»©« Hamburger Hill

Говорихме си на тема войни и това кой е най-добрия военен филм в различните категории. За да не се чудите, под категории имахме предвид различните войни. След като изкоментирахме Първата световна, Втората световна се стигна до войната във Виетнам. За мой пълен фаворит аз изтъкнах Взвод! Забележителен филм, споменах също и Апокалипсис сега, но от Англия ме затапиха със заглавието Хамбъргър хил (Hamburger Hill). Звучи смешно нали? Смешно е, ако не знаеш за какво става въпрос. Мда хълма на хамбургерите - в което име обаче има трагична ирония и липсва и капка смях. Пропитата с кръв земя на хълм 937 увенчава една от най-ожесточените и кървави битки в историята на Виетнамската война. От 10ти до 20ти май, 1969 година протича тази сериозна атака, над едно място което е смятано за не толкова важно стратегически. Въпреки това, заповедите са били недвусмислени. Изправени срещу професионалните войски на Демократичната република на Виетнам, американските войници е трябвало на всяка цена да превземат хълма.
Помислих че ме очаква нещо не толкова сполучливо като Тънка червена линия (макар тематиката там да е Втората световна война). За пореден път се зарадвах, че съм сбъркал в очакванията си (постоянно ви изтъквам грешки в очакванията си, ще си помислите че всички мои усети са дълбоко под нулата, без капка интуитивност, хехе). Филм създаден след Взвод, наблегнато повече на реализъм в пресъздаването на битката за Хамбъргър хил. Честно казано много добре се е справил екипът. Макар филмът да изобилства от войнишки диалози, изказване на тези за войната, за това кой какво ще прави след войната, кой е виновен, кой не... кой опира пешкира, има достатъчно батални сцени, които доказват че кинематографията преди 20 години е била способна да създаде зрелищна кино-лента.

Познати имена, които ще срещнете сред актьорския състав, някои от които изглеждат доста младолики, са Дилън МакДермът, Дон Чийдъл, Майкъл Боутман, Къртни Б. Ванс и Тим Куил.
Относно наименованието на хълма. Не като обект на картата (хълм 937), а това име... стоящо забучено с нож на едно пречупено и обгорено от бомбардировките, добре дошли на Хамбъргър хил. Откъде ли идва. Така и не намерих някаква теза или историческо сведение по въпроса. Не съм търсил прекалено много. Мисля по-интересно е да споделя собственото виждане по въпроса (разбира се, залагам на очевидната логика). Триумфиралите войници, на върха на хълма, и един от героите гледащ към пораженията след поредния опит да бъде превзето мястото. И всичките тези тела на покосени войници (не просто американските, тези на виетнамските сили също). Все още димящи изпод горещите шрапнели забили се в тях или кървящи, пропивайки рохкавата пръст с жизнената си течност. Не ми приличаха на хора, не ми приличаха на мъртви тела, бяха превърнати в купчина месо. Опърлено, обгорено, димящо... безжизнено месо, готово да нахрани земята под себе си. Отвратителна гледка и само може да си представяме какво се е случило тогава. Филмът ни показва гледна точка, но събитието никога не може да бъде пресъздадено достатъчно добре на филмова лента. За пореден път военен филм, напомнящ ни за стойността на човешкия живот и за глупостта на военното положение. Граден с години, един характер, едно тяло, един живот, една съдба - разбита за един миг. Няма достойнство във воденето на войната, има герои, има оцелели, които може би всеки следващ ден в съществуването си са доволни на късмета си, на съдбата която им е написала да изкачат хълма и да си поемат дъх като победители. Наистина добро филмче, заслужаващо внимание. За любителите на военни филми съм сигурен, че ще ви хареса повече от нормалното. И не забравяйте да оцените факта, че Хамбъргър хил е създаден преди повече от 20 години.

»©« Crash

Предисторията на моя сблъсък с Crash (филм на годината за 2005): назад във времето, няколко месеца, чак до март-април на 2007-ма година Тя постоянно ми предлагаше да го гледаме, защото филмът бил невероятен. Поради една или друга причина, въпреки че го бях намерил, не го гледахме (моя вина, така и не го пуснах). И така, със спомена за това колко добри отзиви има, до онзи ден когато за пореден път ровейки се в IMDB, кликнах на лентата водеща ме към всички 79 носители на наградата Оскар за най-добър филм на годината. Виждах ужасно много постери на познати и наистина великолепни филми, които вече бях гледал (някои дори по повече от един път). Но най-много в очите ми се набиваше той... Crash (Сблъсъци). Стоеше си там и ме чакаше да кликна на заглавието и да разбера: "Защо?!"
Това и направих, и вече всичко което ме е спирало до момента, за да не го гледам или да отлагам 2 часа от свободното си време... изчезна. Изчезна в миг, подобно на Кайзер Созе, в Обичайните заподозрени...
Режисьорът Пол Хагис, събира цяла плеяда от блестящи актьори, които ще пресъздадат една страхотна идея. И ще я превърнат в събитие, което ще отекне поне десетилетие след излизането си на бял свят. Мат Дилън, Дон Чийдъл, Брендън Фрейзър, Сандра Бълок, Танди Нютън, Крис "Лудакрис" Бриджис, Райън Филип... както и още няколко, също толкова важни за историята на Сблъсъци - Майкъл Пеня, Дженифър Еспозито, Терънс Хауърд, Уилям Фичнър...
В Лос Анджелис, в рамките на две вечери, съдбите на няколко човека ще се преплетат безусловно с непредвидим изход. Ясен единствено и само на съдбата (за тези, които вярват в нея), само на Господ (за тези, които вярват в него)... или никому ясни (за тези, които очакват изненадите на живота с отворени очи, без страх, със страст и плам).

След Million Dollar Baby, сценаристът и режисьор Пол Хагис развива идеята за човешките отнешения на едно високо философско ниво. Плетеница от случайности, предвидими и непредвидими ситуации. Още с началото на филма, и думите на детектив Уотърс (Дон Чийдъл), Сблъсъци грабва вниманието ни, като не го пуска до самия край на финалните надписи: "It's the sense of touch. In any real city, you walk, you know? You brush past people, people bump into you. In L.A., nobody touches you. We're always behind this metal and glass. I think we miss that touch so much, that we crash into each other, just so we can feel something."
Високият изглед на Лос Анджелис, градът на ангелите, вечер... хиляди, даже милиони малки светлинки блещукат, напомняйки ни нашата природа. Молекулите, които ни изграждат с всеки миг, всеки следващ техен сблъсък е причинител на някаква емоция или чувство у нас. Някакъв процес, оказващ ни влияние. Което рефлектира по един или друг начин на по-високо ниво. Задейства мозъчните ни клетки, превръщайки ни в живо и мислещо създание. Нещо което ни отличава от останалите светлинки. И всички тези, блещукащи, борещи се за Нещо, за Някой, независимо колко странят една от друга, се привличат или съвсем случайно - сблъскват.
А може и да е прав - толкова много ни липсва контакта, че непрекъснато правим неща (сблъскваме се един с друг), които да ни накарат да почустваме близостта. Тази която ни липсва.
Много герои, много съдби, много предпоставки. Хубаво е да се изброяват подобни неща, нали?! А какво става ако мислено разгледаме всяка една от тях?! Не бихме ли попаднали в ролята на някой от тях?! Мисля че да. Замисълът за толкова много различни житейски пътеки, показани в рамките на 48 часа, и невероятния начин по който се пресичат... ни подсказва че няма нищо случайно. Едно наше действие има въздействие върху нещо (или някой) друг.
Убежденията, начинът на живот, страховете, идеалите са тези които ни карат да вършим неща, или да се възпираме от тях. Доколко можем да останем хора в трудните ситуации и да помогнем на човека до нас, независимо дали го познаваме, дали това ще му навреди (несъзнаваме първоначалните си действия, нито може да гадаем какво би се случило в бъдеще), дали това му харесва... Няма правилен отговор, има чувства! Има усещане за момент, за правота и естествено желание за сблъсък.

Увличаща история и великолепна идея, още веднъж, браво! Жестоки събития, за кратко време, поднесени ни... майсторски, с драматичен привкус. Толкова много емоция, за човешката драма... не мисля че съм виждал някога. А и да съм, мисля че е било отдавна (този път отдавна, в смисъла на години). Не само филм на годината... такава трогателна история е връх в кино изкуството. Имаше две сцени в Сблъсъци, които... които ме разплакаха. На моста с катастрофата, полицай Джон Райт (Мат Дилън) борещ се за живота на Кристин (Танди Нютън) и малката дъщеричка на Даниел (Майкъл Пеня), която скочи пред него миг преди да отекне изстрел от пистолет...
Не само сълзи. Самия спомен за подобни моменти ме карат да ги изживявам наново, и да се вълнувам, да се разтрепервам. Защото заряда на емоцията е повече от висок.
Ще откриете логика, в това което героите правят. Може би ще ги оправдаете, ще познаете характера на някой... мислейки го че се доближава до вашия, или на някой ваш познат. Другата заложена истина във филма е... "You think you know who you are. You have no idea." - ни най-малка представа кои сме и на какво сме способни... това бяха думите на полицай Райт към неговия (бивш) партньор полицай Томи Хансън (Райън Филип).

Сблъсъка и неизбежните събития около нас - причината винаги е някъде в нас, дълбоко в нас... а усещането за близост можем да променим само ние. Понякога от нямане какво да правим, друг път заставени от суровото ни ежедневие. А пропуските са друго нещо, което ни липсва. Пълната противоположност на сблъсъците. Моментите които пропускаме - дали са пропуски, или фактори за предстоящ сблъсък?! Дали едно нещо, от което се отказваме не е причината да се случат 10 други неща след това, въвличайки толкова на брой други хора, непознати ни, до момента на колизия... Нещо върху което да си помислите, ако чувствате че филмът е докоснал нещо във вас.
От толкова много приказки за това, как филма ми повлия... забравих да го похваля в една друга насока - кинематографията. Знаете как обичам да говоря за нея. Началото, а и трейлъра с тези... обширни нощни гледки над града, с музиката неспираща дори когато героите мислят или говорят, или просто гледат... страшно ми напомняше за ЖЕГА (едно произведение на изкуството, пленило ме с цялостната си визия). Дори когато никой нищо не казва, а просто очите му изпълват целия екран, и тази музика за фон... прекрасно изживяване и потъване дълбоко в седмото изкуство.
За да съм сигурен, че и вие ще усетите сблъсъка на Crash с вашето съзнание... ви пожелавам приятно гледане !

»©« The United States of Leland

Мисля че е време отново да стъпи здраво на земята, да съзрем реалността, или най-малкото да започнем да обръщаме внимание на важните неща, които нямат нищо общо с пудрата от комедиите и романтичните филми. Този филм го гледах... доста отдавна (под доста нямам предвид години, а просто не вчера или онзи ден, а миналия или по-миналия месец). Не малко пъти съм споменавал симпатиите си към филмовото творчество на Райън Гослинг... и след Съединените щати на Лийлънд (The United States of Leland) за пореден път мога да потвърдя, че в това момче (по-голям е от мен, ма няма да му викам батко) има голям потенциал и с нетърпение очаквам новите филми с него.
На режисьора Матю Райън Ходж, със звездната подкрепа на Дон Чийдъл и Кевин Спейси, един психологически филм, с много неизвестни, с още повече въпроси, и с три пъти повече възможни отговори. Честно казано, едва ли имат брой отговорите на едни дълбоки въпроси, извиращи от едно объркано човешко съзнание. Всичко пак ще опре до въпрос на виждане, ежедневие, нагласа, възприятия. Цитирайки водещите заглавия по представянето на филма: "Престъпление. Объркване. Сравнение. Всички те са просто състояния на съзнанието" ви предразполагам към това какво да очаквате от Съединените щати на Лийлънд.
Всичко започва с една неясна картина... трева, поляна, окървавено тяло на младо момче. И тогава гласът на Гослинг, опитвайки се сам да изясни случилото се, или може би да разсее объркването настъпило в душата му, разбиващо напълно недоизградилото му се съзнание, превръщайки го в още по-голяма загадка.
Бавното развитие на филма, ни дава време да осмислим всяко едно събитие, и бавно да подредим парченцата на пъзела. Каква е историята на героя му, контакта му с едно семейство... с проблемите на това семейство, с връзката му с едно бавно развиващо се хлапе. С евентуалните причини "принудили" героя на Гослинг да извърши убийство.

Нищо не остава скрито от това какво се е случило. По-интересното, както винаги, е какво ще се случи (нямаме много избор или възможност да гадаем, тъй като само сценарият може да ни разкрие пълната история и последователност от действия). След като властите залавят Лилънд, го пращат в затвора. Където замечтания му поглед среща очите на Дон Чийдъл (играещ ролята на възпитател във въпросното поправително заведение). Не възпитател, може би учител. Заинтригуван от историята на младежа, а и търсещ истината, Пърл (перлата) търси повече и повече контакт с Лилънд. На няколкото пъти, в които двамата стоят около масата в кабинета на Пърл и си говорят, историята на Лилънд се разкрива пред нас. На моменти строго заставаме зад действията му, на други просто сме безсилни от слабостта на човешката психика, или може би... търсещи правилния отговор между - убийство от състрадание или хладнокръвно отнемане на потенциално силен живот. Няма един отговор, подготвих ви от самото начало. А какво ще се случи с Лилънд?! Дали ще бъде осъден, дали оневинен, разбран или оправдан от действията си защото баща му (Кевин Спейси) не му е обръщал внимание?! Едва ли ще ви кажа.
Но на финала не бях особено изненадан. Честно казано очаквах подобна развръзка, особено след едно странно решение на героя на Крис Клайн (героя му през цялото време вървеше добрини, докато в един момент... не взе пистолет, за да "обере" една автомонтьорска къща и да се предаде на полицията).
Парче по парче, картината на финала е напълно ясна. Но мислите на главния герой... така и не стават ясни. Морална ли беше постъпката му? Разби живота на едно семейство? Или го сплоти? Преобърна съдбите на няколко човека, в миг, без възможен път назад. Живеем с последствията, а действията ни са следите които ежедневно оставяме по земята. Това е че, много често те не остават просто отпечатък в сухата почва, а често са преплетени с крехките очертания на следите оставени от някой друг. Тематика, която по-дълбоко е заложена в следващата ми статия...