»©« Goodfellas

Минах през всички Кръстници, видях как Франсис Форд Копола прави мафиозо сага, но... Мартин Скорсезе захлупва трилогията, в същата година в която излиза последната част за Корлеоне, със своя неповторим гангстерски Добри момчета (Goodfellas). Сценария е на същия човек, създал и новелата: Никълъс Пиледжи (их, каква палава фамилия има, нищо чудно че всичко е разказано толкова добре и със стил). Джими, Томи, Поли - най-разпространените имена сред чедата на мафиотските фамилии. Имаме си Робърт Де Ниро, Джо Пеши, Пол Сорвино. Но ни трябва добър разказвач, който емоционално да отрази история, като че е част от нея. А защо не наистина да е част от нея? Хенри Хил (Рей Лиота), доброто момче от ирландски произход, но носещ в себе си и сицилианска жилка.
Всъщност филма започва доста бурно. Хлапетии, които израстват по улиците и се набутват между шамарите на големите. Всеки с късмета си, рано или късно докопва някаква солидна награда или контролира бизнес, достатъчен че да има влияние. Чели сте, чували сте как тези недосегаеми си уреждат сметките. За тях няма невъзможни неща или по скоро, няма недостижими такива. На едно телефонно обаждане са от всяко нещо, което им трябва. А сметките си уреждат по грубия начин. Нещо си ме погледнал накриво? Присмял си ми се, а или просто съм се заблудил - изложил си ме пред приятелите, останалите добри момчета - БАМ! БАМ! БАМ!

После е лесно, с малко повече викане и организация има отворен багажник на някоя крадена кола, имаш лопати, ножовки и чували. Накратко оправяш си сметката с всеки подразнил те. Докога? Всичко има лимит. Това че живееш "спокойно" и вършиш мизерии, не значи че никой не съблюдава. Или ще те гепят ченгетата, а оттам право в затвора, или по-лошо - няма да усетиш или чуеш нещо. Мафията са безпогрешни, ако ще те убиват. И на всичко отгоре викат трой приятел, за да го уреди.
Една от най-добрите мафиотски роли за Де Ниро (а той е изиграл доста). Джо Пеши е награден с Оскар за изпълнението си във филма. Рей Лиота пък се утвърждава като зъл герой в следващите 10 години от кариерата му. Затова и повечето от последвалите роли, които приема актьора са все едни такива... не особено весели, но за сметка на това все така култови.

Но майсторлъка на Скорсезе е голяма работа. Срамота е, че този филм не е удостоен с най-големия приз за една лента. А именно филм на годината. Преди 2 години От другата страна най-сетне донесе голямото отличие за Скорсезе. Не смятам, че той трябваше да е. Хубав филм, наистина, но Добри момчета е далеч по-напред. По-класен е, безспорно. Една огромна по обем лента, с много диалог, с много случки, въпреки това върви леко и радва зрителя. Ту се кефиш на героите и си се привързал към някой от тях, ту жалееш и се чудиш кога ли ще го свитнят този образ.
Стандартно за стила на Скорсезе, кървавите и показни убийства не са скрити. А причините за тях, често се оказват доста по-пошли и от един накриво погледнат господинчо.
Заговорих за Добри момчета, тъй като от доста време си мислех за него, а и след този уикенд, като го засякох цели два пъти в рамките на 24 часа по Диема+ не остана много за мислене.

В историята са намесени още няколко популярни имена (извън мафиотския каст, който съпровожда всеки подобен тематичен филм). Лорейн Брако и Самюъл Л. Джаксън. Ако ролята на втория е незначителна, все пак в началото на 90-те участията му не са кой знае колко силни, то мадамата прави една страстна роля като съпругата на Хенри Хил. В интерес на истината, цялото това надцакване беше успешно, благодарение на извратената и странна връзка между двамката. Имаше разбити носове, револвери в устите, нарко погледи, потни чела, сълзи като из ведро, викове, но над всичко - любовта... хахахаха, нали! Тя не особено литературна любов, но все пак - достатъчно силна, че да надхитри една камара мафиозо.
Поне в този филм на Скорсезе има оцелели накрая. Вярно, че доста от главните герои го отнасят и то по различен начин, но разказвача (да ви успокоя) ще си завърши историйката подобаващо. А последните кадри са ми любимите, засилващата се музика (един много странно звучащ кавър на My Way) и Джо Пеши със студено изражение и насочен револвер към камерата: БАМ! БАМ! БАМ! БАМ! БАМ! БАМ! Класика...

»©« The Color of Money

Обещанието си е обещание, нищо че идва малко късничко. Пуул, билярд, надлъгване, щом е замесен Пол Нюман, няма как да не е интересно. Преди изобщо да разбера кой е "Бързия" Еди Фелсън, те заговориха за Цветът на парите (The Color of Money) на Мартин Скорсезе. Казах си, че щом те го препоръчват, ще се гледа. На всичко отгоре имаме Пол Нюман вътре, как може да е слаб филм? После разбрах, че младокът (тогава) Том Круз и мацката Мери Елизабет Мастрантонио (да живеят италианските фамилии) допълват групата главни герои.
Подготвих си филмчето, но се оказа че има предшественик - The Hustler. След като се запознах с него, а после споделих и впечатленията си относно класиката на Робърт Росен, направих малка пауза между Кръстникът и неговите продължения, за да отдам чест на Цветът на парите.
Когато видях Пол Нюман с побелели коси, хитър мустак и един такъв особен поглед, толкова по-различен от Играчът на билярд, нещо в мен се пречупи. Аз и не очаквах силата на героя му да е същата като в предния филм, но все пак. Историята ни води доста години по-късно от развитието на първия филм за Еди Фелсън. Помъдрял с годините, Фелсън стои надалеч от масите, по скоро от игровата възможност.

Но когато сладкия разговор с любимата му барманка е прекъснат от главозамайващо разбиване на топките на една отдалечена маса, погледът му автоматично се премества към опушения ъгъл на залата. Там той съзира него - Винсънт Лауриа. Том Круз, правещ на пух и прах обърканият и все така стреснато гледащ герой на Джон Туртуро. От дълбините на душата му изплуваха спомени и мечти за изминалите времена. Много носталгия, като че онзи ден се надиграваше с Минесота Фатс. Като че преди седмица му строшиха ръцете и той плака на рамото на Сара.
Хубави са такива спомени, но този път сценарият е повече менторски отколкото чистене на съдби и характери. О, повярвайте ми, в Том Круз имаше енергия достатъчна да задвижи локомотив. Даже на места ми идеше да строша балабушката в главата му, ако имах тази възможност, но... такъв си е той, още от Опасен бизнес си го познаваме като бурен хлапак. А тъпата му стилистика от онова време, хах, още се смея като се сетя!
Менторски - млад, талантлив, без никаква насока, с много страст в играта и изобщо във всичко, което обича да прави се нуждае от мъдър, претръпнал суровостите на живота, да му даде насока. Канализиране на идеали. Спортменство, може би? Или просто - не бъди глупав! Изобщо цялото приключение, което тези тримката (Еди, Винсънт и гаджето му - Кармен) си създадоха беше много "въздушно". Едно такова спонтанно, може би за да ни накарат да усетим тръпката от непознатото.

Сривовете на героите, които разчупваха плоско движещата се история, от време на време правеха филма интересен за проследяване. Имаше и моменти, в които ръкоплясках за някои изказвания или действия на актьорите - беше забавно, както и да го погледнеш. Но ако търсиш философската страна, дори в една игра на билярд, то определено ти трябва The Hustler. Цветът на парите е за... мечтателите, за единаците които могат и знаят че са най-добрите. Въпреки това обаче не са точно губещи, а оцеляващи - по мизерен начин. История за непълноценното използване на таланта. Примесена с малко чест и усещане за такава.