо във вас.
От толкова много приказки за това, как филма ми повлия... забравих да го похваля в една друга насока - кинематографията. Знаете как обичам да говоря за нея. Началото, а и трейлъра с тези... обширни нощни гледки над града, с музиката неспираща дори когато героите мислят или говорят, или просто гледат... страшно ми напомняше за ЖЕГА (едно произведение на изкуството, пленило ме с цялостната си визия). Дори когато никой нищо не казва, а просто очите му изпълват целия екран, и тази музика за фон... прекрасно изживяване и потъване дълбоко в седмото изкуство.
За да съм сигурен, че и вие ще усетите сблъсъка на Crash с вашето съзнание... ви пожелавам приятно гледане !