»©« 18 Again !

На вашето внимание представям едно много приятно за всякакво настроение филмче. Създаден преди 20 години, 1988, гледан поне 10-на пъти от мен, все още ме кара широко да се усмихвам независимо от настроението ми, нито от това в каква часова зона го гледам. Ето например, снощи до към 3 и половина (всъщност рано тази сутрин) си споделих за пореден път час и половина от времето ми за сън, за да гледам Отново на 18! (18 Again!).
Джордж Бърнс, Чарли Шлатър, Тони Робъртс, Ред Бътънс, Анита Морис, Поли Шор, Дженифър Руниън и Антъни Старк във филма на Пол Флеърти. Ориентирано е за онази възрастова група, която си пада по героите в тийн годините им. Момчето със способностите, което живее в сянката на своята доброта, самотност и талант. Безумно влюбено в най-красивото момиче (което тук обаче не е арогантно, за разлика от новите интерпретации на познатия сюжет) и получаващ златната възможност да дръпне пред всички за кратко време. Мда, сигурно звучи познато, може да сте гледали подобни вариации, но все пак - не става въпрос за A Zero Will Rise :)

А и Чарли Шлатър е симпатичен, особено с тази си роля. Цялото това напрягане да прилича на старата филмова икона Джак Бърнс, радва супер много. Като го видиш захапал пурата, припалващ или докато си налива коняк. Но най-вече с ухилената физиономия. Ей, брей, сладур! Хахаха...
Фамилия Уотсън - сериозни бизнесмени. Най-големия от тях, т.е. най-стария, най-мъдрия - дядото Джак Уотсън прави 81 години. Събрал е каквото му е останало като приятели, семейството и една червенокоса търсачка на съкровища (тая радва от първия миг, в който застава в кадър). В присъствието на сина си - Арни и внука си Дейвид, споделя сакровената си мечта. За човек постигнал всичко, не остава много което да си пожелае на рождения ден. Иска му се отново да е на 18.

С малко повече фантазия и пипнат сценарий, една катастрофа и хоп - смяна на местата. За жалост истинския Дейвид губи доста. Поне в началото е така. Но за сметка на това дядото си поживява за няколко дни. Определено му е било фън, а и даже се пробвах да си представя какво е. И без другото постоянно хленчим как искаме да сме отново безгрижни деца. И аз да съм на 81, да съм минал през толкова много събития в живота си, ще искам (на каквато и да е цена) егоистично да бъда поне за 1 ден отново на 18.

Хубаво филмче. Приятно и доста свежарско. Слага усмивка на лицето ми и държи позитивното настроение дълго време. Жалко наистина, че в IMDB така пошло са го осакатили с тая ниска оценка. Но като се замисля, виждал съм и други добри комедии, които споделят тази лоу рейтинг карма. Тъпо, ама факт. Нищо де, малко ала фурнаджийска лопата ще го карам по: "Няма да се водя от мнението на група тъпи американци", на един бивш колега от университета. Но чат пат, тази група оценява достойно добрите филми. То когато всички говорят как нещо е добро, лесно е да се слееш с тълпата. Какво говоря, няма да ги защитавам. Отново на 18! заслужава всяка минутка гледане. Забавен и тонизиращ. Намерете време или си го пуснете преди лягане (ако нямате възможност за първото). Приятно ви гледане, на мен ми беше снощи...

»©« Serpico

Ако сега се прибера вкъщи, родното ми вкъщи, влезна в хола и се огледам съм сигурен, че мога да намеря книгата за по-малко от 15 секунди. Знам в библиотеката на коя секция, на кой рафт, просто трябва да настроя окото си, така че да хване вертикалния надпис Серпико. Никога не съм чел книгата, изпитвах някакъв респект към нея. Явно съм се плашел, не знам защо, но ясно си спомням образа на корицата. Вероятно издадена след филма, няма как иначе, виждах лицето на Ал Пачино. Открояваше се обецата на дясното му ухо, и очите - черни и дълбоки. Снимката от корицата не е с високо качество. Умишлено направена така. Т.е. образът е малко губещ се. Малко губещ се, ха... подобно на глас в пустиня или с две думи преходни времена.
Серпико (Serpico) е един от най-добрите филми във филмографията на този брилянтен актьор - Ал Пачино. Годината е 1973, когато Сидни Лъмет създава филм по книгата на Питър Маас. Историята на честното ченге - Франк Серпико. Това е истинска история, да. Не е просто филм за честността или корупцията, борбата срещу вътрешната податливост на непочтеност, тумора в управлението, изгората на властта и забравата по властта у всеки човек. Биографичен филм, фокусиран върху 5-те години на служба в полицията на Ню Йорк. Тези години на Франк Серпико, от постъпването му като патрул в първия му полицейски участък, през претворяването му в цивилен полицай, до настъпването на големия мазол, а именно - изобличаване на гнилите ябълки в системата.
И до ден днешен Серпико се употребява като нарицателно име. Честност, доблест, почтеност. Не просто такива прилагателни лепнати към офицерско звание. Говоря за общото значение. Здрави топки е имал този... италианец. Да, в първите минути от филма се чудех какъв е по народност - италианец. Сещате се, от великото преселение на европейците. Или си англичанин, или ирландец... или италианец. Кой по-добре може да влезе под кожата на Серпико от блестящия Ал Пачино. И сега да направят филм, пак него щяха да изберат. Но времето си има своите силни, и определено Пачино е човекът за ролята.

Филмът е забележителен. Защо голяма част от старите филми са толкова добри? Защо актьорите са повече от играещи в ролите си от сега? Защо атмосферата на филма е толкова пленяваща? Започва като обикновена полицейска история, с малко думи, повече интерес за визуалните сетива, после идва и музиката. Обърках се малко с тези гръцки мотиви в началото, но когато Пачино каза: "Кекоза?" на майка си, и тя продължи с италианския, заблудата изчезна. Знаех за тази роля, бях гледал може би 5 минути от филма, преди повече от 10 години. Не спрях, за да го доизгледам, не потърсих друг път възможността да го направя. Но времето и на Серпико дойде. 35 години по-късно, уау, вече съм свидетел на тази игра, на този сценарий, на този голям филм. Железен филм! Много силен, присъствен, не те пуска за 1 минута от екрана. Трябва да видиш какво ще стане, а междувременно с всяко следващо превъплъщение на Ал Пачино като някакъв цивилен, изпадаш във фурор и се смееш на глас. Радваш се на това, що за човек е бил този Серпико. Понякога просто ме удивяваше - не да го помислят за наркоман или клошар, перфектно се вписваше в каквото и да е обстановка. Като че беше роден да върши тази работа. Жалко обаче, че обкръжението му не беше като него. Всички останали (добре де не всички, но 99.9%) желаеха... нещо лошо да му се случи, не казваха че ще се случи, но имаше такава възможност. Колко ли пъти се въртяха около тези думи, различни герои свързани с историята. Но Серпико държа до край, въпреки всичко. А това заслужава да се види. Играта на Ал Пачино обезсмъртява истинската история на почтеното ченге. Превърна го в нещо повече от популярно име на стената или историческите архиви. Символ на честността.

Човека стоящ зад Серпико, на горните стъпала, това е Боб Блеър (героя на Тони Робъртс). Като видях актьора тук, се сетих за един от малкото филми, които знам с негово участие (Отново на 18!). Някак си ми се стори забавно да го видя, и си мислех че ще е поредния мръсник в историята. От онези с фразата: "Искам да ти стисна ръката, Серпико", съпътствана с мазна усмивка и тъп кикот, и до 10 минути в продължението на филма, ще прекара героя ни. Но се оказа, че бъркам в преценката си. Боб беше достатъчно лудия полицай, с подходящите познанства, който единствен подкрепи идеала за полицай, когато той имаше нужда.
Много филми са правени са полицейската корупция, за политическата такава... и за какъвто и да е вид гнила ябълка в системата. Този обаче радва повече от всички останали. Не знам, може би заради гласът на Ал Пачино, може би заради тази феноменална истинска история. Може би заради всичките предрешвания, с цел прикритие и залавяне на мръсните типове. Или здравия нрав на Серпико. Ще обобщя - заради всичко това, че и повече.
Велик филм, неостаряващ, класика в жанра, една от най-добрите роли за Ал Пачино. Щеше да бъде страхотно, ако това превъплъщение му беше донесло първия Оскар. Нека не съжаляваме за това. Висотата му е позната на всеки интересуващ се от кино, че даже и за непросветените. Защото добрия актьор не остарява и изявите му не умират, остават вечни, именно заради изпълнения като тези - зашеметяващата роля на Ал Пачино в Серпико.