»©« Now and Then

Женската страна на нещата. Но преди да се е превърнала в жена, тя е била малко момиче. Момиче с проблеми, въпроси нуждаещи се от отговор. Момиче с приятелки. Тези неща важат както за нея, така и за останалите в групичката й. Четири момичета, едно лято - животопроменящи събития, крайъгълен камък в очукване на съзнанието и предпоставки за играждането им като... зрели момичета - млади жени.
Кристина Ричи, Роузи О'Донъл, Тора Бърч, Мелани Грифит, Габи Хофман, Деми Мур, Ашли Мур, Рита Уилсън в Сега и преди (Now and Then). Всичко започна една петък вечер, или може би вече беше събота рано сутрин, когато Дани се опитваше да ме "хване" на филм, който не съм гледал. Е да, ама не! Тя тая задача е трудна и други са се пробвали. Та стана въпрос за Сега и преди. На първо време нищо не ми говореше филма, и тя почти триумфираше доволно. Само че проверих кой участва вътре, и горната редица имена няма как да ги има в друг филм. Съответно ми се стори доста познато, а когато вчера реших и да го прегледам - спомените извираха от паметта ми страшно бързо.
Преди няколко години за последно гледах Stand By Me - една много приятна екранизация по роман на Стивън Кинг. Един филм за приятелството и нещо повече. Група хлапета впуснали се в едно приключение, приличащо на обикновено момчешко мотаене из околията. Да, но Stand By Me беше превърнат в един филм за изграждането и порастването на тези хлапета. Образите, които сътвориха тогава, останаха задълго в съзнанието на редица дечурлига докоснали се до магията на филма. Наричат го "Coming of age movie" - разбира се това не е жанр, но се досещате каква е целта му. Връщаш се назад в миналото и си спомняш своите лудории, глупаво шляене нагоре надолу, възмъжаването, първите сносни постъпки, когато реално се открояваш като съзнание и започваш да мислиш по-зряло.
Същата история се вихри и в Сега и преди. Но този път главните герои са момичетата. Четири приятелки преминаващи няколко перипетии за едно лято. Най-хубавото лято за тях. Цената на доверието, кой какъв за кой е - и още много други coming of age събития.

Честно казано за Stand By Me мога повече да коментирам, защото успявам да го приема, от момчешка гледна точка. Но тук ми е по-трудно. Но пък напълно разбирам защо Дани толкова много харесва този филм. А и като се замисля, не правят такива филми. Дори да има някакви драми за израстването на момче или момиче, те не са толкова дълбоки по отношение на доверието, лоялността и това какви хора срещаш, с какви хора дружиш и как си влияете взаимно.
Хубаво е когато имаш възможност да проследиш едно такова приятелство, особено ако си връстник с героите. Сега разбирам доста неща, като гледам филми за... големи. Обяснявам - като бях на 12, и гледах "забранени филми" (нямам предвид порното), не разбирах част от нещата, заложени в идеята на филма. Когато станах на 20, вече всички връстници говореха за "смислени филми". Обичаха да казват, този и този филм са смислени. Като ги питах, какво значи за вас това и това действие на героите... не получавах отговор. Така че какво се случваше около мен - любители на смислените филми, но липса на оценяващи правилно замисъла. Малко такива се намира, с които наистина да си говориш на ти по темата.
Трогателната история за четирите момичета в Сега и преди е допълнена и от няколко ключови второстепенни герои. Трябва да спомена участието на някои имена, които по-късно процъфтяват в киното (някои от тях поне). Джанин Гарофало, Брендън Фрейзър, Ханк Азария, Бони Хънт, Лолита Давидович и младокът Девон Сауа.
Върнах ви в деството нали?! О, простете - не сте излязли от него все още?! Тогава честито, наживейте се добре, защото един ден свършва. И тогава малките проблеми, които са тормозили съзнанието ви се превръщат в големи такива, които са част от ежедневието ви. Най-приятното е че изискват от вас да ги разрешите. На това никой не те учи, колкото и възрастен да изглежда, колкото и зряло да се държи. Припомнете лудите си години, когато усетихте че светът около вас ви приема и изпълващото ви чувство да го допуснете в себе си.

»©« Days of Thunder

Приблизително по това време, преди една година bTV завъртя филма на Тони Скот - Дни на грохот (Days of Thunder). Тогава го засякох за броени минути, но определено ме върна назад в спомените ми, където се таяха приятните първо, второ... поредно гледане на лентата. Спомням си, че на следващия ден имах пица и бира пред себе си (аман от тази нездравословна храна) и бях готов да дам начало на състезанието! "Gentlemen, start your engines!"
Интересното е че няколко седмици след това, въртейки нон стоп саундтрака на Ханс Зимър (особено темите Car Building и Victory Lane) ми се прииска пак да "вилнея" из пистите на Дайтона 500. Бях на работа, но пък желанието беше повече от маниашко. Затова не гледах филма, но... го слушах! Знам че звучи откачено и абсурдно, но това ми беше достатъчно.
И така до онзи ден, когато отново опиянен от нотите на Зимър, един от великите му филмови композиции, не успях да се въздържа и снощи вписах +1 към бройката гледани пъти в графата Дни на грохот. Тони Скот заедно с голямото продуцентско дуо Дон Симпсън/Джери Брукхаймър през 1990 година събират Том Круз, Робърт Дювал, Никол Кидман, Майкъл Руукър и Ранди Куейд, за да създадат една легенда в автомобилния спорт. Името му - Коул Трикъл, с неговата фанатично заразна усмивка, както и старото куче Хари Ходж, треньорът с голям нюх към автомобилизма и заслужаващ пълното уважение на зрителя. Все пак е Робърт Дювал, класика си е!

Първият филм, в който холивудската (ex-)двойка Круз/Кидман играят заедно. Много е нисък, завалийката. А Никол една висока. Много често камерата така хващаше действието, че Никол или се е облегнала на някоя стена, или върви 2-3 стъпки след Том, с цел малко да се нивелира обстановката. Но това не е обект на филма!
Защо неофициално Дни на грохот се причислява към любимите ми кино творби? Безспорно музиката на Ханс Зимър. Самия саунд, като ръмжене на серийните коли ми действа много надъхващо. Едно пояснение - дори не съм кой знае какъв автомобилен фен. Отношенията нахакан младок-застаряващ майстор са винаги интересни. Плюс това Тони Скот го познаваме като маниери на режисиране. Даже е успял да пренесе силата на Топ Гън и в Дни на грохот. Намирам няколко прилики:
- скоростта (военни изтребители заменени със серийни коли, развиващи по 300 км/ч);
- динамиката в действието (много много не го чакат зрителя да осмисля нещата, не че има някакви сериозни главоблъсканици);
- блондинът, противник на главния ни герой (Вал Килмър беше в Топ Гън, Кари Елюис се появи във финалните сцени, като голямата опасност за титлата срещу Коул Трикъл);
- самочувствието у героя на Том Круз (дали Маверик беше по-нагъл и нахакан или Коул, ми е трудно да преценя, но и двамата бяха голяма работа, определено);
- паник-ситуацията (след загубата на Гуус, на Маверик му трябваше едно фиаско на живот и смърт, за да се опомни... в Дни на грохот, Коул трябваше отново да мине през пушилката на пистата, причинена от вержина катастрофа);

Но това са само част от приликите, хахаха! Не предполагах, че са толкова. Въпреки това филмчето е велико. Знам, дават му ниски оценки, някои не могат да понасят Том Круз, трето пето. На мен обаче ми доставя удоволствие, а и финалната сцена винаги ме просълзява. Пак повтарям, музиката е много важна - а Ханс Зимър е феномен в кино композицията!
Затова още един анонс към вас, да хвърлите поглед към старото, защото от новото ви боли глава. Така де, кога за последно се впечатлихме от Том Круз. Прави опити за роли и образи, ма нещо не му се получават. Поне при мен е така, доста повече харесвам старите му изпълнения. Има някакъв дух в превъплъщенията. Има плам и е забавно за гледане, че даже си струва и да повторим изживяването.

»©« The Incredible Hulk

Голям, зелен и много ядосан! Съмнявам се името Marvel да е непознато за който и да било. Вече... и защо? Най-малкото защото филмираха (почти) всички супер герои от комикс поредиците си. Малко ми е трудно да оценявам въпросните разкази в картинки, тъй като никога не съм държал в ръцете си някой от тези издания. Най-много да съм гледал анимацийки или пък разцъкване на компютърна игра. Затова като кино любител, мога да правя равносметка между другите комикс реализации на големия екран, както и цялостна стойност на филма като такъв.
Преди няколко години Анг Лий събра Ерик Бана и Дженифър Конъли в Хълк. Този опит беше посрещнат доста остро от привържениците на комикса, но не малка част харесаха интерпретацията. Аз конкретно... още повече си заобичах Дженифър (но към нея имам увлечение още от Лабиринт, като бях малък, хехе). Нямах против филма, така или иначе не съм някой голям привърженик на точно тази сага за Марвъл герой.
Но преди няколко месеца засякох трейлъра на нов Хълк. Не просто голям и зелен (и много ядосан), ами пресъздаден от Едуард Нортън. Стоп камера! Едуард Нортън е силен, в който и филм да го гледаш. Зад гърба си има толкова много добри роли, а и не просто разнообразие от характери - от драма, през шизофрения, та комедия или полу неосъзнато съзнание на човешката агресия. Сериозен актьор, не е кой да е. Дженифър Конъли и нейната Елизабет Рос, са поверени като роля на Лив Тайлър. И нея я харесвам. Дали Дженифър или Лив, не знам, обаче съм си фен на Аеросмит от много време, а г-ца Аруен има големи хубави очи, и когато сълзите ги изпълнят, устните и в жал порозовеят, нещата стават сериозни и аз се разчувствам.

Добавяме Тим Рот и Уилям Хърт - отново класни физиономии. Коравият войник и неговият безскрупулен генерал. А Тим Рот on dope е просто удоволствие за гледане. Спечелиха ме, признавам си.
Бурен старт на филма, динамична музика, ритъм, ритъм, ритъм. Набързо ти разказват как се е случил Хълк и малко са трагедията в живота му. А след това историята се концентрира върху едно голяма и настъпителна гонитба. За радост на зрителя - не е отегчителна. Не е претрупана с безсмислени ефекти. А и Хълк не ръмжи повече от необходимото. Много добре, наистина ми хареса. Но определено най-много се трогнах от факта, че бяха обърнали внимание върху драмата на героя. Знам че е супер герой и трябва да маже наоколо лошите. Но когато говорим за неконтролируема агресия и едно самотно съществувано, примесено с невероятната музика на филма, получаваме историята на Хълк, на режисьора Луи Летрие. Сценарият е дело на Зак Пен и Едуард Нортън. Браво момчета!
След като преди повече от година ме съсипаха със Спайдърмен 3, по-късно ми направиха още една част за Фантастичната 4, накрая ме захлупиха с Робърт Дауни Младши, най-после видях светлина в края на тунела. На всичко отгоре всички тези комикс пресъздатели изглежда са на път да изпълнят плана, за който се говореше преди години.
За да не ви развалям кефа, няма да ви давам информация по въпроса, нито ще ви кажа кой се появява в края на Невероятният Хълк. Макар и набързо свален от киноекраните, явно не го сметнаха за култов блокбастър, си заслужава двата часа. Все още го въртят в някои киносалони, така че имате време.

А за финал, ще споделя че преди година се присъединих към великата онлайн заигравка наречена "блогиране". Голям кеф, а?! Започнах като всички останали - за да си драскам, но към края на предходната година реших да префасонирам и насоча идеята на това уеб писание, към нещо по-смислено от безсмислените драсканици. Надявам се има достатъчно забавляващи се и намиращи за полезно моето творене тук читатели. Когато има публика, има и стимул и шоуто продължава.
За любителите на киното... За ровещите в интернет, в търсене на голямата истина... За всички вас, които ме четете! Благодаря!