»©« A Clockwork Orange

Границата между лудостта и геният е почти толкова тънка, колкото тази между живота и смъртта когато към главата ти е допрян револвер, зареден с шест патрона в барабана, с нервен показалец на спусъка. Не толкова живописно може би, но с пълна правота, смея да заявя че творбите (всички до една) на феноменалният Стенли Кубрик са винаги движещи се по тази тънка (червена) линия. Червена, за да повишим усещането за терор, хорър и психо влияние. Гениалната лудост не е присъща на всеки му. Повечето творци (независимо в каква сфера) са оставали неразбрани приживе, след това обаче (когато оригиналния ум го няма, за да опровергае анализите) се появяват какви ли не бръщолевения и догадки за мислите на създателя. Подобно на мен и други са давали мнение за филмите на Кубрик, в частност до един или пък обширно прозаичен дискуционен анализ на цялостното му творчество. Няма да бъда толкова разпилян като тях обаче, тъй като освен Сиянието и Портокал с часовников механизъм (A Clockwork Orange), не съм изгледал друг филм на Кубрик. А може и да съм, но просто не си спомням. Няма да ви разказвам за интерпретацията на култовия роман на Стивън Кинг, а за този на Антъни Бърджийс.
1971 година, 3 години след 2001: Космическа Одисея - невероятен хит за времето си, класика в жанра и до ден днешен, се появява Портокал с часовников механизъм. В главната роля е младият (тогава) Малкълм МакДауъл. Избран може би заради невероятното си маниашко излъчване, или просто погледа с тези широко отворени сини очи, с големи очни яблоки. Този добре трениран физически малчикь, гъвкава фигура, идеално пасваща на персонажа и цялото театро, в което действието на филма протича през по-голямата си част. Какво имам предвид под театро?! Ами изпитание за актьорите. Още с началната сцена и встъпителната музика (саунда между другото е не просто перфектно подбран, като класически произведения, а и собствената композиция е много добра и отличителна за творчеството на Кубрик) впиваме поглед в този на Алекс (МакДауъл), усещаме дишането му и напрежението в него да остане неподвижен. Отдалечаване на камерата и проследяване на героя и неговите друзя, как стоят в клуб Корова и си пият молоко с малко нелегални добавки, докарващи ги до по-върхови състояния и избиващи ги на старото ултра-насилие. Още от тук се разбира, че това което ще видим в следващите 2 часа, няма да е нещо стандартно, точно обратното, ще ни се наложи дълбоко да се замислим и да запомним всеки един детайл, който ни направи впечатление, за да може после да разсъдим какво по дяволите сме гледали. Определено с първия път, главата ви ще се замая и най-вероятно много от въпросите няма да са стигнали до центърът на мозъка ви, който казва: "Да! Това е така, а онова иначе, защото..."
Освен това пространствените разсъждения по един така отворен филм откъм идеи и догадки на супер комплексен ум, като този на Кубрик, извират постоянно и непрекъснато поемат в различни посоки. Честно казано, ако го обърнем на дебат трудно ще се стигне до консенсус за това, каква е била първоначалната идея или основния замисъл (нека го наречем така) на филма.

След клуб Корова групичката се отправя към някакъв изоставен театър, в който се срещат с други младежи, но по всяка вероятност от друга банда. След малко тупаник, финес и класическа музика (много красива сцена) нашите герои, предрешени в смешни бели спални дрехи, черни обувки и бомбета, спасяват една девочка от изнасилване и поемат на път, бягайки от наближаващата полиция. След още 5 минути скоростно каране по черния път в насрещното, отбиването на запад в някаква самотна къща, изнасилване под лириките на "Аз пея под дъжда" Кубрик е пленил съзнанието и вниманието ни на 100%. Запознали сме се с главния герой, с неговата дружина, със странните им начини за забавление, както и с увлечението им не просто към насилието, а към абсурдния брутализъм и старото класическо ултра-насилие (било то като пребият някой до смърт или изнасилят непозната с популярното вътре-вън, вътре-вън).
Емблематични изрази и сцени, които безспорно оставят траен спомен в съзнанието на всеки киноман или обикновения зрител, решил да сподели свободното си време с творбата на Кубрик.
Продължаваме да следим действието и попадаме в стария хорошо Лондон, на модерна Англия. Още с Одисеята си, Кубрик се опитва да представи един потенциален развой на събитията и човешката еволюция с... 30-на години напред. Примирих се с костюмите, но с холната гарнитура и цялостното къщно обзавеждане не можах. Модерният свят бе представен като един апотеоз във вихъра на анархията. Не само нацистките униформи (уж на бунтарите), нито пък генералските фуражки, или многото руски думи, които използваше Алекс по време на разказа си, ами всичко което се случваше като ежедневие, държание между хората, местата където героите ни ходеха - беше абсурд. Да не говорим за обсесията в сексуален аспект. То не бяха картини с разкрачени мадами, или пък статуя на керамичен пенис, която се превърна в оръжие на едно убийство. Т.е. въпреки че са представени по такъв начин, напълно ясно ни е какво Кубрик ни показва - упадъкът на младежта. Несигурността на по-възрастните, липсата им на контрол, и постепенно лишени от желание да държат контрола, поради страх или неувереност, че са способни да прекратят тази анархия.
Всичко това има логичното си продължение. Толкова нелепи инциденти, и всички да останат ненаказани. Със следващата щуротия, която героите ни замислят, Алекс е прецакан от своите друзя след като е извършил убийство. Попада в затвора, където започва другата част от историята му. Тази на... поправката.

След 2 години прекарани в тази институация, определено Алекс е с променено мислене, но желанието за свобода е по-силно от каквото и да било. Което от своя страна води до безкомпромисното решение: да се подложи на секретния правителствен експеримент, който ще го промени като човек и ще го направи свободен за 2 седмици. Да го промени като човек?! Специалната програма ще се погрижи да изкорени и всяка нотка и желание за насилие от неговата особа. Разбира се тази утопия не съществува. А виждането на Кубрик за правителственото решение и политиката към затворниците е следната. Промиване на мозъка с филми, при широко отворени очи на пациента, терор от кадрите, насилие, всичко това което Алекс е вършел преди да бъде заловен, плюс не малка тоза серуми и тестови лекарства.
В крайна сметка успяха. Промениха нашият човек, обаче в каква насока... не точно тази, в която се надяваха.
Грандиозният финал е... какво?! Очаквате да изтискам портокала до край?! Няма да стане.
Дали имам други убеждения спрямо филма, и дали ме е направил по-добър човек? Не мисля (за второто), а по първото може и още. Само че е въпрос на настроение. Портокал с часовников механизъм е уникално виждане за потенциалното човешко развитие. Старото око за око и престъплението винаги е последвано с наказание, било то и със закъснение. Дали от там идва и изборът на това енигматично заглавие. Кой знае?! Единствено Кубрик знае, уви... вече не е сред живите, за да може да ни отговори на редящите се един след един въпроси у всеки впечатлил се от неговите творби.

»©« Charlie Wilson's War

Очаквах появяването на този филм февруари, през новата 2008 година. Уви обаче както винаги, технологиите и човешката лоялност изпреварват всичко и преминават всякакви граници. Понякога за добро, друг път за не толкова хубави неща. И така, Charlie Wilson's War (Войната на Чарли Уилсън), новият филм на режисьора Майк Никълс, с участието на Том Ханкс, Джулия Робъртс, Филип Сиймур Хофман.
Направен по книгата на Джордж Крайл, биографът на Чарлз Уилсън, сценарият на Аарън Соркин. Една история, за част от живота на конгресмена Уилсън, в периода 1980-1988 година. Важна част от неговия живот, както и намесата му в събитията в Близкия Изток. Интересно е да се видят фактите, особено поднесени по интелигентен начин, от хора много добри в бранша (от създателите на Западното крило), и изиграно от едни блестящи актьори.
А защо е интересно?! Ами защото цялата тази тематика, политическа, разиграваща се в една не толкова строго-политическа атмосфера, ви кара да се замислите... как хора в топлите си и чисти кабинети, докато си наливат поредната чаша алкохол, в 10 сутринта, решават хиляди съдби. Понякога в добър аспект, друг път в много по-лош. И в зависимост от възприятията на останалите ти околни, в същата тази спокойна атмосфера... те прави герой. Наистина е бил голяма работа въпросния Чарлз Уилсън (Ханкс), игрите му с Джоан Херинг (Робъртс) - жена с невероятно влияние както в САЩ, така и с президента на Пакистан, познаваща кой ли още не в конфликтните страни, общителността му с невероятния ЦРУ агент Гас Авракатос (Хофман), забележителна личност, покоен, но със сигурност е бил голяма работа.

Филмът е добре пипнат, има хубав замисъл, и няма как. Съдържа любопитни събития, за неща които са ни били скрити, или предоставяни някакви... служебни версии. Обществени, колкото да се поддържа доброто име, или в добра пропагандна визия. Ясно е, че американците са въоръжили Афганистан, във войната им със съветската армия, за да се бранят муджехидините, и е ясно че после са осрали работата... дори така свършва и филма. До момента, в който червената армия напуска Афганистан, ред е да се финансира възстановяването на страната... но тъй като на никой не му пука толкова, нито знае къде е тази държава (повечето постоянно я бъркаха с Пакистан, или просто някоя завършваща на -стан), Чарлз Уилсън е казал: "These things happened. They were glorious and they changed the world... and then we fucked up the end game."

Неприятно, а! Е да, не очаквайте социална драма, просто вдигане на завесата, зад която се крият купчини тайни, непознати за нас. За някои да, за други може би догадките ще се окажат опровергани и т.н. Стига толкова догадки. Уникално е да се види, както вече споменах, с каква лекота, и какви хора взимат решения, определящи съдбите на много голяма група хора... на голямо разстояние от тях, и по-брилянтен начин. Главната идея, за финансирането, и въоръжаването на афганистанските муджехидини се ражда в банята на Джоан Херинг, докато Уилсън се кисне във ваната, а на долния етаж се прави някакво парти, по-случай нечий рожден ден. Странна работа. Но хората са такива, както и човешките отношения. Понякога може да си прям с грешните хора, и това да не се накаже, или овъзмезди, друг път хеликоптер може да мине над селото ти, и да покоси десетки за броени секунди. Неизбежно, въпрос на гледна точка е това, как ще приемете филма. От тази да съдите някой, или кой как си е изиграл картите... едва ли. От гледна точка на филмово събитие, мога да призная че филма е доста добър. И играта на актьорите е забележителна, симпатични са, имат поведение, което ни кара да ги запомним. Сценария е увлекателен, и по-подходящ начин поднесен, така че пак да ни се хареса. Че даже напират чувства да гледам филма отново, като излезе на големия екран. Зависи, може и да го направя, или подобно на Учителят към Хлапето... will see...