»©« The Sting

Точно в началото на месеца, преди няколко дена, ви представих Буч Касиди и Сънденс Кид, на Джордж Рой Хил. Сега, тандема Нюман/Редфорд се завръща, четири години по-късно, отново под режисурата на Рой Хил, сътворявайки един от най-великите филми на всички времена. Суперлативи, а? Какво да ви кажа, със седемте статуетки на Акамедията или без тях, Ужилването (The Sting) е яка изработка откъдето и да го погледнеш.
Сценарий - няма по-добър скрийнплей за филм, разкриващ брилянтно надцакване. Съвременните Бандата на Оушън или пък Прецакването (с Де Ниро, Нортън и Брандо), нито Обирът (със Скерит и Броснан, от края на 80-те) не могат да се мерят с класата на Ужилването. Най-хубаво е да гледаш как мошеници се надлъгват един другиго и да се надяваш любимия ти герой да изкяри накрая. Кой обаче е по-големия професионалист в тази игра на високи залози, не ти е ясно до самия край. При всячески, че актьорите не се издават до последно. Все си мислиш, че са ги прецакали... държат един такъв влажен поглед, на прецакана сърничка, а в следващия момент държат не само ситуацията под контрол, ами целия филм като че е бил направен специално за тях. Кога друг път ще се възхищаваш на мошеници? В реалния живот едва ли. Но Робърт Редфорд и Пол Нюман са такива симпатяги, че всички задръжки откъм морал и правота падат, а зрителя жадно поглъща всеки кадър от пиесата в седем действия, която Рой Хил е сътворил.

Не може да не обърнете внимание на кинематографията. Подобно на Буч Касиди и Сънденс Кид, Ужилването също се отличава като монтаж от обикновените филми, дори и тези от неговата си епоха, началото на 70-те. Умишлено пресъздаващ пиеса, наподобяващ на нея с всичките тези интерлюдии и графики преди началото на всяка "част" от действието, нещата изглеждат много интригуващо. Такива дребни заигравки се запомнят. Стават символични и превръщат лентата в класически модел за подражание. Частите: The Players, The Set-Up, The Hook, The Tale, The Wire, The Shut-Out и накрая... финалът - The Sting.
А музиката, нотите през всички тези подготвителни паузи и в някои сцени от дейтвието?! Дело е на Скот Джоплин, в оригинал, но адаптирана за филма от Марвин Хамлиш. Приятно и неангажиращо звучене. Супер прост и елементарен на първо слушане... саундтрак, ако може да ползвам тая модерна дума, но пък перфектно пасваща на замисъла и режисьорските решения при интерпретирането на историята. Гот, гот, гот! И много Оскари! Плюс филм на годината - намърда се точно между двата Кръстника. Браво на Ужилването. Мал шанс за Редфорд, че не гушна първата си статуетка с тази си роля - беше доста добър. Колоритния образ на Нюман обаче не отстъпваше по нищо откъм игра. С тия сини очи и тоз загадъчен мустак, прошарена побеляваща коса - най-големия мошеник. Всъщност мошеник звучи пошло, като че е джебчия. Той е про- истински гуру в измамите и скалъпените трикове. Да не споменавам, че е марка картоиграч! Все хубави работи за него, ако си в отбора му разбира се. Тръгне ли да те жили... аман от търтеи и оси, голям зор ще видиш. Ако се съмнявате в думите ми, попитайте героя на Робърт Шоу. Ако ви спогледа лошо и ви попита: "Ya follow?" - по-добре кимнете и веднага напуснете града, щото... лоши работи ще ви се случат! Само не разбрах, защо накуцваше, енигма... пълна!

Освен всички тези неща, голямата завръзка и главното финално действие, в мен остават разни малки спомени, които правят филма уникален. Я гледна точка на камерата, я нещо по комично като реплики разменени между героите, било то костюмите, прическите, отново погледите, всичко! Но най-вече... походката на Редфорд и почукването с токовете на обувките си. Еее, а като тичаше от време на време (докато го гонеха, не за здраве... да не си помислите нещо), вървеше като ритъм и засилваше приятното усещане. Абе класика, какво да ви баламосвам повече. Преди мен сигурно са изписали маса материал за филма. Сега аз си давам мнението, като явно ви зарибявам и подканям да се запознаете с един герой от киното. Олд скуул творба, която и до днес си тежи на мястото.

»©« Serpico

Ако сега се прибера вкъщи, родното ми вкъщи, влезна в хола и се огледам съм сигурен, че мога да намеря книгата за по-малко от 15 секунди. Знам в библиотеката на коя секция, на кой рафт, просто трябва да настроя окото си, така че да хване вертикалния надпис Серпико. Никога не съм чел книгата, изпитвах някакъв респект към нея. Явно съм се плашел, не знам защо, но ясно си спомням образа на корицата. Вероятно издадена след филма, няма как иначе, виждах лицето на Ал Пачино. Открояваше се обецата на дясното му ухо, и очите - черни и дълбоки. Снимката от корицата не е с високо качество. Умишлено направена така. Т.е. образът е малко губещ се. Малко губещ се, ха... подобно на глас в пустиня или с две думи преходни времена.
Серпико (Serpico) е един от най-добрите филми във филмографията на този брилянтен актьор - Ал Пачино. Годината е 1973, когато Сидни Лъмет създава филм по книгата на Питър Маас. Историята на честното ченге - Франк Серпико. Това е истинска история, да. Не е просто филм за честността или корупцията, борбата срещу вътрешната податливост на непочтеност, тумора в управлението, изгората на властта и забравата по властта у всеки човек. Биографичен филм, фокусиран върху 5-те години на служба в полицията на Ню Йорк. Тези години на Франк Серпико, от постъпването му като патрул в първия му полицейски участък, през претворяването му в цивилен полицай, до настъпването на големия мазол, а именно - изобличаване на гнилите ябълки в системата.
И до ден днешен Серпико се употребява като нарицателно име. Честност, доблест, почтеност. Не просто такива прилагателни лепнати към офицерско звание. Говоря за общото значение. Здрави топки е имал този... италианец. Да, в първите минути от филма се чудех какъв е по народност - италианец. Сещате се, от великото преселение на европейците. Или си англичанин, или ирландец... или италианец. Кой по-добре може да влезе под кожата на Серпико от блестящия Ал Пачино. И сега да направят филм, пак него щяха да изберат. Но времето си има своите силни, и определено Пачино е човекът за ролята.

Филмът е забележителен. Защо голяма част от старите филми са толкова добри? Защо актьорите са повече от играещи в ролите си от сега? Защо атмосферата на филма е толкова пленяваща? Започва като обикновена полицейска история, с малко думи, повече интерес за визуалните сетива, после идва и музиката. Обърках се малко с тези гръцки мотиви в началото, но когато Пачино каза: "Кекоза?" на майка си, и тя продължи с италианския, заблудата изчезна. Знаех за тази роля, бях гледал може би 5 минути от филма, преди повече от 10 години. Не спрях, за да го доизгледам, не потърсих друг път възможността да го направя. Но времето и на Серпико дойде. 35 години по-късно, уау, вече съм свидетел на тази игра, на този сценарий, на този голям филм. Железен филм! Много силен, присъствен, не те пуска за 1 минута от екрана. Трябва да видиш какво ще стане, а междувременно с всяко следващо превъплъщение на Ал Пачино като някакъв цивилен, изпадаш във фурор и се смееш на глас. Радваш се на това, що за човек е бил този Серпико. Понякога просто ме удивяваше - не да го помислят за наркоман или клошар, перфектно се вписваше в каквото и да е обстановка. Като че беше роден да върши тази работа. Жалко обаче, че обкръжението му не беше като него. Всички останали (добре де не всички, но 99.9%) желаеха... нещо лошо да му се случи, не казваха че ще се случи, но имаше такава възможност. Колко ли пъти се въртяха около тези думи, различни герои свързани с историята. Но Серпико държа до край, въпреки всичко. А това заслужава да се види. Играта на Ал Пачино обезсмъртява истинската история на почтеното ченге. Превърна го в нещо повече от популярно име на стената или историческите архиви. Символ на честността.

Човека стоящ зад Серпико, на горните стъпала, това е Боб Блеър (героя на Тони Робъртс). Като видях актьора тук, се сетих за един от малкото филми, които знам с негово участие (Отново на 18!). Някак си ми се стори забавно да го видя, и си мислех че ще е поредния мръсник в историята. От онези с фразата: "Искам да ти стисна ръката, Серпико", съпътствана с мазна усмивка и тъп кикот, и до 10 минути в продължението на филма, ще прекара героя ни. Но се оказа, че бъркам в преценката си. Боб беше достатъчно лудия полицай, с подходящите познанства, който единствен подкрепи идеала за полицай, когато той имаше нужда.
Много филми са правени са полицейската корупция, за политическата такава... и за какъвто и да е вид гнила ябълка в системата. Този обаче радва повече от всички останали. Не знам, може би заради гласът на Ал Пачино, може би заради тази феноменална истинска история. Може би заради всичките предрешвания, с цел прикритие и залавяне на мръсните типове. Или здравия нрав на Серпико. Ще обобщя - заради всичко това, че и повече.
Велик филм, неостаряващ, класика в жанра, една от най-добрите роли за Ал Пачино. Щеше да бъде страхотно, ако това превъплъщение му беше донесло първия Оскар. Нека не съжаляваме за това. Висотата му е позната на всеки интересуващ се от кино, че даже и за непросветените. Защото добрия актьор не остарява и изявите му не умират, остават вечни, именно заради изпълнения като тези - зашеметяващата роля на Ал Пачино в Серпико.

»©« The Day of the Jackal

Както ви обещах в едно от предните си ревюта, на път бях да гледам оригиналната класика, по романа на Фредерик Форсайт, Денят на Чакалът (The Day of the Jackal). Филмът е от 1973 година, но мен това никога не ме е спирало да дам качествена оценка, поставяйки се на нивото на тогавашното кино. Преди няколко ревюта, откъдето дойде и обещанието, говорих за Чакалът (на Майкъл Кейтън-Джоунс). Сега разглеждам първият филм, реализиран по книгата на Форсайт - на режисьора Фред Зинеман. Въпреки че и двата филма следват новелата, има забележими разлики, което е напълно нормално. По-новият вариант е строго модернизиран и са добавени типични времеви елементи, от съответния период - края на 90-те години. Първият - Денят на Чакалът, е балансиран повече върху книгата и я следва по-детайлно. Което е първото нещо, превръщащо тази лента от просто стара класика, в уважавана и високо ценена от мен стара класика! Филмът е издържан в духа на 70-те години - повече действие от страна на актьорите, бележит монтаж (заради което е номиниран за Оскар, през 1974 година) и една такава простота при изпълнението, която очертава героя и неговото превъплъщение. И когато заедно събереш тези неща, подкрепени от съспенса на самия сюжет, получаваш добре завършено произведение, приятно за гледане и въпреки че не е наситено с пукотевица и излишен шум, е много по-сполучливо от последващата го адаптация.

Да! Заявявам гордо, че Денят на Чакалът е доста по-добър от Чакалът. Защо? Изтъкнах част от забележките по-нагоре в коментара си. Другото е връзката с френската история. По точно събитията от началото на 60-те години във Франция. След като през 1962 година генерал Де Гол (тогавашния президент) признава независимостта на Алжир, много военни радикалисти го нарочват за национален предател. Завързалата се омраза и ненавист, прерастват в създаването на организацията ОАС, чиято основна цел е покушението на френския държавен глава. Когато атентатът през 1962 година, на 22 август, е неуспешен, останалите лидери (които не са били арестувани или екзекутирани) решават да наемат външен човек за изпълнение на "задачата". Това е човекът-загадка, симпатичния блондин с убийствен удар, професионалистът - Чакалът.
Историята е базирана на атентата от 22 август. В действителност няма друг опит след това, няма и Чакал - но факта че след по-малко от 10 години, се появява роман разказващ за атентата и продължен с една измислица, която е твърде вероятна и потенциално реализуема, превръща предшественика в нещо дългоочаквано и следено с голям интерес. Филмът определено е събитие за времето си!

Споменах за актьорите, а сега ще ви ги представя. Двете ключови фигури тук са престъпникът и ченгето. Първият, това е Чакала - ролята е изпълнена от Едуард Фокс. Вторият, това е инспектора, нарочен да спре този терорист, преди да е изпълнил плана си. Инспектор Льобел, в ролята е Майкъл Лонсдейл. Безспорно много пасващи за ролите си актьори, които ги превръщат в икони за тази история. Да наблюдаваш тази класна гонитба и надхитряне е същинско удоволствие. Детайлите определено си казват думата: имаме толкова много сцени със самия Чакал и неговите приготовления, най-малките негови действия и придобивки - следиш ли тези неща, в процеса на гледане разбираш защо са били нужни и как ще бъдат използвани от атентаторът. Интересно е, не откъсваш очи от екрана до самият финал. А финалът е грандиозен също толкова, колкото и финалът в ЖЕГА. Нещата се изпъват до край в продължение на 2 часа. В очакване за ударът на Чакала, в очакване за последните мерки и отчаяни действия на инспектора. Голям филм, възхитен съм от него и занапред ще продължа да браня честта му, като по-успешна реализация на романът на Фредерик Форсайт.

»©« Dirty Harry

Dirty Harry (1971) - Мръсния Хари:
Така започва класическата кримка, с участието на Клинт Истууд. Един от най-добрите и доказали се актьори на XX век. Инспектор "Мръсния" Хари Калахан, е ченге в Сан Франциско, 70-те години, когато за първи път се срещаме с него. Снайперист броди из града, и трепе случайни жертви, чешейки егото си като праща писъмца на местния вестник, подписвайки себе си като Скорпиона (този филми излиза по времето на Зодиака, събията от края на 60-те и началото на 70-те, дискутиран е въпросът дали филмът не разказва историята за онзи убиец, но с променени герои и събития). По петите му тръгва най-дръзкият и безумен полицай, който някога сте срещали. И това е Мръстия Хари.
Още с началото на филма се запознаваме с методите му на работа, с тежката му походка, онзи присвит поглед, никаквата усмивка, и големия .44 Магнум, с който размазва престъпниците. Много яка роля, много яки фрази, и толкова много запомнящи се... цитирани и пародирани (в опит на възхвала естествено, пред този голям филм) в толкова много филми, 10, 20, 30 години след това. Класически филм, от едно време, с тогавашния си стил на дългите панорамни изгледи. Камерата се движи бавно, проследявайки целия път на даден автомобил, от далечния край на магистралата, та чак до склада към който се е отправила. Операторите вече не правят така, всичко е дим и завеси, монтаж, бързи кадри, близки, бум-бум, повече експлозии (фойерверки) и т.н. Сещате се.

Magnum Force (1973) - Отряд Магнум:
Втория филм за грубото ченге Калахан. Сюжетът този път е следния, някой избива престъпниците из Сан Франциско един по един, оставяйки гилзи от Магнум на местопрестъплението. Зрителят от начало знае, че това е полицай (в последствие група полицаи), които довършват несвършената работа на съда, или поправят грешките на съдебната власт - никой престъпник да не се измъква безнаказано. Отряд Магнум, или Наказателния отряд на полицията, за който никой нищо не трябва да знае, няма официални данни за съществуването му, още по-малко кой е замесен, кой стреля, и кой дърпа конците. Обаче нали се сещате, Мръсния Хари се заема с въпроса и лека полека ще притисне екзекуторите до ръба. Добро продължение на класиката, заемаща достойно място до предшественика си.
Има добри моменти във филма, както се изразих добра кримка е. Че и хитър го раздава понякога Мръсния Хари. Не само че е коравак и стреля добре, ами и умее да прецака противника си. Добре изиграно, и хубав сценарий на продължението.

The Enforcer (1976) - Стрелецът:
Престъпник, с психични отклонения, безскрупулен, с военен опит, убийствени възможности, много оръжие и умения за работа с тях. Това е третия филм за Мръсния Хари. Стрелецът, или още Принудителят е новата история, с която Калахан трябва да се справи. Ново 20 за инспектора се явява новият му партньор. Инспектор Мур... жена! "Marbellous!" както повтаряше той много често. Отново заслужена динамика, добро сценарийче, хубави фрази. По-забързан от предните две части, с малко повече гилзи по пода, и добър завършек. Естествено не са се изложили с тази част, но все пак класиката си остава класика. Хубаво е че с продължението продължават да топлят сърцата на заклетите фенове.

Sudden Impact (1983) - Внезапен сблъсък:
Четвъртия филм за Мръсния Хари. Този път режисиран от самия Клинт Истууд. За разлика от досегашните три части, тук за първи път виждаме белите кичури на остаряващия Калахан. Мръсен или не, без много да му пука или не... времето си казва думата, 12 години след излизането на първия филм, Мръсния Хари започва да става по-модерен, влиза в 80-те, но и остарява. Това обаче не му пречи да си е същия здравеняк, и да разкатава мръсниците бродещи из улиците на Сан Франциско. Този път случая му е свързан с убийството на група изнасилвачи. До тука няма защо да му пука на него, наистина! Освен това че убиеца всъщност е жертвата.
А, да... още една разлика, в предните части инспектора въпреки надменното си държание и постоянните спорове с началниците му, така и не беше отстранен от служба. Е тук обаче не е така. Официално, той е просто Мръсния Хари, но Магнум-а му си е същия, така че...

The Dead Pool (1988) - Смъртоносен залог:
Ето че стигнахме до края на сагата наречена Мръсния Хари. 17 години на присъствие, интригуващи истории, много лаш по героя, и много запомнящи се и записани в историята на киното моменти и култови изказвания. Последния филм за инспектор Калахан е на вашето внимание. По следите на убийците на известни личности в града, Хари ще трябва да внимава и за своя живот, тъй като той става една от целите на смъртоносната група. Трябва най-накрая да вземе да се заинтересува и за това. Много е побелял тука, ей! Ама как иначе, той е 30-ти набор, това го прави... 58 годишен, иха!
Добър край, оформяща класическата колекция за мръсното ченге на Сан Франциско, класика в жанра, забележителен филм, любим на много хора и... заемащ достойно място в моята колекция.

И никога няма да забравя тези думи, появили се на големия екран за първи път, през 1971 година, и отекващи до ден днешен:
I know what you thinking... "Did he fired six shots, or only five?"
But I'll tell you the truth, I was excited that and I'd lost to track myself...
But this is 44 Magnum, the most powerfull handgun in the world and will blow your head, clean off... and you have to ask yourself one question:
"Do I feel lucky?"... Well, do you, punk?